Вероника Хенри
Дългият уикенд (10)

Глава девета

Вечерята не се услаждаше на Колин. Една от причините, поради която бе избрал „Крайморската къща“ бе, че менюто му се стори чудесно. Но Карън му даде ясно да разбере, че това не е нейната представа за хубава храна. Като начало, не обичаше риба и тъй като това бе специалитетът на заведението, изборът й значително се стесняваше. Накрая си избра пастет и пържола, докато Колин си поръча миди, които му сервираха в дълбок съд, от който се вдигаше пара. Тя го гледаше с отвращение, докато той изтребваше черупките и поглъщаше лакомо месото.

— Не знам как можеш да ядеш такива неща.

Когато някой мръщи нос на храната в чинията ти, това неизменно разваля удоволствието от нея.

Освен това Алисън му телефонира точно преди да слязат на вечеря. Обикновено не му звънеше, когато той пътуваше някъде. Казваше, че мрази да му дотяга с дреболии, докато той работи нещо. Тази вечер обаче трябваше спешно да й потвърди една дата и когато я увери, че не работи в момента, тя започна да му разказва как е минал денят й — малко клюки от селото, за снимките, които изпратил Райън, за работника, който най-сетне оправил живия плет… Докато се сбогуваха, на Колин вече му се искаше да си е у дома, да седне кротко на вечеря със съпругата си, вместо предстоящата далеч не толкова спокойна вечеря с бившата му любовница.

Карън изпи твърде много за твърде кратко време. Не искаше вино — не пиеше такива работи — затова Колин си избра бутилка бяло вино, а Карън си остана на водка със сода.

— В нея има най-малко калории — каза му тя.

Беше невротична по отношение на теглото си. Независимо от това, вече пиеше пета голяма водка и той реши да подхване въпроса, преди да е станала агресивна.

— Трябва да поговорим за Челси.

— Да — съгласи се тя и тресна чашата на масата. — Трябва.

— Не ми се струва много щастлива.

— Не е. — Карън даде знак на сервитьора да й донесе още едно питие. — Казах ти, че я дразнят в училище.

— Мислиш ли, че е заради това че е дебела?

Карън сви рамене.

— Вероятно. Но какво можеш да направиш?

— Всъщност, доста неща. Можеш да започнеш с това да не й даваш толкова много боклучава храна.

— Какво? — Възмущението на Карън беше почти комично.

— Изглежда яде ужасно много боклуци.

— Каза човекът, натрупал милиони от пробутването на бисквити и кексове.

— Аз не храня с тях насила децата си. Гледам да се хранят разумно и балансирано.

Знаеше, че стъпва върху опасна почва, но с Карън трябваше да е твърд. Деликатността не вършеше работа.

— Не и ти. — Карън присви опасно очи. — Жена ти го прави. Тя е човекът, който изцяло им готви и пазарува. Лесничко е да си идеален родител, когато сте двама. — Тя повиши глас. Колин вдигна ръка.

— Окей. Извинявай. Знам, че не ти е лесно.

— Да. Така е.

Колин я погледна. Няколкото питиета подчертаваха колко е остаряла и той разбра, че годините не я бяха пощадили. Гримът не помагаше, нито пък пушенето й и той си помисли, че тя сигурно често си пийваше, защото очите й бяха зачервени. Упрекна се, че е жесток — може би тя просто бе изморена. Не смяташе обаче, че начинът й на живот бе в нейна полза. Или може би твърде много се стараеше да изглежда млада, вместо просто елегантно да се предаде на възрастта.

Помисли си за Алисън, която, ако не друго, то поне се беше разхубавила с възрастта. След като се оправи от онази депресия, се поддържаше в добра форма и обичаше да изглежда добре. Беше си изработила стил — нищо екстравагантно, но винаги изглеждаше добре поддържана. Беше може би десет години по-възрастна от Карън, но изглеждаше по-млада. Макар че Карън със сигурност щеше да се подиграе на начина, по който се обличаше Алисън, щеше да я сметне за старомодна.

Нито едно от тези разсъждения обаче нямаше да разреши висящия проблем.

— Мога ли да помогна с нещо? За Челси.

— Всъщност, да, можеш. — Карън се наведе и извади от огромната си чанта бял плик А4. — Работя по всяко време на денонощието. В гимнастическия салон искат да вземам късните смени. Не се прибирам у дома преди десет часа. Не мога да им откажа, защото уволняват всеки, който не им сътрудничи. Така че непрекъснато трябва да пращам Челси някъде. Или да викам някой при нея.

— Разбирам, че е трудно.

Тя извади съдържанието на плика и му го плъзна през масата. Беше диплянка. Лъскава диплянка за частно училище.

Същото училище, което бяха посещавали неговите деца. Което току-що беше завършил Райън.

Карън го гледаше, преценявайки реакцията му. Той нарочно запази изражението си безизразно. Долавяше през масата парфюма й. Лъхтеше на горчив бадем. Цианид, помисли си той. Палците на краката му се сгърчиха в обувките.

— Въпросът е, че ако иде там, ще е на пансион през част от времето. — Тя прокара пръсти през косата си. — Всъщност и така не ме вижда много. Поне ще има компания и ще могат да следят домашните й.

— Ами Челси? Какво мисли тя?

Карън примигна.

— Още не съм й казала. Не исках да я окуражавам напразно.

