Вероника Хенри
Дългият уикенд (11)

Глава десета

Минаваше полунощ, една след друга вратите са затваряха и светлините в хотела гаснеха. По това време в разгара на лятото в Пенфлийт все още щеше да е оживено, но сезонът едва започваше и беше твърде рано за пиянски крясъци и веселби. Дори и ергените си бяха легнали с мисълта, че ще трябва да станат рано, за да плават с яхта, а знаеха от опит, че махмурлукът и морето бяха лоша комбинация и си пазеха силите за празненството следващата вечер. Сградата потъна в блажено спокойствие, докато нощта обгръщаше стените й със своята мекота.

В най-горната стая Лука лежеше на леглото по боксерки, със скръстени зад главата ръце. На светлината на лампата тялото му изглеждаше слабо и изваяно, а очите му — потъмнели от изпитото вино.

— Ела тук — каза той и протегна ръка.

Клеър се поколеба на вратата на банята, пристягайки кимоното още по плътно около тялото си.

Трябваше да се престори на болна. Нямаше алтернатива. Нямаше начин да прави секс с Лука тази вечер. Той щеше да очаква секс и обикновено тя се наслаждаваше на възможността да се люби с него, след като бяха прекарали заедно вечерта. Твърде често той оставаше в кухнята до късно и докато стигнеше до леглото, тя вече беше заспала. При всеки друг случай тя би се насладила на лукса да разполага изцяло с вниманието му.

Нямаше смисъл да го чака да заспи. След като е правил секс той угасваше като свещ. Но нямаше да миряса, докато не бъде задоволен.

— Каква изумителна вечер — каза той. — Мисля, че ще заковем сделката, Клеър. На път сме. Направо да не повярваш? Хотел в Лондон.

— Още не сме казали да — отвърна му тя, докато вървеше боса към леглото. — Има много неща за обмисляне.

— Да, ама е фасулска работа, нали? Те дават парите, ние влагаме време. Никога повече няма да ни се предостави такава възможност.

Клеър се поколеба. Не искаше да изтъква точно сега всичките си възражения. Беше изморена и объркана. Ако започнеше да търси слаби места в проекта, Лука нямаше да я остави на мира. А на нея й трябваше време да помисли. Колкото по-бързо заспеше Лука, толкова по-добре.

Затова тя само се усмихна.

— Късметлии сме.

— Това ме подсети за нещо друго — каза Лука. — Нещо, което обмислям от известно време.

— Какво?

Клеър седна колебливо на ръба на леглото, като си придаде вид на заинтересувана, чудейки се кога да спомене, че не се чувства много добре. Можеше да обвини за това стридите.

Той вдига към нея очи с усмивка.

— Омъжи се за мен, Клеър.

На Клеър сега наистина й призля.

— Какво? — усети как лицето й побледнява. — Сигурно се шегуваш.

През лицето на Лука премина тъмна сянка.

— Не очаквах точно такава реакция.

Тя се разсмя нервно, за да спечели време.

— Просто съм… изненадана. Не ми изглеждаш семеен тип.

— И в собствените си очи не изглеждам така.

Той се примъкна по-близо до нея, надникна в очите й, докато галеше бедрото й от вътрешната страна под копринената тъкан на кимоното. В момент като този обикновено тя се разтапяше.

— Но знаеш ли… може би си ме накарала да порасна. Помогна ми да осъществя мечтите си, Клеър. Това означава много за мен. Ти означаваш много за мен. Искам да ти призная това. А има ли по-добър начин да го направя от този?

Клеър нямаше представа как да реагира. Ако й го беше казал двайсет и четири часа по-рано, тя щеше да плаче от радост и пламенно да приеме предложението му. Сега се ужаси. Как, по дяволите, ще успее да се измъкне? Лука не беше от хората, които щяха да приемат спокойно отказа на предложението му за брак.

Той се изтърколи на другата страна и се изправи. Обхвана я паника. Не искаше да започва кавга.

