Вероника Хенри
Дългият уикенд (18)

Глава седемнайсета

Празничният понеделник започна слънчев и оптимистичен като неделята преди него. В селцето Пенфлийт настъпи раздвижване. Морето като че ли блестеше по-примамливо от всякога, лодките се люшкаха нетърпеливо по вълните в очакване на пътници и из уличките се носеше миризма на кафе и пържен бекон. Колите на новите гости запристигаха дори още по-рано от обикновено в опит от страна на нетърпеливите посетители да вземат своя дял от почивката, използвайки възможно най-добре и този ден на свобода.

Анжелика обаче се събуди с чувство на ужас, готова за скандал. Събира сили за това цяла нощ. Изтърколи се от леглото и прекоси къщата по пижама. Разбира се, всички още спяха. Тя беше единствената нещастница, която трябваше да работи.

Отвори вратата на стаята на майка си. Вътре беше тъмно като в рог. Труди никога не отваряше тежките тъмновиолетови завеси. Анжелика се запромъква сред разхвърляните обувки и дрехи. До леглото имаше препълнен пепелник с угарки и навсякъде празни стъклени и други чаши. Широкоекранният телевизор на стената светеше в зелено в тъмнината.

— Мамо — извика тя. — Хайде. Трябва да ставаш. Футболният мач на Дил е в десет часа. Трябва да го закараш дотам. И да му приготвиш нещо за обяд.

Не последва никаква реакция.

— Мамо! Хайде.

— За бога. Нали е проклетият официален празник. Остави ме на мира.

— Трябва да приготвиш Дил. Той трябва да си облече екипа.

— Забрави. Не искам да ставам.

Анжелика се пресегна и й издърпа юргана. Труди изпищя и седна. Беше облечена в невъзможно къса виолетова сатенена нощница и тънките презрамки се врязваха в месата й.

— Сериозно ли искаш да му развалиш всичко? — тросна се Анжелика.

— Та това е само някакъв футболен мач.

— За него е нещо повече.

Училището беше организирало специален тренировъчен ден, с играч от отбора „Плимът аргайл“. Дил го очакваше от седмици. Джеф беше обещал да го закара, но разбира се, Джеф вече не беше тук.

Труди си легна отново и се зави с възглавницата.

Анжелика пусна обратно юргана с отвращение. Можеше да приказва, да беснее и да крещи, но знаеше, че това нямаше да промени нищо. Майка й само заемаше напразно околното пространство.

Дали пък тя самата да не се обади, че е болна? Не — парите й трябваха. На официални празници плащаха двойна надница. Освен това сигурно все някой щеше да я види и да я изтропа на шефовете й. Такъв беше животът.

Тя сви юмруци в опит да овладее гнева си и излезе от стаята, за да съобщи лошата новина на Дил.

 

 

В потъналия в зеленина Баркшър Ник се събуди от бръмченето на сенокосачката. Бяха решили с баща му, че това е най-подходящият ден да окосят моравата преди сватбата. Така щеше да има достатъчно време тревата да се възстанови, преди да дойдат гостите в четвъртък.

Мисълта за платнената тента, очакваща да приветства гостите, накара Ник да простене. Той се зави презглава, но продължаваше да я вижда в мислите си, бяла и величествена. Дори виждаше масата с тортата — на три етажа, с плодове, шоколад и пандишпанено тесто — толкова пъти я обсъждаха, че си спомняше дори подробностите.

Не даде обяснения на Джералд за импровизираното си завръщане в малките часове на нощта в неделя. Баща му беше достатъчно тактичен, за да не го разпитва, но бе разбрал с бащинската си интуиция, че Ник е преживял някаква криза, която не иска да обсъжда. Вероятно си мислеше, че се е напил и е натиснал някое момиче в яхтклуба на Пенфлийт и сега изгаряше от срам.

Ех, това да беше прегрешението му! Би заменил стотина ергенски натискания срещу онова, което се бе случило в действителност.

Под юргана беше задушно, затова той го отметна и се втренчи в тавана. Наистина трябваше да стане и да помогне на баща си. Не беше честно да оставя Джералд да свърши цялата волска работа, макар че той винаги се радваше да се заеме с подготовката на някакво социално събитие. Това Джералд го умееше най-добре.

Това го умееше най-добре и Изобел. Семейство Барне се изявяваха истински точно когато се готвеха да посрещат гости. Ник си помисли колко ли щеше да се радва майка му да организира сватбата му. Софи, разбира се, беше свършила фантастична работа, но майка му щеше да направи всичко съвсем специално, с онези нейни дребни щрихове, които само тя можеше да нанесе и които винаги правеха купоните им незабравими. Откъде имаше Изобел тази магия? — зачуди се той. Или просто присъствието й правеше всичко различно? Сърдечността й, магнетизмът, щедростта, нейната joie de vivre.

Днес на обяд Ник трябваше да се срещне със Софи, за да прегледат отново безкрайните й списъци. Често казано, тя се държеше забележително неистерично по отношение на сватбата си — беше чувал страховити истории от наскоро оженили се приятели — но въпреки всичко, той смяташе за безполезно обсъждането на указанията за фотографа и кой да вземе подаръците на шаферките.

Той отиде до прозореца и дръпна пердетата, примигвайки от яркото слънце. Ухаеше на прясно окосена трева. Почуди се дали времето ще се задържи толкова хубаво до събота, а после си помисли мрачно колко ли пъти щеше да му се наложи да го обсъжда през последните няколко дни.