— Наистина ли мислиш, че това е решението? Да я изпратиш в частно училище, след като бездруго вече я дразнят? Училището ще е пълно с кльощави момиченца с повече пари, отколкото мозък. Повярвай ми, знам го. Мишел имаше големи затруднения по едно време, докато не се научи да се справя с тях.

Карън се намуси.

— Просто се опитвам да направя най-доброто за нея.

— Най-доброто за Челси ли?

Очевидно намекваше, че решението й е егоистично.

— Училището беше добро за твоите деца, нали? Но може би Челси не стои толкова високо в класацията ти?

По-добре да беше взела ножа за пържолата и да го беше наръгала в корема.

— Не мога да осчетоводя това, Карън. По четири хиляди на семестър. Дванайсет хиляди годишно. Толкова, колкото ти плащам сега.

— Значи… извънбрачната ти дъщеря не заслужава такъв разход, това ли ми казваш?

— Не.

— Сумата е… колкото разходите за една ваканция на семейството ти на Малдивските острови.

Не трябваше да й казва за това.

— Не увъртам заради парите… макар че няма да е лесно. Тревожа се, защото не мисля, че Челси има нужда точно от това в момента. Мисля, че й трябва стабилност. И внимание. А не да бъде захвърлена във враждебна среда, което без съмнение ще я разстрои.

Той разчупи една франзелка с излишна свирепост. Карън му кимна тържествено, като че ли беше съгласна с него.

— Така ли? — попита, а после взе питието, разклати небрежно чашата и се облегна назад в стола. — Явно не смяташ, че съм в състояние да преценя кое е най-добро за дъщеря ни. Въпреки че аз съм тази, която се грижи за нея.

— Не съм казал това… просто си изказах мнението.

— Е, мисля, че трябва да си изясним някои неща, преди да вземаме по-нататъшни решения за нашата дъщеря.

Тя се наведе през масата.

— Аз те подкрепих, Колин, когато ти беше трудно. Когато бракът ти се разпадаше и имаше нужда да се обърнеш към някого. Слушах те, подкрепях те и никога не съм ти поискала нищо в замяна. А после изведнъж ти каза: „Съжалявам, Карън, не мога повече така. Алисън има нужда от мен“. И изчезна. И аз просто трябваше да приема, че напусна живота ми. Не ритах, не писках и не се превърнах в отмъстителна фурия. Знаех каква е сделката. А после открих, че съм бременна с Челси…

Стискаше чашата си толкова силно, че Колин си помисли, че ще я счупи. Той протегна ръка да докосне нейната.

— Хей, спокойно.

Тя дръпна рязко ръката си и му хвърли унищожителен поглед. Той видя болката в очите й. Не злоба, каквато очакваше, а болка.

— Можех да постъпя, както постъпват другите. Да си уредя преглед и да се отърва от нея, но не мислех, че това е правилно. Знам какво си мислиш, че съм решила да я използвам като ваучер за изхранване, че съм си помислила „Ура! Чек в банката“.

— Никога не съм си го помислял.

— Глупости.

Тя отново се втренчи в него и той не можа да издържи погледа й. Разбира се, че си го беше мислил от време на време.

Тя се наведе над чинията си. Виждаше деколтето й, гърдите, от които бе онемял преди толкова години, гърдите, които го бяха подмамили в капана.

— Обичах те, знаеш ли това? Мечтаех си бракът ти да рухне. Някой ден да ме потърсиш и да ми кажеш, че ще живеем заедно. Но никога не съм те притискала. Не се прави така с женени мъже. Такъв е законът.

Колин усети как се изпотява. Това бе абсолютно откровение за него — след толкова години срещи, той така и не се бе досетил за чувствата й към него. Огледа се да види дали някой не чува разговора им. Масите бяха на достатъчно разстояние една от друга, но без съмнение, ако имаше някой да подслушва, разговорът щеше да го заинтригува.

— Слушай ме! — Карън отново привлече вниманието му. — Не спирах да мечтая през цялата си бременност. Това ме държеше. Какво ли не си представях. Малка къщичка с рози до вратата. Почивки край морето с кофичка и лопатка. Ей такива неща… — Тя махна с ръка, обхващайки всичко наоколо. — Това. Ти, аз и тя.

Колин виждаше, че е на път да се разплаче.

— Разбрах, че мечтите ми няма да се осъществят, когато не дойде да ме видиш в болницата. Защото как би могъл, когато имаше такова прекрасно семейство, което не искаше да застрашаваш?

Колин помнеше този ден. Беше с Алисън, Мишел и Райън на обяд с приятели в новата им оранжерия. Агнешкото му заседна в гърлото при мисълта, че пет мили по надолу по пътя тайната му току-що е излязла на бял свят. Той отиде да види Карън и бебето у дома им веднага щом стана възможно, даде й щедър чек, за да купи всичко, което й трябваше, уреди ежемесечната сума, която й плащаше.

— Беше дяволски трудно, знаеш ли? Да, ти беше щедър и спази финансовия си дълг — тя изплю думите като проклятие. — Но кой беше наоколо, когато трябваше да се вземат решения? Кой беше наоколо, когато Челси беше болна от морбили, а аз трябваше да ходя на работа? Към кого трябваше да се обърна, когато я тормозеха? На кога да разчитам сега, когато в работата е толкова напрегнато и ако откажа играта, ще съм следващата, която ще окастрят? Защото твоят принос — тя отново изплю думата — не покрива всичко, знаеш ли?

Тя повиши глас.

— Карън, моля те. Успокой се. Ще обсъдим това.

