Вероника Хенри
Дългият уикенд (7)

Глава шеста

Самотна сълза се търкулна по бузата на Клеър, когато стигна до тази част от спомените си. Разказа историята на Анжелика объркано и накратко, но споменът беше почти толкова болезнен, колкото и в деня на случката. Не трябваше ли да е избледнял след толкова време? Тя избърса сълзата, преди да последват нови. Не биваше да плаче, не и пред хората. Не и пред Анжелика, която изглеждаше втрещена. И нищо чудно. Не й се бе случвало Клеър да сподели с нея дори и миг на слабост.

Досега. Клеър, която влачеше товара на случилото се дванайсет дълги години, беше на път да рухне. Вина, съжаление, гняв, мъка — всичките тези чувства заплашваха да изригнат навън.

— Няма нищо — каза Анжелика нервно. — Естествено е да си разстроена.

Клеър се облегна назад и вдигна очи към тавана.

— Знам — каза тя напрегнато. — Просто… не съм се сещала за това от толкова време. И Ник да изникне изневиделица…

Прекъсна я тропот на крака надолу по стълбите. Миг по-късно Лука се появи на най-долната площадка, като прескочи последните три стъпала и се втурна в рецепцията, нетърпелив и дългокрак като овчарско куче, готово за сутрешната си разходка. Лука, който за секунди можеше от състояние на дълбок сън и мързел да скочи на крака, буден и нащрек, беше готов да посрещне деня.

Застана пред тях широко усмихнат. Беше облечен в тениска с дълги ръкави и памучни панталони, с все още влажна от душа коса.

— Хей, момичета. Какво има? — попита слисан, прокарвайки пръстите на едната ръка през все още влажните си къдрици и натъпквайки тениската в панталона си с другата. Анжелика преглътна при вида на плоския му загорял корем.

— Нищо — излъга Клеър, не много убедително.

— Обикновено не цокате по това време „Ойстър Бей“^[1].

— Съжалявам. Вината е моя. — Анжелика реши, че Клеър не беше в състояние да се владее и ще се издаде. — Клеър просто ми даваше някой и друг съвет.

— О.‍

— Нищо страшно. Просто разправия с пастрока ми. Все същите стари глупости.

Анжелика знаеше, че първото правило, когато лъжеш, е да не навлизаш в твърде много подробности.

Лука се обърна към Клеър, без да прояви интерес към личния живот на Анжелика.

— Знаем ли по кое време Тревър и Моник пристигат тук?

— Чак вечерта. Така ми се струва. Резервирала съм им маса за вечеря.

— Знам. И ние ще вечеряме с тях.

— Така ли?

— В осем и трийсет.

Клеър въздъхна.

— Този уикенд никак не е подходящ за важни делови срещи.

— Знаеш какъв е Тревър. Той държи парите. Ако иска да говори за бизнес, зарязваме всичко останало — отсече Лука.

— Ами останалите гости? Свободна е само една стая.

— Ще се справим. Момчетата в кухнята знаят, че ще трябва да си свършат работата, ако се наложи да изляза за малко. Подсигурени сме откъм персонал.

— Мога да остана докогато искате, ако имате нужда от мен — предложи Анжелика.

— Благодаря ти, Анжелика. Ти си звезда.

Анжелика знаеше, че усмивката, която придружаваше думите на Клеър, беше повече от обикновена благодарност за предложението. Беше я измъкнала от това затруднение.

Но с някаква ужасна неизбежност затруднението се връщаше отново. Анжелика видя зад Лука как Ник слиза по стълбите. Клеър също го видя и побърза да скочи с фалшива усмивка на домакиня.

— Ник — каза тя със звънтящ от напрежение глас. — Ела да те запозная с Лука. Той ще се занимава с вашата ергенска вечеря утре вечер. Лука, това е Ник. Няма да повярваш какво съвпадение. Нямах представа, че той е младоженецът. Той е мой стар приятел. От преди много години.

— Така ли — отвърна Лука сухо.

Усмихна се, но усмивката не озари очите му, после след известно помайване протегна ръка. Ник я пое — олицетворение на благовъзпитан чар.

— Имате чудесен хотел.

— Така е — съгласи се Лука. — Така е наистина.

Очите му се стрелнаха от празната бутилка към Клеър, а после към Ник.

„Разбра — помисли си Анжелика. — Разбра, че този тип е заплаха за него.“ Изглежда първичният инстинкт на Лука беше проработил. Като че ли всеки миг щеше да вдигне крак като куче и да препикае територията си.

Ник се усмихна и на трима им, долавяйки неудобството. На Анжелика й се стори, че Клеър едва забележимо поклати глава, за да го предупреди да се откаже от какъвто и да било коментар или въпрос.

— Мислех да разгледам града, преди да са пристигнали другите — каза той след известна пауза. — Едва сега са тръгнали от Лондон.

Клеър кимна.