— Съжалявам. Не исках да прозвуча неблагодарно. Просто съм шокирана…

Тя млъкна. Той ровеше в чекмеджето на нощното си шкафче, докато я гледаше с усмивка. Намери онова, което търсеше и го вдигна към светлината.

Беше кутийка. Малка кутийка, която можеше да съдържа само едно нещо. Тя усети как я разтърсва ледена тръпка, докато той заобиколи леглото и седна до нея.

— Ако не го харесваш или не ти е по мярка, можем да го сменим.

Това не можеше да е истина. Лука не беше такъв човек. Дори и в най-смелите си мечти Клеър не беше сънувала такъв момент. Но тя продължи да гледа безмълвно, докато той отвори кутийката и извади пръстена, като го хвана благоговейно с показалеца и палеца си, пресегна се за лявата й ръка и върна кутийката обратно върху нощното шкафче.

Погледна я с трескав от възбуда поглед.

— Искам да се оженим, Клеър. — И преди тя да запротестира, той плъзна пръстена на пръста й. — Искам да се оженим тук. На терасата. Веднага щом можем. Искам да се впуснем в това ново начинание като съпруг и съпруга.

Тя сведе очи към ръката си. Пръстенът беше съвършен. Любовен възел от кафяви диаманти — необикновени, дискретни, елегантни. Едва ли тя самата би могла да си избере нещо по-хубаво.

Преглътна. Сякаш устата й бе пълна с пясък.

Той я гледаше.

— Клеър?

Клеър изпита диво желание да избухне в смях. Боже, каква комбинация се получи от мечтите и кошмарите й! Нима можеше да откаже? Не можеше. Не и без да разкрие онова, което се беше случило между нея и Ник. Сцени от скорошното им любене преминаха през ума й, прекъснати рязко от образа й в бяла булчинска рокля на терасата, като миналото, настоящето и бъдещето й се извиха в безкраен кръговрат.

— Не знам какво да кажа… — едва отрони тя.

Пръстенът изгаряше пръста й, горещият метал се впиваше в плътта й.

— Да! Само това трябва да кажеш! Да.

Той я сграбчи, притисна я към себе си, надникна в очите й.

— Да… — пророни тя.

Какво друго можеше да каже? Лука летеше на крилете на романтичния си жест — нямаше да приеме отрицателен отговор. Той я прегърна и я целуна с дива страст, за която тя досега само мечтаеше. Паднаха върху леглото.

Не, помисли си Клеър. Моля те, това не може да е истина. Той целуваше врата й, дърпаше връзките на кимоното й. Когато разтвори хлъзгавата коприна, тя отчаяно се опита да измисли как да избегне това. Лука я издърпа върху себе си, като я галеше с ръце и милваше гърдите й.

Имаше само едно решение. Тя отблъсна ръцете му.

— Чакай, чакай! — каза му с игрив тон и вдигна предупредително пръст. — Не пипай. Само остани да си лежиш така и дръж ръцете си мирни.

Хвърли му порочна усмивка, без да сваля поглед от очите му и той й се усмихна в отговор, проумявайки намерението й. Нямаше да й откаже. Тя го възседна и прокара пръсти по гърдите си, с коси разпилени по раменете. Докато я гледаше, очите му помътняха от похотливо възхищение.

Клеър се наведе и като змия се плъзна надолу по гърдите му, като го целуваше и лижеше, дразнеше го с език и коси, докато стигна до пениса му. Пое го нежно с устни и той простена. Хвана го. Нежно и опитно завъртя език около него, задвижи устни нагоре и надолу, докато получи желания резултат. Той стисна ръцете й, докато свършваше, стегна тялото си за цели десет секунди, докато не падна назад, очевидно изтощен, като дишаше тежко.

Минути по-късно вече се унасяше. Клеър го погледна и не можа да устои да не прокара пръсти по стомаха, гърдите и раменете му. Винаги й се искаше да го докосва. Въпреки това, красотата му вече не й беше достатъчна, дори и съчетана с енергията и жизнеността, която той внесе в живота й. Тя копнееше за нещо по-нежно, по-меко, по-дълбоко.

