Вероника Хенри
Дългият уикенд (3)

Глава втора

Малцина смятаха Колин Търнър за глупак. Напротив, повечето го уважаваха и много му се възхищаваха. Той преуспяваше, без да събужда завист. Все пак не можеше да не му се признае, че е работяга. Всеки ден към шест часа вече беше на работа, облечен в бял работен гащеризон, готов да си изцапа ръцете. Грижеше се за работниците си и беше най-щедрият работодател. Условията във фабриката му за сладкиши и в притежаваните от него кафенета бяха образцови. Той не се опитваше да натиска хората си да работят извънредно и допълнителните му облаги бяха легендарни — сериозни отстъпки, щедри надбавки и екстравагантно коледно тържество в местен хотел, като цялото пиене се плащаше от компанията. И той жънеше наградите за усърдния си труд. Лъскавият ягуар, който караше, когато излезе на шосе М5, беше доказателство за това.

Беше направил само една грешка в живота си, размишляваше той, докато се мушна в лентата за бързо движение. Ама голяма. И единственото му престъпление бе, че копнееше за любов. За физически контакт с някого, който да не се отвращава от него. Кога ли беше станал толкова отблъскващ? — чудеше се той в онзи съдбоносен ден преди дванайсет години.

Сега му беше ясно, разбира се. С течение на времето домашният лекар постави диагноза депресия и предписа лечение с антидепресанти на съпругата му, но тогава вече беше твърде късно. Откъде да знае Колин, че следродилната депресия можеше да продължава повече от пет години след раждането на детето? Той беше пекар, а не психиатър. Дотогава нощите на отблъскване се бяха натрупали и го бяха довели до отчаяние. Което пък на свой ред го бе подтикнало към импулсивни действия. Нещо, което не правеше често.

Причината бе раждането на второто му дете. Години след раждането на Райън Колин не можеше да припари до Алисън. Самото раждане беше травматично — продължително, с форцепс и епизиотомия. Сигурно трябваше да настоява тя да роди с цезарово сечение, когато нещата загрубяха, но акушерките й бяха промили мозъка с приказки за преимуществата на естественото раждане. И за какво? Месеци мъки и физиотерапия, и абсолютно отвращение от секса — все неща, които никой не беше сметнал за нужно да й обясни предварително. Или на него.

Което накрая тласна Колин в ръцете на Карън Грифит. Или по-скоро между краката й — защото Карън пък изобщо не симулираше любов. Не го прегърна нито веднъж, както копнееше Колин. Не го погали нежно и не му приглади бръчките. Но, в секса беше добра. А когато той осъзна каква е цената, беше твърде късно.

По-късно Колин все се чудеше дали не му беше скроила шапката от самото начало. Карън упорито твърдеше, че забременяла с Челси случайно, но май нямаше да й е много трудно да пресметне доходите му и да му заложи изпитания от времето капан, нали? Защото Колин не беше човек, който бяга от отговорностите си. Никога нямаше да настоява за аборт. Въпреки единствената си изневяра, той беше джентълмен.

И ето го сега отново на ежегодното пътешествие за изкупване на вината. Посещение, за което той настояваше, защото в крайна сметка Челси беше негова плът и кръв и въпреки че не можеше да признае съществуването й пред света, можеше да й окаже честта да го направи пред нея лично веднъж годишно.

Имаше куп извинения. Все пътуваше по търговски изложения, проучвателни мисии и конференции, така че Алисън никога не разпитваше за отсъствието му през поредния уикенд. От лъжите обаче му се повдигаше. Познаваше много мъже, които бяха вещи по тази част и непрекъснато лъжеха жените си — къде са били, какво са правили; за парите — откъде идват и къде отиват. Беше ги наблюдавал как въртят и сучат, без да се запъват, гладко, без следа от угризения. Но Колин вярваше в абсолютната честност. Нямаше смисъл да си женен за някого, ако го лъжеш.