— Добра идея. Ние ще се погрижим за тях, когато пристигнат, не се тревожи — тя се прокашля. — В деликатесните магазини предлагат хубави сандвичи.

Лука се ухили самодоволно. На Анжелика й се повдигна от напрежение. Ник пъхна ръце дълбоко в джобовете на сакото си.

— Е, предполагам, че ще се видим по-късно.

Три чифта очи го проследиха, докато излизаше през вратата, но никой не каза нищо.

— Е, работата няма да се свърши сама — каза Клеър накрая.

Лука повдигна вежда.

— Не, наистина.

Анжелика събра двете чаши и вече празната бутилка.

— Беше пълна само до половината — каза Клеър на Лука.

— Няма защо да ми обясняваш. Важно е да поддържаш добри отношения с персонала. — Той се обърна към Анжелика. — Обади се, ако трябва да ти дадем някой почивен ден да се справиш с проблема си.

Подигравателният му тон можеше да втвърди и захарна глазура.

Лука тръгна бавно към кухнята. Клеър не смееше да погледне Анжелика. Разбираше, че й е доверила твърде много. Шокът и виното бяха развързали езика й.

— Мамка му — каза тя.

— Какво ще правиш? — попита Анжелика, умирайки за още подробности.

— Нямам избор — отвърна Клеър. — Ще се държа спокойно и ще продължа напред.

И тя тръгна към рецепцията, без да се обърне назад.

* * *

Дори светът около него да пропадаше, в кухнята Лука винаги се чувстваше спокоен. Беше я проектирал точно такава, каквато я искаше. Познаваше всеки ключ, всеки уред, всеки котлон. Можеше да готви със завързани очи. Обичаше всеки сантиметър от съвършената неръждаема стомана. Ножовете му бяха убийствено остри; тиганите — тежки и солидни. Хладилниците поддържаха оптимална температура. Личната му колекция от инструменти се съхраняваше в голямо чекмедже и тежко на оногова, който вземеше за малко дори и една мерителна лъжица. Не беше създавал правила, за да ги нарушават; беше ги създал, за да се спазват буквално. Всеки, който се противопоставеше на системата, изхвърчаше веднага. Двамата му верни помощник-готвачи, Фред и Лоз, бяха усвоили по трудния начин как да се оправят с него и вече бяха спечелили уважението му. Вярно е, че ако работеха в някой от другите хотели или ресторанти наоколо, нямаше да им е толкова напрегнато, но храната, която приготвяха тук, далеч нямаше да бъде толкова добра. Лука определяше темпото и те бяха доволни да го следват. Знаеха, че ако някой път прецакат нещо и понесат гнева му, другия път ще тържествуват и ще ги обсипе с похвали. А сега той вече толкова им вярваше, че ги оставяше сами да приготвят обедите. В момента приготовляваха точно това — подборка от леки блюда, които да сервират на бара или на терасата. Днешните лакомства включваха салата от раци, терина от заек и омар с равиоли.

— Хей, шефе! — Фред вдигна поглед от примамливите лъскави снопчета от паста, които излизаха от машината. Лоз му донесе късо кафе, без да го молят. Веднага бяха усетили, че Лука е напрегнат. Неговите емоции се проявяваха ясно на лицето му. Нещо го беше разтърсило и двете момчета знаеха, че трябва да сведат ниско глави и да дадат високо качество.

Лука обичаше най-много тази част от деня — да влезе в кухнята, да разгледа доставените сутринта пресни продукти и да започне да подготвя менюто за вечеря. Но днес нещо не беше наред. Усещаше в Клеър някаква промяна, която не му хареса и подозираше, че това по някакъв начин е свързано с мъжа, с когото го запозна. Клеър не обичаше да разказва много-много за миналото си; никога не е обичала. Казваше, че нямало значение и било невероятно скучно, но Лука знаеше, че жена с нейната дълбочина, страст и мъдрост все трябва да е поживяла и преди това.

Дали този ерген не беше нещо повече от стар приятел? Нещо вътрешно му подсказваше, че е бил. Но засега Лука щеше да се държи, все едно че нищо не е станало. През последните няколко години се беше научил да обуздава характера си. Ако Клеър го беше научила на нещо, това бе, че с бурна реакция не стигаш доникъде. Щеше да изчака подходящия момент и да се увери във фактите, преди да направи каквото и да било, ако се налагаше подобно нещо.

Той гаврътна кафето си, като си напомни, че в крайна сметка онзи тип се женеше другата седмица. Може би Клеър просто се беше почувствала неудобно някой от миналото й да се изтърси така ненадейно. Тя беше много потайна.

Ама защо го беше ударила на пиене? Никога не я беше виждал да го прави преди, дори когато онази двойка се чупи, без да плати, след като бяха прекарали в хотела цяла седмица и бяха натрупали сериозна сметка. Лука в никой случай не се върза на приказките на Анжелика. Анжелика беше жилаво момиче. Тя беше като него. Човек, който оцелява. Не й трябваше проклетата подкрепа на Клеър, за да се оправи с пастрока си. Момичета като Анжелика ядяха пастроците си на закуска.

