Вероника Хенри
Дългият уикенд (6)

Глава пета

Когато за пръв път видя братята Барне, Клеър чакаше влака.

Родителите й я бяха закарали на гарата, преди да се отправят с кафявия си роувър на работа в Института за атомно оръжие в Олдърмастън. На Клеър не й беше ясно какво точно правеха родителите й там. Информацията беше предимно секретна, но каквото и да обсъждаха пред нея, тайната беше в безопасност, тъй като за Клеър не означаваше нищо. Тя не тръгна по техните стъпки в науката. Учеше английски, изкуство и икономика в колежа в Рединг и макар никога да не отваряха дума за това, чувстваше, че не са особено впечатлени.

Клеър чакаше влака, за да отиде в колежа. Момчетата се появиха от другата страна на релсите, точно когато падна бариерата и засвяткаха светлините. Тя видя как тримата се спогледаха заговорнически и хукнаха. Идиоти! Хукнаха през релсите, като се блъскаха и смееха, преди да скочат на перона. Преди бързият влак за Лондон да профучи покрай гарата, Клеър видя разрошени коси, джинси и идеални зъби.

Сърцето й биеше лудо. Вдигнала папката пред гърдите си като щит, тръгна към тях.

— Имате ли представа колко опасно е това? — тросна им се тя.

И тримата се обърнаха с учтиво, но озадачено изражение.

— Знам, че си мислите, че е много забавно, но ако ви беше блъснал влакът? Как смятате, че щеше да се почувства машинистът? — Тя усети как повишава глас от възмущение.

— Хей, виж какво… пресичаме на бегом релсите още от…

Най-високият от тях вдигна ръка, за да покаже ръста на малко дете.

— Не ме е грижа. Виждали ли сте някога човек блъснат от влак?

Тримата се спогледаха и поклатиха глави.

— Е, аз съм виждала и гледката никак не е приятна.

Тя също не беше виждала, но звучеше по-убедително.

— Всички го правят — каза единият от тях.

По неизвестна причина Клеър усети как в очите й припариха сълзи.

— Вие сте абсолютни идиоти — каза им тя. — Очевидно не мислите за никого, освен за себе си, нали? Грижа ви е само да се позабавлявате. Заслужавате да ви размажат.

Завъртя се на пета и тръгна в обратна посока. Чу как тримата нещо се съвещаваха зад гърба й, шепнешком и със смях. После усети на рамото си една ръка и рязко се обърна, разярена.

— Не ми се подигравай.

— Нямам и намерение. Абсолютно си права. И майка ни щеше да е бясна, ако разбереше какво сме направили. Това е едно от правилата й. Едно от правилата й „само не и…“.

Доколкото Клеър можа да прецени, това беше средният брат. Може би няколко години по-голям от нея? Във всеки случай, достатъчно голям, за да върши такива неща. Носеше избелели джинси, риза на райе под развлечен пуловер и черни кецове. Косата му беше тъмноруса и перчемът му падаше в очите, които блестяха с весели пламъчета. Кафяви очи с дълги мигли. Внимателни очи, реши тя, и осъзна, че е напълно обезоръжена.

Без да може да се мери с бързия междуградски влак, който беше профучал преди него, малкото местно влакче спря на гарата. Той я хвана за лакътя.

— Ела да седнеш при нас — помоли я той. — Искаме да ти докажем, че не сме фукльовци. Наистина не сме.

Това беше последното нещо, което би желала. Искаше да седне възможно най-далеч от тях, да си сложи слушалките с любимата музика и да помисли върху проекта си. Но беше абсолютно невъзможно да им устои. Те я подкараха към едно купе и я настаниха до прозореца. Този, който я бе заговорил, беше Ник — средният брат, деветнайсетгодишен, точно както бе предположила. Най-големият беше Филикс, на двайсет и една години. И Шримп^[1] — наричаха го така, защото беше висок почти сто деветдесет и шест сантиметра — седемнайсетгодишен, все още ученик. Затрупаха я с въпроси. Откога се е преместила в Мимсбъри? И защо? Какво правеше тук? Кого познаваше?

Тя се разсмя.

— Какво е това? Испанската инквизиция ли?

— Мимсбърската инквизиция. Трябва да разберем.

— Окей. Преместих се тук преди три седмици с родителите си. Те работят в Олдърмастън. Аз уча в колеж, за матура. И не познавам още никого, макар че започнах работа в „Мимсбъри армс“. Като сервитьорка.

Тримата се спогледаха.

— Е — каза Ник. — По-добре да дойдеш на купона ни в събота. Всъщност това е купон на родителите ни, но ни е разрешено да каним приятели.

— Купон ли? — Клеър се притесни.

Струваше й се, че знаеше какви купони правеха хора като тях. Момичета с дълги лъскави коси и рокли от тафта. Мъже със смокинги. Стомахът й се сви при тази мисъл.

— Не се плаши толкова — разсмя се Ник. — Няма да е официален купон. Идваш така, както си… това е правилото. Ние живеем в Мил Хаус.

Каза го така, като че ли й беше известно точно за коя къща ставаше дума.

— Не знам какво ще правя в събота. Вероятно ще съм на работа.

— Добре, ела после — Тези момчета очевидно не бяха свикнали да приемат откази. — Така или иначе, нещата се развихрят едва след единайсет.

Клеър реши, че е по-лесно да се съгласи да иде, отколкото да отказва. Бяха от хората, които след пет минути щяха да забравят изобщо, че са я поканили.

— Ами благодаря — каза тя. — Ще ми бъде приятно.

Тя, разбира се, нямаше никакво намерение да ходи. Колкото и да бяха очарователни на пръв поглед, Клеър не смяташе, че момчетата Барне бяха неин тип. Не можеше да има нищо общо с тях.

Въпреки това, когато слязоха в Нюбъри и я прегърнаха за довиждане и тя проследи с поглед как тримата заедно тръгнаха по перона, усети в стомаха си някаква топлина. А после, когато Ник се обърна и я погледна, и вдигна ръка да й махне, топлината се надигна и стигна до сърцето й.

— Ще се видим в събота — извика й той.

Не беше неин тип. Беше шик, привилегирован, образован, богат, бляскав…

Сърдечен, забавен, внимателен.

Секси.

Усети смутено как топлината вътре в нея плъзва надолу.

Съботата, разбира се, дойде — безсрамно великолепна, като истински английски летен ден. Фил — собственикът на „Мимсбъри армс“ се обади да помоли Клеър да дойде на работа — кръчмата щеше да е претъпкана и му трябваше целият екипаж на борда. Тя бе повече от щастлива да откликне. Това означаваше, че нямаше нужда да решава дали да ходи на купона. Решението беше взето вместо нея.