Не го беше грижа за времето. Ама никак. Всъщност непоносима му беше самата мисъл, че слънцето щеше да грее идната събота и гостите щяха да се размотават наоколо и да се превъзнасят колко приказно е всичко и какви късметлии са те двамата със Софи…

Видя баща си с поредния наръч окосена трева, запътил се към купа с компост зад бараката. Ще излезе и ще окоси няколко реда от моравата, докато Джералд направи чай. После най-добре да вземе душ и да поеме към къщата на Софи.

Тогава ще я види за последен път, преди да се срещнат пред олтара.

* * *

В „Крайморската къща“ Анжелика седеше на рецепцията и зяпаше в пространството, неспособна да се отърси от нехарактерното за нея чувство на възмущение.

Трябваше й почти половин час да успокои Дил. Той рита, пищя и плака, когато тя му каза, че не може да иде на тренировката. Наложи й се да впрегне всичките си сили, за да му попречи да се нарани. Постепенно детето се успокои, след като тя му обеща да го заведе на истински футболен мач, веднага щом може.

Знаеше, че целия ден щеше да виси вкъщи и да гледа дивидита, докато майка й спи. Може би ако успееше да си тръгне по-рано, ще го заведе тази вечер на плажа, но смяната й беше до седем часа и докато стигнеше у дома, щеше да е грохнала и да иска само един душ и нещичко за хапване, а не да си събира плажните принадлежности и да марширува пеш до „Нептюнс коув“, който беше любимият му залив.

Като всъщност проклетата Труди трябваше да направи това.

Не беше правилно. Не беше честно. Беше свикнала майка й да я предава, но не беше честно по отношение на Дил. Стигаше му и другото.

И като че ли да засили мрачното й настроение, Клеър изглеждаше днес много по-жизнерадостна. Тя изпращаше младата двойка, на която Анжелика беше предложила по-добри условия.

— Надявам се, че престоят ви беше приятен — каза Клеър, докато те плащаха сметката си.

— Страхотно ни хареса — каза момичето. — Надяваме се да се върнем скоро. Пуснахме оферта за една къща.

— Но това е фантастично — отвърна Клеър, докато сгъваше квитанцията им и я слагаше в плик. — Късмет.

Двамата вдигнаха саковете си и излязоха рамо до рамо. Още двама доволни клиенти, помисли си Анжелика. Е, и защо да не са? Получиха двойно по-голяма стая на половин цена. Щеше й се да се измъкне от киселото си настроение. Не завиждаше на двамата за намалението… разбира се, че не завиждаше…

— Иди и събуди онзи мързеливец вместо мен, а? — помоли я Клеър.

Анжелика се изправи и тръгна към стълбите. Трябваше да телефонира, че е болна. Беше се изморила да посреща храбро всички несгоди. Добрата Анжелика, на която разчитаха всички, но за която никой не даваше и пет пари. Лесно й беше на Клеър да е весела, с лъскавия си диамантен пръстен и бляскавото бъдеще. Макар че плачеше на рамото на Анжелика, нали? Когато не всичко изглеждаше толкова розово?

Изкачи енергично стълбите. Мразеше се, когато беше в такова настроение. На чие рамо да поплаче, когато тя имаше нужда?

 

 

Докато опаковаха последните неща от багажа си, Алисън показа на Челси на телефона снимката на кучето си Монти. Решиха да не остават, а да закарат Челси вкъщи, докато се уредят нещата.

— Той е спрингер шпаньол — каза й Алисън. — И е много немирен. Трябваше да го заведа на специално училище.

— Винаги съм искала куче — каза Челси. — Но мама не ми даваше.

Колин трябваше да се извърне. Чувствата го заляха. Представи си как Челси и Монти тичат в градината, както някога тичаха неговите деца. Щеше ли да се получи?

Трябва да се получи, помисли си той.

А дори и да не се получеше, дори бракът им да се огънеше от това напрежение, поне нямаше вече да е нужно да живее с вината. Тайната стана явна. Оттук нататък можеше да направи най-доброто за Челси, да направи всичко, за да има тя щастлив живот и всичко, което поиска.

А те двете се кискаха на снимките. За миг Колин се почувства изолиран. Алисън винаги се е оправяла чудесно с децата.

Алисън винаги беше чудесна, помисли си той.

— Хайде, вие двечките — подкани ги Колин. — Да използваме максимално това хубаво време.

Щяха да наемат яхта. Колин не беше сигурен как ще се справи с мореплаването, но поне щеше да се занимава с нещо, докато те двете създадат някаква връзка.

Той провери телефона си, страхувайки се, че може да има съобщение от Карън, че е направила грешка, че идва да прибере Челси.

Нищо. Колин изпита облекчение. Всеки час мълчание от страна на Карън беше пирон в ковчега й. Той се надяваше да успее да вземе съдебно решение, а защо не и попечителство по-нататък? Не искаше нещата да загрубяват, но смяташе, че има достатъчно улики да докаже, че Карън е неподходяща като родител. Разбира се, щеше да е много по-добре, ако можеха да уредят нещата цивилизовано. Все пак Карън беше майка на Челси и тя трябваше да поддържа с нея връзка.

А и не всичко щеше да върви като по вода. След още някоя година Челси навлизаше в досадния пубертет. Можеше като нищо да съжалява, че я е взел.

Не, помисли си Колин. Никога нямаше да съжалява, че я е взел, каквото и да стане. Челси беше негова плът и кръв. Заслужаваше всички възможности, всеки шанс, който бяха получили другите му деца.

След като веднъж я беше взел, вече нямаше да я пусне.

Той закопча с ципа малкия й куфар и го вдигна.

— Хайде тогава. Да си уредим сметките. Можем да оставим куфарите си и да ги вземем по-късно.

— Може ли да се върнем тук някой ден? — попита Челси. — Тук много ми харесва.

