Питър Мейл
Винена афера (21)

Двайсет и едно

Часовете след обяда бяха посветени на приключването на плановете за вечерта. Филип нае бял микробус — описа го като ферарито на водопроводчика — достатъчно голям да побере петдесет кашона с вино. Софи се обади на Виал да му каже, че двамата със Сам ще правят външни снимки в градините на двореца за около час вечерта, и предложи среща за по питие след това. Управителят на избата нямаше нужда да бъде канен два пъти.

Сам прекара следобеда в състояние на бездействие, нещо като очакване в безтегловност. Нямаше кой знае какво да прави, освен да се надява на най-добрия изход от ситуацията — късметът трябваше да е на тяхна страна по време на първия решителен етап от операцията. Взе си втори душ за деня и се преоблече в дрехи, подходящи за нощен обир — тъмносини панталони, тъмносиня тениска, тъмносин анорак. Провери няколко пъти батериите на апарата и фенерчето и си зареди телефона. Отново прегледа списъка на откраднатите вина. Прекара известно време, крачейки нагоре-надолу по балкона, както никога, без да обръща внимание на гледката. Малко оставаше да започне да върти палци. Беше повече от готов за действие.

Слънцето се спускаше към хоризонта и косата златиста светлина беше мечтата на фотографа, когато Софи и Сам изкачиха стълбището към входа на „Пале дю Фаро“. Преди да успеят да натиснат звънеца, вратата се отвори. Икономката, елегантна жена с прошарена коса и колосана ленена рокля, излезе да ги посрещне.

— Флориан ме уведоми, че ще дойдете — обясни тя. — Кажете ми, ако мога да ви помогна с нещо.

Софи й благодари.

— Ще сме навън през по-голямата част от времето — увери я тя. — Светлината преди залез е великолепна. Но може да влезем вътре за една последна снимка в дневната — в момента, когато слънцето изчезва в морето. Видяхме го, когато имахме среща с мосю Рьобул, беше впечатляващо.

Икономката кимна.

— Ще оставя вратата на терасата отворена. Съжалявам, че тази вечер няма да имате възможност да се видите с мосю Рьобул. Но той се връща утре и съм сигурна, че ще иска да види снимките.

С усмивка и царствено помахване с ръка тя се обърна и влезе вътре.

— Какъв късмет — отбеляза Сам, докато заобикаляха къщата към градините с изглед към морето. — Утре щеше да е твърде късно. Предполагам, че винаги има комитет по посрещането, когато Рьобул се завръща от пътуване. — Той извади апарата от джоба си и го включи. — Доста импозантна дама за икономка, не смяташ ли?

Софи погледна извисяващата се фасада — три етажа и безброй прозорци. Рьобул можеше да приюти малка армия вътре.

— И къщата е доста импозантна. — Тя спря и сложи длан на ръката на Сам. Той почувства, че Софи трепери. — Сам, нервна съм.

Той стисна ръката й и се засмя.

— Аз също. Така трябва да бъде. Когато не си нервен, можеш да станеш небрежен. Слушай, ти се справи страхотно с всичко, а вече почти приключихме. Едно последно усилие и сме готови. — Хвана я за ръка и я поведе през градината, а със свободната си ръка насочваше апарата към гледката. — Сега ти си на ход. Кажи ми къде да започна и не забравяй да ми посочиш точката, от която искаш да снимам. Размахвай ръце. Тропай с крака. Скуби си косите. Дръж се като творчески директор. Ще имаш публика. Убеден съм, че нашата приятелка вътре ще ни държи под око, за да е сигурна, че няма да стъпчем лавандулата.

Те заснеха терасата, грижливо оформените градини, направиха пълна панорамна снимка, като през цялото време следяха слънцето, което се спускаше все по-близо до морето. Точно преди да свършат, Сам спря, допря телефона до ухото си и се направи, че води разговор.

— Моето извинение да си тръгна — рече той на Софи, като й подаде апарата. — Да влезем вътре да снимаме гледката през прозореца. Там ще изчезна. Можеш ли да снимаш, докато стискаш палци?

Те влязоха в къщата през терасата и прекосиха малко фоайе, преди да стигнат до вратата към дневната. Бяха вече в стаята, когато осъзнаха, че не са сами.

— Сигурна съм, че сте направили чудесни снимки. Вечерта е толкова прекрасна.

