Вероника Хенри
Дългият уикенд (14)

Глава тринайсета

Когато Тони Уестън получи работата в „Сейнт Бенедикт“, приятелите му непрекъснато го занасяха. Беше си направо мечтана мъжка фантазия — да преподава рисуване в женска гимназия, нали? Той приемаше подмятанията привидно добродушно, но всъщност се дразнеше. Като че ли не го вземаха на сериозно. Като че ли го смятаха за стар мръсник, макар че беше едва на трийсет и две години. Като че ли не знаеха, че уважава жена си, а той я уважаваше. Уенди беше неговият свят. Неговата опора. Духовната му половинка. А повишението на заплатата, което Тони щеше да получи на новата работа, означаваше, че когато тя забременее, ще може да напусне работа, за да се грижи за децата им. Уенди нямаше желание да се изявява като работеща майка. Струваше й се безсмислено. Ако човек може да си позволи да не работи, защо да подлага себе си и децата си на това? Не, щеше да си направи пещ в градината, а когато децата пораснеха достатъчно, можеше да прекарва свободното си време, като прави керамика и я продава.

Така че преместването в Рединг беше съвършеният план за семейство Уестън. И макар че самият град не им допадаше, те си намериха голяма викторианска къща в един позападнал квартал, който тепърва щеше да се замогва. Уенди си намери работа като помощник-учител в начално училище и престана да взема противозачатъчни. Всичко вървеше по план.

Но Тони не беше предвидил Марина Старлинг.

Беше чувал името й достатъчно често, още преди да се запознае с нея. Обсъждаха я на няколко учителски съвета, преди да започне семестъра. Тя беше една от онези сложни и всестранно надарени ученички, които можеха да претърпят всякакво развитие — както положително, така и отрицателно. Умна, но немотивирана. Никой не можеше да каже дали щеше да завърши с куп прилични бележки или да остане поразителна неудачница, понесла се безцелно на течението на живота. Общото мнение беше, че с такова момиче не може да се направи нищо. Тя сама щеше да си избере съдбата, независимо кой се опитваше да се намеси.

Сред мъжете в учителската стая също така битуваше и теорията, че едва ли има значение дали Марина ще завърши. Момиче с такава външност винаги щеше да стигне далеч. На Тони му се повдигаше от небрежно сексистката им присъда, но от начина, по който се наежваха жените, му ставаше ясно, че казаното беше вярно.

В деня, когато Марина влезе в неговия час, с преметната през рамо платнена раница, покрита със значки, той си помисли, че сърцето му ще спре.

Косата й беше гарвановочерна, диво разрошена и стигаше малко под раменете й. Бледата й кожа беше идеално гладка като уеджуудски порцелан. Кръглите й като на котка очи, бяха подчертани с черна очна линия. Училищният й пуловер прилепваше неприлично плътно към гърдите й; краката й стърчаха дълги и кльощави изпод полата, обути в черен чорапогащник и неуниформени високи обуща с развързани връзки.

Той не можа да свали от нея поглед по време на урока, макар че отчаяно се стараеше това да не се набива на очи. Беше умна и проявяваше интерес, което го изненада. Задаваше смели и проницателни въпроси. Ако я погледнеше, тя не се изчервяваше, а се усмихваше и край устните й изникваше дълбока трапчинка.

— Не мислите ли — каза му тя още в първия им час, — че Гоген всъщност си е падал малко чекиджия?

Той беше решил твърдо да не се смущава.

— С положителност си е доставял удоволствие — отвърна й той. — Дали това го прави верен на себе си, или както толкова красноречиво се изразихте, чекиджия, оставям да решите сама. Макар че със сигурност си е получил заслуженото. Сифилисът не е красив начин да си отидеш.

Туш, помисли си той. Отговорът му изглежда й достави удоволствие.

Със седмици провеждаха подобни словесни двубои в клас. Тя непрекъснато го предизвикваше, а той й отвръщаше. Не го беше особено грижа дали останалите ученици от класа бяха забелязали искрата помежду им. И си спомняше кристално ясно деня, в който влезе в час по рисуване от натура и я откри отпусната на мястото на обичайния модел.

— Гретхен не можа да дойде — каза му тя. — Каза, че може аз да я заместя. Добър повод да отмените часа.

Той би трябвало да й се противопостави. Би трябвало веднага да я отпрати да се облече. Но ако постъпеше така, би означавало, че е разтърсен. Знаеше, че тя цели именно това. Прекарваше всеки час в игриви опити да го провокира или шокира.

— Страхотна идея — каза той, почти без да я погледне повече, а после седна да я скицира.