Изтърколи се встрани и остана по гръб, с очи приковани в тавана. После вдигна ръка и се загледа в пръстена. Той блещукаше в полумрака. За миг това я омая.

Беше всичко, което би могла да си пожелае.

* * *

Тревър Парфит не беше религиозен въпреки всичко, през което беше преминал. Но докато стоеше на балкона на спалнята си и гледаше звездите, обсипали мастиленосиньото небе, се почуди дали пък това не беше грешката му, дали там горе нямаше някакво по-висше същество, към което да се обърне за помощ.

Нито една сделка не беше по-важна за него от тази. А той бе сключил не една или две навремето си. Не беше и доходна като сделка — всъщност, можеше да се обзаложи, че ще изгуби доста пари, поне в началото. Собственият му таен бизнес план, онзи, който не бе показал на никого, показваше значителни загуби поне през първите три години, защото Тревър беше реалист. Който и да отвореше хотел при сегашната ситуация, трябваше да очаква загуби, докато не си гарантира лоялността на постоянните си клиенти.

Не, причината този нов хотел да означава толкова много за него, бе, защото той означаваше толкова много за Моник.

Той хвърли поглед към леглото и съпругата си. Тя спеше дълбоко и щеше да продължи да спи до девет идната сутрин, благодарение на хапчетата. Нямаше начин да заспи без тях. След години на обикаляне из стаите, зяпане през прозорците и пушене на цигари (които в крайна сметка успя да я накара да спре) той успя да се наложи. Изпрати я на лекар. Не искаше Моник да взема успокоителни, но трябваше да спи. Иначе щеше да полудее.

Тази вечер по време на вечерята тя сияеше и блестеше, досущ като някогашната Моник. Утре щеше да ги очарова и придумва. Продължаваше да бъде идеалната домакиня. Можеше да се включва и изключва като такава, като че ли завърташе кран на чешма. Само той знаеше истината. Тя беше като призрак, призрак, който с усилие на волята можеше да се върне от страната на мъртвите, когато това е необходимо, само за да свали маската и да се свие в мъртвата си същност веднага щом вниманието се отклонеше от нея.

Тревър потръпна, когато един облак закри луната и водата отдолу почерня. Отиде до минибара и извади миниатюрна бутилчица с бренди. Докато парливата течност се плъзгаше по гърлото му, той си помисли за Лука и Клеър. Беше почти сигурен, че Лука е захапал стръвта. Не ставаше за покерджия, помисли си Тревър. С годините се беше научил да разчита много добре настроенията на хората.

Не, Клеър беше слабото звено. Клеър имаше резерви. Клеър беше човекът, към когото трябваше да насочи усилията си. Имаше нещо, което я възпираше. Тревър още не беше сигурен какво е то. Трябваше да поговори с нея насаме, да спечели доверието й и да успокои страховете й.

И може би начинът да направи това беше да й се довери. Той погледна към провансалското легло с табла, отрупано със спално бельо и декоративни възглавници, меки като пух. Сред тях лежеше Моник, неподвижна като Спящата красавица. Моник мразеше хората да знаят подробности за тях. Разбира се, старите им приятели знаеха. Но по-новите им познати, сред които Лука и Клеър, не бяха в течение на истината за нея. Не беше уместно, твърдеше Моник. Нямаше причина хората да знаят. Тревър винаги бе зачитал желанията й — готов на всичко, само тя да успее да се справи — но усещаше, че моментът е подходящ да разкрие тайната на Клеър. Нямаше защо да уведомява Моник.

 

 

В стаята два етажа по-нагоре Ник въздъхна и погледна часовника си. Минаваше един и половина. Отдавна вече трябваше да е заспал, но не се получаваше. Той отхвърли завивката си, стана от леглото и застана до прозореца, наблюдавайки как луната срамежливо надникна зад един облак, като момиче зад завесата на някоя съблекалня. Помисли си дали да не се надвеси през прозореца, за да изпуши една цигара. Знаеше от опит, че това нямаше да задейства противопожарната аларма. Но някак си не му се щеше да нарушава правилата в хотела на Клеър. Може би трябваше да излезе навън, да се разходи на чист въздух и да си проветри главата. Беше изпил доста тази вечер, но далеч не толкова колкото повеляваха стандартите на ергенските вечери. Въпреки това се чувстваше объркан, потиснат и изплашен, сякаш като резултат от изпитите коктейли, вино и текила. В съседното легло Гюс се обърна и седна. По дяволите, помисли си Ник. Искаше да остане насаме с мислите си.

