Вероника Хенри
Дългият уикенд (15)

Глава четиринайсета

Към шест вечерта „Крайморската къща“ се пукаше по шевовете. Половината Пенфлийт като че ли беше решил да се отбие за по питие на терасата. Барманът Мич се паникьоса, че ще му свърши ледът и изпрати един сервитьор до „Спар“ за няколко резервни торбички. Като че ли всички бяха обзети от ваканционно настроение. Слънцето събуждаше най-доброто у хората.

У Клеър обаче то бе събудило най-лошото. Беше прекалила с печенето на слънце на палубата на яхтата и на плажа, което в комбинация с пиенето в необичайно за нея време я бе оставило напълно обезводнена. Два нурофена и бутилка вода не помогнаха никак на мигрената й. Би трябвало да се усмихва и да блика от радост пред клиентите си. Би трябвало да се поздрави. „Крайморската къща“ беше на върха. Най-после усилният й труд даваше плодове; бе възнаградена за усилията, които полагаше. Но тази вечер, вместо да оцени това, тя се чувстваше напрегната. Трябваше да поговори с Ник възможно най-скоро. С тревога очакваше подходящия момент.

Днес, докато се гмуркаше в студената морска вода, видя всичко кристално ясно. Беше безполезно да се опитва да си върне миналото. Нямаше абсолютно никаква гаранция, че ще намери щастие с Ник, а с положителност щеше да разстрои много хора. Правилното беше да остане с Лука и при първа възможност трябваше да обясни това ясно на Ник.

 

 

Лора седеше до една маса на терасата с книга на Стиг Ларшон в ръка и коктейл „Морски таралеж“. Барманът я беше придумал да го пробва. Това беше специалният му коктейл за дългия уикенд и му трябваше опитно зайче за случая, така че тя се съгласи. Отпиваше предпазливо — обикновено пиеше бяло вино — но леко замайващото усещане от коктейла й беше приятно. Той я накара да спре да се тревожи за Дан. В крайна сметка, тя се върна по-рано от предвиденото. Не искаше да му телефонира, за да открие къде е. Не искаше да изглежда притеснена. Изпрати му съобщение „Пия си питието на терасата. Доскоро, хх“, но той не й отговори. Всеки път, когато някой отиваше до парапета, за да се наслади на гледката, тя вдигаше очи, за да провери дали не е той. Шест часът мина, а от него все още нямаше и следа.

И после внезапно се появи, прекосявайки дървения под с бира в ръка и усмивка на лицето.

Тя скочи да го прегърне.

— Как мина? — попита той и я целуна.

Лора беше решила да омаловажи случилото се. Щеше да му каже само, че не е попаднала на човека, на когото искаше да попадне, а после ще го попита какво е правил той. Прекалено дълго го беше занимавала с тази история. Сигурно му е дошло до гуша от приказките за неизвестния й баща.

— Не беше той. Излъгала съм се.

Усмихна се несигурно, но едва изрекла думите и емоциите от следобеда я пометоха и тя избухна в сълзи.

— Хей. Хей, всичко е наред…

Дан я притегли към себе си, прегърна я и започна да я успокоява като дете. Лора беше бясна на себе си. Смяташе да се държи спокойно и зряло. Възнамеряваше да отмине със смях тази история, да си вземе коктейла с небрежно свиване на раменете и да продължи живота си. А сега всички на терасата я зяпаха.

Не искаше да им осигурява забавление в началото на вечерта. Тя избърса сълзите си.

— Наистина съжалявам. Не възнамерявах да го правя.

— Всичко е наред. Няма страшно.

Те седнаха край запазената от нея дървена маса. Лора отпи от коктейла си.

— Какво е това?

— Ами… кампари, водка, някакъв син ликьор, сок от лайм, див хибискус… наричат го „Морски таралеж“.

— Внимавай с коктейлите! — Дан й хвърли кос поглед. — Хайде… разкажи какво стана.

— О, нищо важно. Няма какво да ти разказвам. Просто беше… неловко.

— Не, хайде кажи ми. Искам да знам.

И така тя неохотно му разказа. Установи, че отново плаче, когато стигна до онази част, когато Тони й разясни нещата, но пък наред с това можеше и да се смее.

— О, господи. Съжалявам. Не проумявах колко важно е това за мен. Мислех си, че най-сетне ще открия липсващото парченце от пъзела. Че ще открия човека, от който съм наследила всичко онова, което не е от мама. Но съм все така далеч от отговора. — Тя избърса сълзите си. — Никога не ме е притеснявало. Но… — ще му каже. Коктейлът беше развързал езика й. — От момента, в който те срещнах, почувствах нужда да разбера точно коя съм. Защото ти си първият човек, който наистина ме накара да се замисля за бъдещето. — Тя заби поглед в скута си с пламнали страни. — Искам да кажа, за бебетата. И откъде идват. И откъде съм дошла аз. Съжалявам. Тази информация ти идва в повече. Просто ми кажи да млъкна.