Икономката се изправи от малкото натруфено бюро пред прозореца, където си бе водила бележки, и пристъпи към тях любезна и усмихната, последния човек, когото Сам искаше да види.

Той залепи усмивка на лицето си.

— Толкова се радвам, че ви заварваме тук. Току-що ми се обадиха да ми напомнят, че закъснявам за среща в града, но исках да ви благодаря, преди да си тръгна. Софи ще се заеме с последните няколко снимки.

Икономката докара дипломатично изражение, което успяваше да предаде едновременно разочарование и разбиране.

— Колко жалко, че трябва да бързате. — Тя пристъпи към вратата. — Трябва да ви…

Сам вдигна ръка.

— Не, не, не. Моля ви, не си правете труда. Ще изляза сам. Отново ви благодаря.

И след тези думи бързо напусна стаята и затвори вратата зад себе си.

Пресече антрето пред главния вход и се шмугна в трапезарията. Мина на пръсти покрай масата за двайсет души с тапицирани столове с високи облегалки и стигна до нишата за сервиране и тежката летяща врата към кухнята. Положи ухо в процепа между вратата и стената, но не чу нищо, освен приглушеното бръмчене на хладилниците. Влезе, мина покрай блестящата мебелировка от неръждаема стомана и премина в задната кухня. Пред него беше вратата към стълбите, водещи в избата — заключена, както и очакваше. Погледна си часовника. Шест и петнайсет. Софи щеше да се срещне с Виал в шест и половина и да го отведе в бара на хотела.

Сам събра сили за петнайсет минути, прекарани в неудобство, и отвори вратата на кухненския асансьор. Как го беше нарекъл Виал? „Асансьор за бутилки. Не се тресе. Виното пристига спокойно“. Надяваше се, че и с него ще е така.

Всъщност асансьорът за бутилки беше просто дълга кутия, оперирана ръчно със старомодна комбинация от въжета и скрипец. Но беше масивна изработка, достатъчно здрав да издържи тежестта на половин дузина кашони с вино и достатъчно висок да се наредят един върху друг. Почти с форма на ковчег. Сам се опита да не мисли за това, когато хвана дебелото въже, с което се задвижваше скрипецът, и се пъхна предпазливо в тясното пространство, трепвайки при звука от скрипеца, проскърцал под тежестта му. Затвори вратата и пое дълбоко дъх. В тъмнината около него се носеше леко мухлясалата миризма на тапи и старо вино — спомен от бутилка, която се бе счупила по време на пътуването си нагоре. Той придържаше въжето на скрипеца и се спускаше бавно и извънредно внимателно, докато почувства лекия удар, който му подсказа, че е стигнал до нивото на избата.

Флориан Виал огледа и приглади наперения си мустак за последно и прекоси избата до стълбището, водещо към къщата, минавайки само на два метра от приведената фигура в кухненския асансьор. С нетърпение очакваше да види Софи отново, още повече, след като му каза, че Сам няма да може да се присъедини към тях. Симпатичен млад мъж, разбира се, но Виал далеч повече предпочиташе интимността tête-à-tête^[1] със Софи, а имаше и още едно допълнително предимство — щяха да говорят на френски, език, създаден за галантност.

Сам чу стъпките на управителя и му даде няколко минути да се качи по стълбите и да стигне в къщата. Вече започваше да усеща лек пристъп на клаустрофобия и наченки на схващане. Мускулите в бедрото му сякаш бяха изопнати до пръсване и беше сигурен, че в задника му се е забила треска. Но беше успял. Избата беше на негово разположение за през нощта, а часовете на физическо усилие, които му предстояха, щяха да са истинско облекчение след изпитанието в кухненския асансьор.

Въжето на скрипеца проскърца за последно, докато се измъкваше, и той постоя за няколко мига в тъмнината, за да изпъне схванатото си тяло. Въпреки че рискът да бъде видян беше минимален, бе решил да изчака няколко часа, преди да включи осветление в помещението и да се захване за работа. Тогава почти всички в Марсилия щяха да съблюдават свещения ритуал на вечерята.

Воден от тънкия лъч на фенерчето си, се отправи към далечния край на избата, където завари всичко такова, каквото го помнеше. Количката за голф беше паркирана на мястото си край вратата и празните кашони от Domaine Reboul бяха натрупани в ъгъла. Те трябваше да бъдат заменени с кашони без надписи, но по-късно щеше да има предостатъчно време. Отиде в кабинета на Виал, настани се на стола му и качи крака върху бюрото. Филип вдигна телефона още на първото позвъняване.