Той сложи миниатюрната чашка в миялната машина. Нямаше да остави тази ситуация да го стресне. Този уикенд беше важен. Не искаше да обърка нещата пред Тревър и Моник. Отчаяно искаше свой собствен ресторант в Лондон; отчаяно искаше да се прочуе точно там. Вярно е, че имаше страхотна репутация тук, но Пенфлийт беше извън гастрономическата карта. Отиването в Лондон беше следващата крачка, и то голяма, и никак не му се искаше инвеститорът му да се откаже. Щяха да постигнат каквото трябва в екип. Страхотен екип. Какъвто бяха. Абсолютно.

Лука обичаше да разправя, че се е научил да готви в изправителния дом за юноши, което бяха глупости. Не че не го бяха изпратили в такъв, когато беше на седемнайсет, затова че открадна кола — всъщност обаче се научи да готви, когато майка му го завлече да живее с един от любовниците й в Южна Франция. Той прекара цяло лято в кухнята на селския ресторант, като се обучаваше, въртейки се около сприхавия собственик, и стана не по-малко умел готвач от готвачите в ресторантите, класифицирани от „Мишлен“. Това беше типично интермецо в живота на Лука. Миналото му приличаше на кърпеж от супербляскави и унищожителни мигове, докато двамата с майка му залитаха от нищета към разкош, в зависимост от настроенията й и от това кого ухажваше. Момченцето се влачеше подире й, като ту играеше с количките си на терасата на някой хотел в Кап Фера, ту зъзнеше от студ в едностайна дупка в Хамърсмит. Това го изгради като сложна личност. Той бе ту арогантен, ту прекалено скромен. Поривист и затворен. Суперсамонадеян и жаден за подкрепа. Пристрастен и овладян. Енергичен и изтощен. През последните няколко години Клеър постепенно се беше нагодила да предугажда настроенията му, беше проумяла поведенческите му модели и се бе научила да се справя с тях. Научи и него как да се справя със собствените си бесове. Сега той беше много по-добър човек, размишляваше той, от животното, което беше, когато се запознаха.

И точно затова вече можеше да обърне гръб на онова, което усещаше, че е неизгодна за него ситуация, и да разгледа спокойно подноса с риба.

Едри кръгли миди в коралови раковини — могат да се запържат с малко чоризо. Голяма мрежа с морскосини миди — ще направи нещо по-тайландски, с кокос, чили и кориандър, за разлика от обичайните миди, задушени с вино и чесън. Яркорозови раци вдигаха умолително щипки — съжалявам, приятели, помисли си той; ще ги приготви със зеленчуци и резени розов грейпфрут. За лаврака няма какво да умува, ще го опече овалян щедро в едра сол и ще го сервира със задушен фенел. Лука прегледа и останалите риби, проверявайки качеството им, но търговецът на риба никога не го подвеждаше, никога не му бе пробутвал нещо, което да не е прясно. Останалите риби щяха да отидат в огромната чугунена тенджера, която вече вдигаше пара върху газовия котлон, в богата смес от чесън, лук и домати за прочутата му рибена чорба — не беше чак толкова претенциозен да я нарича с френското й име bouillabaisse.

Менюто му включваше някои стари любими блюда и обикновено експериментираше с нещо ново, но всичко зависеше изцяло от това, какво щяха да докарат доставчиците му и в какво настроение беше. Погали с ръка кожата на парче свинско — щеше да го пече, докато тлъстинката стане хрупкава и възхитителна на вкус, а после ще го сервира с компот от ревен. Виждаше розовите и зелени стръкчета в една щайга. Стисна няколко сочни круши, като си ги представи с карамелен сос, поръсени с трохи от бадемов маслен сладкиш.

Най-накрая прегледа и кошницата с хляба. Не му оставаше време да пече свой хляб, а не можеха да си позволят да наемат някого за това в момента, така че той използваше външните услуги на една жена, която някога се бе занимавала с местния кетъринг и се беше пенсионирала в Пенфлийт. Свъси вежди. Ореховите франзелки му изглеждаха препечени. Бодна една подозрително с пръст. Много твърди, много потъмнели. Разчупи една, опита я и направи гримаса.

— Фред! — изрева, докато чупеше на две една гризина с пармезан и кимаше одобрително. — Обади се на онази, как й беше името, да ми докара нова партида орехови франзелки. Тези не стават. — Той ги метна през помещението в кофата за боклук. — Тази вечер имам неколцина много специални гости. Трябва да им сготвя изумителна вечеря. Нахлупете си шапките на мислители. Дайте предложения. Петдесет лири за победителя — обяви тържествено, а очите му заискриха.