Тя затвори очи. Не ги отвори, защото предполагаше, че сега Дан ще офейка. Мъжете го правеха, нали, когато жените започваха да дрънкат за такива неща? Тя се издъни. Издъни се съвсем. Нямаше баща, а сега нямаше да има и приятел. Шест месеца, толкова бяха прекарали заедно. Недостатъчно дълго, за да подхваща такъв разговор…

Усети ръка на рамото си. Отвори очи и се взря право в неговите, сивото им кадифе беше по-меко от всякога.

— Това, което каза, е много мило — промълви той. — Но знаеш ли какво… не трябва да се тревожиш. Ти си си ти. Не си две половинки от двама различни души. Ти си Лора. Ти си ти. И… ти си човекът, когото обичам.

— Какво? — Лора го зяпна с широко отворени очи.

Той повтори бавно думите си.

— Ти си човекът, когото обичам.

— О!

Примигнаха и двамата еднакво изненадани. Дан се усмихна криво.

— Нямах представа, че ще го кажа.

— Нито пък аз — засмя се Лора несигурно.

— Обаче е вярно.

Тя отпи отново от „Морския таралеж“. Главата й сега наистина се маеше. Зяпаше го прехласнато. Дан със стегнатото си тяло в тениска с щампа на „Нирвана“, с добрината и невероятния си талант обичаше нея, леко невротичната и неуверена Лора, израсла в сянката на майка си.

— Знаеш ли какво ще направим сега — той й се ухили дръзко и остави бирата си. — Хайде да забравим тази петзвездна глупост. Искам да кажа, изглежда страхотно и така нататък, но всъщност наистина ми се хапва пържена риба с картофки.

 

 

На Клеър най-сетне й се отвори възможност. Лука беше в кухнята. Ергените се събираха в бара. Тя видя Гюс да бъбри с Мич, без съмнение обсъждаха тайнствената алхимия на смеските му — барманът разклащаше шейкъра с една от последните си измислици, нещо смъртоносно, наречено „Морски таралеж“. Тя се усмихна за миг. Мич се радваше на всяка възможност да експериментира с нещо различно от предсказуемия джин с тоник, предпочитаното питие на типичния пенфлийтски клиент. В лицето на Гюс имаше аудитория, която щеше да го оцени.

После се сети за очакващата я задача и усмивката й угасна. Това беше моментът. Това беше единственият й шанс.

Хукна по стълбите колкото се можеше по-бързо. Пред вратата на Ник поспря за миг, като се сети как стоеше пред нея преди по-малко от двайсет и четири часа. Не можеше да мисли за това. Почука.

— Влез — от звука на гласа му сърцето й затупка по-бързо. Нерви. Това бяха нерви. Тя натисна дръжката и влезе.

Той стоеше до прозореца с ръце в джобовете. Беше облечен с джинси и бледосиня памучна риза на райе, неприбрана в панталона. Вятърът от отворения прозорец донасяше в стаята полъх от току-що пръснат „Мъст дьо Картие“. Все още ухаеше силно. Кожата му още не беше омекотила аромата, но парфюмът й беше толкова познат. Клеър си спомни как намери пуловера му в стаята си, точно след като се разделиха. Беше го взела назаем, за да се прибере една вечер. Ароматът му я разплака. Не се обръщай назад — напомни си тя. — Гледай напред.

— Здравей — изрече възможно най-делово. — Дойдох само да ти кажа… надявам се, че ще прекараш страхотно тази вечер. Лука ви е направил наистина специално меню. И ако има нещо, което желаете…

— Клеър! — прекъсна я Ник и се приближи до нея с блеснали в очакване очи. — Искам само едно нещо. Ти знаеш какво.

— Да. Е.‍ И за това. М-м-м… — беше залепила на лицето си сияйна усмивка. — Знам, че вчера преживяхме нещо неочаквано. Мисля, че леко се поувлякохме. Но що се отнася до мен, това не се е случило.

Ник я гледаше втренчено.

— Нещо неочаквано? — повтори той думите й.

— Да. Заради миналото. Всъщност не означаваше нищо.

— Как можеш да говориш така?

— Виж, беше хубаво и така нататък, чудесно е, че те видях, и страхотно да… заровим томахавката след толкова време… — Защо отказваше да проумее намека й? Това беше мъчително.

— Да заровим томахавката ли? — Ник отново повтори думите й. — Така ли го наричаш? Клеър, беше изключително важно. Беше… най-важното нещо, което ми се е случвало някога.