Колин огледа стаята. Това беше един странен уикенд. Травматичен, емоционален, труден… но без съмнение Пенфлийт беше специално място. „Крайморската къща“ беше специално място. Добра находка, помисли си той.

— Разбира се — каза й той, защото никога нямаше да може да й откаже нещо. Разбра го по кривата усмивка на Алисън.

Но в това нямаше нищо лошо, нали?

 

 

Лука все още спеше дълбоко в леглото.

— Хей — каза Анжелика и го побутна. — Някои от нас имат работа. Ставай.

Той отвори очи и я погледна.

— Много си чаровна тази сутрин — й каза.

— Майната ти — отвърна тя и избухна в сълзи.

Той седна, разтревожен.

— Какво има? — попита.

Не обичаше плачещи жени. Това беше едно от нещата, заради които ценеше Клеър, тя не пускаше кранчето за щяло и не щяло.

— Като че ли ти пука — изхълца Анжелика. — Като че ли даваш пет пари за някой друг, освен за себе си.

— Това не е честно.

Той протегна ръка да я погали. Тя затвори очи.

— Недей — каза му, но не се отмести.

Лука прокара пръсти през косата й.

— Горкичката Анжелика — зауспокоява я той. — Не си на себе си. Какво има?

Тя стисна още по-здраво очи, за да спре сълзите си.

— Не знаеш колко много означаваш за мен, нали? — промълви тя най-сетне, с напрегнат глас от усилието да не се разплаче.

— Какво означавам ли? — разсмя се той. — Не, разбира се, че не знам.

— Не ми се смей.

— Не ти се смея — той потупа леглото до себе си. — Седни. Разкажи ми за какво става дума.

Тя се поколеба, после седна. Знаеше, че не трябва. Лука беше облегнал глава на дървената табла на леглото. Косата му беше разрешена и имаше нужда от бръснене. Гърдите му се открояваха на фона на белите чаршафи. Тя вдъхна аромата му и си помисли, че ще припадне, когато стомахът й се сви от познатия му парфюм.

Той я гледаше озадачен.

— Хайде — каза.

Анжелика не беше сигурна как да постъпи. Дали да говори с него служебно или да си изплаче болката като на приятел. Или да му каже истината.

Той вдигна длан и погали голата й ръка с опакото на пръстите си.

— Какво има? — попита тихо.

Докосването му я срути. Не можеше да го третира като началник или като приятел.

— Мисля само за теб — каза му тя. — Денем и нощем. Будна или насън, ти винаги си там. В сънищата ми.

— Мамка му — каза Лука и когато сълзите й се затъркаляха отново, той я прегърна и я притегли към себе си. — Ела тук. Не трябва да плачеш.

Тя се облегна на гърдите му.

О, божичко, помисли си Анжелика. Какво, за бога, беше изрекла? Просто й се струваше толкова нечестно. Горкичкият Дил. Проклетата й майка. Влюбената двойка. Всички, които се разхождаха на слънце в празничния ден, щастливи от съдбата си. Докато нея я чакаше само живот, изпълнен с попарени надежди.

А ето че и бленуваният от нея толкова пъти миг беше настъпил.

Топлите му ръце се плъзгаха нагоре по краката й, под полата й, в бикините й. Тя се загърна.

— Не — каза, но се почувства безпомощна.

Беше копняла само за това. Беше се борила с чувството толкова дълго и сега, когато беше най-уязвима, не мислеше, че ще може да му устои. Макар да знаеше, че не е хубаво. Макар да знаеше, че само ще я заболи още повече.

Но поне щеше да познае усещането. Поне щеше да знае какво пропускаше. Ръцете му проникнаха под ризата й и запрепускаха по кожата й. Беше си го представяла точно така. Точно за това си бе позволявала да мечтае. И Анжелика си помисли, че ако умреше днес, щеше да умре щастлива, а усещането се надигаше в нея, набирайки сила, докато почти не можеше вече да го понесе.

— Не спирай — замоли го тя и по лицето й потекоха сълзи.

— Няма — Лука дишаше накъсано. — Няма…

Клеър тичаше нагоре по стълбите през едно стъпало. Къде, за бога, бяха всички? Не знаеха ли каква работа ги чакаше днес? Хотелът като че ли беше пълен с хора, които искаха да пият кафе на терасата, или пък да резервират маса за обяд, или коктейли, а тя не беше факир. Имаше нужда от Анжелика на рецепцията и от Лука в кухнята, но не можа да намери ни единия от двамата. Стигна до вратата на стаята си. Анжелика сигурно беше отишла да събуди Лука, който вероятно не й обръщаше внимание и отново беше заспал.

Когато отвори вратата и видя сцената вътре, тя почувства…

Нищо.

Нито гняв. Нито ревност. Нито шок. Нито обида.

Нищо.

Обърна се и тихо затвори вратата. Постоя за миг на площадката. Чуваше само ударите на сърцето. Адреналин. Импулсът да се бориш или да избягаш.

Нямаше да се бори. Нямаше за какво да се бори, осъзна тя. Нямаше нищо, което да желае, що се отнасяше до нея самата, оставяше му всичко на него. И му пожелаваше късмет. Щяха да са добре — Лука и Анжелика. Тя нямаше да остане да се бие за плячката. Имаше повече достойнство.

Освен това, нямаше много време. Знаеше го. Ако искаше да получи онова, което желаеше, трябваше да побърза.

Заслиза по стълбите, докато размишляваше. Нямаше нужда да взема нищо със себе си. Чантата и ключовете й бяха долу в офиса. Можеше да изпрати за останалия си багаж по-късно.