Също така беше импулсивно щедър.

Измъкна една свежо изгладена бандана от чекмеджето, нави я и я завърза около къдриците си.

— Окей — каза. — Да започваме.

 

 

На рецепцията Клеър вдигна купчината с пликове.

— Анжелика… Ще отскоча до пощата. Трябва да изпратя тези брошури днес.

Анжелика я погледна. Клеър никога не ходеше в пощата.

— Няма проблем. Аз ще бъда тук.

— Благодаря.

Клеър сложи пликовете в чантата си и тръгна към вратата.

Отвън, на площадката на входната врата, обрамчена от две стари лаврови дървета, тя се огледа. Пенфлийт беше малък град. Имаше само няколко места, където вероятно би могъл да иде Ник. Наляво имаше няколко магазина, а после улицата се виеше към клуба за яхти; малко вероятно бе да е тръгнал натам. Тя тръгна надясно, като обхождаше с поглед ту едната, ту другата страна, докато бързаше напред, търсейки между главите тъмнорусата му коса. Слънцето грееше; градът се изпълваше с хора, които се разхождаха бавно, нейната забързаност ги стряскаше, някак си изглеждаше не на място. Всички бяха във ваканционно настроение, не бързаха за никъде и нейната припряност дразнеше. Такова поведение подхождаше на пиковите часове в метрото, а не в началото на слънчев уикенд.

Преминавайки покрай всеки магазин, тя плъзваше поглед вътре да види дали Ник не разглежда нещо. Фурната, където приготвяха пресни сандвичи и сладкиши. Миниатюрната книжарница, която едва свързваше двата края с продажба на нашумели книги, криминалета, карти и пътеводители. Скъп магазин за подаръци, където се продаваха никому ненужни джунджурии, които хората изведнъж пожелаваха да имат, когато бяха на почивка. Ник не си падаше по такива неща. Антикварен магазин — тя надникна в мрачните му дълбини през сервизи от коронацията на кралицата, лампи в стил ар деко и дантелени покривки, но той не беше там. Нямаше го и сред опашката пред деликатесния магазин, който му беше препоръчала. „Белият лъв“? Едва ли щеше да влезе там — не беше неговото заведение. По-късно Клеър щеше да надникне и в кръчмата, но не искаше да губи време. Магазин за картички, чайни — нищо. Прескочи в магазинчето за вестници и списания, в случай че е влязъл да си купи вестник или пък „Кит Кат“…

Ник обичаше тези десертчета. Често си поделяха едно, докато лежаха в леглото му. Клеър си спомняше как се пречупваше всяко парченце, как всеки път трошички шоколад успяваха да капнат върху чаршафите, как се хранеха един друг. А след това — шоколадовите целувки.

Не беше и там.

Беше стигнала почти до края на улицата. Смяташе след това да пресече до кея зад магазините и да се върне обратно в хотела. Когато зави зад ъгъла, блясъкът на морето за миг я заслепи. Тя вдигна ръка да засенчи очи от светлината, като оглеждаше хората, които се бяха облегнали върху перилата от ковано желязо. Гледката никога не я оставяше безучастна, но днес не я интересуваше.

Осъзна, че хората я зяпаха и сигурно гледаше малко странно. Не искаше да привлича вниманието към себе си, затова забави крачка. Тук имаше още повече хора, които ядяха сладолед и хвърляха коричките от кифлите си на чайките, пируващи с предлаганите им по-големи дажби. Огледа и тях — млади семейства с малки деца; двойки пенсионери; нямаше юноши, вероятно още не бяха свършили часовете им в училище. Един автобус разтовари куп пенсионери, дошли на еднодневна екскурзия, които се тревожеха да не се изгубят. Масичките зад „Белият лъв“ бяха претъпкани; изтормозената сервитьорка притичваше с безкрайни кошници с морски дарове. Това я подсети, че терасата на хотела щеше да се изпълни с обядващи; че тя би трябвало вече да се върне на работа; че следобедните гости ще започнат да пристигат.

Клеър обви ръце около себе си и се запъти обратно към „Крайморската къща“. Сигурно беше луда изобщо да хукне така. Какво щеше да каже на Ник? И какво щеше да каже Лука, ако разбереше, че я няма?

И тогава го видя. Облегнат на железния парапет в края на кея, загледан надолу във водата, която плискаше в сивите тухли на стената. Би познала тила му навсякъде, начинът по който фините руси косми се събираха в една точка на врата. Трапчинката, където свършваше косата и започваше гръбнакът му.

Деляха ги дванайсет стъпки. После седем.

— Ник.

Той се обърна.

Вървеше бавно към него, но при последните няколко метра се втурна напред. Той я обгърна с ръце.