Независимо от това, докато следобедът се точеше, Клеър реши да излезе рано от къщи и да мине по живописния път до работата си, който прекосяваше нивите зад къщата и стигаше до кръчмата от другата страна, като следваше реката. Престори се, че й е необходимо да се раздвижи, но дълбоко в себе си знаеше, че е тласкана от любопитство. Беше заинтригувана. Искаше да погледне по-отблизо къщата, в която живееха момчетата Барне. Имаше чувството, че светът им беше на мили разстояние от нейния, но й се щеше да се увери.

Наетата от родителите й в Мимсбъри къща беше доста невзрачна, за което бяха необходими известни усилия, тъй като селцето беше прочуто с живописния си вид. Състоеше се почти изцяло от тухлени къщички в убито червено и дялан камък, но съветът очевидно бе проявил небрежност някъде към средата на седемдесетте години и бе разрешил да се построи малък квадрат от кутийки в покрайнините му, достатъчно скучни и безлични, което, разбира се, устройваше идеално родителите на Клеър. Те успяха да открият най-непривлекателната къщичка в селото, с метални рамки на прозорците, проскубана градинка и ограда от тараби. Беше с една идея по-привлекателна от къщата-близнак, в която живееха на главния път, пресичащ Айзълуърт.

До момента Клеър беше живяла само в град. Още от дванайсетгодишна се прибираше у дома сама, пътуваше до училище и обратно с автобус, а по-късно през уикендите хващаше влака. А когато родителите й се прибираха късно, сама си купуваше храна от магазините „Уан Стоп“^[2]. Преместването в провинцията внесе в живота й някаква апатичност и монотонност. На Клеър й трябваше известно време, докато свикне с чистия въздух и слънцето, с тишината и птичите песни, вместо с бръмченето на самолети над главата. Беше странно и това, че не трябваше да внимава за автомобилното движение. Беше благодарна за работата в кръчмата, която запълваше уикендите й. Беше се запознала с неколцина души в колежа, но не ги познаваше достатъчно добре, за да се съгласи на среща с тях. Беше доста свенлива и не си падаше по промените, така че да сервира храна в местната кръчма й се струваше идеален начин да запълва празнината, докато постепенно си изгради навик да излиза с приятели и да се забавлява.

Срещата й с братята Барне я свари неподготвена. Инстинктът й подсказваше да бяга възможно по-далеч от привилегированото им нехайство, но въпреки това в тях имаше сърдечност, която я караше да откликне. И ето че тръгна рано за работа, отклони се от пътя, привлечена неудържимо от желанието поне да зърне тяхната къща. Беше мека и топла вечер, докато тя пресичаше нивите, а дългите треви я шибаха по босите крака. После се отправи по тесните улички към източната част на селото, подминавайки заспали котки и сладко ухаещи кашпи с цветя — в Мимсбъри безспорно оценяваха човека според цветарските му умения. От време на време бавно преминаваше по някоя кола. В Айзълуърт по това време на деня щеше да е лудница от съботния поток коли — надути радиоуредби и вой на клаксони, миризма на изгорели газове, смесена с вонята на пържено от магазините, предлагащи храна за вкъщи, които се стягаха за най-натоварената си вечер. Когато зави наляво покрай гарата и тръгна покрай реката, стомахът й се сви от някакво предчувствие. Съгласно картата, която носеше със себе си, Мил Хаус беше буквално зад ъгъла.

Нищо обаче не би могло да я подготви за вълшебната приказка, която се разкри пред очите й. Мил Хаус^[3] беше построена от тухли, изсветлели до млечнокоралово, пресечени от избелели дъбови греди. Къщата се простираше зад темпераментната река Пийс, свързана с реалния свят чрез дървен мост. Отстрани неуморно се въртеше воденичното колело, а зад него се простираше акър мека и сочна морава с пръснати по нея плачещи върби. Отвън бяха паркирани сребрист рейндж роувър, спортен голф и малък ван с елегантно черно фирмено лого, гласящ „Мелкиор Барне — винотърговци“.

Гледката остави Клеър без дъх. Беше й трудно да повярва, че там живееха обикновени смъртни. А най-очарователното беше, че всичко това не се поддържаше в състояние на крехко неестествено съвършенство, което би могло да се очаква от перлата в короната на Мимсбъри. И без човек да се вглежда много внимателно, беше ясно, че това е семейна къща и хаосът от ежедневния живот на обитателите й бе очевиден за всеки. През отворените прозорци долитаха вкусни аромати, смях и музика — подготовката за купона очевидно вървеше с пълна пара. Клеър видя как един мъж се мъчеше да опъне зелена ленена тента в градината. Трябва да беше бащата на момчетата. Дори и оттук изглеждаше твърде шик, твърде светски, за да бъде от обслужващия персонал.

Клеър се почувства като някое от уличните хлапета в романите на Дикенс, притиснало нос до прозореца, вперило поглед към един по-добър живот. Преди да успее някой да я забележи, че зяпа, тя се измъкна полека, чудейки се защо, за бога, си причиняваше това. Да, бяха й отправили неискрена покана да иде на купона, но тя знаеше, че на такова място няма да могат да я завлекат дори и с впряг диви коне, а и едва ли щеше да липсва на някого. Само се дразнеше.

Забърза нататък, стремейки се да се отдалечи колкото се може повече от Мил Хаус. Пое обратно по главния път към центъра на селото, с напрашени обуща и леко изпотена от припичащото слънце. В кухнята на кръчмата щеше да е горещо като в пещ. И щеше да е претъпкано — хората щяха да се тълпят в градината с надежда да попият последните слънчеви лъчи, пиейки си питието. Е, поне щеше да е заета, а не сама с мислите си.

Най-сетне пред очите й изникна „Мимсбъри армс“ — красивата странноприемница, кацнала от другата страна на пътя. Клеър се шмугна вътре, като поздрави съпругата на собственика Мел с облекчение и по-многословно, отколкото обикновено. С Мел можеше да се справи. Мел беше солта на земята, пословичната гърдеста барманка, родена и отрасла в Мимсбъри. Тя не се преструваше и не се надуваше. Тя не беше заплаха.

Въпреки това, докато зареждаха рафтовете с бутилки и пълнеха кофичките с лед, тя се улови, че я разпитва възможно най-небрежно за Ник и братята му.

