Питър Мейл
Винена афера (23)

Двайсет и три

Утрото преминаваше в един от онези пролетни дни, които са запазена марка на Прованс — не беше прекалено горещо, небето беше безоблачно, безкрайно синьо, полята бяха осеяни с червените точки на маковете, а черните скелети на лозите бяха смекчени от зелената мъглявина на новите листа. Настроението в реното на Сам, което следваше микробуса на Филип, беше безгрижно като времето.

— Вече можеш да се върнеш в Бордо — каза Сам, — да се омъжиш за Арно и да заживеете щастливо. Кога е сватбата?

— Насрочили сме я за август, в шатото.

— Ще получа ли покана?

— Би ли дошъл?

— Разбира се. Никога не съм бил на френска сватба. Някакви планове за медения месец? Мога да ви позабавлявам в Ел Ей.

Софи се засмя.

— Ами ти? Какво ще правиш след това?

— Ще приключа тук. После предполагам, че ще отида в Париж да докладвам на хората от „Нокс“.

— Сигурен ли си? Какво ще им кажеш?

— Е, определено не искам да ги обърквам с фактите. Реших да се придържам към историята на Филип. Нали се сещаш, анонимният източник, безстрашният репортер, който проследява всичко до Рот. Хората от „Нокс“ няма да задават много въпроси, щом разберат, че не се налага да плащат три милиона долара.

Пред тях микробусът на Филип хриптеше по последния стръмен остър завой на планинския път, водещ към платото и старата къща. Сам с нетърпение очакваше да го види, когато дойде в Ел Ей да интервюира Рот. Можеха да наемат джип от Втората световна война, да плячкосат магазините с военни дрехи и дори да отдадат дължимото на кръвожадната мъжественост, като разгледат някое изложение на оръжия. Щеше да е интересно да чуе логиката на французин по въпроса защо американците смятат за необходимо да притежават полуавтоматична бойна пушка за лов на катерици.

За втори път тази сутрин Филип беше начело, когато влязоха в къщата и отидоха в избата. Той държеше голяма кутия с отрова за мишки под едната ръка и наръч сплескани кашони в другата. Тримата си поделиха работата и им отне не повече от час да опаковат наново бутилките. Когато Сам и Софи излязоха от избата, Филип поръси по пода щедри количества смъртоносни топчета и преди да затвори вратата зад себе си, пожела на плъховете bon appétit.

Присъедини се към другарите си навън, докато натоварваха последните празни кашони на Рьобул в микробуса. Щяха да ги оставят на някое сметище на път към Марсилия.

— Готови сме — каза Сам на Филип. — Остава само да намерим къде да отседнем със Софи тази вечер. Някакви идеи?

Филип почеса главата си и от нея изпадаха паяжини.

— В Марсилия може някой да ви види, така че тя отпада, а и не е добре да отсядате някъде тук. Твърде отдалечено е и ще ви забележат. Защо не пробвате Екс? Чувал съм, че „Вила Галичи“ е хубав хотел.

Такъв се и оказа — малък, очарователен и на две минути път пеша от кафенетата и другите атракции на улица „Мирабо“. Но Сам започваше да отпада. Всепроникващата, вцепеняваща умора измести прилива на адреналин. Като се изключи кратката дрямка в микробуса, бе прекарал две безсънни нощи. Раздели се със Софи, качи се в стаята си и се строполи на леглото с дрехите.

Шест часа и един душ по-късно се чувстваше достатъчно възстановен да излезе на сенчестата тераса на хотела и да се разсъни с чаша шампанско. Включи телефона си и провери за съобщения — имаше едно от Елена, която искаше доклад за развитието по случая, и едно от Аксел Шрьодер, който отново опипваше почвата. Реши да остави Елена за по-късно и се обади на Шрьодер.

— Аксел, Сам е.

— Скъпо момче, бях започнал да се притеснявам за теб. Надявам се, че не си работил прекалено много. — Звучеше като лекар до леглото на болник.

— Знаеш как е, Аксел. С мъка си изкарвам прехраната. Но извадих късмет.

Шрьодер не отговори. Не беше необходимо. Сам почти чуваше любопитството му.

— Намерих виното. Всичкото.

— Къде е?

— На безопасно място.

Шрьодер не избърза да отговори.

— Сам, трябва да поговорим. Случайно познавам двама души, които ще са много, много заинтригувани.

— Сигурен съм, че е така.

— Няма никакъв риск и можем да си поделим комисионата.

— Аксел, ти го организира, нали?

— Шестдесет на четиридесет в твоя полза. Предложението си заслужава.

— Може би следващия път, стари мошенико.

Шрьодер се изхили.

— Струваше си да пробвам. Знаеш къде да ме намериш, ако размислиш. Не прави нищо, което аз не бих направил.

Сам се огледа на терасата. Масите бяха сложени за вечеря и той изпита силен копнеж по пържола алангле и бутилка хубаво червено вино. Щеше да покани Софи. Но първо Елена.

След като го поздрави, тя искаше да узнае всички подробности.

— Елена, това не е нещо, за което бих искал да говоря по телефона. Кога можеш да дойдеш тук?

— Забрави, Сам. Затова „Нокс“ има френски клон, пълен с французи. Те се занимават с Франция. Кога можеш да си в Париж?

— Възнамерявам да съм там утре вечер.

— В „Монталамбер“?

— Да. В „Монталамбер“. Елена…

Но тя беше рязка и делова.