Миришеше по същия начин. На „Персил“, на „Мъст дьо Картие“ и… на Ник. Божичко, ако не беше вдишала неговия аромат, може би щеше някак да оцелее, но сега се чувстваше, като че ли се е прибрала най-сетне у дома. Същото чувство, за което бе копняла толкова пъти. Не трябваше да я целува. Не трябваше да я притиска към себе си. Дали това беше прегръдка на отдавна изгубен приятел или нещо повече?

— Не знам какво трябва да направим — каза му тя с напрегнат от сълзи глас. — Не знам какво да мисля.

Той нежно отметна косите от лицето й.

— Къде изчезна? — попита. — Къде изчезна? Толкова те търсих, но ти беше изчезнала от лицето на земята…

— Ти каза, че не искаш да ме виждаш повече — гласът й беше приглушен; устата й, притисната към утехата на гърдите му.

— Не го казах сериозно, Клеър — гласът му се пропука. — Разбира се, че не го казах сериозно.

Тя вдигна към него очи. Нямаше смисъл да се опитва да спре сълзите си. И какво от това, ако някой, когото познаваше, ги видеше?

— Откъде да знам? — прошепна тя. — След всичко, което се случи, как да знам, че не си го казал сериозно?

— Бяхме деца, Клеър. И се случваха такива гадни неща: Нищо не проумявах.

Той зарови лице в косите й за миг, вдъхвайки аромата й. Тя миришеше по същия начин. Като че ли помежду им не бяха изминали цели дванайсет години.

— Все още не мога — каза й той.

Постояха така прегърнати за момент. Около тях се тълпяха хора, които не забелязваха болката им. Нима можеха толкова лесно да наваксат пропуснатото?

— Не можем да говорим тук — промърмори той.

— Знам. И трябва да се върна в хотела — отвърна тя. — Хората ще пристигнат.

Изглеждаше странно да разговарят за онова, което се случваше тук и сега, когато умовете и на двама им бяха обсебени от миналото.

— Може би е по-добре да си тръгна — каза Ник.

— Не! — Тя долови истерични нотки в гласа си. Опита се да се успокои. — Не. И двамата сме вече възрастни. Няма нужда да проваляме всичките ти планове — продължаваше да го държи за ръцете. — Това не променя нищо. Просто означава, че можем да се помирим един с друг след всичкото това време. Като сдобряване, за да може всеки да продължи с живота си.

Не искаше той да си тръгне. Не можеше да откъсне очи от него. Но трябваше да се дължи хладнокръвно. Усетеше ли, че Клеър придава такава важност на това странно съвпадение, Ник можеше да побегне. Мъжете не се справяха много добре с неочакваното.

Още веднъж му се усмихна успокоително, идеалното въплъщение на спокойна и разумна жена.

— Приятелите ти ще бъдат шокирани.

— Да — съгласи се Ник. — Уредиха ми го като изненада. Всички ги познавам от работата си. Ако просто си тръгна, ще им се стори странно.

— Шримп и Филикс ще дойдат ли? — сърцето на Клеър се разтупка при мисълта за братята му.

Нови спомени нахлуха обратно в живота й.

— Не. Няма да успеят. Предполагаше се да вдигнем купона в четвъртък. Само че в „Мимсбъри армс“…

Тя си го представи. Мел на бара и тримата братя, които възнамеряват да изпият всичко в него. Успя да се усмихне.

— Във всеки случай, Лука ще ви сготви страхотна вечеря утре вечер и не трябва да я пропускаш. Хайде да не правим от мухата слон. Едно… щастливо съвпадение. Което ще ни позволи да усмирим призраците си.

— Разбира се — кимна Ник в съгласие с думите й. — Не, ти си права. Не е кой знае какво. Само моментно объркване на мозъка.

Той я пусна и отстъпи назад.

— Може би ще можем да пийнем по нещо. Когато хотелът не е толкова натоварен…

Тя отстъпи. От миналото в настоящето.

— Разбира се. Ще е страхотно. И ми се ще да опозная Лука.

Тя кимна и вдигна ръка за сбогом.

— Ще се видим по-късно.

Той също вдигна ръка като огледално отражение на жеста й.

— До скоро.

Изпрати я с поглед.

„Окей, мамо — помисли си той. — И сега какво да направя?“

 

 

— Този хотел няма ли собствен паркинг? — гласът на Карън прозвуча кавгаджийски.

От криволичещите пътища в последната част от пътуването им й беше прилошало и тя умираше за една цигара, докато Колин внимателно прекарваше колата покрай стълбовете за отклонение в обществен паркинг.

— Познаваш ги тези мънички крайморски градчета. Паркингите са бонус.

— Затова трябваше отново да идем в Торкий.

Тя харесваше хотел „Палас“. Там имаше всичко, което искаше Карън.

Колин не се поддаде на провокацията.

— Промяната е също почивка. И реших, че можем да наемем яхта.

— Е, мен направо ме изключи. — Нищо не можеше да накара Карън да се качи на яхта.

— Ще бъде забавно, нали? — Колин погледна Челси, която му се усмихна.