Що се отнасяше обаче за уикенда му с Челси, не му оставаше никакъв избор, освен измамата. За негов късмет Алисън никога не проявяваше желание да го придружи в някое от неговите пътувания. Тя си имаше собствен живот — гимнастическата зала, тениса, обучението на кучета, безкрайните благотворителни обеди и ходенето по магазините, за да си купува дрехи за тези обеди. Не че му се свидеше дори и едно пени от разходите й. Тя много се стараеше къщата да е безупречна, грижеше са за децата, всъщност и за него самия.

Колин не се смяташе за сексист. Беше предоставил възможности за развитие на не една жена в службата си, за да не могат да го обвиняват в сексизъм. И би се радвал и Алисън да се насочи към някаква кариера, ако желаеше, но понякога му минаваше през ум, че може би повечето жени щяха да са по-щастливи, ако следваха нейния пример. Подобно ясно разпределение на задълженията в едно семейство улесняваше работата в екип. Животът вървеше като по часовник и интересите и графиците им рядко се разминаваха. Всъщност, като се изключи онова единствено отклонение, бракът им беше почти идеален.

Той погледна часовника на таблото за управление. Имаше много време. Трябваше да вземе Карън и Челси в десет и половина, което означаваше, че вероятно щяха да стигнат до хотела малко след обяд. Беше открил информация за „Крайморската къща“ в раздела за екскурзии на „Сънди Таймс“ — стори му се идилична. Попрочете нещичко за Пенфлийт и реши, че ще е забавно за Челси. Можеха да идат на плаж, да се повозят на лодка и имаше достатъчно пицарии и салони за сладолед, на които помнеше колко се радваха собствените му деца, та защо тя да не се радва?

При мисълта за децата си вината пак го бодна — Райън в годината между колежа и университета си живееше живота в Оз; Мишел беше второкурсничка в университета в Уорик. Колин се гордееше невероятно много и с двамата. Бяха постигнали толкова много. Това се дължеше предимно на Алисън и на вниманието, което им отделяше, без да жали сили, докато растяха, като им помагаше усърдно с домашните, водеше ги по извънкласни дейности и ги насърчаваше във всичко, което искаха да правят. Не че Колин не се интересуваше, но работното му време беше жестоко. Рядко се връщаше вкъщи преди седем вечерта. Той, разбира се плащаше за образованието им и за всички екстри, както и за междинната година на Райън, и само през трупа му на децата му щеше да се наложи да теглят заеми, за да си плащат таксите в университета, така че и той не беше допринесъл малко, но именно Алисън бе вложила кръвта, потта и сълзите, довели до техния успех. Не че глезеше децата си финансово. Напротив, бе показал и на двамата цената на усилната работа. Те работеха през ваканциите — Райън във фабриката, а Мишел като сервитьорка в някое от собствените му кафенета, така че знаеха какво значи да имаш собствени пари. И те бяха работяги като него.

Сега се пръскаше от гордост, щом си помислеше за двамата, и му призляваше от мисълта, че могат да научат мръсната му тайна. Тайната, която бе крил толкова дълго, че се бе превърнала в част от него, в късче от сърцето му, почерняло като въглен.

Той слезе от магистралата и подкара към сервиза, където се бе уговорил да ги вземе. Не искаше да спира пред дома на Карън със своята кола, затова тя щеше да остави нейната тук за уикенда — Колин щеше да ги докара дотук на връщане за дома. Усети как сърцето му затупка по-бързо. Това беше едно от опасните места, където можеха да го видят. Беше напълно възможно някой, когото познаваше, да е спрял тук. Той реши да влезе и да излезе възможно най-бързо.

Погледна над редиците коли към „Коста Кафе“. Ето ги двенките, седнали на една външна масичка. Карън със силно опъната назад коса на конска опашка и обилно гримирано лице, скрито от огромни слънчеви очила, с високи токове и супертесни джинси, с корсаж и късо розово велурено сако отгоре. И до нея Челси.

