Вероника Хенри
Дългият уикенд (16)

Глава петнайсета

Беше си заминал.

Клеър го почувства веднага, след като се събуди. Не усещаше Ник да е наблизо. Усещаше хотела празен, както и себе си. Странно как нечия аура можеше да засегне човек толкова дълбоко. И как можеш да развиеш инстинкт за присъствието на другия.

Подозренията й се потвърдиха, когато забеляза отсъствието на Ник на масата за закуска. Всичките ергени се бяха задълбочили в нетолкова прочутия неделен брънч^[1] на „Крайморската къща“, превърнал се в нещо като институция, защото както туристите, така и местните идваха тук да си лекуват махмурлука. Ресторантът и терасата бяха препълнени и една голяма маса се огъваше под купища палачинки с рикота, блюда с риба, варени яйца и ориз, полети със сметана, бъбреци в пикантен сос и кани с пикантен „Блъди Мери“.

— Наложи се Ник да си тръгне — каза й Гюс притеснено. — Не им достигат хора за някакво мероприятие.

От краткия си работен стаж в „Мелкиор Барне“ Клеър знаеше, че беше малко вероятно да нямат кого да извикат при извънредни обстоятелства. Джералд с положителност не очакваше сина му да зареже ергенския си уикенд, за да натовари няколко каси вино.

Гюс не смееше да я погледне. Знаеше каква роля е изиграл, за да ги раздели насила. Но пък това му беше работата като кум, помисли си Клеър печално. На всяка цена да докара младоженеца в църквата.

Тя само се усмихна.

— Приятно доизкарване на уикенда — каза и бързо се отдалечи, за да поговори с една двойка на другата маса, които бяха редовни клиенти на заведението. Показа им годежния си пръстен.

Положи всички усилия да се наслади на радостта и поздравленията им. Не, не знаеше кога точно ще се състои сватбата и да, разбира се, че тръпнеше от радост.

Надяваше се Гюс да я гледа и да остане убеден от играта й. А не по-малко от всички останали се опитваше да убеди себе си.

Всичко е окей, каза си. Можеш да се справиш.

А после Лука излезе от кухнята и подхвана разговор с някои от клиентите. Слънцето грееше, хотелът бръмчеше от разговори, всички маси бяха резервирани за обяд.

Той улови погледа й през пълното помещение и й се усмихна. Тя усети как в сърцето й покълна надежда. Те бяха екип — тя и Лука. Разбира се, че бяха. И ги чакаха по-големи предизвикателства. Трябваше да загърби миналото и да мисли за бъдещето.

Клеър му отвърна с усмивка.

 

 

Алисън спа цели десет часа. Когато се събуди, остана изненадана от спокойствието си. И невероятната съсредоточеност. Беше смайващо как подсъзнанието продължава да работи, докато човек спи. Как разплита житейските тревоги и ги анализира за един по-ясен поглед. Миналата нощ Алисън беше изтощена и шокирана от взривоопасната новина на Колин, но сега се чувстваше отпочинала и спокойна.

Напусна отвратителната къща, веднага щом мина през тоалетната, набързо се изми, а после прокара един гребен през косата си. Май не беше спала облечена през целия си живот. Освежи дъха си с ментов бонбон и реши да намери магазин, от който да си купи четка за зъби и паста. Беше предплатила за стаята снощи, така че не й се наложи да разговаря с никого, преди да си тръгне, слава богу. Не беше в настроение да си пилее думите. Пазеше ги за Колин.

Навън беше разкошен ден и слънцето светеше ярко, със заразителен чар. Тя отиде в центъра на града и откри магазин от веригата „Спар“, където си купи някои тоалетни принадлежности и пресен кроасан. Занесе кроасана на пристанището и го изяде, като съжали, че не е купила два и си спомни, че не беше яла нищо от вчера на обяд. После се мушна в една обществена тоалетна и си изми зъбите, сложи малко грим и си пръсна „Бютифул“ на китките.