Веднъж седнал зад статива си, вече можеше да остави очите му да пируват с тялото й. Беше толкова изящно, че го заболя гърлото. Знаеше, че не бива, но би трябвало да е супермен, за да не иска да я гледа. Би се присмял на всеки мъж в света, осмелил се да твърди, че не я поглежда с похот. Разбира се, помисли си той, в днешно време никой нямаше да позволи подобна ситуация в час по рисуване от натура, но нещата тогава бяха различни. Напомни си, че тя е на седемнайсет. Знаеше, защото беше проверил училищното й досие.

А защо ли го беше направил? — запита се той. Защото беше омагьосан и се чувстваше по-добре при мисълта, че тя е надхвърлила достатъчно възрастта за сексуален контакт. Мислите за нея го преследваха денем и нощем. Мисли, които той се опитваше да прогони, защото бяха много опасни, много греховни. Той беше проклет глупак. Да си играе с Марина беше като игра с огъня, защото един ден някой, който не трябваше, щеше да разбере и да изтърве нещо.

Един ден я откри разплакана в ъгъла на кабинета по рисуване. Отказа да му каже какво има, но продължи да плаче горчиво. Въпреки че вътрешният му глас го предупреждаваше да стои настрани, той се приближи до нея. Усети евтиния й сладък парфюм и стомахът му се преобърна, но не от отвращение, а от обзелия го непреодолим импулс да я докосне. Той плахо обгърна раменете й с жест, който с мъка можеше да се изтълкува като утешителен. В момента, в който я докосна, тя се изви и се притисна към него.

— Прегърни ме — каза.

Би се възпротивил на каквото и да било друго. Ако го беше помолила да я изчука или да я целуне, той щеше да я отблъсне. Но молбата беше толкова искрена. Тя беше толкова дребна, толкова крехка и толкова зряла. Когато я придърпа към себе си, почувства мекотата на гърдите й до своите.

А след това те изведнъж се преплетоха един в друг. Пръсти, устни и езици. Копчетата бяха разкопчани и дрехите изчезнаха. Не произнесоха нито дума, само дишаха в синхрон. Бързаха, но премерено. С почти перфектна хореография. Той я вдигна върху една от дървените пейки. Тя наведе глава назад, той целуна бялата й шия с нежна свирепост.

Когато всичко свърши, тя се плъзна на пода и застана пред него с наведена глава.

— Представях си това — каза му тя — още от деня, в който те видях.

Той прокара бавно пръсти надолу по гръбнака й, докосвайки я в почуда. Този миг щеше да отнесе в гроба си. Това бе най-значимото нещо, което му се беше случило. Господи, помисли си той. Той беше трийсет и две годишен учител и току-що беше изчукал една ученичка. Седемнайсетгодишна ученичка.

А после осъзна, че не го е грижа. Ако го обесеха, разчекнеха и му отрежеха крайниците, ако го налагаха с камшици или го изправеха пред дулата на наказателен отряд, щеше да си струва всяка прекрасна секунда. Беше като да умреш и да се родиш отново в един и същи миг.

Връзката им беше страстна, емоционална, напрегната и безразсъдна. Наложи се той да определи някой правила, защото иначе всичко щеше да излезе от контрол. Никакви контакти в училище. Никакви телефонни обаждания в дома му. Никога нищо черно на бяло. Срещаха се по обяд в дома й, защото родителите й никога не си бяха вкъщи. Съседите нямало да забележат, увери го тя. Понякога успяваше да я посети и през уикендите под предлог, че отива до някой магазин или в гимнастическия салон, или в библиотеката, след което й се обаждаше от някоя телефонна будка.

Знаеше, че е безотговорно. Знаеше, че е нередно. Но страстта им — не любовта, любовта не би могла да бъде начало на онова, което съществуваше помежду им — беше по-силна от всякакъв морал у единия или у другия. Последният би трябвало да е по-добре развит у него — той беше възрастният, той беше учителят, за бога, — но всеки път, когато започваше да се тревожи, тя го караше да замълчи.

— Хората очакват подобно нещо цял живот — каза му тя — и така и не им се случва. Би трябвало да сме благодарни, че го имаме, докато продължава.

Не беше просто секс. Тя го интригуваше. Възбуждаше. Стимулираше. Вбесяваше. Изненадваше го непрекъснато. Беше закачлива като коте, но по-опасна и от най-тихата вода. Разсмиваше го.

А веднъж, докато отчаяно се любеха, тя го разплака.

Естествено, че трябваше да има край. Знаеше го през цялото време.