— Всъщност не мисля, че има нещо за обсъждане. — Карън вдигна салфетката от скута си, смачка я и я сложи на масата. — Направих най-доброто, което можах за нея, но не мога да се справям. Няма да крия от теб, че съм на антидепресанти, за да не рухна. Точно както едно време беше жена ти. Да ти звучи познато?

Тя се изправи и се наведе над него.

— Изтощена съм, Колин. На ръба съм. Не мога да се справям повече.

Почти крещеше. Хората започнаха да се обръщат.

— Карън.

Колин се изправи и постави успокоително ръка на рамото й. Тя се отърси от нея.

— Не ме докосвай. И не се дръж покровителствено с мен. Знам какво си мислиш. Виждам го в очите ти, когато ме погледнеш. „Къде ми е бил акъла?“ Е, направих най-доброто, на което съм способна, за да отгледам детето ти, но за да съм съвсем честна, не мисля, че то вече е в безопасност с мен.

Тя посочи диплянката, която все още беше на масата.

— Смятах, че това може да бъде решението. Мислех, че ще ми помогне, докато превъзмогна трудния период. Но ти ми показа доста ясно какво мислиш. Че се опитвам да те метна. Да получа нещо срещу нищо.

— Кълна ти се. Не съм си помислял такова нещо — Колин говореше тихо, но отчаяно се мъчеше да я успокои.

— Да, помисли си го — тя беше непреклонна. Взе чантата си. — Отивам да пуша.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Високите токове, твърде тесните орязани панталони, небрежният смъкнат през едното рамо корсаж, развятата й изкуствена коса, притиснатата към бедрото й чанта. Видя как всички останали също гледаха подире й. Езикът на тялото й крещеше с пълен глас, а токовете й тракаха силно, надмогвайки разговорите.

Колин остана на масата. Нямаше да тича подире й. Да се опитваш да успокояваш жена в такъв стадий на истерия, беше да си търсиш белята. Ще я остави да се успокои.

Погледна чинията си, девствена и недокосната, парченцата бекон подредени на идеално ветрило. Вече нямаше апетит. Взе чашата си с вино и отпи голяма глътка, после я доля от бутилката, която се изстудяваше в кофичката до масата.

Взе диплянката и се опита да смели думите й. Че винаги е била влюбена в него. Че се надявала на нещо повече. Изобщо с нищо не беше издала това. Винаги му изглеждаше толкова самодостатъчна.

Сети се за първата им среща. В онези времена, които той наричаше „мрачния век“, когато Алисън се беше затворила и свила в себе си. Той беше започнал да ходи на фитнес, за да разтовари стреса и да отслабне, защото изкушението да се натъпче до блаженство и да се напие, когато нещата вкъщи не вървяха, беше твърде голямо. Опита се да придума и Алисън да дойде, да я накара да свали малко от килограмите, които мразеше, но тя отказа. Не искаше да оставя децата, въпреки че майка му предложи да постои с двамата, докато те са навън.

И така той тръгна сам. Карън беше винаги там — като допълнение към уредите, беше една от терапевтките по разхубавяване към фитнес залата. Когато не работеше — тренираше и той се възхищаваше на фигурата й, докато въртеше педалите или гребните весла. Разменяха любезности край апарата за вода или при гирите. Любезности, които месец подир месец се трансформираха в лек флирт, докато Колин си оправи фигурата и самочувствието му се подобри.

А когато салонът организира коледно тържество, той отиде, защото беше спонсорирал една от наградите в томболата — по един безплатен кейк всяка седмица в продължение на цяла година, което ужасно го развеселяваше, защото повечето хора се мъчеха отчаяно да свалят изконсумираните калории.

Прекараха вечерта в пиене на евтини сладникави коктейли и бъбрене. После танцуваха — Колин обичаше да танцува, а напоследък нямаше голяма възможност да се раздвижи на дансинга. И когато Карън го покани на кафе в края на вечерта в апартамента си от другата страна на улицата, не му беше никак трудно да каже да. Не му беше никак трудно, когато тя смъкна роклята си в хола и застана пред него по корсаж и чорапи и онези нейни високи токове, които й бяха нещо като търговска марка. Включи по уредбата „Сексуално оздравяване“ на Марвин Гей и започна да танцува за него без никакво стеснение. В тогавашното му състояние на сексуален глад — повече от две години — той си помисли, че е умрял и е попаднал в рая.

Тогава беше красива. Оправдаваше се той сега за слабостта си. Трябваше да е от стомана, за да й откаже.

Не, каза си той. Няма смисъл да се опитва да се извинява. Той беше отчайващо слаб. Поддаде се на най-ниските си инстинкти, без да помисли нито за Алисън, нито пък, както излизаше сега, за Карън. Мъже като него бяха окаляли името на пола му. Мъже като него, чийто мозък беше в панталоните.

Забежката му не продължи кой знае колко дълго. Най-много шест месеца. Тайни срещи след фитнеса. Или понякога сутрин, преди той да иде на работа, защото тя работеше на смени и започваше късно, така че Колин се отбиваше и тя му отваряше вратата, облечена с една от онези смайващо къси и прозрачни нощници, които обичаше да носи. Толкова далече от закопчаните догоре пижами, които напоследък носеше Алисън, за да се предпази от всякакви възможни опити за съблазняване. Опити, които отдавна бе престанал да прави.