Когато стигна до първата площадка, поспря за миг. Беше пред стаята на Тревър и Моник и за миг изпита вина за онова, което се канеше да направи. Спомни си всичко, което й беше казал Тревър и й се стори, че с напускането си можеше да застраши мечтата му. Дължеше им ако не извинение, то най-малкото — обяснение.

Стоеше пред стаята и се канеше да почука. Знаеше, че ще бъдат разочаровани, а после й хрумна друга мисъл. Защо да трябва просто да си тръгне, като остави на Лука плодовете на тежкия си труд, да не говорим за началната инвестиция?

Погледна часовника си, пое си дълбоко въздух и почука на вратата.

Тревър отвори, разцъфнал в усмивка.

— Клеър! — отстъпи, за да й направи място да влезе. — Какво мога да направя за теб? — погледна я с надежда. — Да не си дошла да се подпишеш под договора?

Вътре Моник седеше пред тоалетката и си довършваше макиажа. От френските прозорци към балкона се разкриваше прелестта на този разкошен ден. Клеър усети как в гърлото й заседна буца. Щеше да се откаже от всичко това.

— Не — каза тя. — Всъщност имам съвсем различно предложение.

Тревър и Моник я погледнаха в очакване.

— Дойдох да ви попитам искате ли да изкупите моя дял от „Крайморската къща“?

Последва миг мълчание, докато двамата осъзнаха думите й.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тревър.

— Ние с Лука притежаваме четирийсет процента — обясни Клеър. — Но… аз не искам да продължа. Ние скъсахме, Лука и аз.

— О, божичко! — Моник скочи на крака. Все още беше облечена в бяла сатенена нощница и подходящ халат. — Какво се е случило? Годежът… беше едва вчера… Ти изглеждаше толкова щастлива!

Клеър погледна пръстена си. Съвсем беше забравила за него. Измъкна го и го завъртя в пръстите си.

— Няма да навлизам в подробности — отвърна тя. — Но реших да съобщя първа за отказа си. И очевидно… не мога да продължа със сделката за Лондон. Съжалявам. Знам колко много означава за Вас. Надявам се да намерите друг начин да я осъществите.

Тревър и Моник се спогледаха.

— Какво мислиш? — попита Тревър.

— Трев… бебчо… няма какво да питаш. Искам да кажа, ние обичаме това място. Част от него сме, както то е част от нас.

Тревър се загледа през прозореца в далечината, обмисляйки предложението на Клеър.

— Е — каза той накрая. — Няма да се преструвам, че не съм разочарован. За нас Лондон щеше да е сбъдната мечта. Но не можем да те спираме в намеренията ти. И да, теоретически, ще изкупя дела ти.

— Благодаря ти. — Клеър протегна към него ръка. — Сега трябва да вървя, но ще се свържа с вас. Да уговорим подробностите.

— Щом съм ти стиснал ръка, все едно че си подписала договора — каза й Тревър.

Клеър се обърна да стисне ръката на Моник, но с изненада се намери обвита в бял сатен, в прегръдка, удавена в парфюм „Енви“.

— Ако искаш да поговориш, пиленце — каза Моник, — аз съм насреща. Аз съм светска жена. Ако искаш някой съвет…

В някакъв безумен миг Клеър се изкуши да й разкаже всичко. Но времето я притискаше. Тя внимателно се освободи.

— Благодаря много и на двама ви — каза и излезе от стаята, преди буцата в гърлото й да я задуши.

Не искаше да мисли за онова, което оставяше. Трябваше да гледа напред. И да се надява да не е закъсняла.

След няколко минути беше на рецепцията. Наоколо сновяха хора, търсейки някой да им обърне внимание, но нея вече не я беше грижа. Тя намери плик, сложи пръстена в него и надраска няколко думи на една хотелска картичка: „Надявам се, че пазиш квитанцията“. После запечата плика и написа името на Лука отгоре.

Един клиент се приближи до рецепцията и се оплака от мудното обслужване.

— Искахме само по едно кафе. Чакаме от векове.

— Момичето от рецепцията ще се върне след миг — каза му тя. — Тя просто… изпраща шефа. Така да се каже.

Клеър пусна плика в таблата с входяща кореспонденция, усмихна се с най-милата си усмивка, взе чантата и ключовете си и излезе през вратата.

 

 

В големия апартамент Тревър се обърна с натежало сърце към съпругата си.

Чакаше с ужас реакцията й на новините на Клеър. Моник се държа храбро, докато Клеър беше тук, но Тревър се надяваше, че сега, след като Клеър си беше отишла, тя нямаше да рухне. Хотелът в Лондон я държеше жива.

За негова изненада, тя като че ли не беше съкрушена.

— Добре ли си? — попита той.

— Абсолютно — отвърна му тя. — Всъщност си мисля, че това е най-доброто нещо, което би могло да се случи.

Тревър остана смаян.

— Защо?

— Ако купим дела й тук, мога аз да стопанисвам хотела. Мога да натрупам тук първоначален опит. „Крайморската къща“ е идеален. После, след като вече знам какво да правя, може отново да отправим поглед към Лондон. Мисля, че ще мога да се справя сама.

Тя му се усмихна. В очите й светеше огън, какъвто той не беше виждал от години. Мракът като че ли беше изчезнал. На Тревър му се стори, че сърцето му ще се пръсне от радост. Тя беше много по-силна, отколкото си мислеше той. Той отиде при нея и я прегърна.

— Толкова се гордея с теб — каза й той.

 

 

Лука вилнееше из хотела. Къде, по дяволите, беше Клеър? Беше изчезнала като дим. Чантата и ключовете й също ги нямаше. Не отговаряше на телефона.

— Какво си въобразява, че прави? — беснееше той. — Не може просто да си тръгне оттук.