Знаеше точно какво трябва да направи. Самоненавистта и съмненията от предната вечер се бяха изпарили. Нямаше да позволи на някаква манипулативна нищожна интригантка да разруши всичко. Нямаше да обвинява и себе си. Просто щеше да посрещне предизвикателството. Проблемът нямаше просто ей така да изчезне.

Трябваше да е силна и да овладее положението. Знаеше, че ще се сблъска с критики и вдигнати вежди. Щяха да плъзнат и клюки — някои породени от злоба, други от скука. Щеше да е трудно. Вдиша соления вкус на морския въздух. Той я ободри. Алисън разтърси коси, приглади роклята си и закрачи бързо към „Крайморската къща“.

 

 

Лора с мъка успяваше да догонва Дан, докато той крачеше по една от стръмните, тесни улички, толкова типични за Пенфлийт. Каменни вили, рекламиращи квартири за през ваканцията, безброй магазинчета за антики и малки кафененца. Една котка ги изгледа заплашително от някакъв прозорец, докато в средата на улицата някакво момченце се спускаше с тротинетката си, очевидно въоръжено с нерви от стомана.

Прасците й горяха. В онази част от Лондон, където живееше, рядко виждаше хълм.

— Хей — задъха се тя. — Почакай ме.

Дан се обърна и се ухили.

— Слабачка.

— Къде отиваме все пак? Има ли още много?

— Не — отвърна той. — Всъщност пристигнахме.

Спря пред една боядисана в бяло вила. Избелялата синя боя на перилата се белеше.

Дан измъкна от джоба си ключ.

— Нямаш представа какво трябваше да изтърпя, за да се сдобия с този ключ. Едва склоних агентката за недвижими имоти да ми го даде.

— Агентка за недвижими имоти ли? — Лора плъзна поглед по фасадата на сградата, после забеляза надписа „Продава се“ в един от прозорците на втория етаж. — Дан? Какво става?

Той изтича по стълбите.

— Ела. Искам да ти покажа.

На най-горното стъпало отключи вратата и я отвори. Миришеше силно на влага и върху протъркания килим се трупаха купища неотворени писма.

— С това ли се занимава вчера? Да гледаш къщи?

Лора огледа със съмнение интериора. Долу като че ли имаше само едно голямо помещение с кухничка в дъното и стълба, която водеше към първия етаж.

Дан стоеше в средата на стаята и изглеждаше доволен от себе си.

— Минах покрай тази къща и тя… ми проговори — каза й той.

— Проговорила ти, така ли?

Той леко се смути.

— Нали знаеш… как стават нещата. Имаше нещо в нея. Отидох при агентката и я накарах да ми я покаже. Продавала се от известно време — той замълча и Лора се огледа. — Какво мислиш?

— Мъничка е. И е сбутана. И мирише.

— Само си я представи, като изхвърлят всичко миризливо. И одерат тапетите. И боядисат всичко в бяло — той махна наоколо с ръка. — Обзалагам се, че под този килим има дървени дъски.

Лора продължаваше да не е много убедена.

— Ти наистина си мислил по въпроса.

Дан се ухили.

— Ела. Не си видяла най-хубавата част.

Поведе я нагоре по стълбите. Имаше малка площадка с две врати, едната от които водеше към демодирана баня. Той отвори втората. Стаята беше залята с възхитителна светлина от голям панорамен прозорец.

Лора се приближи. Гледката беше смайваща. Отваряше се към хоризонта над острите сиви покриви на Пенфлийт и право към безкрайното море. Тя затаи дъх от радост.

— Не е ли красиво? — Той застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Ау — вдигна тя към него очи. — Но защо изобщо разглеждаме къщата?

— Искаш ли да чуеш идеята ми?

— Давай.

— И двамата плащаме чудовищни наеми за отделни апартаменти в Лондон. Срещаме се почти всеки ден. Напълно разумно е да се съберем да живеем заедно.

— Да… има логика. — Лора не му призна в момента, че и на нея й бяха минавали подобни мисли. Тя харчеше може би петдесет лири седмично за таксита да пътува между нейния апартамент и този на Дан.