Той не се залъгваше, че Карън получава кой знае какво от връзката им по онова време. Смяташе, че вероятно харесва цветята, които й изпращаше, и гъдела да спи с мъжа с най-луксозната кола на паркинга на фитнес залата. За трийсет и шестия си рожден ден той си купи порше и се разкарваше с него със свален покрив и надута музика. Спря да го прави, щом навърши четирийсет. Не му се искаше да прилича на фукльо.

Прекъсна връзката, когато Алисън най-сетне потърси помощ и започна да се лекува. Лекарствата й дадоха възможност да подаде глава над водата, докато постепенно жената, в която се беше влюбил, се завърна. И семейството им укрепна още повече, процъфтявайки заедно с децата. Идилията се нарушаваше единствено от екскурзията, която правеше с Карън и Челси веднъж годишно.

Погледна часовника си. Карън отсъстваше вече доста време. Почуди се дали да тръгне да я търси. Сервитьорът се приближи.

— Всичко наред ли е, сър?

Колин погледна към недокоснатите чинии и се почувства неудобно.

— М-м-м… дайте ни още малко време. Всичко е страхотно. Благодаря ви.

Сервитьорът кимна и изчезна, обучен да не притеснява гостите.

Десет минути. Колко време й трябваше, за да изпуши една цигара? Може би е изпушила две? Не можеше да живее без никотин, може би се зареждаше. Или може би беше отишла в тоалетната.

Колин почака още три минути, преди да я потърси. Трябваше да решат какво да правят с храната си — ще я ядат ли или да я отнесат. Той в момента определено не можеше да изяде своята. Стана и възможно най-небрежно прекоси салона за хранене. Един-двама от гостите го изгледаха, докато минаваше, и той си помисли, че долавя в усмивките им следа от съчувствие. Кимна, без да издава нищо.

Отиде пред рецепцията и излезе през входната врата, където си мислеше, че Карън кръстосва паважа, всмуквайки живителна сила от цигарите си. От нея нямаше и следа. Само обичайните туристи по улицата, отправили се към някоя кръчма за вечеря.

Със свит от безпокойство и празен стомах той се върна на рецепцията.

— М-м-м… виждали ли сте моята… — не знаеше как да я нарече — партньорка за вечеря — завърши неловко. — Висока, слаба, с дълги коси?

Момичето на рецепцията изглеждаше разтревожено.

— С лъскав корсаж и впити джинси? Току-що замина с такси.

Колин преглътна.

— С такси ли? Знаете ли накъде?

— Боя се, че нямам представа. Замина някъде преди… пет минути?

Пет минути ли? Щяха да са му необходими поне десет да изтича до стаята, да намери ключовете от колата и да хукне към паркинга. И пак нямаше да знае в каква посока да тръгне. Вероятно към гарата… но дори и при това положение не можеше да остави Челси сама, докато той търси майка й.

— Обърнахте ли внимание на фирмата на таксито? Може би те ще могат да ми кажат къде е отишла?

Момичето сви рамене.

— Не съм сигурна дали ще ми кажат, но мога да се опитам…

Тя вдигна телефона, когато мобилният му звънна в неговия джоб. Съобщение. Потта, която се беше събрала край яката му, сега потече по гърба му.

— Не, всичко е наред. Не се безпокойте.

Излезе навън и застана на паважа. Извади телефона си от джоба и прочете съобщението.

„Сега е твой ред. Дадох най-доброто от себе си, но не мога повече. Решавай ти, ти извикай социалните служби. Те ще й намерят хубав приемен дом.“

Той затвори съобщението, върна телефона в джоба си и вдигна лице към небето.

За своя изненада се чувстваше абсолютно спокоен.

 

 

Докато Лука прекосяваше трапезарията на ресторанта със семейство Парфит, останалите гости не можаха да се удържат да не го проследят с очи. Жените зяпаха перфектния му задник и прясно изкъпаните къдрици, още по-буйни от всякога. Мъжете забелязваха излъчването на власт, което като че ли абсолютно си противоречеше с тесните черни джинси и наситено синята му риза, пусната отвън. Излъчваше блясък като рокзвезда, от който на жените им прималяваше, а пък у мъжете събуждаше завист.

Зад него Клеър се оглеждаше, за да се увери, че всичко е идеално. Ресторантът беше пълен до дупка, всички маси бяха заети, но персоналът владееше положението.

Тя обичаше салона за хранене. Отне й доста време, за да го направи както трябва. Не искаха да е сладникав или претрупан, или пък твърде аскетичен. Не искаха да разсейват гостите от зашеметяващата гледка, която се откриваше от него. Стените бяха боядисани в металносиво и отразяваха меката светлина на стенните фенери и свещите. Подът беше от светъл полиран дъб, дебели дъски, разкриващи всичките си чворове и несъвършенства. Тапицираните столове — бяха обикаляли с месеци, докато намерят каквито им трябваха, защото беше важно човек да седи удобно, докато се храни — бяха на тъмносиви райета, с коралово, тюркоазено или виолетово — единствените цветове в неутралната палитра.

На стената, с тънки черни букви, бе изписана поемата на Джон Мейсфийлд „Морска треска“. Когато поръчаха да им я направят, Клеър се тревожеше, че ще звучи като клише, но не можеше да отрече задоволството, което плъзваше по лицата на посетителите, когато я четяха.

Морската шир ме зове отново

самотните вълни и небето.

Трябва ми само един здрав кораб

и звезда да го водя в морето,

да въртя руля, вятър да пее,

да плющи бяло платното,

и зората сива да пуква отново

във мъгла над вълните кросното.