— Какво има, приятелю?

— Не мога да спя.

— Да не те хваща шубето?

Въпросът беше добродушен. Ник не отговори. Не беше въпрос на шубе. Беше много по-сложно от това.

Той погледна към Гюс, който го зяпаше въпросително. С Гюс бяха добри приятели от пет години. Е, нямаха зад гърба си общи детски или ученически спомени, но бяха извършили няколко бизнес сделки заедно, които определено изискваха доверие. Беше сигурен, че можеше да му сподели.

Ако Филикс или Шримп бяха тук, може би щяха да знаят какво да направи. Историята им беше известна. Но той не ги беше виждал от четвъртък и не можеше изневиделица да се обади на никого от тях по това време на нощта.

— Не знам какво да правя, Гюс.

— Хей! — Гюс смъкна крака от леглото. — Това твоето са просто нерви, остават няколко дни до сватбата. Щеше да си ненормален, ако не те стягаше шапката. Крачката е сериозна.

— Не е това.

Тонът на Ник накара Гюс да свие вежди.

— Тогава какво е?

— Момичето, което е собственичка на този хотел. Клеър.

— Онази хубавичката? С… — Гюс показа с ръце много коса. — Нали не си хлътнал по нея?

— Тя ми беше… гадже. Излизах с нея, когато мама почина. Разделихме се. Беше доста неприятно.

— Ъ-хъм — кимна Гюс, съвсем сигурен, че има още какво да чуе.

Ник го погледна с болка в очите.

— Тя беше любовта на живота ми. Какво да ти кажа? И ето я тук. Седмица, преди да се оженя се появява отново в живота ми.

Гюс се пльосна обратно на леглото със стон.

— Не казвай, че това те е накарало да се разколебаеш.

— Разбира се, че ме накара! — Ник се извърна от прозореца и закрачи из стаята. — Никога не съм спирал да мисля за нея, Гюс. Дори и сега, след дванайсет години. Мисля за нея всеки час. Къде е, какво прави, с кого е. А сега знам.

— Е, добре. Сега знаеш. Тя е добре и е щастлива. Има доста готино гадже… партньор… какъвто и да е. И сега можеш да продължиш. Да сложиш кръст.

— Не е толкова лесно.

Ник седна на леглото си с лице към Гюс.

— Казах й… трябва да реши през уикенда. Ако иска да дойде с мен, ще отменя сватбата.

— Не можеш да направиш това, Ник! — При други обстоятелства възмущението по лицето на Гюс щеше да е комично. — Не можеш да го направиш. Ами Софи? Няма начин да й причиниш подобно нещо…

— Защо не? — Ник не сваляше поглед от приятеля си. — Сигурно ще е по-добре, отколкото да се оженя за нея, след като обичам друга?

Гюс изглеждаше скандализиран. Прииска му се да не беше споделял нищо. Гюс нямаше да му каже нищо повече от онова, което той вече знаеше. Съветите му само щяха да задълбочат дилемата на Ник.

— Но ти обичаш Софи! — настояваше Гюс. — Не можеш да спреш да обичаш някого просто така.

— Да, но има любов? И… — Ник млъкна, несигурен какво да каже, без да прозвучи глупаво. — Любов. С главно Л.‍

Гюс стана и отиде до минибара, отвори вратата на хладилника и извади две миниатюрни бутилчици „Джак Даниелс“. Отви капачките, връчи едната на Ник и изпи своята почти на един дъх.

