Питър Мейл
Винена афера (22)

Двайсет и две

Обаждането на Сам завари Филип задрямал в белия микробус и той не можа да сдържи прозявката си, когато вдигна телефона.

— Излюпвай се! — подкани го Сам. — Време е да дойдеш. Не забравяй да изключиш светлините, преди да свиеш по алеята.

Той чу шума от запалване на двигателя и после Филип си прочисти гърлото. Когато отговори, направи всичко възможно да звучи буден и действен.

— Три минути, mon général^[1]. Ще донеса тирбушона. Край.

Сам се ухили и поклати глава. Щом всичко приключеше, щеше да потърси да закачи на гърдите на Филип за отличната служба антикварен военен медал, някой на Наполеон например. Беше си го заслужил. И вероятно щеше да носи проклетото нещо.

Прекоси алеята и застана на пост в сянката на статуята на императрица Йожени. Зад него се извисяваше спящата величествена сграда на двореца, потънала в мрак, като се изключи блещукането на две лампи на терасата, а отпред портите се очертаваха на фона на светлините на празния булевард. Мислено се извини на императрица Йожени за дързостта си и опипа спускащите й се мраморни одежди, докато ръката му намери копчето, което младият Доминик бе използвал, за да отвори портите. Натисна го, когато чу шума от двигател на кола, изкачваща се по хълма, и видя как портите бавно се раздалечават. Merci, madame.

Филип последва лъча на фенерчето на Сам и паркира до купчината кашони, наредени пред вратата на избата. По случай нощната експедиция беше облечен в черно от глава до пети — едър нинджа с плътно прилепнала вълнена качулка от онези, които са много на мода сред терористите и обирджиите на банки.

— Проверих — рече със задоволство. — Всичко е наред. Никой не ме проследи.

Докато натоварваха кашоните, Сам загатна възможно най-тактично, че качулката може да привлече нежелано внимание, когато са на пътя. Филип се постара да прикрие разочарованието си и я свали, преди да се качи на шофьорското място. Надникна през предното стъкло към булеварда.

— Merde! Портите са затворени.

— Автоматичен таймер — досети се Сам. — Ще те чакам при статуята.

Бавно излязоха през портите, Филип включи фаровете и микробусът захриптя по пустите улици, следвайки знаците, които ги извеждаха от Марсилия на autoroute.

Сам се отпусна на седалката, замаян от залялото го чувство на облекчение. Сериозната част от работата беше изпълнена. Довършителните дейности щяха да са забавни.

— Говори ли със Софи? Добре ли е?

— Бих казал très bien^[2]. Обади ми се късно вечерта. С Виал пийнали в хотела, след това я завел на вечеря в „Льо Пти Ние“, хотел нагоре по „Корниш“. Тамошният готвач току-що получил третата си звезда от „Мишлен“ — казват, че е магьосник с рибата. Трябва да посетя ресторанта. Както и да е, тя каза, че си прекарала чудесно. Според мен много харесва Виал. Обещах й да се обадя през нощта, ако има проблем, или на сутринта, ако всичко е наред. — Филип намали при входа на магистралата, за да вземе билет от автомата. Пътуваха на север и широката панделка на пътя беше само тяхна. — Софи е добро момиче. Малко е властна от време на време, но е добро момиче. Всъщност досега не я познавах — знаеш как е с братовчедите. Въпреки че са роднини, се виждат само на сватби и погребения и всички се държат възможно най-приятелски. Сигурно и в Америка е същото?

Но не получи отговор от Сам. Опънат на седалката, килнал глава на една страна и притиснал ръце към гърдите си, той започваше да наваксва за двете безсънни нощи. Филип продължи да кара в мълчание, а съзнанието му бе заето с мисли за сензацията му и за приятното пътешествие до Лос Анджелис да интервюира Дани Рот. Идеята за Калифорния го очароваше, както се случва с много французи. Сърфисти, „Хелс ейнджълс“, квадратни домати, китове, горски пожари, свлачища, Биг Сур, Сан Франциско, Холивуд — всичко можеше да се случи на такова място. Даже имаха губернатор европеец.

Той слезе от магистралата при Екс и се насочи по второстепенни пътища, водещи към Рон и през реката Дюранс към Люберон. Беше минало време, откакто за последен път бе предприемал това пътешествие, и беше удивен колко празна и спокойна изглежда провинцията след тълпите и глъчката на Марсилия и колко тъмен е мракът. Мина селата Кадене и Лурмарен, и двете потънали в дълбок сън, и навлезе по тесния криволичещ път, който щеше да ги преведе през планината до северната част на Люберон. Стръмните каменисти склонове бяха толкова близо до пътя, че все едно шофираш през назъбен, усукан тунел. Тук беше още по-тъмно и създаваше усещане, че си на хиляди километри. Не беше място, където да претърпиш авария. Сам хърка през целия път.

Отърси се от съня, когато микробусът сви по разнебитения черен път, водещ към старата къща. Филип угаси двигателя, но остави фаровете включени. Беше паркирал пред останките от кладенец — сега порутена кръгла стена от камъни, поддържаща изкривена желязна конструкция с верига, висяща от ръждясал прът. След няколко неуспешни опита, съпроводени с чесане на главата и ругатни, най-сетне намери камъка, под който бе скрит старият петнайсетсантиметров ключ за предната врата на къщата.

Сам го последва вътре, а Филип отново изруга, докато търсеше сред гирляндите от паяжини кутията с бушоните и ключа за централното електрозахранване. Надавайки триумфален вик, включи електричеството и в стаята се разля слаба светлина от четиридесетватовата крушка, висяща от тавана.

