Питър Мейл
Винена афера (24)

Двайсет и четири

Останалите обитатели на „Шато Мармонт“ или вече бяха отишли на работа, или още бяха по леглата. Сам имаше басейна изцяло на свое разположение. Беше изпълнил наложената си дневна задача от двайсет дължини и сега стоеше мокър на сутрешното слънце.

Животът беше хубав, помисли си той, докато търкаше косата си с хавлията. Двамата с Елена най-после се бяха отказали от двубоите и предпазливо и приятно пристъпваха към някаква форма на обвързване. Нямаше търпение да я запознае с Филип, който щеше да дойде в града следващата седмица да интервюира Рот. А и на хоризонта се задаваха една-две интересни възможности. Единственото, което му трябваше, за да стане утрото съвършено, бе кафе.

Той облече халата си и прекоси подкастрената лъскава джунгла, отделяща басейна от централната сграда на хотела, като спря на рецепцията да си вземе брой на „Ел Ей таймс“.

— Господин Левит? — обади се един от любезните младежи, които работеха на рецепцията. — Звъняхме в апартамента ви. Имате посетител. Един господин. Сложихме го на вашата маса в ъгъла.

Отново Букман, помисли си Сам. Той често се отбиваше за закуска, когато беше в квартала. В търсене на следи, както казваше всеки път. Сам мина през градината, хвърляйки поглед на водещите заглавия. Когато вдигна очи от вестника с усмивка на лицето, спря, сякаш се е блъснал в стена.

В отговор му се усмихваше и кимаше Франсис Рьобул, безукорен в своя бежов ленен костюм. Той се изправи и протегна ръка.

— Надявам се нямате нищо против, че се отбивам без предупреждение — каза Рьобул, седна и направи жест на американеца да го последва. — Позволих си волността да поръчам кафе. — Той сипа на себе си и на Сам. — Нищо не може да се сравни с първата чаша след плуване, нали?

Сам, който се чувстваше в неизгодно положение, що се касае до облеклото, се мъчеше да преодолее изненадата си. Огледа съседните маси за едри мъже в тъмни костюми.

Рьобул бе прочел мислите му и клатеше глава.

— Няма телохранители — увери го той. — Реших, че ще е по-удобно, ако сме само двамата. — Той се облегна на стола си напълно спокоен, а очите му грееха развеселено на махагоновото му лице. — Какъв късмет, че запазих визитката, която ми дадохте. Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, работехте в издателския бранш. — Той потопи бучка захар в кафето си и я засмука замислено. — Но някак си ми се струва, че литературата може да е малко скучна за човек с вашите доста специални способности. Не бих се изненадал да чуя, че сте сменили попрището. Ще бъде ли недискретно, ако попитам с какво се занимавате сега?

Сам се поколеба за момент. Рядко не му достигаха думи, но Рьобул напълно го бе изкарал от равновесие.

— Ами — отвърна той, — бизнесът с книгите сега върви доста бавно, така че почивам между задачи.

— Отлично — зарадва се Рьобул. Изглеждаше искрено доволен. — Ако не сте твърде зает, имам предложение, което може да ви заинтригува. Но първо трябва да ми кажете нещо, само entre nous^[1]. — Той се наведе напред, сложил лакти на масата и подпрял брадичка върху сключените си ръце с напрегнато изражение. — Как го направихте?