— Над стотина гости — изрече най-сетне. — Всичко уредено. Нов апартамент, за бога. Ти трябваше да се нанесеш в нов апартамент…

— Не е твърде късно да се оттегля.

— Ама ти сериозно го мислиш, нали? Всъщност вече си го обмислил.

— Имаш ли представа какво изпитва човек, когато от живота му изчезне някой, когото обича? Изчезне безследно, за една нощ. До края на живота си не спираш да се чудиш какво се е случило. Не казваш просто „добре де“ и забравяш за това. Случката опетнява всичко. Тя те… преследва. Няма ден, в който Клеър да не е била първият човек, за който се сещам, когато отворя очи…

— Мамка му — каза Гюс. — Лошо.

И метна миниатюрната бутилчица в кошчето.

— И какво мисли тя?

— Не знам — отвърна Ник с нещастен вид.

— Би трябвало да имаш някаква представа. Би трябвало… да знаеш дали се е зарадвала да те види или не. Искам да кажа, тя беше ли… учтива? Споделя ли чувствата ти? Хвърлихте ли се в прегръдките си един на друг?

— Е, не, не и пред всички. Обаче…

Ник реши, че ще е по-добре да не признава повече.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде. Разкажи ми историята.

Ник погледна през прозореца.

— Дойде тук преди вечеря. Беше доста очевидно, че споделя чувствата ми.

— Под „доста очевидно“ имаш предвид…?

Гюс се втренчи в него, нетърпелив да чуе нещо повече. Когато Ник отказа да срещне погледа му, той включи.

— О, божичко. Ти си я изчукал.

— Не казвай „изчукал“.

— Господи, Ник. Седмица преди сватбата си. Ужасно! — Като всеки кум Гюс изглеждаше разстроен да чуе подобна новина. — И какво ще правиш сега?

— Чакам я да реши. Нямахме възможност да поговорим за това, както трябва.

— Не… но явно сте намерили време да поомачкате чаршафите в името на доброто старо време.

Ник го изгледа вбесен. Гюс вдигна ръце.

— Извинявай, но не мога да се отърва от мисълта за едно мечтано чукане в последния час.

Ник изведнъж го сграбчи за тениската и поднесе юмрук към гърлото на Гюс.

— Това не е мечтано чукане, разбра ли? — изръмжа той. — Тя е любовта на живота ми.

Гюс го погледна с изпепеляващ поглед и махна ръцете му, като вместо това положи своите на раменете на Ник.

— Не — каза той. — Повтаряй след мен. Тя беше любовта на живота ми. Софи е любовта на живота ми. Софи, която в момента има моминска вечер. Софи, която те обича и обожава. Софи, която ще застане до теб в събота и ще каже „Да“… — Той пусна Ник и започна да търси дрехите си в хаоса. — Трябва да тръгнем веднага. Вземам те със себе си.

Грабна джинсите си и започна да ги навлича.

— Не бъди идиот. Забрави ли, че не може да шофираме. И двамата пихме твърде много.

Гюс спря и остави джинсите да се свлекат до глезените му.

— Току-що проумях. Вината е изцяло моя. Аз избрах това място. — Той обори глава в ръцете си в полупияно отчаяние.

— Това е съдба — каза Ник.

— Дрън-дрън — отвърна Гюс. — Това е трън в задника, ето какво е.

Ник седна на леглото.

— И сега какво да правя?

Гюс изрита джинсите си.

— Ти си влюбен в идеята да си влюбен. Пометен си от романтичността на случая. Стегни се, Ник.

Ник заби поглед в пода. Само ако можеше да поговори с Клеър, да обсъди с нея всичко. Миналото, настоящето. Тяхното бъдеще.

Но Лука не приличаше на човек, който щеше да посрещне любезно бившето гадже на собственото си гадже, ако почука на вратата посред нощ за задушевен разговор. А Ник не можеше да прецака по този начин живота на Клеър. В крайна сметка, ако тя не споделяше чувствата му, щеше да остане да живее своя живот. А Ник я обичаше достатъчно силно, за да не изгори мостовете й.

Ако искаше да бъде с него, тя щеше да дойде.