— Voilà! Добре дошъл в семейното шато — рече Филип, като избърса паяжина от носа си и удари Сам по рамото. — Добре ли спа?

— Като бебе.

Всъщност Сам беше учудващо свеж след дрямката — бодър и с прочистена глава, както се чувстваше винаги, когато работата е минала добре. Последва Филип през поредица от малки помещения с ниски тавани, посипани с килим от прах, и празни, като се изключат по някой паянтов стол или маса, избутани в ъгъла.

— Какво се е случило с мебелировката? — попита Сам.

Филип беше спрял в стаята, която някога е била кухня, сега напълно оголена. Птиче гнездо беше паднало по комина и лежеше в средата на каменното огнище. На лавицата над камината имаше избелял, изцапан с петна календар от противопожарната служба на Кавайон от 1995 г.

— Ах, мебелировката — въздъхна Филип. — Имаше някои чудесни мебели. Но в мига, в който старата дама се озова в ковчега, роднините дойдоха с камион и изнесоха всичко. Учуден съм, че са оставили крушките. Вероятно още се карат кой какво да получи. Но поне нямаше как да отнесат избата. — Той отвори ниска врата в ъгъла, пресегна се към ключа за осветлението и накара обитателите на помещението долу да се разтичат по дупките си. — Ще трябва да сложим отрова за мишки, че да не изядат етикетите на бутилките. Струва ми се, че харесват старото лепило.

Както и останалата част от къщата, избата бе подложена на щателен обиск от роднините и не беше останала нито една бутилка. След размерите и великолепието на избата на Рьобул тази изглеждаше съвсем скромна. Късо стълбище водеше към съоръженията за съхранение, които не бяха нищо повече от рафтове, направени от стари дъски, поставени върху железни прътове, забити в стената. Повърхността на стените беше почерняла от мухъл, чакъленото покритие на пода бе изтъняло, а на места се разкриваха участъци гола земя. Но както Филип посочи, беше прохладно и влажно и последното място в света, където човек би очаквал да намери вино за три милиона долара.

Пренасянето на кашоните от микробуса беше бавна работа и допълнително се затрудняваше от вратите и таваните, които според Сам бяха направени за джуджета. Дали хората са били много по-дребни преди двеста години? Когато и последният кашон бе поставен на мястото му, и двамата мъже бяха с одрани кокалчета на ръцете от грапавите каменни ръбове на тесните входове и гърбовете ги боляха от навеждането. Почти не бяха забелязали, че докато работят, е настъпил нов ден.

— Какво ще кажеш? — рече Филип. — Не съм селско момче, но това е нещо специално.

Те стояха пред къщата и гледаха на изток, където първите проблясъци слънчева светлина току-що се бяха появили на хоризонта. Сам бавно се завъртя. Наоколо не се виждаше друга къща. Бяха заобиколени от поля, които по-късно тази година щяха да станат пурпурни, а сега туфите лавандула изглеждаха като редици зелени таралежи. Зад тях се издигаше величественият силует на Люберон, мъгливо син на утринната светлина.

— Знаеш ли какво? — каза Сам. — След като закусим, ще изглежда дори по-добре. Не съм ял от вчера на обяд.

Отидоха с микробуса до Алт, намериха кафене с тераса на слънце и нападнаха близката пекарна за кроасани. Пред тях поставиха големи препълнени чаши с café créme. Сам затвори очи и помириса благоуханната пара. Само във Франция кафето миришеше по този начин, сигурно се дължеше на френското мляко.

— Е, приятелю — подхвана той, — предстои ни наситено, пълноценно утро. — Филип, чиято уста беше пълна с кроасан, въпросително вдигна вежди. — Първо, трябва да напуснем хотела, преди Виал да се усети, че му липсват петстотин бутилки, както и да намерим къде да отседнем — не в Марсилия. Така че ще ми се наложи да взема кола под наем. После ще трябва да намерим кашони без надписи, да се върнем в къщата на баба ти, да подредим бутилките в тях и да се отървем от другите кашони. След това можем да празнуваме. — Той провери колко е часът и бръкна да извади телефона си. — Мислиш ли, че Софи вече се е събудила?

Беше будна. Не само това, ами бе предвидила и скоростното напускане на хотела, така че вече си беше събрала багажа. Тя се издигна още повече в очите на Сам.

Филип го остави пред клона на „Херц“ на летището. Каза му да го чака на паркинга на входа за autoroute и замина да търси кашони за вино. Приятел на негов приятел беше vigneron. Сигурно щеше да има купища кашони, убеден бе журналистът.

В реното под наем Сам се присъедини към сутрешния трафик към Марсилия. Беше забравил, че у всеки уважаващ себе си французин се крие душата на състезател от Формула 1, и се озова насред аматьорско Гран при — прехвърчащи малки коли, гуми, които едва докосваха земята, докато хората в автомобилите водеха оживени телефонни разговори, пушеха и, ако разполагаха със свободна ръка, въртяха волана. Когато пристигна невредим в хотела, мислено изрече благодарствена молитва на светеца, закрилящ чуждестранните шофьори, и отиде да потърси Софи.

Тя тъкмо приключваше със закуската и изглеждаше забележително спокойна за човек, който току-що е станал съучастник в престъпление.

— Е? Как мина? — попита Софи.

— Страхотно. Ще ти разкажа в колата. Нека само да си взема куфара и да платя сметката и потегляме. Няма да повярваш що за място е.

В осем и половина, доста преди началото на работния ден на Виал в „Пале дю Фаро“, те вече бяха извън Марсилия.