— Невъзможните момчета Барне ли? — очите на Мел се разшириха. — Ти къде се запозна с тях?

По тона й си личеше, че е изненадана, че Клеър ги познава.

— На гарата. Наругах ги, че претичаха през линията, след като бяха спуснали бариерата.

Мел се ухили.

— И как го приеха?

— Всъщност се почувствах като тяхна бавачка. Но след това ми се заумилкваха.

Мел кимна с разбиране.

— Чудесни момчета са, и тримата. Просто понякога са по-буйни. Докато майка им беше болна, съвсем подивяха, но сега са се успокоили. Предполагам, че са пораснали.

— От какво е боледувала?

— От рак. Беше ужасно. — Мел започна да разтоварва миялната с чаши. — Прекараха тук доста време, докато Изобел беше на лечение — продължи тя. — Джералд, баща им, е абсолютен чаровник, но си няма и представа как да се грижи за тях. Водеше ги тук всяка вечер да хапнат. Или пък ги изпращаше с петдесет лири в джоба. Парите са му повече от акъла. Трябваше да вземе жена да се грижи, за всички им. — Очите й се замъглиха леко. — Аз щях да го направя.

— Те живеят в Мил Хаус, нали?

Мел въздъхна.

— Не ти ли се ще направо да умреш за такава къща? Това е моята къща-мечта. Обаче няма как да се случи. Никой от тях не ме и поглежда.

— Нито пък мен — засмя се Клеър съзаклятнически и Мел не й възрази, с което потвърди подозренията й. Братята Барне бяха извън нейната лига.

Докато приготвяше чисти хавлиени кърпи на бара, почувства облекчение. В крайна сметка, нямаше да й се наложи да се подлага на неизбежното унижение.

Към единайсет без петнайсет вече падаше от умора. Скъса се да тича, сервирайки панирани норвежки скариди, пържоли и пай с бира и чипс, и торта шварцвалд, защото ресторантът беше извънредно популярен в събота вечер и масите не оставаха празни дори за секунда. До единайсет часа бяха раздигани всички маси и Фил й каза да иде на бара за халба светла бира — бонуса на сервитьорките.

На Клеър й се искаше само да си иде у дома, да допълзи до банята и да отмие миризмата на готвено от косите и кожата си, но би било грубо и невъзпитано да не приеме предложението му. Едва бе седнала на бара и бе помолила за капка сок от лайм в бирата си, когато някой я потупа по рамото.

Беше Ник. Изглеждаше разрошен в бялата си риза с вдигната яка и разкопчани маншети, и с тесни черни джинси. Устата й пресъхна.

— Знаех, че нямаше да дойдеш, ако оставя на теб — ухили се той. — Така че получих строги нареждания да не тръгвам, докато не те довлека, ритаща и пищяща.

Клеър поклати глава.

— Няма начин. Не мога да дойда с тези дрехи. — И тя посочи полиестерната си риза и черната пола, които бяха униформа на кръчмата.

Ник вдигна победоносно един сак.

— Знаехме, че ще кажеш така, и претършувахме гардероба на мама. Вие сте приблизително с едни и същи мерки.

Той измъкна една рокля — от червена коприна, съвсем изчистена, но с прекрасна кройка.

— Имам нужда от баня. Косата ми…

Тя вдигна ръце към главата си с престорено отчаяние.

Той се пресегна и махна ластика, който прибираше назад къдриците й и ги разроши с пръсти, докато не паднаха по раменете й.

— Страхотна е. Какъв е проблемът?

Клеър потърси някакво друго извинение.

— Нямам грим.

Ник свирна, за да привлече вниманието на Мел.

— Мел, може ли да заемеш на Клеър гримовете си?

Мел пристигна, като огледа с удоволствие двамата. Надушваше повод за клюка. Ухили се на Клеър, докато ровеше в чантата си, и измъкна несесер, претъпкан с гримове.

Клеър се помая за миг, с роклята в едната ръка и гримовете на Мел в другата. Вече не й бяха останали извинения.

— Върви — каза й Ник. — Върви и се преоблечи. Няма да си тръгна без теб. И да не ти хрумне да бягаш през прозореца на тоалетната.

Миг по-късно Клеър се гледаше безпомощно в огледалото. Какво, за бога, да направи, за да изглежда прилично? Не беше суетна, но всяко момиче, получило подобна покана, би искало да изглежда възможно най-добре.

Гримираше се рядко — не виждаше защо да привлича внимание към себе си. Мислеше си, че в най-добрия случай изглежда обикновено на външен вид и би се изненадала да открие, че всъщност притежава естествена красота, която не оставяше хората равнодушни. Едва след като минеше известно време, откакто я познаваха, те разбираха, че е абсолютно пленителна. Тя самата изобщо не съзнаваше това, тъй като хората бяха склонни по-скоро да не споменават това свое откритие. Напротив, Клеър беше свръхкритична — смяташе чертите си за непретенциозни и не правеше нищо, за да подобри външния си вид. Въпреки това, лицето й беше със съвършен овал, високо чело, от което извираше тъмнокестенявата й коса, непокорна и необуздана до раменете. Веждите й се извиваха над синьо-зелени очи с тъмен пръстен около зеницата. Кожата й беше бледа, напръскана с лунички, а пълните й бледорозови устни се извиваха в котешка усмивка. Беше слабичка, но криеше фигурата си под джинси, размъкнати тениски с мъниста и стар армейски анорак. Сякаш внушаваше натрапчиво: „Не ме поглеждай“.

Тази вечер обаче имаше нужда от малко намеса. И въпреки че всичките гримове на Мел бяха с неподходящ оттенък и твърде ярки за нея, тя разрови несесера с треперещи пръсти и се наплеска наслуки. После захвърли униформата си и навлече роклята, която й беше донесъл Ник. Коприната се хлъзна под пръстите й, докато промушваше главата си и Клеър вдъхна парфюма, който майката на Ник изглежда си беше сложила последния път, когато я е обличала, нещо натрапчиво цветно. Няколко мига се побори с ципа и когато го затвори догоре, роклята очерта фигурата й — извивката на гърдите, тънката талия и разширяващия се под нея ханш. Пъхна собствените си дрехи в сака, в който Ник беше донесъл роклята. Изведнъж осъзна, че няма какво да обуе. Не можеше да сложи обущата, с които бе работила целия ден. Бяха с нисък ток, черни и с дебели подметки. Налагаше се да върви боса, реши тя.