 

Морската шир ме зове отново,

зове ме шумът на прибоя, този зов отеква,

ясен и див, и не мога да го преборя.

Трябва ми само обрулен от вятъра ден

с бели облаци като хали, морска пяна,

отвята в лицето ми пак и на чайките крясъка жален.

 

Морската шир ме зове отново,

с волен-волен чергарски живот,

като на чайка, като на кит, с остър вятър,

като наточен нож.

Трябва ми само разказ весел

на някой друг като мен скиталец,

а после сън, дълбок и спокоен

и сладки блянове душа ми да галят.

Беше толкова красноречиво, толкова напомняше за Пенфлийт. Беше единствената украса, от която имаше нужда помещението.

Когато Клеър седна на масата с Тревър и Моник — най-хубавата маса в помещението, до френските прозорци, които водеха към терасата, макар че беше твърде хладно да ги отворят толкова късно вечер — стомахът й се свиваше. Нямаше представа как ще издържи вечерята.

— Това е приказка — каза Тревър, който седна срещу нея. — Приказка, както винаги. Трябва да ти призная, Клеър, че ние с Моник често се храним навън… наистина често… и все още не сме открили място, което да бие това тук. Приветливо е, стилно е, всичко тук е точно каквото трябва. А това не се постига лесно… знам го.

— Гордън Рамзи — каза Моник. — При него всичко е както трябва.

— Да, ама той е в друга категория, Моник.

— Това не значи, че не можем да подражаваме на стандарта им — отбеляза Лука, като придържаше стола на Моник. — Човек трябва да се цели нависоко.

Тревър насочи към него пръст.

— Харесва ми стилът ти. Да се целиш нависоко е добре.

Клеър потисна усмивката си — когато Лука започваше да се подмазва, винаги беше забавно, защото не му беше много присъщо.

— Онова, което се опитваме да кажем — продължи Тревър, — е, че се гордеем много да сме част от „Крайморската къща“.

Разсея го появата на сервитьора с бутилка шампанско.

— Точно уцелен момент! — изграчи той. — И „Тейтингер“. Любимата ни марка. Откъде знаете?

Клеър сви престорено свенливо рамене, тъй като не й се щеше да признае, че беше погледнала сметката им, за да разбере какво бяха поръчвали последния път. За светски мъж, Тревър се ласкаеше много лесно. Втори сервитьор излезе от кухнята със сребърно блюдо, потънало в лед, върху което се мъдреха дузина от най-хубавите и тлъсти стриди. Той церемониално постави блюдото на масата.

Моник се разтревожи.

— Не съм сигурна дали ще ям стриди — каза тя.

— На всяка цена трябва да пробваш една — настоя Лука. — Това е храна на боговете. Прясно извадени днес от морето. По-добри не могат да бъдат, Моник.

Клеър го наблюдаваше нежно как избра една стрида, поднесе я до устните си и наведе назад глава, докато я поглъщаше. После избра една за Моник.

— Хайде — настоя той. — Просто не можеш да умреш, без да си опитала стрида преди това. Това е абсолютният вкус на морето.

Моник се усмихна престорено и пое стридата. Клеър си помисли, че когато Лука е в такова настроение, тя самата би изяла и черупката, ако я беше помолил.

Всички на масата наблюдаваха Моник, която последва примера на Лука. Тя потръпна леко, а после доби приятно изненадан вид.

— Господи — каза. — Ама доста е вкусно.

— Е, хайде тогава — каза Тревър и протегна огромната си лапа да сграбчи следващата стрида. — Щом Моник може.

Той я всмукна и кимна с наслаждение.

— Малко ми напомня времето, когато едва не се удавих в Ярмът като дете — каза той. — Но не е лошо.

— Хайде, Клеър — подкани я Лука. — Ти обичаш стриди.

Клеър погледна към блюдото. Най-малко й се ядеше в момента. Но на тази среща бе жизненоважно да изглежда, че подкрепя екипа. Тя взе една и се замисли за Ник, който празнуваше с приятелите си в една кръчма надолу по реката, като се зачуди за какво ли си мислеше той.

Какво да му отговори? Какво да реши?

Всмукна стридата и се задави от солта на голямата хапка в устата си.

— Възхитително — усмихна се тя и Лука й отвърна с усмивка.

 

 

Колин се промъкна в стаята, където Челси лежеше на леглото си. Спеше дълбоко, телевизорът продължаваше да работи и по тялото й пробягваха разноцветни светлини. Беше заобиколена с празни опаковки от бонбоните, които й беше купил, и от други сладкиши, с които очевидно се беше запасила в чантата си.

Колин постоя и я погледа как спи, както бе стоял и гледал толкова много пъти двете си деца. Това е едно от най-хубавите неща на родителството, помисли си той, да можеш да наблюдаваш децата си, без те да знаят за това, като се чудиш какво ли сънуват, като се радваш как се повдигат гърдите им, докато дишат. Обзеха го чувство на любов и желание да я закриля.

Тя беше негова дъщеря, помисли си той. Негов дълг беше да я обича и пази, да е сигурен, че получава най-доброто. Как щеше да го направи, все още не знаеше. Но нямаше да я изостави. Нямаше да позволи никога повече детето му да почувства, че е в тежест.

Не беше сигурен как да постъпи и къде да легне да спи. Не искаше Челси да изпадне в паника, ако се събуди и Карън я няма, но не му беше приятно да легне в леглото на Карън. Накрая реши да остане да спи в креслото.

