Вероника Хенри
Дългият уикенд (17)

Глава шестнайсета

Брънчът плавно премина в неделен обяд. Гостите, които се бавеха, бяха подканени възможно най-любезно да си вървят, за да сервират отново в салона за хранене. Изписаха на дъската неделния специалитет — печени говежди ребра. Съдейки по оптимистично настроените минувачи, които се тълпяха да проверят няма ли някоя свободна маса, можеха да ги изхранват в ресторанта и на три смени.

Към три часа Клеър се почувства изтощена. Официално от нея не се очакваше да работи в ресторанта, но обичаше да го наглежда, когато беше пълен. Точно в това беше разликата между добре стопанисвания и зле стопанисвания ресторант — начинът, по който се справяха, когато не им достигаха хора, а още един чифт очи можеше да означава доволен, вместо недоволен клиент.

Сега нещата вече се бяха поуспокоили. Гостите пиеха кафе или допиваха виното си. Клеър се върна на рецепцията, разтревожена, че донякъде я бяха занемарили. На дивана спеше дълбоко млада майка. Клеър бе забелязала как тя и мъжа й се бореха по време на обяда с бебето си. Още с пристигането си деветмесечната Плъм спечели любовта на целия хотелски персонал. Достатъчно беше приказната розова хубавица с разпилени руси къдрици, облечена в блуза с английска бродерия и бебешки дънков гащеризон, да помръдне пръстче и всеки хукваше да изпълнява желанията й. Изтощените й родители й бяха сляпо предани. Сега майка й се беше унесла в следобедна дрямка с брой „Кънтри лайф“ отворен на скута й.

Плъм вдигна очи към Клеър от мястото си на пода, заобиколена с играчки и шише със сок. Намръщи носле и вдигна ръчички. Клеър се наведе да я вземе и докато вдигаше топлото й меко телце, усети как нещо дълбоко в нея се развълнува.

Тя застина на място, загледана в сериозните очи на Плъм с благоговение и смайване.

— О, божичко — разсмя се тя, подхвърляйки я леко. — Какви ги забърка ти, малко човече?

Плъм се изкиска в отговор на това, като събуди майка си, която скочи на крака, извинявайки се многословно, покрусена, че е заспала.

— Не се притеснявайте — каза й Клеър, като й връчи обратно Плъм. — Все пак сте на почивка.

— Докато гледаш бебе, няма почивка. Често казано, да стопанисвам банката беше като неделна разходка в сравнение с това — призна й жената чистосърдечно. Търколи Плъм по гръб на дивана и раздвижи крачетата й, а детето се заливаше от смях. Радостта от дъщеричката й явно надделяваше над изтощението и факта, че целият й живот беше обърнат с главата надолу.

Клеър се опита да потисне емоциите, които я бяха разтърсили до основи. Беше много тежко да им се противопостави сама. Не бяха провокирани от разума й, а от нещо неизвестно. Някакъв прастар подтик, който тя беше положила всички усилия да погребе. Беше като ехо от вчерашните думи на Тревър за създаване на семейство.

Не можеше повече да крие това от себе си. Беше време да погледне очи в очи факта, че именно създаването на семейство би трябвало да бъде неин приоритет. Мисълта я връхлетя и почти я остави без дъх. Така ли ставаше с всички? Както си вършиш работата един ден, на следващия импулсът да се възпроизвеждаш помита настрани всичко останало. По дяволите, като че ли вече не беше достатъчно объркана, та Майката-природа реши и тя да се изкаже по въпроса. Как можеше да се очаква от нея да вкара и майчинството в уравнението на съществуването си?

Напоследък бе получила и друг знак — когато й закъсня цикълът. Нормално това щеше да я хвърли в паника и Клеър щеше да хукне при лекаря или аптекаря да й дадат нещо за успокояване на страховете. Само че този път я обхвана някакво спокойствие. А когато цикълът й дойде седмица по-късно, най-изненадващо изпита разочарование. Тогава не се замисли по въпроса, но сега го прие като доказателство в каква насока течаха мислите й.

Тя профуча през салона за хранене и влезе право през двойната врата в кухнята. Фред и Лоз разпускаха с по една бира, докато разчистваха последната бъркотия.

Лука съставяше вечерното меню. Той вдигна поглед, когато Клеър се приближи.

— Трябва да поговорим.

Той остави химикалката.

— Разбира се — той се изправи. — Да вземем бутилка вино на терасата.

Тя поклати глава.

— Не тук — каза. — Насаме.