— Да.

Колин огледа паркинга, който беше препълнен до пръсване.

— Няма къде да паркираш. Претъпкан е — долетя заядливият глас от седалката до него.

— Тогава ще почакаме. — Колин не изключи двигателя. — Всеки момент някой ще си тръгне. А ние не бързаме за никъде.

Карън въздъхна. Взе чантата си и отвори вратата на колата.

— Отивам да пуша.

— Няма проблем.

Колин я проследи с поглед. Тя застана до билетния автомат и се зарови в чантата си за цигарите и запалката. Докато палеше цигарата си, видя една кола, която потегли и му замаха, сочейки неистово да заеме мястото. Но от другата страна имаше друга кола, която бе чакала по-дълго от него, така че той направи знак на шофьора да паркира.

Карън дръпна рязко вратата.

— За бога — бързо!

— Те бяха тук преди нас — посочи Колин.

— Но ти си по-близо.

— Карън… успокой се, а? Допуши си цигарата. Ще намерим място.

Карън затръшна шумно вратата и се върна на предишното си място, като скръсти гневно ръце.

Колин видя как Челси леко сви рамене:

— Такава е през цялото време — каза му тя.

Колин й се усмихна. Беше добро дете. Изобщо не приличаше на майка си. Безстрастно, търпеливо. Може би като него. Определено беше наследила неговия темперамент. При ръст едва 170 см, той никога не бе имал хубава фигура, а пък естеството на бизнеса му позволяваше излишните килограми да се трупат неусетно, когато не им обръщаше достатъчно внимание, а после вече не помагаше никакво вдигане на тежести в домашния му гимнастически салон, инсталиран в оранжерията.

За разлика от него Карън изглеждаше още по-слаба. С изключение на гърдите й, които бяха подозрително кръгли и високо вдигнати. От изправената й коса, лъскавите бижута и твърде тесните дрехи стомахът на Колин се преобърна. Онова, което някога му се бе струвало толкова привлекателно, сега го отблъскваше. Очевидно тя полагаше големи усилия да се пребори с възрастта си — челото й беше опънато и гладко, като на човек пристрастен към козметични корекции. Но тук, на този паркинг, изглеждаше абсолютно не на място. Той потръпна леко от отвращение.

През три коли от него едно волво тръгна да излиза на заден ход. Колин превключи на скорост.

— Ето — каза той бодро. — Идеално. Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.

 

 

Когато тръгна обратно към „Крайморската къща“, Клеър осъзна, че не е изпратила писмата, които бяха нейното алиби, затова се втурна към пощата и бързо купи няколко марки. Стори й се, че това трая цяла вечност, макар че прекара там само петнайсет минути. Докато пъхаше пликовете в пощенската кутия отвън, хвърли поглед към витрината на съседния бутик. На манекена видя една рокля. С презрамки през врата и богата тъмносиня пола, с щампа на стари морски пощенски картички.

„Миличка, това е твоята рокля. Трябва да я купиш. Хайде.“, сякаш чу един глас.

Клеър се вцепени на средата на улицата. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Скара се на себе си да не става смешна. Никой не можеше да разговаря от отвъдното. И въпреки това не можеше да отлепи очи от витрината. Роклята олицетворяваше по някакъв начин момичето, което беше някога. Трябваше да я купи.

А и кога за последен път си беше купувала нещо просто ей така? Нещо, което да й харесва? Само заради удоволствието от това?

Тя влезе решително в магазина и откри продавачката.

— Роклята на витрината. Имате ли от нея четирийсети номер?

— Искате ли да я пробвате?

— Не. Ще я взема така. Сигурна съм, че ще ми стане. Бързам обаче…

— Няма проблем.

Продавачката отиде бързо до близкия щендер и измъкна желания номер, после занесе роклята на тезгяха, докато Клеър вадеше кредитната си карта.

— За специален случай ли е?

Клеър не знаеше. Просто имаше чувството, че трябва да я купи. Като че ли роклята щеше да промени последвалите събития.

— Не знам точно — каза тя. — Просто много ми хареса.

— Това е най-сериозната причина да се купи една рокля. — Продавачката я опакова в тънка хартия и я постави в торбичка. — Всъщност, единствената причина.

Когато се върна в хотела, там цареше хаос. Няколко души в бара очакваха да им сервират, така че тя остави покупката си и побърза към тях с извинения. За секунди измъкна със замах бутилка вино от хладилника и настани трима от тях на една маса, заведе друга двойка до трапезарията, където ги остави в ръцете на Чери — дневната сервитьорка. Анжелика седеше на рецепцията с притеснен вид и регистрираше набит мъж и младо момиче. Наоколо се разхождаше безцелно жена с отегчен вид, облечена по-скоро като за нощен клуб, отколкото за уикенд край морето. Клеър се сети за „приятелката“, която мистър Търнър спомена, когато резервираше местата. Бен, момчето, което използваха през уикендите да помага с багажа, поведе странната групичка към стълбите. Клеър си помисли, че може би не само тя имаше затруднения в живота.