Бухна с ръце косата си, пое си дъх и събра смелост да надникне в огледалото. Роклята й стоеше съвършено. Деколтето беше дълбоко, подчертаваше тънката й талия и доста внушителния й бюст.

Облакът от коси падаше необуздано по гърба й. Очите й бяха подчертани с очна линията миглите бяха плътни и издължени от туша.

Червилото беше превърнало устата й в нацупено червено цвете. Усети радостно пърхане в стомаха си. Ето защо хората се обличаха така. Заради тръпката да бъдат някой друг. Засмя се и насреща й в огледалото се ухили дяволита кокетка.

Върна се боса в бара. Когато я видя, на Ник му увисна ченето.

— По дяволите — бе единственото, което можа да каже.

Зад гърба му Мел вдигна триумфално палци в знак на одобрение.

— Да вървим — каза Клеър. — Да купонясваме.

* * *

Тъй като тя беше боса, вървяха по края на нивите по обратния път, който беше изминала по-рано през деня, макар че Клеър не спомена за това. Не искаше да признае интереса си, като някаква дебнеща ненормалница. Докато вървяха, Ник й обясняваше за семейството си. Той и по-големия му брат Филикс работели в семейния бизнес.

— Татко е винотърговец. Той казва, че бизнесът му бил нашето наследство, макар че честно казано, Филикс не се интересува. През октомври най-сетне ще замине за Кеймбридж, за да учи право, защото се оказа, че е умник и половина. Мама и татко не знаят как се е получило така, тъй като нито един от двамата не е завършил нищо. Татко казва, че бил професионален пияница, а мама… — той млъкна за малко. — Мама си е мама. Никога не е искала кариера. Казва, че не познавала щастлива жена с кариера.

— Колко… постфеминистично от нейна страна.

Ник погледна встрани, несигурен дали пък Клеър не го будалкаше.

— Вероятно е права — побърза да каже Клеър. — Не съм сигурна дали майка ми е щастлива. А работата й е единственото нещо, което има значение за нея.

— И какво прави тя?

— Научен работник е. Физичка. Нямам представа какво всъщност прави. Не съм наследила ума и способностите на родителите си. Мисля, че малко са разочаровани от мен.

— Тъжно.

Клеър сви рамене.

— Свикнала съм. Не се държат ужасно с мен или нещо такова.

— Не…

— Просто… не ги интересувам много.

— Това е жестоко, да имаш деца и да не се интересуваш от тях. — Той спря и се обърна да я погледне. — Как може някой да не се интересува от теб?

Клеър усети как сърцето й започна да се топи по мъничко, като сладолед, който ядеш твърде бавно.

— Те се грижат. Разбира се, че се грижат за мен. Просто не разбират изкуството, или поезията, или музиката… все неща, които аз харесвам.

Ник направи гримаса.

— Звучат ми като…

— Скучни? — Клеър се разсмя. — Могат много оживено да спорят за квантовата физика.

— А ти?

— М-м-м… не. Отказах се от научните дисциплини веднага щом получих възможност. Което не ги зарадва много, но както казва татко, можеш да вкараш едно момиче в науката, но не можеш да го накараш да мисли.

— Ау! — Ник изглеждаше отвратен. — По-добре не ме запознавай с тях.

— Всичко е наред. Оставят ме да вървя по собствения си път. Яко е.

— Но е… самотно. Изглеждаш самотна.

Клеър се наежи. Осъзна, че е нарисувала картината на живота си с по-черни краски, отколкото беше наистина.

— Не съм. Честно. Те ме обичат. И аз ги обичам.

— Добре.

— А ако ти изглеждам самотна, това е защото съм оставила всичките си приятели на старото място. Не познавам никого тук.

Бяха стигнали до къщата. Тя цялата беше осветена отвътре и на пътя се изливаше силна музика. Клеър спря, изведнъж обхваната от нервност.

Ник я хвана за ръка.

— Хей. Всичко е наред. След тази вечер ще имаш повече приятели, отколкото би ти се искало.

Устата на Клеър беше пресъхнала. Идеята наистина не беше добра. Ако имаше дори и половин шанс, тя би хукнала начаса боса по пътя при майка си и татко си. Щеше да се пльосне на дивана, да включи древния телевизор, да си направи чай и да опустоши кутията с бисквити…

— Хайде.

Той усети безпокойството й, но не смяташе да й даде никаква възможност да избяга. Клеър събра последните си капчици смелост, докато я водеше по моста. Реката бучеше отдолу, тъмна, студена и опасна. Тя чуваше как се върти воденичното колело, загребвайки вода. Ник отвори входната врата, преведе я през едно антре, в което спокойно можеше да се помести собственият й хол, че и да остане място за още една стаява после я въведе в кухнята.

Наоколо цареше хаос. Безсрамен хаос. Имаше поне трийсетина души, които говореха, смееха се и пиеха. Момиче с къса шумоляща пола и високи черни ботуши танцуваше на кухненската маса импровизирано фламенко под звуците на запис на испанска китара, мятайки провокативно коси напред-назад. Рубенсова на вид жена седеше в огромно кресло и дундуркаше в ръцете си бебе, което размахваше във въздуха крачета, очевидно несмущавано от шума или късния час. Над масата висеше кафез за птици, в който оранжево канарче пееше само за себе си. Плъзгащи се стъклени врати в задната част на помещението водеха към градината, където с фенери бе очертана пътечка до брега на реката. Още хора излизаха през вратите, като се смееха, пиеха и танцуваха на терасата.

А в центъра на всичко това стоеше най-красивата жена, която Клеър бе виждала някога. Дребничка, крехка, с руса до бяло, закачливо подстригана коса, облечена в искряща синя рокля и с ръце обсипани със сребърни гривни, тя прехвърчаше от гост на гост. Ник хвана Клеър за ръка и я повлече към жената.

— Това е майка ми — каза той, като грабна чаша с шампанско от един поднос отстрани и й я подаде. — Мамо, това е Клеър, за която ти говорих. Клеър, това е Изобел.

Жената се обърна и в Клеър се втренчиха чифт очи, отговарящи точно по цвят на ефирната рокля. Но очите не бяха студени. Бяха с цвета на слънце, което танцува по водата на фиорд — ярки, ясни и блестящи. Изобел протегна ръце и обви с тях Клеър през врата, като я притисна до себе си. Клеър не беше свикнала с такъв възторжен телесен контакт. Родителите й никога не я прегръщаха. Обикновено щеше да се вдърви при такава фамилиарност, но Изобел беше толкова сърдечна, че тя просто се стопи в прегръдката й, вдишвайки аромата на смачкани теменужки. Ароматът на дрехата, в която беше облечена тя самата.