Всеки път, когато я видеше, сърцето му се преобръщаше. Едва стигаше до рамото на Карън, но сигурно вече беше поне с шест килограма по-тежка. Дребна, пълна, бледа, тревожна, с хубавко сърцевидно личице, непрекъснато смръщено. Нито едно дете на единайсет години не трябваше да изглежда, като че ли носи тегобите на света върху плещите си, помисли си Колин, но без съмнение животът с Карън държеше човек в непрекъснато състояние на тревога. Челси като че ли се беше облякла с каквото й беше попаднало под ръка — розов клин, износени ботуши от овча кожа и жълта тениска с пайети, която не прикриваше съвсем корема й — Колин не беше сигурен дали това беше заради модата или просто й беше отесняла. Косата й стърчеше на всички страни и се нуждаеше от подстригване. Алисън никога не би оставила Мишел да изглежда така. Необгрижвана. Децата му винаги изглеждаха безупречно.

Още не го бяха забелязали. Карън беше заета с цигарата си. Челси ядеше поничка. Той постоя малко, докато ги наблюдаваше. Не обичаше да пушат или ядат в колата му, но не му се щеше да се покаже дребнав. Усети металическия вкус на вината в устата си, помисли си дали да не влезе в сервиза и да пийне нещо, преди да са го видели, но беше твърде рисковано. Докато ги гледаше, Карън връчи на Челси още една поничка. Челси я пое безмълвно и я захапа.

Колин свъси вежди. Той може и да беше доставчик на кейкове, бисквити, кифли, хляб и всякакви други тестени изделия, от които се пълнееше, но това дете определено нямаше нужда от втора поничка. Той насочи колата към тях, като привлече вниманието им с весело бибипкане на клаксона. Карън хвърли угарката и я угаси с тока си. Челси натъпка още една хапка от поничката в устата си и започна бързо да бърше захарните трохи.

Струпаха се на вратата.

— Хубаво. — Карън се наведе и отърка бузата му със своята. Миришеше на цигари, дъвка и отровен ванилов парфюм — Целуни баща си, Челс.

Хвана Челси за рамото и я тласна към Колин.

Колин я целуна леко по бузата. Беше сладка.

— Отиваме на страхотен уикенд — каза й той.

Изскочи от колата, вдигна саковете им и ги сложи в багажника. Бяха си взели багаж като за цяла седмица, но това нямаше значение. Имаше достатъчно място.

— Проверих хотела в мрежата. Няма басейн. Няма и спа.

Карън дръпна рязко задната врата и натика вътре Челси, после закрачи към мястото до шофьора. Колин я наблюдаваше, докато се настани на предната седалка и опъна колана през тези нейни цици, които бяха причина за падението му.

— Има един по-нагоре по пътя. Можете да го използвате.

— Защо не запази места в него?

— Не ми се стори толкова хубав. Този е край морето. Стаите ни гледат към водата.

Карън не изглеждаше сигурна.

— Как я караш? — попита я той.

— Кошмарно. Съкращават хората в работата ми, а останалите трябва да работят вместо тях без допълнително възнаграждение. — Карън свали огледалото над седалката, за да си провери грима.

Колин погледна в огледалото за обратно виждане. Челси гледаше през прозореца.

— Ами ти, Челси? Как е училището?

— Кошмарно! — Карън повтори любимото си определение. — Тормозят я някакви деца от класа й. Наричат я дебела.

Колин усети как се изчервява. Бедата беше, че Челси наистина беше дебела. А децата без съмнение бяха доволни да й го натякват. Но го заболя при мисълта, че я тормозят.

— Учителката не знае ли, че те тормозят, Челси?

— Да, ама не й пука — каза Челси безизразно. — Каза, че ще престанат, когато им писне.

Малки негодници. На Колин му се дощя да отиде в училището на Челси, да ги потърси и да ги натупа, както едно време. Но не можеше. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да й осигури прекрасен уикенд. Уикенд, който да запомни.