— Лука направо е полудял — изсъска Анжелика, щом Клеър се присъедини към нея на рецепцията. — Къде беше?

— Да, къде? — Лука се появи зад тях като с магическа пръчка.

Клеър опъна назад рамене. Нямаше да позволи да я разпитват.

— Отидох до пощата — заяви тя. — И си купих рокля. Какъв е проблемът?

Лука надникна в торбичката, която тя бе вдигнала като доказателство.

— На пазар. Била си на пазар. Когато тук цари хаос?

— Не е хаос. Оправяме се — възрази Анжелика.

— Просто си помислих, че няма да е зле да облека нещо ново на вечерята с Тревър и Моник. Знаеш колко наконтена е тя винаги. Реших и аз да се постарая.

Гениална. Тя беше гениална. Измъкна роклята от торбичката да я покаже.

Лука кимна одобрително. Това обаче не го успокои съвсем. Вместо това се тръсна в кожения стол на рецепцията и се завъртя с изпружени напред дълги крака.

— Та — каза той мило, — разкажи ми за как-му-беше-името. Твоят отдавна изгубен приятелю.

Нямаше смисъл Клеър да се преструва, че не разбира за кого става дума. Така само щеше да изглежда виновна.

— Ник ли? Родителите му имаха най-голямата къща в селото, където израснах. Ходех там от време на време. С него и с братята му… — тя преглътна. — Изгубихме връзка, когато майка му почина. — Тя му се усмихна закачливо. — Надявам се да му приготвиш ергенска вечеря, с която да се гордее. Репутацията ми в Мимсбъри зависи от това.

— Винаги съм си мислел, че едва си изтраяла да се измъкнеш оттам.

— Така е, но въпреки това ми се ще да мислят за мен хубави неща.

— Типична буржоазна несигурност.

Клеър го плесна игриво.

— Ти кого наричаш буржоазка? — и продължи с подчертан акцент на жител от Южен Лондон. — Аз съм от Айзълуърт, помниш ли?

Лука се ухили.

— Не бой се. Ще направя всичко възможно да не забрави никога ергенската си вечер.

Той поседя неподвижно, с поглед вперен нанякъде, после стана и се запъти към кухнята. Клеър въздъхна от облекчение. Струваше й огромно усилие да поддържа леката закачка, но това беше най-добрият начин да държи Лука по-далеч от тази история.

Анжелика седеше до нея с очи като чаени чинийки.

— Не казвай нищо — каза Клеър. — Не задавай въпроси. Бездруго ти казах твърде много.

— Значи тя умря? Майка му?

— Разбира се, че умря. Имаше рак четвърта степен.

— Четвърта степен ли? Какво означава това?

Клеър въздъхна.

— Нека ти го обясня така. Няма пета степен.

* * *

Беше повторила думите на Изобел.

След като тогава я намери в кухнята, Клеър стана нейна довереница, въпреки че все още не разбираше защо Изобел искаше да държи болестта си в тайна. Разбира се, че момчетата и Джералд щяха да се разстроят, но със сигурност трябваше да знаят.

Изобел беше непреклонна.

— Опитвам се да ги защитя, миличка. Не разбираш ли? Ако научат, това няма изобщо да ми помогне. Точно това затрудни толкова нещата преди. А сега, когато Ник и Филикс работят за Джералд, е дори още по-важно да ги държа на тъмно. Не мога да рискувам бизнесът да се разпадне. Знам, че изглеждаме богати, но от финансова гледна точка всичко е малко рисковано. „Мелкиор Барне“ трябва да се задържи на повърхността. Ако Джералд се тревожи за мен, той ще престане да следи бизнеса. Миналия път изгуби няколко големи договора, прецака купища доставки и едва не фалира. Трябваше му почти година да вдигне бизнеса отново на крака. Какъв е смисълът да се рискува всичко?

Клеър стигна до извода, че щом Изобел бе достатъчно смела да се бори с болестта си сама, тя трябваше да уважи желанието й и нямаше право да разкрие истината. Правеше всичко възможно, за да й помогне. Забеляза, че Изобел лесно се изморяваше и възможно най-дискретно пое пазаруването и чистенето.

Дойде есента, а Изобел ставаше все по-слаба и по-бледа. Семейството не можеше да не забележи. Джералд постоянно й натякваше да иде на лекар.

Клеър се разтревожи.

— Трябва да му кажеш. Очевидно е, че нещо не е наред.

Наблюдаваше слисано как Изобел лъже без затруднение семейството си, докато седяха около масата на вечеря.

— Получих резултатите. Пипнала съм някакъв вирус. Все не мога да му запомня името; нещо, което не може да се произнесе… но лекарят каза, че преминалите през химиотерапия са по-уязвими. Нещо във връзка с глупавата ми имунна система. Просто трябва повече да почивам. И ми препоръча ваканция. На слънце.