— А с парите, които ще спестим от наема, можем да покриваме ипотеката на къщата. Имам заделена една сума за депозита… щях да търся нещо такова в града. Но ако купим тази къща, ще има къде да идваме през уикендите, а и ще можем да я даваме под наем, когато не я използваме, което ще ни помогне с вноските.

Той постави ръце на раменете й и я завъртя.

— Какво мислиш?

Лора мълча цели десет секунди.

— Мисля, че… едни сглобяеми дървени шкафове в кухнята, боядисани в бледосиньо ще допринесат много… за да може да се живее в нея. — Тя вдигна очи към него.

На лицето му цъфна широка усмивка. Сърцето й биеше лудо. На какво се съгласяваше, за бога? Тя погледна недоверчиво отново през прозореца, опитвайки се да разгадае какво означаваше всичко това. Пред очите й на покрива кацна тлъста чайка.

— Не знаех, че така гледаш на нещата — каза тя. — Това е сериозно обвързване.

— Нито пък аз — отвърна й Дан. — Не и до вчера. Но след като ти се върна от твоя… твоя не-татко, осъзнах колко ми се искаше да мога да го намеря заради теб. И колко много означаваш за мен…

Той замълча, леко притеснен от излиянието си, и погледна през прозореца към чайките. След малко проговори отново.

— Ами тогава да пусна оферта, а?

* * *

Тони каза, че отива за кроасани и вестник. Според изчисленията му, това му даваше поне половин час, защото можеше да каже, че се е спрял да побъбри с някого или че дори са го завлекли да пие кафе. Разбира се, трябваше също така да предвиди и време да купи кроасани и „Сънди Таймс“, в противен случайна Уенди щеше да й се стори странно, ако се върнеше у дома с празни ръце.

Не беше облякъл и най-привлекателния си костюм за мисията, сети се той, но на Уенди щеше да й се стори странно, ако излезеше напудрен елегантен, вместо с обичайната си развлечена тениска и шорти.

Когато влезе през входната врата в „Крайморската къща“, го връхлетя възхитителният аромат на прясно кафе. Неделните брънчове на заведението се бяха превърнали в нещо като постоянно събитие в Пенфлийт. Помисли си с огорчение колко би се зарадвала Уенди да дойде тук. Може би ще я доведе следващата седмица.

Вечното чувство за вина, помисли си той. Дали пък от сега нататък не го очакваше вечно изкупление?

Той забърза към рецепцията. Познаваше слабо момичето на рецепцията. Анджелина? Анжелика — така се казваше. Във всеки случай беше кръстена на някаква филмова звезда. Майка й веднъж дойде да им чисти, в дните, когато имаха повече свободни пари за харчене. Уенди реши, че ги краде, и затова тактично й отказаха, като се оправдаха с липса на достатъчно средства, което не беше много далеч от истината.

Трябваше да внимава. Не му се щеше Анжелика да подочуе нещо и да го разпространи из града. В Пенфлийт слуховете се разпространяваха бързо, като горски пожар, макар че клюките процъфтяваха повече през зимата, когато местните хора разполагаха с повече време.

Имаше си и легенда. Рисунката на Лора от предния ден, старателно навита на руло.

— Здравейте, мога ли да се обадя на Лора Старлинг? Нося й рисунката, която направи с мен вчера. Вече е суха… помислих си, че може би ще пожелае да си я занесе у дома.

Анжелика се обърна да погледне ключовете зад гърба си.

— Съжалявам. Боя се, че са излезли. Не знам кога ще се върнат.

— О! — Лицето на Тони помръкна. Какво да прави сега? — Е, благодаря ви въпреки всичко.

Анжелика протегна ръка.

— Искате ли да й я предам от ваше име? Мога да кажа да й я отнесат в стаята.

Не, това щеше да го лиши от алиби.

— Не. Всичко е наред. Благодаря ви.

Той реши да си ходи. Имаше номера на мобилния телефон на Лора. Можеше да й се обади. Но такъв разговор трудно се провеждаше по телефона.