Анжелика се върна от паркинга. Беше я пратил да провери дали колата на Клеър все още е там.

— Няма я — каза му тя.

Той пристъпи към нея с потъмняло от ярост лице и я сграбчи за ръцете.

— Ти си виновна за всичко — изкрещя той. — Сигурно ни е видяла.

Пръстите му се впиваха в нея.

— Аз ли съм виновна? — каза тя спокойно. — Не мисля така.

— Какво, по дяволите, да правя сега? — тросна се той.

Той разтърсваше Анжелика. Тя се мъчеше да се отскубне. Зад Лука Анжелика видя как Тревър слизаше по стълбите.

— Пусни я веднага — нареди му той. — Не искам да докосваш и с пръст повече това момиче.

Лука се начумери.

— Не е твоя работа — озъби се той.

— Моя работа е — отвърна Тревър. — Всъщност точно това ми е работата.

— За какво говориш? — Лука пусна Анжелика и се обърна с лице към Тревър.

— Клеър предложи на мен и Моник нейния дял от бизнеса — каза му Тревър.

— Какво говориш? Не може да постъпи така. На каква, по дяволите, се прави? И къде е отишла?

— Нямам представа. Не каза.

Лука се вцепени, опитвайки се да осмисли всичко.

— Е, можеш да вземеш всичко — процеди най-сетне и излезе от помещението.

Тревър погледна Анжелика.

— Добре ли си, миличка?

Тя поклати глава.

— Какво ще правим сега?

— Не се тревожи. Ще се върне, след като се успокои. — Тревър беше сигурен. Уверен. — Ще извикам Моник да слезе да ти помогне.

Очите на Анжелика се напълниха със сълзи.

— За всичко съм виновна аз — каза тя.

Тревър я потупа по рамото.

— Не мисля така. Каквото и да е станало днес, мисля, че е започнало много преди това.

 

 

На Клеър й трябваха по-малко от три часа, за да стигне до Мимсбъри. Без съмнение щеше да получи наръч актове за превишена скорост в пощенската си кутия идната седмица. И макар че разполагаше с цялото време на света да обмисля постъпката си, докато шофираше, нито за миг не почувства желание да обърне обратно, нито пък се усъмни дали е правилно онова, което правеше.

Дълбоко в сърцето си тя принадлежеше на Ник. И ако той не изпитваше същото, ами… Клеър беше готова да си пробие сама път в живота. Да започне на чисто.

Не искаше да мисли за Лука и Анжелика. Сега те вече бяха без значение. Нямаше да им достави удоволствието да се разправя с тях, или пък да им дава възможност да се защитят. Макар че, като се замислеше всъщност, чувстваше се повече предадена от Анжелика, отколкото от Лука. Потръпна, като се сети как беше доверила тайните си на момичето. Това й напомни за нещо вече познато — че тайните вещаят беда, че правят човека уязвим.

Единственият начин да продължи живота си оттук нататък, реши тя, бе да няма никакви тайни. Тя сви от главния път по тесния локален път, който водеше към Мимсбъри. Не се беше връщала тук след заминаването си за Саусалито — родителите й се бяха преместили отново, наскоро след заминаването й — но все още всичко й беше болезнено познато, дори и след толкова години. Живите плетове покрай пътя преливаха от зеленина, от време на време подминаваше някоя изискана виличка от червени тухли, потънала в рози. Тя мина по изгърбения мост с прохладния и тих канал под него, после през едно кръстовище до малката гаричка, която бе сцена на съдбовната й среща преди толкова години, после през тъмен тунел от преплетени клони на дъбове, преди те да се разредят и пред нея да изникне Мимсбъри в цялото си величие, съвършено както винаги. Инстинктивно намали скорост, още преди да подмине знака за двайсет мили в час.

Кръчмата „Мимсбъри армс“ си беше все същата. Ако вдишаше дълбоко, сигурно можеше да долови миризмата й — пушека от дървата в огъня, хмелния аромат на бирата, мускусния парфюм на Мел. Заля я вълна от носталгия, от което леко й се повдигна, и само за миг се усъмни беше ли разумно да се връща.

А после, когато зави зад ъгъла, видя пред себе си Мил Хаус. Къщата пак я остави без дъх, като че ли я виждаше за пръв път. Стоеше спокойна и тиха под лятното слънце, чакаше я, избелелите червени тухли като че ли трептяха в маранята, реката кротко лъкатушеше край нея.

Клеър спря на покритата с чакъл площадка до къщата и дръпна ръчната спирачка. Когато излезе от колата, имаше чувството, че я следва снимачен екип, за да коментира дискретно всяко нейно движение и всяка реакция.

Чакълът изхрущя под краката й до входната врата. Нямаше време да си даде сметка какво прави. Трябваше да продължи напред. Към следващата фаза в живота си, каквото и да й донесеше тя. Натисна звънеца. Той иззвъня в сърцето на къщата, натрапчив звук в такъв мирен следобед. Последва продължителна тишина. Нямаше никой.

По необяснима причина подобна възможност не й беше хрумвала. Обхвана я разочарование. Тя отстъпи назад, несигурна как да постъпи. Дали да не изчака в кръчмата? Канеше се да се обърне и да тръгне към колата си, когато чу как някой натисна дръжката и вратата бавно се отвори.

Беше Джералд, Очевидно току-що се беше събудил. Изглеждаше объркан и разрошен, примигвайки срещу светлината, която нахлуваше в тъмната прохлада на антрето.

— Толкова съжалявам. Бях задрямал в градината… — Той я погледна по-внимателно, все още без да я познае.

— Джералд — каза тя, несигурна колко ентусиазъм да вложи в тона си, тъй като не знаеше как ще реагира той. — Това съм аз. Клеър.