— Дотук добре — каза му Сам.

— В избата ли си?

— В избата съм. Ще започна да опаковам виното след два часа. Нека отново да повторим плана.

— Bon. Когато виното е опаковано, ще ми се обадиш. Микробусът е паркиран при Старото пристанище. По това време на нощта ще ми отнеме три минути да стигна до двореца.

— Добре. Аз ще се погрижа портите да са отворени. Не забравяй да изключиш фаровете точно преди да свиеш по алеята. Не искам никой в къщата да види светлините. Вземи лявото разклонение от централната алея. Ще прищракам с фенерчето, за да те насоча към мястото за доставки. Кашоните ще са наредени пред избата. Ще ги натоварим в микробуса най-много за пет минути. После се махаме оттук.

— Прието.

— Прието?

— Като в армията. Чух го във филм по телевизията.

Сам завъртя очи в тъмното. Беше забравил колко много Филип обича всичко военно.

— И още нещо. Колко време ще пътуваме до мястото, където отиваме?

— Микробусът не е пригоден за висока скорост, но ще сме на autoroute^[2] през голяма част от пътя. Мисля, че ще ни отнеме час и половина, не повече.

— Добре. Разбрахме се. До по-късно.

Увереността на Сам нарастваше, колкото повече наближаваше развръзката. Нещо можеше да се обърка, разбира се, винаги съществуваше такава вероятност. Но си позволи няколко мига на оптимизъм, докато обмисляше фактите.

Най-окуражаващият беше почти пълната му изолация от външния свят. Избата беше без прозорци, така че нямаше как да се вижда светлина, която да го издаде. А благодарение на звуковата изолация, осигурена от масивните стени, масивните тавани и пръстта над тях, нямаше вероятност някой да го чуе. Най-хубавото обаче беше, че алармената система, която бе проверил при предишните си посещения, се задействаше само когато някой се опита да проникне вътре, а не когато излиза. Това означаваше, че в две изби — на Рьобул и на Рот, електронната защита не беше достатъчно сигурна. Мислено си отбеляза да каже на Елена. За нея щеше да е добре дошъл всеки повод да изчете на Рот конско за немарливото му отношение към сигурността.

Той се отдаде на приятни мисли за Елена и докато седеше в мрака, започна да разсъждава за бъдещето след работата тази нощ. Как щеше да реагира тя на употребата на криминални методи за разрешаването на престъпление? На лично ниво вероятно щеше да си затвори очите. В професионално отношение обаче щеше да има доста неприятности и нямаше да се поколебае да му вгорчи живота. Но не за дълго. В областта на застраховането, както в повечето други начинания, в които става въпрос за големи суми, целта оправдаваше средствата. Светът беше порочно място, размишляваше той, докато, облегнат на стола на Виал, чакаше да минат часовете.

Трябва да бе задрямал. Следващия път, когато си погледна часовника, беше малко преди десет часа — беше време да се захваща за работа. Изправи се, разтърка очи и намери ключа за осветлението до главния вход. През нощта избата изглеждаше по-голяма и по-загадъчна, отколкото през деня, когато слънчевото сияние нахлуваше през отворените врати. Сега арките по тавана бяха обгърнати в сенки, а светлината, хвърляна от висящите лампи, сякаш се простираше далеч напред.

Натовари купчина кашони на количката за голф и потегли. Колелата изтрополиха по каменната пътека, разделяща червените от белите вина. Първата му спирка беше на „Рю де Мервей“, този бележит адрес, където Lafit и Latour си правеха компания като истински аристократи. Извади от джоба си списъка с вината на Рот и го сложи на пътническата седалка на количката.

Latour, рек. 1961, 98 бутилки. Сам мина по редицата с отделения, като проверяваше плочките, върху които с тебешир бяха изписани реколтите, докато стигна до 1961. Сигурно имаше поне триста бутилки, пресметна той. Започна да пълни празните кашони, но нямаше никакъв шанс да разбере дали бутилките, които взима, са бутилките на Рот. Създаде си ритъм на работа — взимаше две бутилки от отделението, проверяваше за всеки случай реколтата на етикета, плъзгаше вината в кашона, изправяше се и се връщаше при отделението. Когато напълнеше кашон, го слагаше в ремаркето зад седалките на количката за голф.