Но ако не се свържеше с нея и не се успокоеше… Стомахът му се преобърна от чувството на несигурност. Как успя да се забърка във всичко това?

И тогава я видя. Влезе през входната врата, хванала за ръка високо момче, което трябва да беше приятелят й. Изглеждаха толкова влюбени и той си припомни с болка това чувство. Не че не обичаше Уенди, но нищо не можеше да се сравни с младежката любов.

И страст.

— Лора! — Той застана на пътя й и тя го погледна с изненада. — Донесох ти рисунката. В случай че искаш да я задържиш.

— О, благодаря ви — погледна го тя озадачено. — Всъщност, не смятах, че си заслужава да я запазя.

Настъпи неловко мълчание.

Тони не беше сигурен какво е разказала на приятеля си, затова трябваше да внимава.

— И… има нещо, което трябва да ти кажа. За онова, което обсъждахме вчера?

Очите й се разшириха, когато го погледна.

— Спомнили сте си нещо, така ли?

Той кимна. Тя се обърна към Дан.

— Нали нямаш нищо против? Няма да се бавим.

Дан разпери ръце.

— Няма проблеми. Ще върна ключа на агентката за недвижими имоти. Те работят до обяд.

Тя се обърна отново към Тони.

— Да излезем на терасата.

Докато излизаха навън, Тони хвърли поглед през рамо на Анжелика, питаше се дали е забелязала нещо. А и какво да забележи? Едва ли някой здравомислещ човек можеше да допусне, че Тони Уестън се канеше да се обяви за баща на една от гостенките на хотела.

 

 

Когато слязоха с Колин долу на закуска, Челси погледна с подозрение рибата с ориз и яйцата, както и бъбреците, така че решиха да си поръчат класическата английска закуска.

— Ако хапнем добре на закуска — каза й той, — няма да огладнеем много на обяд.

После се сети от опит, че това правило не важеше по време на ваканциите. Мишел и Райън винаги умираха от глад към средата на деня, дори и да бяха изяли всичко на закуска. Но какво пък толкова?

— Може ли да идем пак на плажа? — попита Челси.

— Разбира се.

Тя свъси вежди.

— Мама всъщност ще се връща ли? Или ти ще ме закараш у дома?

— Е — каза Колин, — не съм съвсем сигурен. Има няколко неща, които трябва да изясним.

През френските прозорци полъхна ветрец и разроши косата на Челси.

— Виж какво — продължи той, — предлагам да поостанем тук малко. Искаш ли?

— О, да — светна Челси. — Ще ми е много приятно.

Колин се усмихна. И защо не? Къде другаде можеше да иде той самият? Фабриката и пекарните щяха си работят и без него — винаги можеха да се свържат с него по телефона, ако имаха нужда. А и едва ли щеше да има кой знае какво значение, ако Челси пропуснеше няколко дни от училище.

Той потърси с очи сервитьора, за да го помоли да му долее кафе.

Но не видя сервитьора. Беше Алисън.

Изглеждаше много спокойна. Погледна към Челси и й се усмихна.

— Трябва да кажа нещо на татко ти — каза тя.

Колин остави чашата си, извади банкнота от пет лири от джоба си и я връчи на Челси.

— Сладурче, ще идеш ли до магазина, откъдето взехме дивидитата? — попита той. — Да ми вземеш вестник. И на себе си някакво списание, ако искаш.

— Може ли да си купя бонбони?

— Не. — Все някога трябваше да започне с нейния режим. — Току-що закуси и не искаме да си развалиш обяда.

— Окей.

Тя не възрази и той изпита гордост, че не го направи. Беше далеч по-кротка и разбрана от майка си.

Веднага щом Челси излезе от салона за хранене, Алисън се плъзна в стола до нейния.

— Кафе? — попита той.

— Да, моля.

Той даде знак на сервитьора да донесе още една чаша.

— Радвам се, че се върна — каза той на Алисън. — Тревожех се.

— Спах в абсолютна дупка. Пих твърде много, за да шофирам до вкъщи.