Веднъж, по време на училищната екскурзия до Париж, много ученици получиха хранително отравяне, а те двамата се престориха, че са болни и останаха в хотела, жертвайки посещението на Версай. Тя дойде в стаята му и прекараха деня в леглото, изгубени един в друг. И когато Тони вдигна поглед към нея, както беше надвесена над него с тъмните си разрошени коси, влажни от пот, той разбра, че трябва да сложи край.

— Уенди е бременна — каза й той.

Тя се изтърколи на леглото до него и заби поглед в тавана.

— Значи — дотук — отговори му тя.

— Винаги ще те обичам — каза й той, — но ще имаме бебе и ще трябва да го поставя на първо място.

— Знам — съгласи се тя. — Знам, че ще го направиш.

Погледна го и той изведнъж разбра причината за безмълвния й гняв, гневът, който беше там, дори тя да не го показваше.

— Никога не съм твърдял, че не спя с нея. Не исках да ни подозира. Просто не можах да спра. Знаеш, че искаме бебе — защити се той.

Зелените й очи помътняха от сълзи. Заприлича на дете, каквото всъщност бе. Сви се на кълбо и не каза нищо. Беше по-лошо, отколкото ако беше викала и ругала. А когато той се опита да я обвие с тялото си, тя го удари силно в стомаха.

Той се преви на две, задъхвайки се, останал без въздух, потресен от силата й.

Тя навлече бързо чорапогащника си, нахлузи шарената си коктейлна рокля и размъкнатия зелен пуловер.

— Марина…

— Мълчи — помоли го тя през стиснати зъби. — Аз ще го понеса. Разбирам. Не се тревожи.

— Винаги ще те обичам.

Погледна го право в очите, сякаш търсеше доказателство на думите му. После кимна сковано с измъчена усмивка и излезе от стаята.

През остатъка от екскурзията той почти не я видя, само мерваше диво разрешените й коси сред останалите ученици, докато обикаляха Лувъра, Националната галерия, музея д’Орсе. Тони беше съкрушен. Искаше да разглежда картините с нея, да наблюдава реакцията й, да й каже своите тълкувания. Искаше да споделя всичко с нея до края на живота си. Но не можеше.

Прекосяването на Ламанша беше ужасно. Тони повръща през цялото време, без да е сигурен дали причината за това беше mal de mer или maladie d’amour^[1]. Всяка вълна го тласкаше по-близо до Уенди.

Когато се прибра при лоялната си и вярна съпруга с малкото й бременно коремче, той осъзна и нещо друго. Не можеше да остане в Рединг, след като знаеше, че Марина диша същия въздух, след като знаеше, че може да се сблъска с нея във всеки един миг. Трябваше да избяга от изкушението. И така той се кандидатира за работа в една рекламна агенция в Лондон, която за най-голяма своя изненада успя да получи. Наруши условията на договора с училището, след като не ги предизвести един семестър предварително, но даде ясно да се разбере на директорката, че не може да остане по лични причини.

— Много е… деликатно — каза й той.

О, да, Марина наистина беше деликатна, една крехка конструкция от плът, кости и дихание.

Директорката леко се стъписа. На кой директор му трябва учител, белязан от лични проблеми? „Деликатно“ беше добър евфемизъм за гаден скандал. Тя успя да прочете подтекста.

— Трагедия е, че ви губим — каза му тя. — Бяхте вдъхновение за много от нашите момичета.

И с това приключиха.

Когато по-късно през лятото Тони телефонира в училището, за да попита какви оценки са получили учениците му на матурата, никой не спомена името на Марина.

— Ами Марина Старлинг? — попита той. — Бях й сложил висока оценка.

— В крайна сметка тя не се яви на матура — отвърнаха му. — Никой не знае какво й се е случило. Просто изчезна.

Те изгубиха малката си дъщеричка.

Седмица преди да роди, Уенди престана да усеща ритането на детето. Спокойните уверения на акушерката, че това е съвсем обичайно в последния стадий на бременността, не я успокоиха.

— Бебето сигурно си почива — каза й Тони. — Готви се за голямото пътешествие.

Усещаше безпокойството на Уенди. И когато най-накрая отидоха в болницата, най-лошите й опасения се потвърдиха. Не можеха да чуят пулс, защото нямаше пулс. Бебето в нея беше мъртво. Въпреки това, тя трябваше да я роди. Чакаше я истинско раждане, с всички съпътстващи болки. Тони не разбираше защо не могат да й направят цезарово сечение — определено беше по-хуманно — но такава беше политиката на болницата.