Веднага щом влязоха в стаята си, се подредиха нови парченца от пъзела. Клеър почувства пристъп на клаустрофобия. Когато се огледа, осъзна, че всъщност целият й живот преминаваше тук — макар че двамата с Лука стопанисваха хотела и ползваха всички облаги, произтичащи от това, тази стая дванайсет на дванайсет метра беше единственото място, което можеше да нарече свое, а дори и тогава не беше сигурна дали по някое време нямаше да я обезпокои я камериерката, я нощният пазач. Неспирно подменяните чисти, пухкави бели кърпи не можеха да заменят личното й пространство. Ако искаше да поклюкарства с приятелка, то да, разбира се, някой от персонала можеше да й донесе всякакъв вид кафе с домашни сладки, но съществуваше голяма възможност да дочуят за какво си говореха. Не можеше никога да си вземе почивен ден или пък да изглежда различно от служебно установения външен вид. Това явно не тревожеше Лука, който се държеше както си иска и изобщо не му пукаше какво си мислят хората. Но, както Клеър разбираше в момента, за нея очевидно бе изморително.

— Та… какво има? — настоя Лука. — За какво искаш да говорим?

— Искам дом — каза му тя. — Ако ще се женим, искам да имаме собствена къща, пълна с наши собствени неща, място, където да съм си аз.

Лука сви рамене.

— Окей — каза той. — Това е съвсем разумно.

— Не мога да си позволя да не съм в настроение дори за миг, без някой да вдигне вежди; не мога да сляза на закуска по пижама, да надуя музиката и да си припявам, ако искам, или да танцувам, ако ми се танцува. За мен е лукс дори да оставя обелка от банан на масата и да я намеря пак там два часа по-късно!

Докато говореше, Клеър осъзна, че експедитивен екип от персонала, горящ от желание да докаже домакинските си умения, избърсваше веднага всяка следа от съществуването й. Беше ги обучила добре. Толкова добре, че дори и екип по съдебна медицина щеше да срещне затруднения да докаже дали Клеър е стъпвала в „Крайморската къща“.

— Хей, успокой се — Лука сложи със смях ръце на раменете й. — Откъде дойде всичко това?

— Не знам!

Разбира се, че знаеше. И много по-важно от къщата беше другото нещо. Ако то не влизаше в плановете на Лука, то тогава бракът им нямаше смисъл.

— Не знам — довърши тя. — Искам… бебе.

Последва безкрайна тишина. Лицето на Лука не изразяваше нищо.

Туй то. Клеър беше хвърлила ръкавицата. Той щеше да си обере крушите. Разбира се, че нямаше да иска бебе. Мръщеше се на бебетата в хотела, да не говорим за бебе, което щеше да нахлуе в живота им.

А после внезапно той се усмихна.

— Това е невероятно — каза.

— Какво?

— Това е чудесно — повтори той.

— Но… как можем да имаме? — избъбри тя. — С всичко, което ни е на главата? Хотелът в Лондон… и стопанисването на този тук… И как ще си позволим собствена къща?

— За бога, Клеър — Лука хвана ръката й. — Престани да размишляваш толкова много. Разбира се, че трябва да имаш бебе. Ще се оправим. Хората го правят непрекъснато. Ще е трудно, но всичко, което си заслужава, винаги е трудно.

Той я притегли към себе си и я прегърна.

— Никога не сме го обсъждали както трябва, но винаги просто съм предполагал, че ще имаме семейство. Това е естественият път на нещата. И ако сега е подходящият момент, тогава… така да бъде.

Той я погали по косата. Клеър се разтопи в обятията му.

— Не знаех, че така виждам нещата. Усещането ме връхлетя. Внезапно осъзнах, че искам именно това. Искам да кажа, че обичам хотела и че, разбира се, се вълнувам от проекта в Лондон, но…

— Клеър, няма защо да ми обясняваш. Разбирам. Бебе. Разкошно, засмяно бебе, което да прилича на теб. Идеално е. С другите неща ще се оправим в крачка. Всичко ще си дойде на мястото.

Той целуна крайчеца на устните й и плъзна ръцете си от раменете, като зарови пръсти в косите й. Тя усети как в нея се надигна познатата топлина и обви ръце около кръста му, бръкна под ризата и усети кадифената кожа под нея.

— Може би трябва да започнем да практикуваме още от сега — промърмори той, покривайки врата й с горещи целувки. Стигнаха заднешком до кревата и паднаха отгоре с преплетени крайници.

— Ами хотела? — задъха се тя. — Трябва да се приготвим за следобедния чай…

— Майната му на хотела — отвърна й той, разкопчавайки копчетата на блузата й. — Да ядат пасти. Има достатъчно…