— Не — каза Клеър. Трябваше да е твърда. — Не, не беше. Влагаш твърде много смисъл в това. Беше просто бърз секс между двама души, които някога означаваха много един за друг.

Той я гледаше и не можеше да повярва.

— Но ти все още… означаваш много за мен.

— Не, Ник. Аз вече съм друг човек. Помежду ни не може да има нищо. Ти ще се жениш, аз ще се омъжвам. За хора, които ни обичат такива, каквито сме сега. И така трябва да бъде.

— Нима? — Погледът му я пронизваше. — Няма закон, по който да трябва да се ожениш за човека, за който си сгоден. Хората развалят годежите си непрекъснато. И всички оцеляват. Можем да излезем заедно оттук, ти и аз. Заедно. Лука и Софи ще оцелеят.

Клеър трепна при звука на имената им.

— Моля те. Не усложнявай нещата — тя се опита да звучи делово. — Би трябвало да си долу. Приятелите те чакат. А аз трябва да се върна на работа.

Ник скръсти ръце. Тя осъзна, че нямаше да се отърве толкова лесно.

— Затова ли, че не мога да ти предложа всичко това? — попита той. — Защото не мога да ти дам петзвезден хотел и бяла яхта, и…

— Не! — извика Клеър. — Познаваш ме добре.

— Да. Познавам те. И знам, че това не си истинската ти. Играеш роля. Онзи мазен нафукан плейбой не е човекът за теб.

— Няма нужда да намесваш Лука в това — тонът на Клеър беше рязък, но тя нямаше избор. — Моля те. Надявах се да се разделим като приятели. Не както последния път. Можеше да ме откриеш преди години, ако наистина си искал.

Сви се като ударена, след като изрече тези думи. Не беше редно да му отправя такова обвинение. Той щеше да си помисли, че тя все още го обича.

— Баща ти ми каза пределно ясно, че не желаеш да бъдеш намерена.

Тя вдигна ръка.

— Не искам да се ровя отново в миналото. Просто да продължим нататък, а?

Настъпи мълчание, което като че ли продължи вечно. Двама стояха в смълчаната стая. Чуваха отвън възбуденото бъбрене и говора на хората, които празнуваха. Беше като друг свят.

Най-сетне Ник подаде ръка.

— Добре — каза той. — Беше добре да си изясня как стоят нещата за теб, Клеър. Желая ти да бъдеш много щастлива в новия ти живот.

Тонът му беше абсолютно неутрален. Никой от двамата не се усмихна, когато тя пое ръката му и я разтърси.

— И аз — повтори думите му тя. — Да бъдеш много щастлив…

Извърна се и излезе от стаята.

 

 

Дан и Лора седяха върху стената на пристанището, хапваха парещите картофки и гледаха последните лодки, които се прибираха от морето.

— Искам да ти покажа нещо утре — каза й Дан, като изстиска още едно пакетче кетчуп върху картофките си.

Лора не беше виждала човек, който да яде толкова много кетчуп. Или пък някой, който да яде толкова много и да не дебелее.

— Какво?

— Изненада — отвърна той с пълна уста.

— Нещо, което си открил днес ли?

— Може би.

— Тюлени? — Предполагаше се, че надолу по брега се срещаха тюлени.

Той поклати глава, усмихнат.

— Няма да ти кажа!

Тя го побутна с ръка.

— Ти си развали кефче.

— Просто ще трябва да почакаш и да видиш.

Лора свъси вежди, чудейки се какво ли, за бога, можеше да е това.

Дан смачка опаковката от картофките си.

— Искаш ли да доядеш и моите? — попита го тя. — Натъпках се.

Той бързо погълна и тях.

— Съвършено е — каза Лора, съзерцавайки морето. Оранжевото огнено кълбо на слънцето се спускаше все по-надолу.

— Съвършено е — съгласи се той. — Все забравям колко е хубаво да се измъкнеш от Лондон.

Двамата поседяха мълчаливо, наблюдаваха как светлината се отразява от водата и около тях танцува лек ветрец. В този миг Лора бе обзета от абсолютно спокойствие. Нямаше значение кой е баща й. Той не й трябваше. Имаше си Дан. Тя плъзна ръка през кръста му и сложи глава на рамото му. Осъзна, че го обича и заради толкова земното му виждане за нещата. Той не се стараеше да впечатли никого. Знаеше какво иска. С него се чувстваше толкова сигурна. Можеше да му вярва. Знаеше какво мисли за нея. И не играеше игри.

Той взе последното картофче и й се усмихна.

— Това е последното?

Тя отвори уста и той й го подаде.

Дан беше всичко, което й трябваше на този свят.

 

 

Колин седеше на най-дискретната маса в салона за хранене в очакване на Алисън.