Изглеждаше й по-дребен, отколкото го помнеше. Почти крехък. И съвсем посивял. Но бяха минали повече от десет години, а на възрастта на Джералд, предположи тя, десет години бяха много. И беше много отслабнал, което винаги състаряваше човека.

После той внезапно се усмихна и лицето му грейна, и тя видя онзи Джералд, когото помнеше тя — бонвиванът, купонджията, чаровникът.

— Клеър! — извика той и без съмнение радостта в гласа му беше неподправена.

Той пристъпи напред и тя го остави да я прегърне.

— Милото ми момиче! — Спомни си колко театрално звучеше той винаги, когато беше превъзбуден. — Такава изненада. Такъв шок. Но пък какво удоволствие! — Джералд отстъпи, като продължаваше да я държи и да я оглежда. — По-добре влез. Толкова се радвам да те видя. Нямаш си представа…

Клеър пристъпи в антрето и усети как познатите стени я обгръщат. Всичко си беше постарому. Стенният часовник все още стоеше там и стрелките му в момента показваха десет часа и две минути, на същото място, където стоеше, когато го видя за последен път, и тиктакаше шумно и неотклонно. Въздухът миришеше на пчелен восък и кокосови влакна от постелката на пода. И все още — или може би тя си въобразяваше? — се носеше слаб дъх на теменужки. Тя почти си представи Изобел, която слиза бързо по стълбите, поздравява я радостно, прегръща я…

— Хайде, влизай — подкани я Джералд към кухнята.

Миналото я сграбчи. Клеър поспря колебливо на прага, залята от носталгия. Отново нищо не се беше променило. Масата беше затрупана с документи, празни керамични чаши без чинийки и остатъка от нечия препечена филийка с „Мармайт“^[1]; снимките по стените, гледката през френския прозорец. Миризмата. Препаратът за подпалване на печката, градината отвън, остатъчната миризма на препечени филийки, на прясно смляно кафе…

Беше малко по-разхвърляно, отколкото по времето на царуване на Изобел. Нямаше пресни цветя в старата емайлирана кана. Бутилката с млякото беше извадена и забравена и захарта беше в плик, а не в захарница, от който стърчеше лъжичка, което би я ужасило.

— Какво да ти предложа? — попита Джералд, вечният домакин. — Не… не ми отговаряй. Ако има нещо, което да оправдае отварянето на бутилка Шампанско, то определено това е то…

Погледна я усмихнат, със светнали от неподправено удоволствие очи.

Клеър откри, че й е трудно да говори. Твърде много емоции се бореха вътре в нея. Спомени от миналото, смесени с надеждите й за бъдещето и всичко това съчетано с някакво неудобство. Какво да каже на Джералд? Как можеше да обясни присъствието си тук?

Макар че той, като че ли не искаше да знае. Сякаш просто приемаше факта, че тя беше тук. Отиде до хладилника да извади бутилка, точно както бе правил нееднократно в миналото. Дори не беше изчакал съгласието й. Обърна се и я погледна, като с едната ръка сръчно махна станиола и после освободи тапата от гърлото. Наля в две чаши и й подаде едната.

— Толкова се радвам да те видя — каза той. — Много често се сещах за теб през годините. Чудех се как си. Изглеждаш добре.

Клеър кимна.

— Добре съм… — едва прошепна тя.

Чукнаха чаши и отпиха, а после тя събра смелост да заговори.

— И аз си мислех често за теб. — Споменът беше твърде силен. Разкриви лицето й. — Съжалявам… Толкова съжалявам. За всичко.

— Мое мило момиче, нямаш причина да съжаляваш. Никога не си имала. Но така и не получихме възможност да ти го кажем. Никой от нас не те обвиняваше. — Той посегна да хване ръката й. Тя погледна надолу и забеляза отново колко е остарял. Ръцете му бяха на възли и петна. — Никой от нас не те обвиняваше. Как бихме могли? Постъпила си така, както си сметнала за правилно. Просто отчаяно съжалявам, че всичко свърши по този начин… Натъжи ме повече от смъртта на Изобел, защото аз знаех от дълго време, че тя е неизбежна и се бях примирил с това. Макар че никога не говорехме за това, което може би беше проблемът. Това е слабото място на семейство Барне, да се преструва, че всичко е наред, когато не е.

Той надникна дълбоко в очите й и се усмихна.

— Радвам се, че си тук — продължи. — Защото така и не получих възможност да ти благодаря. Ти ми подари онези последни безценни седмици с Изобел. Онази Коледа беше вълшебна. Никога нямаше да я имам, ако не беше ти. Тя имаше нужда от теб да й дадеш сила, за да постъпи, както е решила.

Най-сетне Клеър усети как дванайсетгодишната вина и мъка напускат сърцето й. По лицето й струяха сълзи, когато остави Джералд да я прегърне и утехата и облекчението, които й донесе тази прегръдка, бяха най-прекрасното чувство. Постепенно риданията й заглъхнаха и тя се освободи от прегръдката му. Бършеше сълзите си, смееше се несигурно и отпиваше от шампанското.

— Така е по-добре — каза Джералд. — Така е много по-добре.

Придърпа един стол за нея до масата. Двамата седнаха.

— Сега ще ми кажеш ли защо си тук?

— Ник не спомена ли, че ме е видял?

— Не — погледът на Джералд бе смутен. — Нищо не каза. Върна се рано от ергенската вечер. Разбрах, че нещо има — той погледна Клеър. — Ти знаеш ли за сватбата?

Тя се усмихна печално.

— Да.

Джералд махна към градината.