— Ник ми каза, че си направила момчетата на пух и прах, когато претичали през релсите?

Гласът й беше изненадващо дълбок за толкова крехко създание, като провлечения глас на Мариан Фейтфул^[4].

Клеър усети как се изчервява. Дали пък Изобел не беше една от онези майки-орлици, които не обичат други да хокат дечицата им?

— Опасно е.

— Наистина е опасно. И неведнъж съм им го казвала. Добре си направила. — Тя вдигна очи към тавана с лек жест на нежно раздразнение. — Честно казано, мислиш ли, че някога ще пораснат?

Клеър разбираше, че въпреки протестите й, Изобел смяташе синовете си почти за съвършени и в този си вид. И наистина бяха. Човек не можеше да не остане очарован. Дългурестият Шримп, дребничкият Филикс и относително масивният Ник — близки като тримата мускетари, но всеки със своя собствена индивидуалност. Тя вече разбираше, че Филикс е мислителят, Шримп — шегобиецът, а Ник — посредникът, всеки с ясно определена роля.

Осъзна, че Изобел все още я гледаше и все още я беше прегърнала през врата.

— Ник каза, че си разкошна.

Клеър трепна. Никой досега не я беше наричал така.

— Прав е. Наистина си разкошна.

Изобел погали с пръст бузата на Клеър, като че ли да потвърди, че е живо, дишащо човешко същество, после й кимна одобрително, преди да премине да приветства следващия гостенин. Хората като че ли продължаваха да пристигат, макар че беше почти полунощ. Ник беше изчезнал, пометен от тълпата, след като вече я беше представил. Внезапно смутена, както от вниманието на Изобел, така и от факта, че сега стоеше сама и не познаваше никого, Клеър отпи жадно от шампанското си. Не беше готова за такъв купон. Изобщо. Реши, че може би са я довели като нов човек. Нещо любопитно, което всички да зяпат. Приличаха на хора с нисък праг на отегчение.

Почуди се дали пък не можеше просто да се измъкне. Никой нямаше да забележи, ако се изхлузеше през входната врата. Утре сутринта щеше да пусне роклята в пощенската кутия…

А после усети как чифт ръце обвиха талията й изотзад и едни топли устни се заровиха в косите й, и светът около нея изчезна. И без да поглежда, знаеше, че е Ник. Той скръсти ръце върху корема й и всичко вътре в нея се запремята ли запремята — като бликащо от енергия детенце, което току-що се е научило на този номер.

— Ела да танцуваме — каза й той.

По уредбата пуснаха Рики Мартин — „Livin’ La Vida Loca“ — и всичко живо се втурна да танцува.

— Не танцувам.

— Не бъди глупава. Всеки може да танцува.

— Не казах, че не мога. Казах, че не танцувам.

Но той вече я водеше през препълнената кухня, без да обръща внимание на протестите й, които се прекъсваха от смях, докато намери място, а после плъзна едната си ръка около кръста й и хвана другата й ръка. Клеър забрави, че танците я караха да се чувства тромава и притеснена и започна да се движи като балерина върху музикална кутия. Рики Мартин премина в „Smooth“ на Сантана, в по-бавно темпо, и Ник я притисна още по-близо.

— Разкажи ми нещо за себе си, което не си казвала на никого досега — каза той.

Тя наклони глава, обмисляйки предизвикателството.

— Обичам паяци — отвърна.

— Тогава тази къща ще ти хареса — каза й той. — Пълна е с паяци. Големи, тлъсти и космати.

— Любимите ми.

— Забавна си.

— Ами ти? — каза тя. — Кажи ми нещо за себе си.

Той я погледна. Стомахът й отново се преобърна.

— Вярвам в любовта от пръв поглед.

Тя си пое дъх.

— Разбира се — отговори. — Кой не вярва?

— Аз не вярвах до вторник. — Значимостта на думите му увисна помежду им. — Искам да те целуна.

Той спря да танцува и я погледна. Бяха заобиколени отвсякъде с тела, които се въртяха, клатеха, размахваха ръце и вееха коси, но в центъра на този водовъртеж витаеше чувство за неподвижност. На Клеър й мина през ум дали пък това не беше постоянният му номер — да доведе вкъщи случайно хубавко момиче и да го целуне пред всички. После наведе глава назад и когато устните им се докоснаха, от главата до петите я обля блажена топлина. Ръцете им се преплетоха още по-здраво, като че ли всеки се опитваше да притегли другия вътре в себе си.

Ако знаеше, че е толкова лесно да се влюбиш, никога нямаше да се страхува от това. Ако знаеше, че е толкова чудесно, определено нямаше да чака толкова дълго. Макар че вероятно нямаше да е същото с някой друг… Как можеше да знае? Не разполагаше с нищо за сравнение.

От другия край на стаята Изобел ги наблюдаваше. С усмивка. После се извърна. И ако някой я гледаше отблизо, щеше да долови по лицето й болка, само за миг, преди да си вземе чашата и да излезе навън.

Към два часа през нощта Клеър осъзна, че Ник е прав. Беше се сприятелила с повече хора, отколкото се очакваше. Вместо да вдъхват страх, семейство Барне и приятелите им бяха чаровни. Караха я да се чувства интересна. Караха я да се чувства красива — много от мъжете я дръпваха да танцуват и тя се чувстваше като царицата на бала. И докато всички й се възхищаваха, никой не се опитваше да я опипва или да се държи похотливо. Държаха се с уважение към нея. Докато танцуваше под звуците на „Jumpin’ Jack Flash“ с Джералд, бащата на Ник, тя си помисли, че никога не се е забавлявала така през живота си, никога не си е разпускала косата. Винаги се отнасяше с неодобрение към „шикозните“ хора, смяташе, че се интересуват само как да не плащат данъците си, как да използват правилно ножа и вилицата и да убиват беззащитни животни.

Когато песента свърши, Джералд я отведе от дансинга с невероятна галантност и й даде още една чаша шампанско да се разхлади. Главата й вече започваше да се мае от всичко, което беше изпила, и тя протегна ръка, за да запази равновесие.

— Хей! — Ник отново застана до нея разтревожен. — Хайде. Ела да си легнеш. Изглеждаш разсипана.

Тя усети лека тревога, докато той я извеждаше от кухнята, през антрето и по витата стълба нагоре. Какво имаше предвид? Да не би да си беше въобразил, че тя ще остане да нощува тук? Дали не мислеше, че има някакви права над нея? Щеше ли да се наложи да го отблъсква? Дали фактът, че само беше приела гостоприемството му, не я беше превърнал в част от някакъв мълчалив договор? Droit du seigneur^[5] — спомняше си това от историята.