— И аз си помислих същото. — Той се пресегна и докосна ръката й. Тя изглеждаше напрегната, под очите й имаше бледоморави кръгове и вината отново стегна гърдите му. — Съжалявам. Знаеш това, нали?

— Сигурна съм, че е така.

— Никога не съм искал да те нараня.

— Не. Разбира се, че не. Но не си и мислил, че някога ще те хванат. Предполагам също така.

— Бях глупак.

Тя не му възрази на това. Колин взе бучка захар и я пусна в кафето си.

— Работата е там — каза тя, — че няма как Челси да изчезне, нали? Тя е тук, сред нас, независимо дали това ни харесва или не. Така че трябва да намерим решение на този въпрос, което да навреди най-малко на всички ни.

— Така е.

Колин беше изненадан. Той очакваше емоционална тирада.

— Обмислих го — каза тя — и не виждам защо целият ми живот трябва да се разпадне, заради това. Да, имам пълно право да те изхвърля и да те обера до шушка. Това ще ме посъветват всичките ми приятелки. Но това би означавало да жертвам дома, който обичам, социалния си живот и семейния ни живот. Не искам да се съдим за това кой ще вземе сребърните прибори. Не искам да съм разведената жена, която никой не кани на вечеря. Не искам децата да се чудят с кого да прекарат Коледа. Видяла съм твърде много разведени семейства, които живеят така и знам, че това не е за мен.

— Тогава… какво предлагаш?

Сервитьорът пристигна с нейната чаша. Алисън му благодари с усмивка. Колин я напълни от кафеника, а после й подаде млякото.

— Челси трябва да дойде да живее с нас. И трябва да сме напълно откровени коя е. Не мога да живея с клюки и предположения. Винаги са по-ужасни от истината, така че ще кажем истината.

— Искаш да кажеш… да разкажем на всички, че съм имал връзка?

Алисън посрещна твърдо погледа му.

— Да. Хората бездруго ще го предположат — тя сви рамене. — Така че ще ги лишим от удоволствието да разпространяват слухове.

Колин се облегна на стола си, потресен от деловото поведение на Алисън.

— Сигурна ли си? — не можа да скрие облекчението си. — Искам да кажа… това е голяма крачка, да очаквам от теб да я вземеш.

— Каква е алтернативата? Ти отговаряш за нея, Колин. Трябва или да я взема, или да изгубя теб.

Колин разбърка отново кафето си. Мамка му, помисли си. Щеше да се разплаче.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.

— Не бива да си въобразяваш, че си се отървал напълно — каза Алисън сухо. — Не вярвам, че ще съм мила и ведра. Ще ми е трудно. Предполагам, че ще има дни, когато ще ми се иска да те убия за онова, което си направил. — Пръстите й се свиха около чашата с кафе и кокалчетата й побеляха. Може би не беше чак толкова спокойна, колкото изглеждаше. — А има и едно условие.

— Да?

— Не искам да виждам майката. Не искам да се изправям лице в лице с нея. Унижението ще бъде твърде голямо.

Колин потръпна от мисълта.

— Разбираме, че не — обеща той. — Ти си много, много по-добър човек, отколкото съм аз или отколкото някога ще бъда.

— Едно време не бях — отговори му тя. — Знам го. Отчасти и аз съм виновна за това.

— Не. Онова, което направих, беше непростимо. И няма извинение за него.

Алисън сви рамене.

— Всички сме хора.

 

 

На терасата Тони изчака с Лора сервитьорът да им донесе по едно „Блъди Мери“, преди да започне изповедта си. Отпи голяма глътка, наслаждавайки се на хапката хрян и на силата на водката.

Лора отпи от нейната по-предпазливо. Беше нащрек, чудейки се какво ли я чака.

Тони остави чашата си и се наведе напред. Масата им беше точно до водата, далеч от другите клиенти, но той не искаше да рискува. Заговори тихо.

— Всъщност не знам дали съм ти баща. Не и със сигурност. Но искам да знаеш… Имах връзка с майка ти.

Тя го погледна недоверчиво.

— Значи ме излъгахте?