Когато изкара колата на магистралата, слънцето се показа.

— Трата-та-там, пътуваме натам — запя той немелодично.

Карън му хвърли кос поглед и започна да натиска копчетата по сиди плейъра.

— Имаш ли нещо от „Тейк Дет“? — попита.

Колин чуваше как Челси на задната седалка ровеше в един плик с различни бонбони на килограм. Искаше му се да й каже да спре. Не защото го беше грижа, че ще изцапа колата, а заради нея самата. Но може би сега не беше моментът. В крайна сметка, беше баща на половин работен ден. Дори на по-малко от половин.

 

 

Анжелика натисна дръжката на вратата на стаята на Клеър и Лука с лакът. Лука или спеше дълбоко, или беше под душа и не беше чул почукването й. Тя предпазливо се вмъкна вътре с подноса с чашката късо еспресо — като че ли бе станало нейно задължение да го буди сутрин. Стаята беше полутъмна — слънцето струеше през малкия тавански прозорец, но завесите все още бяха спуснати.

Той спеше. Тя различи очертанията му в леглото. Пое си дъх и вдъхна аромата му, остър, мускусен, мъжки.

— Лука — повика го тя тихичко. Той простена и се обърна по гръб, триейки очи с ръце. — Клеър каза да ставаш.

— Кажи й да ме остави на мира — гласът му беше дрезгав от съня.

— Донесох ти кафе.

Тя прекоси стаята и заобиколи от неговата страна на леглото, като се надвеси над него. Бутна го с коляно в хълбока.

— Хей. Хайде. Знаеш, че днес имаме работа.

Той махна ръка от очите си и я протегна. Анжелика помисли, че иска да вземе кафето си. Тя точно щеше да му го подаде, когато усети топлите му пръсти върху бедрото си, под подгъва на полата й. Мимолетно докосване. Нежна ласка. Позната, добронамерена. Не значеше нищо.

Дали?

— Само пет минутки още. Моля те, Анжелика. Утрепан съм…

Сърцето й биеше лудо, докато той я галеше. Колко се изкушаваше да се гушне при него в леглото, да се мушне под завивката, да почувства тези ръце не само върху бедрото си, а по цялото тяло. Съзнаваше ли той какво й причинява с това малко, неизмеримо леко дразнене?

Разбира се, че знаеше, проклетникът.

Тя остави кафето на нощното шкафче с разтреперани ръце.

— Както искаш, Лука. Но нали все ми повтаряте, че тук се работи в екип — тросна му се Анжелика и излезе от стаята.

Отвън до вратата се облегна на стената. Краката й трепереха. Едва стоеше права. Простена, затвори очи и наведе глава назад в отчаяние.

В някои дни успяваше да пребори тази своя идея фикс. В други — не. Този ден щеше да е от дните, в които нямаше да успее. Кожата й щеше да настръхва, кръвта й да ври и кипи като бурно море.

Не разбираше защо не може да се контролира. Толкова пъти се беше опитвала да разсъждава разумно. Понякога здравият разум надделяваше и тя можеше да функционира като нормално човешко същество. Но понякога усещането я заливаше, оставяше я без дъх, изсмукваше от нея всякакъв разум и я оставяше безсилна.

А дори не го и харесваше много.

Мразеше начина, по който Лука приемаше Клеър за даденост. Мразеше нафукаността му. Арогантността. Начинът, по който тормозеше хората — не постоянно, но когато в кухнята имаше напрежение, Лука не даваше пет пари за останалите. И въпреки това той излъчваше нещо магнетично. Прехласваше я. На Анжелика й се искаше да разбере какво го движеше. Какво наистина чувстваше. Какви бяха най-съкровените му надежди и страхове. Той като че ли живееше за момента, но сигурно все пак съжаляваше за разни неща? Спомени? Амбиции? Задаваше ли си изобщо въпроса „ами ако“…?

Тя непрекъснато се питаше.