— Ще се погрижа някой от „Нокс“ да се свърже там с теб. Страхотна работа, Сам. Браво. Рот не го заслужава, но моят началник ще е доволен. Ще му кажа веднага.

Разговорът потисна Сам и следващата чаша шампанско не успя да повдигне духа му. Терасата започваше да се пълни с гости на хотела и една-две флиртуващи двойки от Екс. Всички явно си прекарваха чудесно, което още повече го потисна. Софи не вдигаше телефона и вероятността да вечеря сам — нещо, което обичайно му доставяше удоволствие — тази вечер никак не го привличаше. Но не му оставаше нищо друго. И така прекара вечерта с пържолата, виното и мислите си.

Когато срещна Софи за закуска на следващата сутрин, тя му обясни защо не е успял да се свърже с нея. Тя решила, че Сам ще спи непробудно през целия ден и през нощта и отишла да гледа един от онези затрогващи, емоционално изтощителни филми, толкова обичани от френските режисьори. Беше я докарал до сълзи, което винаги е добър знак. Много й харесал.

— И така, за днес — подхвана тя — Филип предлага прощален обяд, преди да отидем на летището. Знае някакъв малък ресторант на пристанището в Касис, където правят истинска bouillabaisse. Не е далеч оттук — на по-малко от час с кола. Добре ли ти звучи?

Идеята му допадаше. След продължителния нощен сън настроението му се оправяше с всяка изминала минута и за това още повече помогнаха първите му впечатления от Касис. Село край морето е вълшебна гледка в слънчев ден, а село край морето с дванайсет превъзходни лозя бе достатъчно да накара човек да си захвърли паспорта и да остане тук завинаги.

Филип вече се бе настанил на терасата на „Нино“, ресторант с разумното допълнение от три стаи за гости, в случай че обядът бъде последван от неустоимо желание за шеста. Въпреки че все още беше рано, терасата с изглед към морето беше пълна — знак за нетипично зачитане на точността. През повечето време провансалците може да са безгрижни, дори нехайни по отношение на спазването на уречения час, но апетитът им не беше — стомахът трябваше да бъде обслужен по обяд. Когато се огледа, Сам видя как салфетките вече се втъкват в яките, менютата се разучават и между глътките охладено наливно вино се обсъждат достойнствата на яхния от морски дявол или златоперка на скара. Обядът беше сериозна работа.

— Мислех си, че можем да отпразнуваме с по чаша шампанско — сподели Филип, — но това не е място, където се пие шампанско. Тук човек трябва да пробва местно вино. — Извади бутилка от ледарката до него и показа етикета. — Domaine du Paternel. Истинско съкровище. — Той наля виното и вдигна чаша. — За следващата ни среща, където и да е тя. Днес Касис, а утре — намигна и вдигна вежди към Сам — Лос Анджелис.

Обядът беше продължителен и весел, супата bouillabaisse — превъзходна, но въпреки съблазънта на шестата на горния етаж те успяха да стигнат на летището, остана им и достатъчно време за последно кафе. Техните няколко дни заедно бяха, както каза Филип, наистина чудесни, възможно най-приятното време, което, увери ги той, беше голяма похвала от устата на жител на Марсилия. И така с ароматизирани с чесън целувки, прегръдки и обещания да се срещнат в Бордо за сватбата на Софи всеки тръгна по своя път — Софи към Бордо, Сам към Париж, а Филип обратно към Марсилия да работи по сензацията си. В главата си вече бе написал първата част: анонимния сигнал, откриването на виното в отдалеченото му скривалище и осъзнаването, че се е натъкнал на съкровище. Възможностите за развитие на историята след това бяха много и все вълнуващи. Филип си представяше, че му предстоят няколко много забавни седмици.

От мястото си край прозореца Сам погледна за последно Средиземно море, докато самолетът обръщаше гръб на слънцето и се запътваше на север. Както никога, той далеч не беше въодушевен от мисълта, че отива в Париж. Въпреки участъците на нищета, които се срещаха тук-там, Марсилия му се бе сторила удивителен и много привлекателен град с внушително присъствие. Имаше сурово очарование, което му допадаше, а хората бяха много добронамерени и приятелски настроени. Колко далеч от действителността бе зловещата репутация на Марсилия.

Над Централна Франция имаше облачна покривка и самолетът се приземи в монохромния Париж, където пластове сиво се наслагваха върху още пластове сиво от небето до земята. Беше странно, че ясната, кристална светлина на Прованс е само на един час път. По това време марсилците вече си тръгваха от работа, събираха се на терасите на кафенетата за аперитиви и клюки и наблюдаваха залеза. Филип навярно седеше надвесен над бележките си в някой от малките барове, които ползваше като кабинет. Докато таксито на Сам криволичеше по булевард „Распай“ към хотела, той почувства прилив на носталгия.

Сложи куфара си на леглото и си закачи сакото. Един бърз душ щеше да премахне неприятното усещане, което винаги изпитваше след пътуване със самолет. Тъкмо си събуваше панталоните, и телефонът звънна.

— И така, кажи ми какво трябва да направи едно момиче, за да получи питие на това място?

Сърцето му подскочи при звука на гласа й.

— Елена? Ти ли си? Тук ли си?

— Някой друг ли очакваше?

Застанал там с широка усмивка на лице и панталони, спуснати до глезените, той беше най-щастливият човек в Париж.