— Паникьосах се — защити се той. — Не е лесна работа, когато някой дойде неочаквано и ти каже, че е твое дете.

— Знам. Разбирам това. Но вие го отрекохте напълно. Казахте, че почти не я познавате! — тя повиши възмутено глас.

— Мога ли да обясня? — Тони искаше всичко да бъде спокойно. — Моля те? Просто ме изслушай.

Лора облегна глава на ръката си, а после кимна в знак на съгласие. Тони за миг погледна към водата. Същата сцена виждаше от прозореца на дневната си, но от различна перспектива. Оттук всичко беше по-ярко, по-отчетливо, не толкова неуловимо.

— Влюбихме се, майка ти и аз — каза той на Лора. — Беше много нередно, но човек не може да се противи кой знае колко, когато се случи. Когато чувството те връхлети като бърз влак. Бяхме безсилни.

— Бил си женен — каза тя обвиняващо. — Тя е била ученичка.

— Знам — въздъхна Тони. — Но нито едно от тези неща не успя да ни възпре. Беше необикновено и чудесно време. Време, взето назаем. И двамата знаехме, че не може да продължи. Беше невероятно емоционално. Не се тревожи — успя да й се усмихне той, когато видя изражението по лицето на Лора, — няма да навлизам в подробности.

— Моля те недей — каза му тя.

— Накрая всичко свърши, когато съпругата ми забременя. Уенди. — Лицето му се сгърчи. Изричането на името й я вкарваше в играта, а той отчаяно не искаше това да става. — Уенди очакваше бебе и аз прекратих връзката. Така беше редно.

— Каза ми, че си бил безплоден — спомни си Лора. — Това е грозна лъжа.

Мамка му. Младите толкова лесно раздаваха присъди. Той въздъхна.

— Знам.

Лора бе свъсила чело, проумявайки чутото.

— Значи искаш да кажеш, че жена ти е била бременна? А после и майка ми трябва да е открила, че е бременна с мен?

— Предполагам.

— Та… имам ли брат? Или сестра? — Тази възможност я развълнува. — Ще са ми само полубрат или сестра, обаче…

— Не. — Това беше трудната част. Частта, която не искаше да обсъжда, но пък и частта, която беше ключ към онова, което последва. — Нашето бебе почина.

Тя го зяпна за миг.

— О, божичко — в гласа й имаше искрено разкаяние. — О… толкова съжалявам.

— Така че, нали разбираш, единственият невинен човек във всичко това беше Уенди. Нямаше представа какво става. А после… изгуби първородното си дете. Беше ужасно, Лора.

— Нямахте ли друго?

— Не. Уенди не можа…

— Това е толкова тъжно.

— Да. — Тони отпи от водката. Не беше разказвал на никого тази част от по-ранния си живот. — Затова не исках да ти призная. Защото, ако Уенди някога открие, че съм имал дете от друга жена, това отново ще разбие сърцето й. А тя не заслужава това.

— Не — съгласи се Лора. — Не, това го разбирам.

Тя превъртя всичко отново в главата си.

— Но… фактът остава. Трябва да си моят баща.

— Предполагам.

Те се погледнаха през масата.

— Много ми се иска да те опозная, Лора. Ти си моята дъщеря… да го приемем така… и аз ценя това. Искам да разбера всичко за теб. Но е много трудно. Не мога да те допусна в моя живот. Просто не мога.

Лора прикова очи в масата. Тони оглеждаше прехласнато чертите й, търсейки прилика с Марина, със себе си и не спираше да се чуди колко ли общо щеше да има с онова момиченце, което той бе изгубил преди толкова години. Щяха да са почти връстнички.

Знаеше, че Уенди все още продължаваше тайно да пресмята възрастта на детето. И ако я попита, ще знае точно на колко години щеше да бъде дъщеря им днес. Може би дори беше погледнала Лора и си беше помислила „приблизително на толкова щеше да е и нашата Розалинд“. Мисълта почти го остави без дъх.