Той обиколи внимателно стаята, като почисти боклуците, изключи телевизора, включи една нощна лампа и угаси централното осветление. После взе мохерното одеяло от леглото на Карън и седна в стола до телевизора. Имаше нужда от сън. Трябваше му цялата възможна енергия, за да се справи с утрешния ден и решението, което щеше да му донесе. А освен решението, трябваше на всяка цена да направи така, че Челси да прекара чудесно деня — деня, който заслужаваше.

 

 

Стридите бяха погълнати; донесоха втора бутилка „Тейтингер“. Когато сервитьорът поднесе малки глинени съдове с аспержи, запечени в карамел с естрагон, Моник извади кожена папка за документи и измъкна три екземпляра с подробна информация за местонахождението на ресторанта.

— Бях впрегнала всички агенти за недвижимо имущество в Лондон да се занимават с това — каза тя. — Разгледах седемнайсет различни обекта. И сведох броя им до три. Ние с Тревър имаме свой фаворит, но дойде време и вие да си кажете думата.

Тя остави листовете на масата, за да ги разгледат.

— Работата е — каза Тревър, — че трябва да действаме бързо. Ако не реинвестирам бързо печалбите си тази година, ще ме отупат с яки данъци. В идеалния случай ни трябва оферта и заключителна процедура до края на лятото.

Клеър вдигна един от екземплярите с разтуптяно сърце. Нещата се развиваха твърде бързо.

— Със сигурност ще ни трябва бизнес план, нали? — попита тя. — Искам да кажа, бих искала да видя някакви конкретни цифри, преди да продължа. Като начало, един хотел в Лондон ще струва доста повече, отколкото това място тук.

Тревър махна с ръка, за да пропъди тревогите й.

— Калкулаторът ни изпуши през седмицата — увери я той. — И не се тревожи, няма да се захванем с подобно нещо, без да сме си направили сметката. Абсолютно сме сигурни. И искам да подчертая, че инвестицията от ваша страна сте по-скоро вие самите, отколкото парите ви. На този етап няма да има нужда от финансово обвързване.

Моник измъкна два комплекта документи — един за Клеър и един за Лука, стегнато подвързани със спирала.

— Тук са всички изчисления — усмихна се тя. — Не очакваме от вас да подпишете веднага. Решението е твърде сериозно. Елате в Лондон и се огледайте. Кажете ни какво мислите.

Клеър се почувства неловко. Семейство Парфит се държеше твърде повърхностно и наивно — като че ли мислеха, че отварянето на хотел е въпрос само да избереш сграда и да вкараш в нея майстор готвач. Имаше най-различни неща, които трябваше да се вземат под внимание. Кои ще са потенциалните им клиенти? Туристи, бизнесмени? Колко луксозна можеше да бъде категорията им? Ресторантът ли беше по-важен или хотелът? През ума й преминаха милион въпроси и не на последно място, можеха ли да се доверят на семейство Парфит. Бяха чудесни безгласни партньори с двайсетте си процента инвестиция в „Крайморската къща“, но как щеше да се промени балансът на силите при този нов обект? Все й се струваше, че щеше да се промени. И колкото чаровни и щедри да изглеждаха отвън, семейство Парфит не беше натрупало богатството си само с мило държание. Затова тя беше подозрителна към лековатия им тон. Къде се криеше уловката? Или просто се опитваха да изпомпат идеи от нея и Лука, които после сами да използват? Тя прелисти страниците, чудейки се дали пък не ги водеха за носа.

Странно, но Лука, който по природа беше подозрителен, като че ли не споделяше нейната резервираност. Клеър знаеше, че той си умираше за такъв ресторант, въпреки това се изненада от явния му ентусиазъм. Обикновено беше по-хладнокръвен.

— Хайде да го направим тази седмица — предложи той. — След дългия уикенд тук ще настъпи затишие, преди започването на истинския сезон. Можем да дойдем във вторник. Да останем няколко нощи. Хотелът ще се погрижи сам за себе си ден-два.

— Но как ще съчетаваме всичко в дългосрочен план? — попита Клеър. — Не можем да го поддържаме „Крайморската къща“ тук и същевременно да организираме нов хотел в Лондон.

— Разбира се, че можем — каза Лука. — Ако искаме да се развиваме, трябва да мислим мащабно, Клеър. Много големи готвачи постъпват точно така. Рик Стайн, Мич Тонкс. Джейми Оливър, за бога.

— Много готвачи също така фалират — посочи тя. — Исторически погледнато, твърде големият залък е класическа грешка.

— Най-голямата грешка — каза Тревър, — е да нямате богат човек с дълбоки джобове, който да ви подкрепи. Възхищавам се на предпазливостта ти. Това е една от причините, поради която искам да инвестирам във вас двамата. Вие не сте безразсъдни. Внимателно следя как стопанисвате това място.

При тези думи Клеър повдигна вежди — не й беше приятно да чувства, като че ли някой я шпионираше, нищо че Тревър притежаваше част от хотела.

— Но освен това вие притежавате магия. И аз искам именно тази магия.

Моник се наведе към Клеър.

— Какво да направим, за да те склоним? — усмихна й се тя с най-очарователната си усмивка. — Не сме глупаци. Знаем, че не можем да го направим без вас. Е, предполагам, че бихме могли. Да го кажем другояче. Не искаме да го направим без вас.

Тревър се изсмя тихичко.

— А пък сме свикнали да получаваме онова, което искаме. Каквото и да ни струва.