Стегна се, когато стигнаха до вратата на спалнята, но когато Ник сложи ръка върху дръжката на вратата, той се обърна към нея с такава мила усмивка, че направо докосна сърцето й и я успокои, така че вече не я беше грижа какво ще стане. Вярваше му безрезервно. Чувстваше се абсолютно защитена в ръцете му.

Тя го последва в стаята. Беше таванска стая, дълга и с нисък таван, с прозорци с капандури и дървен под. Закътана и уютна, с вградени шкафове в единия край, почти като каюта на кораб. Вътре имаше какво ли не — странна смесица от срещата на момчето с мъжа, на Ралф Лорън^[6] с „Беано“^[7]. Стари училищни снимки се съревноваваха с плакати на Кайли^[8] и Елизабет Хърли^[9]. Тоалетната маса беше отрупана с опаковки скъп лосион за след бръснене, дезодоранти и буркани с гел за коса. Едно много старо мече-играчка седеше в един стол и тържествено наблюдаваше всичко наоколо си. Имаше купища сидита, някои от които бяха натрупани в дървени сандъци за винени бутилки, стоварени един върху друг до модерна уредба. Огромната коркова дъска беше покрита с покани, пощенски картички, билети за концерти и глупави снимки на Ник с приятелчетата му — колаж на един живот, който толкова се различаваше от нейния и в който имаше място за ръчногравирани покани за най-различни официални събития и снимки на семейството по склоновете на Вал д’Изер. Тя никога не беше ходила на официално тържество или пък на ски; нито имаше някаква вероятност да иде, докато за Ник това е нормално като дишането. За миг й се дощя да беше настояла да си иде вкъщи. Отново я връхлетя нервност. Това не беше нейният свят.

— Можеш да легнеш в моето легло — каза й Ник весело. — Мисис Б сменя чаршафите в петък, така че ще трябва да понесеш само един ден от моята противна пот.

Той оправи възглавницата и опъна завивката — морскосиня на бели райета. Клеър си представяше как Изобел избира старателно спалното му бельо. Не можа изобщо да си представи своята собствена майка да пазарува чаршафи. Нямаше никаква представа откъде бяха дошли нещата в техния дом. Майка й никога не ходеше да пазарува.

— Няма да те гледам — каза той и се извърна. — Имам резервна завивка и възглавници в шкафа. Ще спя на земята.

Когато той се обърна отново, понесъл спалните завивки, Клеър стоеше гола до леглото в лунната светлина.

— Да го споделим — каза тя. — За да ме топлиш.

И така, в единичното му легло, под тихите звуци на „Nightswimming“ на R.E.M.^[10] като фон, тя се отдаде на първия мъж, в когото се влюби.

Първият и последният.

Клеър се озова в съвсем нов свят. Понякога се питаше защо беше избрана. Толкова не приличаше на другите момичета от кръга на семейство Барне — разните Таши, Хетита и Милита. Ник можеше да има всяка една от тях. Притежаваше чар, пари, произход, самоувереност, голяма къща — всички атрибути, които му даваха право да има едно от тези дългокоси, дългокраки създания с провлечения им престорен говор, самоувереността, вдъхната от членството в „Пони Клъб“^[11] и самонадеяното предположение, че светът им дължи богат съпруг.

Може би защото тя не предполагаше нищо подобно. Ник само й каза да мълчи, когато го попита какво вижда в нея, а после й обясни, че го кара да вижда света по различен начин.

— Обичам приятелите си, но те всички са лекомислени глупчовци — призна й той един ден, докато бяха в леглото. — Не си и помислят за другите. А ти мислиш. Караш и мен да мисля.

— А, хубаво, значи съм социалната ти съвест? — Клеър не беше сигурна дали това е комплимент.

— Има и други неща. — Ник прокара ръка по бедрото й и зарови нос в рамото й. — Като например че се чукаш като бясна. Всички останали момичета просто си лежат, докато всичко свърши, и мислят за Англия.^[12]

Клеър пое възмутено дъх, престори се, че го отблъсква, но напразно и постепенно му се отдаде със смях. Не можеше да му се насити. Бяха като свързани в бедрата от тази първа нощ — тя и Ник.

Сродна душа й звучеше толкова изтъркано, но тя наистина чувстваше, че споделяха един дух, едно разбиране, колкото и да бяха различни. Това я превърна от момиче в жена. Изведнъж й се стори, че животът придоби смисъл.

Слава богу останалите в семейството също я харесваха. Не я караха да се чувства като черна овца, като човек от простолюдието, който не ставаше. Филикс и Шримп се държаха с нея като със сестра, дразнеха я, но също така я защитаваха — единият от тях беше винаги готов да я закара с колата, когато Ник го нямаше. Правеха й чай, даваха й мъхестите си дълги памучни фланели, ако й беше студено и любимите си сидита, за да ги пуска по уокмена си, докато пътува за колежа.

А Джералд обожаваше женска компания и беше щастлив наоколо да има и друга жена. С тъмните си сантиментални очи и гъстата си леко посребрена коса той приличаше на нехаен сладострастник и се стараеше да играе тази роля. Беше непоправим флиртаджия, който все гледаше да подхвърли по нещо скандално и човек рядко можеше да го види без питие в едната ръка и цигара в другата. Но Клеър бързо разбра, че това е само фасон, че само приказваше и че беше абсолютно предан на Изобел.

След като Клеър им разкри, че през по-голямата част от живота си се е препитавала с полуфабрикатите и готовите продукти на „Фрей Бентос“, „Крос & Блакуел“ и „Хайнц“, Джералд се нагърби със задачата да я образова. Беше маниак на тема храна и вино и не разбираше защо останалата част от света не мислеше така. В присъствие на любознателната си ученичка той можеше да се развихри като кулинарен експерт. Хранеше я с едри маслини, оваляни във фини билки, с тлъсти и сочни boquerones^[13] и с черен венецуелски шоколад. С меки, топящи се в устата Vacherin^[14] и пикантни Dolcelatte^[15]. Готвеше й спагети с рачешко месо, ирландски содени питки и петел във вино. За негово удоволствие Клеър оценяваше това, докато останалите в семейството само въртяха очи. Те бяха израсли със страстта на Джералд, знаеха, че той има нужда да го хвалят като малко дете за всяко ястие, но тя наистина изпитваше удоволствие.