— И аз бих искала да те опозная. — Тя вдигна очи, примижавайки от силната слънчева светлина. — Искам да науча повече за другата си половина. Но естествено, че те разбирам. Не искам да нараним Уенди. — Лора разбърка питието си със стеблото целина. — Ние с Дан може би ще си купим тук вила…

— Наистина ли?

— Е, още е рано да се каже… но си помислихме, че вместо да купуваме апартамент в Лондон, така ще имаме местенце, където да бягаме от напрежението. Ще я даваме под наем през ваканциите, за да спечелим нещичко.

Останаха да се гледат за миг, търсейки общи черти.

Имам дъщеря, помисли си Тони. Някой ще носи гените ми.

Имам си баща, помисли си Лора. Най-сетне мога да разбера коя съм.

— Ще можем да се виждаме, ако купите къща тук — каза той най-накрая. — Стига да внимаваме.

Лора погледна през терасата и видя Дан, който се приближаваше към тях. Тя протегна ръка и го притегли към себе си.

— Тони, това е Дан. Дан… това е баща ми. — Сърцето й прескочи. Никога досега не беше изричала тези думи.

Дан се усмихна непринудено и седна.

— И как върви?

Въпросът беше риторичен. Дан никога не нарушаваше личното пространство на никого. Но Тони въпреки това отговори.

— Добре — каза той. — Наистина… добре.

Дан погледна към Лора.

— Пуснах оферта за виличката. Казах им, че ще ни е необходимо известно време, за да съберем парите. Те ще ни уведомят.

Тони допи своето „Блъди Мери“.

— Май трябваше да поръчам шампанско — каза той. — Човек не се запознава с дъщеря си всеки ден. Но…

Той сви рамене. Някой щеше да види. Някой щеше да го спомене пред Уенди.

— Всичко е наред — успокои го Лора. — Разбирам.

Тони стана.

— И трябва да вървя. Уж излязох само да купя вестник.

Лора също стана. Един миг се гледаха неловко, после тя го прегърна бързо.

— Ще ти изпратя имейл — каза му тя.

Той си тръгна, обърна се и вдигна ръка за сбогом, жест, който за страничен наблюдател би могъл да означава всичко и нищо.

 

 

Колин наблюдаваше Челси, докато тя прекоси салона за хранене, с неделния вестник и едно списание в ръце. Пулсът му се ускори. По някакъв странен начин се гордееше с нея и го заля надежда за бъдещето й. Такова уязвимо мъниче. Помоли се мислено всичко занапред да бъде както трябва.

— Алисън, това е Челси — каза той, когато тя тупна вестника на масата пред него.

Алисън се усмихна и се наведе към нея.

— Здравей, Челси.

Челси не се смути. Хвърли бърз поглед към Алисън, последван от широка усмивка.

— Здравей — каза, преди да седне на тапицираната седалка до Колин.

Разтвори лъскавото списание на масата пред себе си, прибра косата зад ушите си и се зачете.

Колин огледа салона за хранене. Предположи, че всички ги възприемаха като нормално семейство. Макар че може би не, ако го бяха видели в салона с Карън предната вечер. Може би всички се чудеха каква беше историята. И се опитваха да отгатнат коя от жените беше съпругата му. Не го беше грижа какво мислеха. Всеки си имаше тайни. Някои по-мрачни от другите.

Той се обърна към Алисън.

— Ние с Челси планирахме да идем днес на плажа, искаш ли да дойдеш?

Алисън кимна.

— Звучи прекрасно.

— Също така смятаме да поостанем още няколко дни.

Може би ще е по-лесно, помисли си той, ако Челси и Алисън се опознаят на неутрална територия, докато той се оправи с юридическата страна на нещата.

По лицето на Алисън премина изражение на несигурност.

— Не съм си донесла нищо. Нямам бельо за смяна, нито тоалетни принадлежности. Дори се наложи да си купя четка за зъби от „Спар“.

Колин отхвърли възраженията й.

— Можем да купим някои неща в града. Има хубави магазини.

Челси вдигна поглед от списанието си. Изглеждаше озадачена.

— Ама значи ти си съпругата му?

Очевидно обмисляше нещата.

Колин изглеждаше притеснен.