— Значи… няма рецидив? Проверили са? — Клеър виждаше тревогата по лицето на Джералд.

— Разбира се, че са проверили. Това е първото нещо, което проверяват — усмивката на Изобел беше ослепително убедителна. — Във всеки случай се обадих на Сали в Лансароте. Тя каза, че мога да ида там на Нова година и да остана, колкото си искам.

— Върви сега! — настоя Джералд. — Върни си силите за Коледа.

— Не — каза Изобел. — Бих предпочела да приключа с Коледата. И във всеки случай не мога да пропусна тази Нова година. Купонът на века?

Огледа всички с усмивка. Планираха го от месеци — тържество на тържествата, което да отбележи края на 1999 година.

— А после ще започна новото хилядолетие с почивка.

Като че ли всички останаха доволни от този план. С изключение на Клеър, която се чувстваше все по-неудобно. Предполагаше, че Изобел все пак продължава да се лекува.

Когато един ден я попита, Изобел я погледна право в очите.

— Никак — отвърна. — Нищо не могат да направят. Към края ще ми дадат обезболяващи. Палиативно лечение. Така стоят нещата.

Клеър свъси вежди.

— Как? Как стоят?

— Умирам, миличка. За четири месеца, ако имам късмет.

На Клеър й се подкосиха краката и тя седна. Едва сега осъзна, че се опитва да прикрие предстоящата смърт на Изобел. Разбира се, при болните от рак винаги съществуваше опасност от подобен изход, но тя си мислеше, че двете просто крият продължаващото лечение на Изобел. Сега осъзна колко е била глупава. Лечение нямаше.

Изобел хвана ръцете на Клеър. Седяха около кухненската маса. Масата, край която семейството беше прекарало толкова щастливи вечери.

— Слушай ме, Клеър — каза тя. — Ще замина през първия ден от Новата година. Ако изкарам дотогава, разбира се. Заминавам за един хоспис. И не искам никой да знае. Не искам никой да ме гледа как страдам. Що се отнася до тях, те знаят, че отивам за няколко седмици в Лансароте, на гости на старата ми съученичка Сали, за да се възстановя.

Клеър поклати глава.

— Не можеш да постъпиш така.

— И каква е алтернативата? — попита Изобел остро. — Да им кажа истината и да разваля последната ни Коледа заедно, после да легна горе, гниейки отвътре, докато те страдат и ме чакат да умра? Да ме гледат как се гърча от болка… защото дяволски ще боли; преживяла съм го достатъчно дълго. Не искам това за Джералд и за момчетата. Да не знаят със седмици кога всъщност ще настъпи краят. Защо да им причинявам това, Клеър? Защо?

Тя блъсна с юмрук по масата и примижа от болка. Очите й се изпълниха със сълзи. Изобел рядко плачеше, но сега се разплака и риданията разтърсиха крехкото й тяло.

— Трябва да разбереш защо правя това. Не искам да ме запомнят като ужасен скелетоподобен труп, който не ги познава. Искам да си отида триумфално. Ще направим най-големия купон в навечерието на Нова година, купон, който да е завършек на всички купони и туй то. Искам да ги запомня щастливи. И искам те да ме запомнят като мен самата. Разбираш ли?

Клеър никога не беше изпитвала такъв страх. Изобел беше толкова силна, но смъртта беше още по-силна. И както и да се опитваше, не намираше довод, с който да убеди Изобел, че планът й е погрешен. Как да убедиш някого, че най-скъпият му човек ще пожелае да го гледа как страда до горчивия край? Разбира се, че няма да иска.

— Когато станеш майка — каза й Изобел, — ще ме разбереш.

— Разбирам и сега — каза Клеър. — Така си мисля.

— Ти ще трябва да бъдеш тяхната опора — продължи Изобел. — Ти ще бъдеш за тях, каквото бях аз. Знам, че можеш да го направиш. Те всички страхотно те обичат.

— И как ще стане? — Клеър едва намери сили да попита. — Как ще разберат?

— Ще им се обадят от хосписа. Ще им кажат, че съм починала в съня си. Дори и да умра, крещейки от болки.

Клеър обори глава на масата и я закри с ръце.

— Не мога да го понеса — разрида се тя.

— Предложи ми алтернатива. — Изобел си беше възвърнала спокойствието. Беше решителна. Тя беше силната. — Предложи ми нещо по-добро и аз ще го обмисля. Като едно нещо е сигурно… че скоро ще умра.

Но колкото и да се мъчеше, Клеър не можа да измисли друго решение. В думите на Изобел имаше някаква изкривена логика. И тъй като тя умираше, Клеър трябваше да уважи желанието й.

Не знаеше само дали Ник щеше някога да й прости. Ако изобщо разбереше.