Клеър се втренчи в чинията си. Беше истински кошмар. Насилваха я. Ситуацията я притесняваше, дори и без огромната тайна, която й се налагаше да пази. Как ли щеше да прецени това предложение, почуди се тя, ако тази сутрин Ник не беше навлязъл отново в живота й?

Тя взе единия комплект с подробности за предполагаемия хотел. Идеална къща от епохата на крал Джордж, на границата на Сохо. Представи си я. Десетина стаи, оживен ресторант, хипарски бар за коктейли…

Усети как Лука притиска крак до нейния. Тя не вдигна поглед. Знаеше, че е втренчил в нея очи, питайки я безмълвно какви игрички играе, по дяволите, и защо протака нещата. А тя трябваше да се престори на ентусиазирана. Все пак това не беше обвързване с договор.

Клеър успя да се усмихне.

— Тази къща изглежда идеална — посочи тя.

Моник се наведе.

— Тя ни е фаворитката! Разбира се, е и най-скъпата. Но нали знаете какво казват…

Моник, Тревър и Лука издекламираха в хор:

— Местоположение, местоположение, местоположение.

Клеър ги изгледа. При други обстоятелства щеше да кипи от ентусиазъм. Това беше върховната им мечта с Лука. Започнаха заедно с намерението да се наложат. Тревър и Моник бяха ключът към осъществяването на тази мечта. Но коя от мечтите си искаше да осъществи сега?

Тревър измъкна своя „Блекбъри“.

— Добре, хора — каза той. — Ще изпратя имейл на секретарката си да ви резервира места в някой наистина хубав хотел за вторник. И ще изпратя кола да ви посрещне. Не приемам отказ.

Палците му захвърчаха по миниатюрната клавиатура. Клеър си представи как в петък вечер секретарката му завърта очи, когато получава имейла. Тревър беше от хората, които очакваха подчинените му да са на разположение двайсет и четири часа в денонощието.

И точно това събуждаше подозренията й. Беше чаровен, но Клеър знаеше, че чарът му се подхранва изключително от собствения му интерес. Нямаше да е лесно да работят със семейство Парфит. Макар че от това не следваше, че не биваше да го правят.

— Предполагам, че не е зле да погледнем — изрече тя най-накрая.

— Фантастично! — Моник изглеждаше доволна.

— Това не означава да — предупреди я Клеър. — Само ще погледнем.

— Щом я видите, ще я харесате — каза уверено Моник.

Клеър се усмихна.

— Ще видим.

Лука прегърна Клеър през раменете.

— Причината да обичам Клеър — каза той на Тревър и Моник, — е, защото е предпазлива. Не е като мен. Аз съм импулсивен. Клеър е моят глас на разума. Моята рейка за измерване на дълбочини. Затова сме такъв страхотен екип.

— Знам — отвърна Тревър. — Същото важи за мен и Моник. Ин и ян. А пък четиримата заедно ще покорим света.

И с триумфална усмивка той изпрати съобщението.

 

 

Анжелика чу скандала още преди да стигне до края на улицата си.

Е, поне онази част, в която ечеше гласът на майка й. Труди крещеше пронизително. Анжелика знаеше, че Джеф сигурно седи на дивана кротък и спокоен, с космато шкембе надничащо изпод тениската му. Всичко можеше да изкара Труди от търпение. Не й трябваше много. Беше толкова гневна. През цялото време. На всички и на всичко.

Анжелика въздъхна. Хич не й трябваше подобно нещо. Цяла вечер размишлява върху думите на Лука. Мислеше си за Лондон и дали би могла да й се отвори изобщо подобна възможност. Дали наистина говореше сериозно или просто си играеше с нея. Тя си представи какъв би могъл да бъде животът й. И се чудеше как, за бога, би могла да използва подобна възможност при нейните обстоятелства. Би могла да работи две вечери в Лондон, а през останалото време в Пенфлийт? Така нямаше да изостави Дил и в същото време щеше да опита и друг живот, да направи нещо за себе си. Мисълта за подобен компромис я ободри, когато се запъти към портата, точно когато Джеф излезе през входната врата с ключовете от вана в ръка.

— Не мога повече — каза той. — Дотук. Тръгвам си.

— Не можеш да си тръгнеш — отвърна му Анжелика. — Имаме нужда от теб.

— Тя ме нарече импотентен миризлив простак.

Анжелика трепна. Нямаше представа дали беше верен първият намек, но вторият беше жесток. Джеф не беше първа хубост, но беше жестоко да го захапва за врата, заради външния му вид. Да не говорим, че и майка й не беше кралицата на красотата, вече не, нито пък беше образец на чистница.

— Тя е кучка. Не й обръщай внимание.

— Направих всичко, което можах, за да е щастлива. Но стигнах до заключението, че тя не иска да е щастлива.

Джеф изглеждаше абсолютно смазан, но неотстъпчив. Анжелика не можеше да го вини за това, но пък и не искаше да си върви. Без мъж в къщата, майка й беше десет пъти по-непоносима. Труди не можеше да функционира без мъжко одобрение.

Изведнъж на горния етаж се отвори прозорец и от него изхвърча голям чувал за боклук. Анжелика и Джеф се хванаха за ръце и хукнаха да се спасяват, като застанаха под уличната лампа, докато Труди се надвесваше от прозореца.

— Вземай си проклетите лайняни дрехи и дим да те няма.

Тя затвори прозореца с трясък.

Джеф и Анжелика се спогледаха.