— Прекарах последните два месеца да оправям градината. Бях я занемарил доста през последните няколко години. Тя беше по-скоро творение на Изобел, отколкото мое. Аз следях ливадата, но тя се грижеше за лехите с рози. Иска ми се да мисля, че тя би одобрила онова, което направих…

Клеър надникна навън. Беше типична английска градина, отлично поддържана — мека, небрежна, с кимащи цветове в бледорозово и жълто, и хиляди оттенъци на зеленото. А в средата й спокойно лъкатушеше реката.

— Изглежда смайващо — каза му тя.

Сега, след като осъзна онова, което я заобикаляше, Клеър видя доказателствата за подготовката за сватбата. В ъгъла на кухнята бяха натрупани кашони с чаши за вино. Списъкът с гости беше забоден на стената. Бяха струпани сидита, по които някой съставяше списък от музикални парчета за компютъра — вероятно това беше Шримп, той винаги е бил музикалният гуру.

Компютърът беше единственото ново нещо в кухнята, откакто тя беше идвала тук за последно. Иначе си беше все същата, както някога.

Джералд беше застанал на прага и гледаше навън в градината. Сигурно си припомняше всички купони, които бяха организирали, помисли си Клеър, призраците на гостите, които танцуваха по моравата.

— Исках всичко да е идеално — каза той. — Идеално, както би го направила Изобел.

Ушите на Клеър забучаха. Какво, за бога, правеше тук? Сигурно беше луда да си въобразява, че можеше да се върне с танцова стъпка и да отмени нечия сватба, само защото някога е била влюбена в младоженеца. Ник беше нейното минало, не нейното бъдеще. Не можеше да промени онова, което щеше да се случи. А нямаше и никакво право.

Тя се изправи.

— Виж какво, трябва да тръгвам. Минах, защото ми беше на път. Просто минавах и си помислих, че ще се отбия да кажа здрасти. Надявам се всичко да мине добре.

Джералд се обърна и се намръщи.

— Не, не си отивай. Ник ще съжалява, че не те е заварил. Постой още малко.

— Не, не мога. — Клеър ровеше за ключовете си в чантата. — Беше чудесно да те видя…

Виждаше, че Джералд е озадачен от бързото й оттегляне. Трябваше да си тръгне, преди той да започне да задава въпроси. Тя се приближи и го целуна по бузата. Когато се отдръпна, той я хвана за лакътя.

— Клеър… защо дойде?

Тя поклати глава, не смееше да проговори. Колкото по-бързо седнеше в колата, толкова по-добре. Макар че нямаше представа къде щеше да иде. Може би при родителите си? Те щяха да се зарадват да я видят, нямаше да й задават неудобни въпроси… Тя издърпа ръката си с напрегната усмивка и се обърна да си върви.

На прага стоеше Ник.

За миг се втренчиха един в друг.

— Тъкмо си тръгвах — каза Клеър. — Дойдох да ти пожелая… късмет. За сватбата.

Джералд местеше поглед от единия на другия.

— Какво става? — попита той.

Никой не му отговори, когато Ник влезе в стаята и пристъпи към Клеър, без да сваля очи от лицето й.

— Отмених я…

Сърцето на Клеър биеше лудо.

— Сватбата е отменена. Току-що бях при Софи да й кажа, че не мога да се оженя за нея.

Клеър постави ръка на устата си.

— О, божичко — прошепна тя.

Ник изглеждаше изморен, като че ли не беше спал.

— Събудих се тази сутрин и осъзнах… че ти си единственият човек, когото съм обичал. Софи е… чудесна, но помежду ни никога не е имало онова специално… — Той махна безпомощно с ръка, неспособен да обясни. — Каквото и да е. Онова нещо. Нещото между татко и мама. Предопределението да бъдат заедно. Някои двойки го имат, други — не.

Той не сваляше очи от Клеър.

— Казах й, че не мога да се оженя за нея — каза той. — Казах й, че не мога да се оженя за нея, след като обичам друга. Дори онази другата да не ме иска.

— Но аз те искам — каза Клеър. — Лука и аз… скъсахме. Дойдох да ти кажа… в случай че все още имаме шанс…

И двамата направиха крачка напред. Деляха ги само няколко сантиметри.

— Щях да се върна — каза й той. — Щях веднага да тръгна с колата. Да те помоля да размислиш. Но ти ме изпревари.

Той я сграбчи и я притисна към себе си.

Докато се прегръщаха, Джералд се прокашля притеснено.

— Извинявайте. Аз по-добре… да ида да прибера косачката.

Изобщо не го забелязаха, докато той се измъкваше през френския прозорец. Прегръщаха се здраво, без да говорят, без дори да се целунат, просто се държаха един за друг, като че ли никога нямаше да се пуснат.

 

 

Тревър беше прав. Както предрече, Лука се върна в „Крайморската къща“ в късния следобед. Изглеждаше изпит и мрачен. Мина покрай Анжелика и влезе в офиса.

Тя му занесе чаша бренди. Той седеше на бюрото на Клеър и гледаше в една точка. Гаврътна чашата на един дъх.

— Благодаря — каза. — И се извинявам. Нямам оправдание за поведението си.

Тонът му беше скован — Лука не беше от хората, които лесно се извиняваха, но Анжелика разбираше кога й протягаха маслинена клонка.

— Всичко е окей.

— И предполагам, че е по-добре да се считаш за изпълняваща длъжността мениджър.

Очевидно по време на отсъствието си беше измислил този смел план. И бе разбрал, че няма да се справи без нея.

— В такъв случай — отвърна му тя, — ще трябва да ми повишиш заплатата.

Той я погледна остро.

— Не си насилвай късмета.

Тя сви рамене.