Подържаха дъщеричката си. Беше абсолютно съвършена. Устица като розова пъпка под носле-копче. Кичур тъмна косица. Миниатюрни пръстчета, които Уенди уви около палеца си, преди акушерката да я отнесе в жълтото одеяло, което й бяха избрали само седмица по-рано, заедно с името й — Розалинд.

Тони знаеше, че трябва да е силен. Ако той беше разсипан, колко ли по-зле се чувстваше Уенди, която усещаше детето в себе си през всичките тези месеци. Трагедията го накара да проумее колко много обичаше жена си заради силата, достойнството и тихата й, но сдържана скръб. От този ден нататък той затвори съзнанието си за Марина. Не си позволяваше да фантазира за тайна среща. Уенди не заслужаваше такова предателство. Тя заслужаваше неговата преданост.

През годините Тони се чудеше неведнъж дали смъртта на Розалинд не беше цената за онези няколко месеца лудост. Така и не можа да изличи срама от съзнанието си. Гадното чувство го спохождаше, когато най-малко очакваше, и го караше да се гърчи. Бил е безразсъден, разглезен и безотговорен. Неправ, неправ, неправ, откъдето и да го погледнеше. По онова време беше успял да се убеди, че е любовна история, но не — беше гнусната история на похотлив учител по рисуване, възползвал се от най-добрата си ученичка. Класическо таблоидно четиво. В най-мрачните моменти си представяше вестникарските заглавия, ако Марина някога реши да разкаже, и стомахът му се свиваше от страх. Дали щяха да го арестуват, осъдят, затворят?

Постепенно страхът изчезна. Нямаше доказателства. Но сега, докато стоеше до прозореца и съзерцаваше гледката, която беше радвала него и Уенди толкова много през годините, Тони осъзна, че грозното му минало го е настигнало. А имаше и доказателства. ДНК доказателства. Живо и дишащо доказателство за всяко негово чукане с Марина. Той обаче не беше в състояние да признае бащинството си на Лора. Разбира се, че не.

Докато вдишваше на дълбоки глътки чистия въздух, за да потисне гаденето, видя Уенди да се връща. Гледа я как се изкачи по стълбите с дълги и леки стъпки. Банският костюм беше в раираната й чанта и една кърпа опасваше слабото й атлетично тяло, поддържано в чудесна форма от ритуала на ежедневното плуване в морето. В ръката си държеше кошница с покупките от пазара — пресни маслини, може би самун домашен хляб, кафе.

Дръпна се от прозореца, защото не искаше тя да го види, не искаше да вдигне ръка за поздрав.

Как можеше да й каже? Как можеше да й каже, че в същата година, когато дъщеря им се роди мъртва, друго момиченце се е появило на бял свят, момиченце, което бе негова дъщеря? Беше му непоносимо да си представи мъката й, мъката, която тя смяташе, че споделя с него, но която оттук нататък трябваше да носи сама. Не. Тази част от живота му трябваше да остане в сянка. Колкото и да го блазнеше мисълта да опознае дъщеря си, той трябваше да остави вратата здраво заключена.

Слава богу, момичето изглежда остана убедено от доводите му.

Тони копнееше тя да си тръгне, но нямаше как да я подкани да го направи, за да не остави впечатление, че е виновен. Изпита огромно облекчение, когато Лора реши да се прибере в хотела. Нямаше да понесе да прекара следобеда с нея или да я гледа в една стая с Уенди.

Чу как входната врата се затръшна. С ужас в сърцето прекоси стаята и заслиза по стълбите.

Уенди беше в кухнята и пълнеше чайника.

— Как върви? — попита тя с усмивка. — Готови ли сте двамата за още чай? От селския пазар купих кифлички и сметана.

— Ема трябваше да си тръгне — каза й той. — Получи мигрена. Върна се в хотела да си легне.

— О, колко жалко. — Уенди се зае да вади покупките от чантата си. — Изглеждаше ми много мила.

— Да, много мила — съгласи се Тони. — И съвсем нелоша художничка. Но няма значение. Това означава, че остатъкът от уикенда ни принадлежи.

Уенди го погледна.

— Значи няма да се върне?

Тони не смееше да срещне погледа й.

— Не мисля.

— Надявам се, че не си й върнал парите. Като те знам какъв си…

— Не, не, разбира се, че не — изпитваше ужасна вина. Беше по-лошо от вината, която изпитваше тогава. — Виж какво, защо не излезем довечера? Да прекосим реката до „Кингс Армс“ за вечеря с раци?

Уенди наклони глава, докато обмисляше предложението.

— Чудесно — каза тя. — Наистина ще е чудесно.