И ако храната беше откровение, виното беше просветление. С помощта на Джералд Клеър откри, че притежава изключително изтънчен вкус за вино. За него нямаше нищо по-приятно от това да отвори за нея бутилка ново вино и да я попита за вкусовите оттенъци.

Тъй като не беше възпитана да пие вино и беше абсолютна новачка, реакциите й винаги бяха спонтанни. „Май има вкус на пластилин?“, казваше тя и Джералд избухваше в доволен смях.

Семейният бизнес я очароваше. „Мелкиор Барне“ (нямаше никакъв Мелкиор — на Джералд просто му беше харесало името, когато основал компанията преди петнайсет години) се помещаваше в един склад откъм канала в Сандълфорд — съседния град, изграден от магазинчета за антики, деликатесни стоки и бутици. Компанията доставяше вино на ресторантите и хотелите, както и на отделни познавачи. Внасяха също така и най-хубавите кубински пури. Джералд беше директор по продажбите и беше прекарал живота си да омайва клиентите, подмамвайки ги да дегустират и да експериментират повече при избора на вино. Филикс и Ник се занимаваха с практическите въпроси — заявките, складирането, доставките.

— Онова, от което наистина имаме нужда — каза Джералд един ден, докато гледаше Клеър — е директор по маркетинг. Би трябвало да спонсорираме разни инициативи, да популяризираме името си, да участваме в сватбени изложения, да организираме клуб за любителите на виното…

— Нямаш предвид мен, нали? — каза тя.

— Защо не? Идеално ще ти подхожда. Ти си творческа личност, с въображение. Обичаш виното. Ти си много по-организирана от всеки един от нас.

— Но аз още не съм си взела матурата. Не мога да бъда директор.

Джералд махна с ръка с характерния жест за семейство Барне, който в общи линии отхвърляше всякакви опасения.

— Ти завършваш през юни. Можеш да започнеш през лятото.

Един вътрешен глас подсказваше на Клеър да бъде предпазлива. Семейство Барне вече бе запълнило много голяма част от живота й. За момент се овладя.

— С положителност ще ви трябва някой с опит?

Джералд отхвърли възражението й.

— Мога да те обуча. Толкова ли ще е трудно? Умна си. Знаеш какво искаме. Ще се научиш в крачка.

Клеър остана скептична.

— Може ли да си помисля?

— Разбира се. Не искам да те насилвам за нищо.

Но точно в това беше проблемът при семейство Барне. Принуждаваха те да правиш разни неща, без изобщо да забележиш. Помитаха те с ентусиазма си, със заразителната си joie de vivre^[16] и, преди да разбере, човек вече правеше точно онова, което искаха.

Изобел също притежаваше тази семейна черта. Клеър знаеше, че майките на момчетата можеха да бъдат лукави, ревниви и манипулаторки, но всички тези неща бяха далеч от истината в случая с Изобел. Тя посрещна Клеър с отворени обятия и се превърна за нея в съчетание от сестра, най-добра приятелка и майка. Деликатно и тактично тя оглави трансформацията на Клеър от безцветна ученичка в сирена, като я окуражаваше да развива свой собствен стил, подмамваше я да влиза в магазини, в които Клеър не бе и мечтала да влезе, настояваше да пробва дрехи, които нормално никога не би пробвала.

— Разбира се, че можеш да носиш толкова къса рокля. Ти си само на седемнайсет години и имаш страхотни крака.

— Избери розовото. Сивото е толкова безлично. В розово изглеждаш като истински ангел.

— Вземи и двете, щом ти харесват.

Разбира се, помагаше и това, че често Изобел плащаше сметката. Не че Клеър се стремеше към това — тя беше щастлива да си плаща разходите с парите, които печелеше в кръчмата, — но Изобел беше смущаващо щедра и като че ли й доставяше същото удоволствие да купува за някой друг, както за себе си. До момента униформата на Клеър бяха джинси, но в света на Изобел джинсите бяха за работа в градината. Не че се обличаше прекомерно стилно, но обичаше красивите дрехи, хубавите неща, да изглежда добре и решително смяташе и Клеър да стане такава. А Клеър откри, че й харесва тази нова, по-женствена версия на самата себе си. Може и да беше повърхностно, но се чувстваше добре да влезе в едно помещение и да я приветстват възторжено, да я затрупат с комплименти.

Така сигурно се чувства човек със свястна майка, мислеше си Клеър. Не че собствената й майка не я обичаше, разбира се, че я обичаше, но изобщо не се интересуваше истински от нея или пък не проявяваше желание да прекарват времето си заедно. Когато Клеър си беше у дома, просто се чувстваше като още един член на семейството, самостоятелно същество, което идваше и си отиваше, независимо от това с какво се занимаваха останалите. Обикновено в шкафа или в хладилника имаше храна, но това бяха предимно все същите пакетирани полуфабрикати и консерви. Клеър се опита да сготви някои ястия, които бе научила от Джералд, но родителите й проявиха учтива незаинтересованост. Липсваше им ентусиазъм. И така тя прекарваше все по-малко време с тях и понякога си мислеше, че може би изпитваха облекчение, че не трябва да се грижат за нея.

Изобел настоя да покани родителите й на вечеря и Клеър не можа да измисли начин да отклони поканата, който да не прозвучи грубо или жестоко. Беше мъчително да гледа безличните си и апатични родители в щастливия хаос на кухнята на семейство Барне, как се опитват да водят учтив разговор дали са ходили на концерта на открито в Хайклеър Касъл (не), къде ще ходят през ваканцията (никъде) и ще участват ли в инициативата „Отворени градини“ през август (нямаше начин). Клеър се свиваше от притеснение заради безформената синя жилетка на майка си и панталони, които се връзваха с шнур на талията, заради кецовете от супермаркета на баща й. И Изобел, и Джералд се бориха храбро, като ги отрупаха с възхитителна храна и възхитително вино, които в този случай бяха направо похабени. Клеър знаеше, че бутилка вино „Мурсо“ гонеше трийсет лири, но що се отнасяше до родителите й, все едно беше „Блу Нън“. За миг ги намрази за липсата им на социални умения, а после изпита омраза към себе си, заради тези чувства. В крайна сметка, това бяха нейните родители — винаги са били добри с нея и едва ли беше тяхна вина, че не приличаха на Изобел и Джералд.