— Хубаво. Намери си тогава някой друг. Само че не очаквай аз да им обяснявам.

Погледна го от горе на долу. Магията някак си беше изчезнала. Изчезнало беше онова нещо, с което я държеше. Вече нямаше да подхранва фантазиите й. Беше взела от него онова, което искаше, беше осъществила мечтата си. И сега й изглеждаше съвсем обикновен. Дори по-лошо — слаб, глупав, не много свестен мъж, въпреки примамливата си външна опаковка, по която тя бе достатъчно загубена да си падне.

Изпитваше ли вина? Че е предала Клеър? Не, помисли си тя. Клеър знаеше през цялото време, че Лука не е мъж за нея. Липсваше й необходимото доказателство и Анжелика така или иначе й го предостави.

Ако не беше тя, увещаваше се Анжелика, щеше да е някоя друга.

Беше направила услуга на Клеър. Даде й смелост да последва сърцето си.

Тя взе чашата от Лука.

— Хайде — каза делово. — Трябва да се върнеш в кухнята. Не можеш да се въргаляш тук, изпълнен със самосъжаление.

И излезе от офиса. Нямаше да му позволи да я използва. Ако й вдигнеха заплатата, може би ще може да си позволи да се изнесе от къщи. Да наеме апартамент за нея и Дил. Да му предложи живот, какъвто заслужаваше. Щеше да е трудно, но с допълнителните пари, ще може да се справи.

Нямаха нужда от никой друг, само тя и Дил.

 

 

Клеър и Ник вървяха ръка за ръка през Мимсбъри. Като че ли никога не беше го напускала, помисли си Клеър. Като че ли отново беше на осемнайсет.

Накрая стигнаха до църквата. Ник отвори портата и я поведе по пътеката към едно идеално английско гробище. Най-старите и най-разместени надгробни камъни бяха грижливо положени отново на местата си. Тревата беше окосена колкото трябваше — не много фризирана, но не и толкова дълга, че да изглежда неподдържана и достатъчно къса да могат дивите цветя да надничат през нея. В близките дървета пееха птици и въздухът бе изпълнен с ухание на цветя. Беше идеалното място да положат човек да почива — красиво, тихо, спокойно.

Надгробният камък на Изобел беше от обикновен бял мрамор, с ръчно изрязани надписи на името й и датите на раждането и смъртта, без излишни украси.

— Тя не би желала нищо натруфено или излишно — каза Ник.

— Разбира се, че не.

Клеър застана пред камъка с наведена глава. Не искаше да говори или да се моли. Искаше просто да си спомни без вина бликащата от енергия красива съпруга и майка, каквато беше Изобел. Най-сетне в покоя на гробището, без други звуци, освен птичите песни и шумоленето на вятъра в дърветата тя се изпълни с покой и мир, каквито не беше изпитвала от години. И се надяваше, че където и да е, Изобел чувства същото, защото макар онова, което бе направила и да не беше редно, тя заслужаваше да почива в мир.

— Все още ми липсва — наруши тишината Ник. — Липсва ми всеки ден. Никога не спирам да си мечтая все още да е тук…

— Хей! — Клеър се обърна и го обви с ръце, като го притегли към себе си в опит да поеме част от болката му. Знаеше колко близка беше Изобел с момчетата си, колко здрава беше връзката помежду им и се надяваше някой ден, ако това изобщо се случеше, тя самата да има същата връзка със своите деца.

— За нея щеше да означава много твоето идване днес. — Гласът на Ник беше приглушен. Лицето му бе все още заровено в рамото й. — Обожаваше те, знаеш го, нали?

— Просто се надявам, че съм достойна за нея — отвърна Клеър. — Че ще бъда толкова добра майка, колкото беше тя.

— Ще бъдеш — каза Ник. — Знам, че ще бъдеш…

След това се разходиха бавно отново до Мил Хаус. Не говореха много — не искаха да развалят магията с думи. Вместо това отидоха в градината и Клеър седна под плачещата върба до реката. Ник влезе вътре да направи по чаша чай. Докато чакаше чайникът да заври на готварската печка, той се качи в стаята си и отвори чекмеджето на тоалетната маса. Вътре имаше малка кутийка. С пръстен. Венчалният пръстен на Изобел. Беше го оставила на него с бележка.

„Надявам се този пръстен да донесе много щастие на момичето, което обичаш, както донесе на мен“.

Той погледа пръстена, докато светлината от прозореца се отрази в диамантите по него. Спомняше си го на ръката на Изобел. Тя никога не го сваляше.

Не го даде на Софи. Когато й направи предложение, я заведе в малък бижутериен магазин в Сандълфорд и заедно избраха пръстена. По необяснима причина му се струваше нередно да й даде пръстена на Изобел. През цялото това време беше стоял забутан в чекмеджето на тоалетната му маса.

Изобел го беше предназначила за Клеър. Ник знаеше това. Днес обаче не беше денят, в който щеше да й го връчи. Трябваше им малко време да превъзмогнат важното решение, което бяха взели двамата, като напуснаха Лука и Софи. Да й направи днес предложение би било зловещо. Неприлично бързо. Пръстенът стоеше тук дванайсет години. Можеше да почака още малко. И той си помисли колко ли щеше да бъде щастлива Изобел да научи, че е стигнал до истинския си собственик.

Затвори капачето с щракване и прибра пръстена в чекмеджето, а после се върна в кухнята, запари чай и сложи шоколадови бисквити в една чинийка.

Когато се върна в градината, откри, че Клеър е заспала дълбоко на слънце, свита на кълбо върху одеялото. Той остави подноса на тревата до нея. Няколко минути по-късно и той също спеше дълбоко.

Уикендът наистина се оказа дълъг.