Спря да си погледне часовника. Беше му отнело повече от половин час да опакова близо сто бутилки Latour. С това темпо щеше да работи още три часа, като се прибави и времето за придвижване с количката за голф за разтоварване и натоварване. Това означаваше, че ще приключи някъде между два и три часа сутринта. Зачуди се как ли Филип успява да сдържи нетърпението си.

Lafite, рек. 1953, 76 бутилки. Докато се навеждаше, изправяше и правеше преходи до количката за голф и обратно, в спомените му изникнаха някои от коментарите на Виал. Когато описваше Lafite, екстравагантните му комплименти бяха частично приглушавани от честото целуване на върховете на пръстите. При все това някои бисери, които Виал бе заимствал от възторжените описания на свои колеги винени специалисти, се чуваха съвсем ясно и силно. Сам си спомняше един конкретен цветист пасаж, който бе започнал тихо с „твърдо, но същевременно сочно, меко, но същевременно уверено“, продължил с „финес, ароматност и дълбочина на вкуса“, примесени с „елегантност, авторитет и достойнство, които се разгръщат блестящо в устата“, и приключил със следната кулминация: „толкова величествено и превъзходно, че може да засенчи всички останали вина“. Всичко това Виал бе цитирал на английски по памет. От другата страна на везната беше неговото по-земно мнение, че „в крайна сметка най-хубавото вино е това, което ти харесва“.

Figeac, рек. 1982, но бутилки. Сам се опита да извика образа на шатото, докато проверяваше и опаковаше бутилките — каменни колони, поредица от изящни стари дървета, посипана с чакъл алея. Софи му беше казала, че дядото на настоящия собственик възприемал Фижак като ваканционна вила и идвал рядко от Париж, като оставял шатото затворено през останалата част от годината. На Сам му беше трудно да си го представи. Поклати глава при мисълта и се захвана да пълни поредния кашон. Хрумна му, че работата му прилича на опаковане на златни кюлчета. Каква ли сума в долари бе прехвърлил досега? Милион? Два?

Petrus, рек. 1979, 48 бутилки, 5 магнум бутилки. Както пишеше в „Ел Ей таймс“, помисли си той, докато слагаше първата магнум бутилка в гнездото й в кашона. Дали беше същата, която Рот държеше на снимката? Кой беше показал статията на Рьобул? Кой беше планирал и изпълнил акцията? Който и да беше, Сам не можеше да му намери недостатъци в професионално отношение. Дори Букман бе признал, че това е най-близкото до съвършена кражба, което някога е виждал. Наистина жалко, че нямаше никакъв шанс да седне един ден на по питие с Рьобул и да запълни някои празнини.

Margaux, рек. 1983, 140 бутилки. Още един въпрос — кого бе използвал Рот да купува от негово име? Със сигурност някой, който си разбира от работата. В колекцията нямаше нито една съмнителна бутилка. Всички вина бяха от най-високо качество. Докато правеше проучвания, преди да замине от Лос Анджелис, Сам бе удивен от поскъпването на реколтите премие крю бордо от 80-те години. Например между 2001 и 2006 г. Margaux бе скочило с 58 процента, а Lafite — със 123. Нищо чудно, че Рот не можеше да си намери място от яд. Бог знае колко щеше да му струва да напълни повторно избата си.

Кашоните ставаха все по-тежки, добре че возенето с количката за голф му осигуряваше кратки мигове на облекчение от болките в гърба. Копнееше за масаж и питие.

Yquem, рек. 1975, 36 бутилки. Последните три кашона с виното, което събуждаше най-доброто (или най-лошото) у пишещите за напитката, чиято мисия в живота бе да описват неописуемото. „Плътно, пищно и сочно“ или „мощно и разкошно“ — Сам бе виждал тези фрази нееднократно и те безотказно извикваха образи не на чаша вино, а на подобните на статуи жени, които Рубенс е обичал да рисува. С чувство на мощно и разкошно задоволство той натовари последния кашон в количката и я подкара към другите кашони, натрупани до вратата на избата.

Беше почти готов. Изключи светлините и отвори вратата. Прохладната нощ миришеше на чисто след влажния въздух в избата и той си пое дълбоко дъх, като погледна надолу по алеята. Различи очертанията на портите, които се извисяваха на фона на светлината от булеварда. Мина кола, поела нагоре по хълма, а после настъпи тишина. Изглежда, Марсилия спеше. Беше три часът и петнайсет минути.