Не че щеше да му се предложи. Не и след милион години. Твърде много харесваше и уважаваше Клеър. Но у дома, в уединението на стаята си, в мислите си… там нещата стояха различно. Можеше да си фантазира.

И знаеше, че Лука знае. Подушваше го у нея, виждаше го в очите й. Затова я дразнеше. За него беше игра. Разиграваше я. Проверяваше, изкушаваше, караше я да мисли, че всичко е възможно.

Тя си припомни един случай от последното коледно тържество, организирано през януари, когато глупавият сезон беше свършил. Те с Лука се срещнаха на стълбите. Тя беше две стъпала по-високо от него — на нивото на очите му. И той я погледна. Подигравателно, подканващо.

— Ангел. Ангелска Анжелика — каза с тих и дразнещ глас.

Наведе се напред. Челата им се докоснаха. Тя трябваше да се придвижи само на милиметър, за да се докоснат и устните им. Стояха така цели пет секунди, като всеки изчакваше другия да направи първата стъпка. На Анжелика й се виеше свят. Щеше й се да го хване за косата, да го притегли към себе си и да го погълне. Но знаеше, че отстъпеше ли веднъж — връщане нямаше.

Вместо това тя се пресегна и сложи пръст върху устните му.

— Лошо момче — скара му се тя. — Даже не си го помисляй.

Той надникна дълбоко в очите й и тя усети как душата й се опитва да се отскубне на свобода.

— Не ми разправяй, че не мислиш за това.

— О, да — отвърна му тя. — Но аз си мисля за най-различни неща, които не мога да имам.

С ъгълчето на окото си тя видя как Клеър си проправя път към стълбите. Изглеждаше очарователна в роклята си от тъмночервено кадифе, с калпак на Дядо Коледа накривен весело върху къдриците й, изритала отдавна обувките си с високи токове.

— Какви ги вършите вие двамцата? — разсмя се тя, като обви ръце около стълба на перилата под тях, с полупразна чаша от шампанско в ръка.

— Само целувам шефа за Коледа — отвърна Анжелика и пред очите на Клеър хвана главата на Лука с ръце, притегли я и го целуна.

Беше показна целувка с нарочно подчертан драматичен ефект. Клеър само се изкиска долу от стълбите. Анжелика се промъкна покрай Лука и слезе при нея. Усещаше как погледът му се беше забил в гърба й, докато тя се насочваше към вдигащата пара купа с греяно вино с подправки, за да си долее чашата.

После, когато всички седнаха в кръг, за да развият тайните си подаръци от Дядо Коледа, Анжелика улови погледа на Лука. Той го задържа миг по-дълго — смисълът не можеше да се сбърка. Тя разтвори широко очи в знак на невинност и се извърна. Нямаше да го остави да си играе с нея. Нямаше да започне съмнителна пламенна връзка с него: Бърз секс между смените зад някоя заключена врата. Твърде много се ценеше за подобно нещо. А още по-високо ценеше отношенията си с Клеър. Клеър беше нейният идол, нейният ментор, предметът на момичешкото й обожание. Първият човек в живота й, който беше повярвал в нея. Нямаше да жертва това, за да се търколи в леглото с Лука, независимо колко копнееше тялото й за това.

Освен това Анжелика винаги е била момиче, което иска всичко или нищо. Ако не можеше да има Лука за себе си, с положителност не искаше да го дели. И въпреки това се измъчваше. Честно казано, това бе единственото нещо, което я поддържаше жива, единственото нещо, което я предпазваше окончателно да не полудее. Макар че и самото то беше един вид лудост.

Чу вътре как в стаята леглото изскърца, когато Лука се обърна. Представи си тялото му, защото знаеше, че е гол под завивката. Тя оправи дрехата си, прокара пръсти през косата си и се запъти към стълбите. Слава богу, денят щеше да е напрегнат. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да седи цял ден зад плота на рецепцията, изгаряйки от незадоволена похот.