— Да — каза Алисън. — Аз съм мисис Търнър. Но можеш да ме наричаш Алисън, ако искаш.

Челси обмисли предложението, после сви рамене.

— Окей — каза и се задълбочи отново в списанието.

Колин и Алисън се спогледаха.

— Трябва да се обадя и да откажа мача по тенис за утре — каза тя. — Предполагам, че това ще ме направи непопулярна…

 

 

След една ранна закуска Тревър и Моник отплаваха с „Русата бомба“. Искаха да закарат яхтата по-надолу по брега на залива и да разгледат някои градове по Корнуолското крайбрежие. Хвърлиха котва в едно мъничко пристанище и си купиха неделния вестник и бутилка вино. Яхтата се поклащаше леко, когато седнаха кротко един до друг. След час и нещо щяха да потеглят към брега и да изберат къде да обядват.

След известно време Тревър вдигна поглед и видя Моник застанала край бакборда. Отново се взираше в проклетия си телефон. Той остави вестника и отиде при нея.

— Тук няма сигнал, любима.

— Знам. — Тя погледна телефона си. Той беше направо праисторически в сравнение със сегашните стандарти, тромав и голям. — Но си мислех…

— За какво?

— Мислех си, че сме стигнали до повратна точка в живота ни. Чакат ни вълнуващи дни. Усещам го вътрешно.

— Определено — съгласи се Тревър.

— Ако искам да успея, ще трябва да приема… — замълча, докато подбираше подходящите думи. — Трябва да приема, че Джейми няма да се върне. Трябва да спра да се надявам.

Тревър едва издържаше да гледа мъката в очите й, начинът по който ъгълчетата на устата й се отпуснаха от скръб, точно както в деня, когато откриха, че Джейми е изчезнал. Той я прегърна през рамото.

— Трябва да спреш да се измъчваш — съгласи се той. — Проверяваш това нещо по десет, двайсет, стотина пъти на ден.

Телефонът беше символ. Талисман. Но властта му върху Моник надхвърляше всякакви граници.

— Просто искам да знае, че съм тук. Аз съм му майка. Просто искам да знае…

— Той знае, миличка. Той знае, че винаги си до него.

Тревър нямаше начин да бъде сигурен в това. Както и тя, той нямаше никаква представа в какво състояние е бил Джейми, но не му струваше нищо да я увери.

Моник галеше с пръсти екрана.

— Това е първото нещо, за което се сещам, щом отворя сутрин очи. И последното нещо, което поглеждам, преди да заспя. Знам, че никога няма да получа съобщение. Но не мога да не погледна. За всеки случай.

На Тревър му се прииска да изтръгне телефона от ръцете й и да го запокити през борда на яхтата. Но тя сама трябваше да го направи. Намесата нямаше да помогне.

— Винаги може да ни намери, ако поиска — каза й той. — Но ти трябва да престанеш да се измъчваш.

— Знам.

— Това е твоят живот, Моник — каза й той. — Не получаваме втори шанс. Трябва да започнеш отново да го живееш. Имаме толкова много неща, които можем да правим. Толкова се гордея с теб и знам, че можеш да постигнеш страхотни неща. Но не можеш да живееш повече така. Трябва да продължиш. Знам, че е трудно, бебчо.

Бузите й лъснаха от сълзи. Искаше му се да ги избърше. Не искаше никога повече тя да плаче. Не можеше да повярва, че едно човешко същество имаше в себе си толкова сълзи.

Морето се ширеше пред тях безкрайно, нищо не ги делеше от хоризонта. Когато тя пусна телефона във водата, почти не се чу плисък. Колко ли беше дълбоко тук? Няколкостотин метра. Колко ли време ще му трябва докато стигне до морското дъно и се зарови в пясъка, където да замлъкне завинаги?

Той прегърна здраво Моник, усещайки как крехкото й тяло се разтърсва от ридания. Искаше да й предаде цялата си любов, толкова любов, че да запълни празнината, която все още зееше в душата й.

— Всичко е наред — прошепна й той. — Всичко е наред…