Тя знаеше, че се е променила и се чудеше дали бяха забелязали това. Клеър изведнъж се почувства видима. Жива, блестяща и видима, след като беше положила всички усилия да остане незабелязана през по-голямата част от живота си. А с това обновление дойде и самоувереността. Чувстваше, че от никой, се е превърнала в някой. И дори и да се опасяваше, че без семейство Барне отново щеше да се превърне в никой, никога не изрече това на глас.

Когато приключи с матурата си, Клеър знаеше, че да работи за „Мелкиор Барне“ беше нейна съдба. Тя не откри алтернатива, която да й предложи поне донякъде живот с такива предизвикателства и силни усещания. И така, беше решено, че след изпитите тя ще поеме поста на директор по маркетинга. Бъдещето й беше ясно очертано. Тя знаеше, че не след дълго щяха да се оженят с Ник. Един мързелив следобед дори обсъдиха имената на децата си. Табита, ако е момиче, Арчи, ако е момче.

Но изглежда съдбата кроеше други планове за всички им.

Един следобед Клеър свърши рано училище и се запъти право към Мил Хаус. Знаеше, че Ник още не се е прибрал, но вече приемаше къщата като своя. Щеше да си направи чаша чай и да почете книга в градината, а после да се качи в стаята му да го чака.

Изобел седеше до масата в кухнята. Тя погледна Клеър, когато влезе, но не се усмихна. Клеър се закова по средата на кухнята. Изобел винаги се усмихваше.

— Какво има? — попита тя, усещайки как студена тръпка на ужас пропълзя по гръбнака й.

Изобел не отговори. Беше ужасно неподвижна. Беше стиснала устни и Клеър видя, че те треперят. Тя пристъпи напред. Каквото и да беше станало с Изобел, не беше случайно, нито пък нещо причинено от друг член на семейството. Беше нещо тайно, нещо лично.

— Изобел? — Тя се наведе над нея и обви ръка около раменете й.

Усети колко крехка е по-възрастната жена, с костеливи рамене под кашмирения пуловер. Изобел въздъхна и опря глава в Клеър, от нея се излъчваше осезаема умора.

— Не можах да преборя копелето — каза тя. — Просто не можах да преборя проклетото копеле.

Клеър свъси вежди. Изобел рядко ругаеше. Тя седна в стола до нея, взе ръцете й в своите и започна да ги разтрива с палци, с надежда да я утеши.

— Кое копеле? — попита. — Кого?

Очите на Изобел потърсиха нейните. Погледът й беше пронизващ, яркосините й очи още по-сини от непролетите сълзи.

— В никой случай няма да казваш на момчетата. Или на Джералд. Имам доверие в теб, Клеър. Те няма да могат да се справят. Не можаха миналия път. Не мога отново да ги подложа на това. Това си е моя битка…

— Разбира се, че няма да им кажа.

Клеър съзря черен облак на хоризонта. Той надвисваше застрашително, заплашвайки да ги погълне всичките.

— Не знам дали Ник ти е казал… Преди четири години ми откриха рак.

Клеър свъси вежди.

— Каза ми, да. Но не пожела да говори за това.

— Е, беше доста утаено. И никой от нас не се справи много добре. Аз очевидно бях много болна, Джералд просто… рухна, а момчетата подивяха. — Тя си пое дъх, като че ли да се успокои. — Оперираха ме и ми направиха ужасната химиотерапия и беше жестоко, жестоко, жестоко. Наистина ми се искаше просто да падна и да умра. И струва ми се, че всички мислеха, че точно това ще стане. Човек чува разни смайващи истории как семействата се стягат и посрещат храбро болестта, но нас едва не ни унищожи. — Изобел се опря на масата. — Аз постепенно се измъкнах, но ми трябваше поне цяла година да си възвърна силите. Знаех, че косата ми никога вече няма да е същата. — Тя разроши печално късите си руси коси. — Някога имах златна грива, за която Барби направо би убила. Може би това беше начинът природата да ми каже, че съм твърде стара за дълга коса.

— И така ти отива.

Изобел завъртя очи.

— Въпросът не е в косата — тя замълча. Клеър потръпна. Облакът настъпваше. — Знаех, че нещо не е наред през последните няколко месеца. Но си заравях главата в пясъка като щраус. Защото не мога да издържа всичко това още веднъж. И момчетата няма да могат. Нито пък Джералд… Миналата седмица отидох при лекаря си. Той ме изпрати на скенер. Днес пристигнаха резултатите.

На Клеър не й трябваше да чува нищо повече.

— О, Изобел…

Тя се изправи, за да я прегърне, но Изобел вдигна ръце.

— Моля те. Недей. Ще се разпадна. А всички ще се приберат след няколко минути. Трябва да държа фронта. — Сви юмруци, сякаш стискайки болката. — Наистина съжалявам. Не трябваше да ти казвам. Но научих преди малко. И искам да ми обещаеш, със сигурност да ми обещаеш, че няма да кажеш и дума. Трябва сама да намеря начин да се справя с това и не искам никой от тях да знае. Те са всичко, което обичам, и не искам да страдат повече.

— Но те ще искат да разберат. Ще искат да помогнат. Не можеш да преживееш всичко това съвсем сама.

Изобел я погледна остро.

— О, мога. И точно това съм решила да направя. Обръщам се към теб като към човек, който обича Ник, а надявам се и останалите, за да бъдеш моя съюзница. И понякога мое алиби. Ще ми е нужно да бъдеш и двете.

Клеър усети тежест в стомаха си. Не знаеше как да се справи с подобна ситуация. Животът й беше толкова скучен, толкова обикновен — досега не беше преживяла нито някаква драма, нито някаква криза. Тя обожаваше Изобел, почти толкова, колкото обожаваше Ник. Изобел беше толкова добра с нея, толкова щедра, толкова любеща — отнасяше се с нея като със своя дъщеря, макар че никога не изрече нещо толкова изтъркано. Клеър й дължеше подкрепа.

— Разбира се. Ще направя каквото искаш. И няма да продумам нито дума.

Надяваше се постепенно да придума Изобел. Тя очевидно все още беше в шок от новината. След известно време щеше да осъзнае, че това не е начинът да се справи с болестта.

— Благодаря ти. — Изобел сграбчи ръцете й и силно ги стисна. — Това е много важно. Ще се справя с това. Това е мой проблем…

— Но те със сигурност ще разберат? Сигурно ще забележат?

Изобел не отговори. Извърна поглед.

— Не трябва да знаят. Трябва да ми обещаеш.

Тонът й беше премерен. И безпрекословен.

Клеър преглътна.

— Окей. Обещавам…

Тежестта на постъпката й я смаза. Как, за бога, щеше да спази думата си?