— Тя е луда. Знаеш го, нали — каза му Анжелика.

— М-м-м… да. Стигнах до това заключение. — Той отиде бавно до чувала и го вдигна. — Вие останалите ще се оправите ли?

Анжелика сви рамене.

— Ще се наложи.

— Дръжте я по-далеч от пиячката.

— Как? — въздъхна Анжелика. — Да знаех поне какво иска.

— И тя самата не знае — каза Джеф.

— Добре е само когато е бременна. Но това не е решение. Бездруго е твърде стара.

— Имаш номера на мобилния ми. — Джеф неловко протегна ръка и я потупа по рамото. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен. Не е проблем.

— Ти беше твърде добър за нея, знаеш ли?

Джеф се втренчи в краката си.

— Знам, че не съм Джордж Клуни и не нося у дома купища пари, на я обичах…

Сърцето на Анжелика се изпълни с жалост. Горкичкият Джеф, беше пропилял твърде голяма част от живота си с майка й.

— Не губи ни минутка повече, Джеф. Тя е неблагодарна крава. Луда, неблагодарна крава.

В къщата с пълна сила гръмна музика. Стените се разтресоха. Проклетите „Флитуд Мак“.^[1] Майка й си въобразяваше, че е Стиви Никс.^[2] Анжелика вече не помнеше броя на опитите й да изпълни „Сънища“ по време на караоке вечерите.

Джеф изду бузи и се почеса по главата.

— Къде ще идеш сега? — попита го Анжелика.

— У майка ми. Там поне знам какво мога да правя и какво не — той погледна надолу. — Мъчно ми е за Дил. Щях да го водя на футбол.

Анжелика отмести поглед, защото почувства, че ще се разплаче. Джеф се държеше великолепно с Дил. Често го водеше на малки екскурзии. Това сваляше донякъде напрежението. Но не можеше да очаква от него да продължава, след като Труди вече го беше изритала.

— Дил ще е окей — увери го тя. — Той има мен.

Тя разпери ръце да прегърне Джеф, като задържа дъх, за да не вдиша миризмата на леко застояла пот, замаскирана с евтин лосион за след бръснене. После го проследи с поглед, докато слизаше бавно по хълма, за да открие вана си и да отиде при майка си в Сейнт Остъл.

Джеф имаше добро сърце, да, а това означаваше много. Но дълбоко в душата си Анжелика разбираше неудовлетворението на майка си. Гадното държане беше много по-привлекателно от добротата. Достатъчно беше да вземе собствения си случай. Да се ядосва на това копеле Лука и да го смята за толкова по-привлекателен именно заради това.

Ами къде беше нейният Джеф? — почуди се Анжелика. Някоя добра душа, която да я направи щастлива. Може би, ако си имаше един Джеф, нямаше да се заплесва толкова.

Тази вечер наблюдава как Лука влезе в салона за хранене с Клеър и семейство Парфит. Би дала дясната си ръка да е на мястото на Клеър — да чертае и планира с тях. А по лицето на Клеър се виждаше, че тя би предпочела да е, където и да било другаде.

Странно, помисли си Анжелика, как винаги искаме онова, което не можем да имаме.

Стегна се и влезе да намери майка си.

Гледката беше позната. Всекидневната приличаше на кочина. Дил и двете й полусестри очевидно бяха вечеряли пред телевизора и просто бяха оставили чиниите си, без да ги вдигнат. Някой беше купил кофа с пуканки и половината от тях бяха стъпкани върху кафеникавочервения килим. Коженият диван, купен с разсрочен четиригодишен безлихвен кредит, който някога беше гордостта на помещението, беше одран, ожулен и разпран и пълнежа му надничаше навън. Имаше половин бутилка с някаква газирана напитка без капачка, няколко пластмасови чаши, разхвърляни навсякъде, и две празни бутилки от евтино вино от гаражния магазин.

Труди кършеше бедра в средата на стаята в такт с музиката, с разпиляна по раменете дълга руса коса с цъфнали краища и размазан грим. Пушеше и жестикулираше, изцяло погълната от музиката, с напрегнато съсредоточено лице.

— „Върви по своя пъ-ъ-ъ-т“ — пееше тя фалшиво, насочила фаса си към Анжелика, преди да вдигне високо ръце и да ги размаха.

Беше абсолютно къркана. Докато гледаше безнадеждната си, негодна за нищо и безполезна майка, Анжелика проумя, че всичките й мечти за евентуален нов живот в момента определено бяха попарени.

— Защо трябва да разрушаваш всичко, което някога е било хубаво в живота ни? — изкрещя тя. — Защо все ти си важната?

Труди я погледна неразбиращо. Нямаше смисъл да крещи. Беше се отнесла твърде далече.

Анжелика напусна стаята, кипяща от гняв. Вдигна поглед и видя Дил горе на стълбите. Пижамата му с щампа на „Супер Марио“ бе вдигната наполовина и едва прикриваше корема му. При първа възможност трябваше да хване влака за Ексетър, за да му купи някои неща от „Праймарк“. Толкова бързо растеше.

— Не мога да спя — оплака се той кисело и сънено.

Тя изтича нагоре по стълбите.

— Хайде. Да те върнем в леглото.

Гушна се до него и зави и двамата през глава, за да заглуши музиката. Той скоро задиша до нея равномерно, заспивайки отново. Анжелика го притискаше здраво до себе си. Ето това е любов, помисли си тя. Това има значение. Как можа да си помисли изобщо да го изостави?