Не можа да измисли как по най-приемлив начин да проведе този разговор, дори от това да зависеше живота му. Беше ли честно да й сервира подобна взривоопасна изненада на публично място? Алисън беше възпитана и тактична жена, малко вероятно бе да изпадне в истерия или да му удари шамар, или да излее кана с вода на главата му, но той съзнаваше, че салонът ще е пълен с хора. Не можеше да разговаря с нея в уединението на стаята си, защото Челси беше там. Той й поръча вечеря и тя изглеждаше абсолютно доволна да я остави сама. Колин се закле, че я лъже за последен път, както и че я оставя сама, но разговорът със съпругата му беше важен. Не можеше и да напусне хотела. Така че трябваше да се задоволи със салона за хранене.

В дясната си ръка стискаше чаша с „Лафройг“, любимото му малцово уиски. Отпи една глътка, наслаждавайки се на опушения вкус. А и определено се нуждаеше от глътка за кураж. Кой знае какво щеше да му донесе предстоящият разговор? Дали към края му щеше да е спечелил дъщеря, но изгубил съпруга?

Алисън се появи, крачейки към него с несигурна усмивка. Беше облечена в свободна розова ленена рокля и балеринки на краката, тъмнорусата й коса беше издухана със сешоар в леко разрошена къса прическа. На врата си носеше златното колие, което той й беше подарил за последния й рожден ден. Изглеждаше… съвършена. Уверена жена в разцвета на силите си, която знаеше как да се облича. Колин си помисли, че никога не бе изглеждала по-добре.

Когато се изправи да я посрещне, тя се наведе за целувка и той вдъхна парфюма й — „Бютифул“ на Ести Лаудер. Дядо Коледа слагаше по едно шишенце в чорапа й всяка година. Беше му толкова познат. Обхвана го страх, страх за всичко, което би могъл да изгуби. Но нямаше избор.

— Чудесно място — подхвърли тя, сядайки на стола срещу него. — Но по-добре ми кажи какво правиш тук. Не виждам да има някаква конференция.

Не се шегуваше, той разбра това. С инстинкта си на съпруга усещаше, че причината да я привика тук няма да й хареса.

— Да ти вземем най-напред нещо за пиене. — Колин махна на сервитьора, който забърза към него. — Джин „Бомбайски сапфир“ с диетичен тоник и парченце лайм, моля.

— Не е ли по-добре да взема двоен? — Алисън изглеждаше спокойна, но това не заблуди Колин.

Утеши го само изпълненото й с достойнство поведение. Тя знаеше как да се държи, неговата Алисън. Усети как се изпълва с гордост, последвана от ново пробождане на страх. Онова, което се канеше да й разкаже, щеше или да заздрави брака им, или да го разруши.

Но после си напомни, че тя невинаги е била такава. Че имаше време, когато го отблъскваше, когато не можеше да направи нищо за нея, макар че беше опитал всичко, което би могло да помогне.

И точно заради това сега бяха тук.

 

 

Клеър се съсредоточи върху картините, докато слизаше по стълбите. Можеше да смени морския пейзаж с чаплата, помисли си тя. Обичаше от време на време да размества картините, за да освежава стените. Не искаше посетителите, които идваха повторно, да се отегчават.

На площадката на първия етаж се сблъска с Анжелика.

— А, ето те къде си! Обадиха ми се по телефона за резервация за другата седмица. Искат задължително стая с изглед към пристанището, затова ги смених с човека, резервирал стая номер четири, защото той не предяви специални изисквания.

Клеър кимна. Не беше сигурна дали е в състояние да говори.

Анжелика я погледна внимателно.

— Клеър? Какво има?

Клеър поклати глава в опит да покаже, че нищо й няма, но лицето й се беше изкривило от усилието да не се разплаче.

— Хей — Анжелика я прегърна.

Клеър вдигна ръце, за да я спре.

— Добре съм — настоя тя. — Ще се оправя след малко.

Очевидно не беше добре. Очите й бяха пълни със сълзи, брадичката й трепереше. Всеки миг щеше да рухне. Анжелика се озърна. Никой не трябваше да става свидетел на това. Никой от гостите, а още по-малко някой от персонала. Тя поведе Клеър към шкафа за спално бельо. Беше огромен, достатъчно голям и за двете. Отвори вратата и я бутна вътре.

— Всичко е наред. Никой няма да те види тук.

Клеър се опря на нея и си изплака сърцето. Анжелика я прегръщаше и усещаше как цялото й тяло трепери.

— Хайде — опитваше се да я успокои тя. — Трябва да те качим в стаята ти. Не можеш да плачеш така тук.

Клеър сякаш започна да осъзнава в колко неудобно положение е изпаднала.

— Ще се оправя. Ще се оправя. Извинявай. — Започна да бърше трескаво сълзите си.

Анжелика я погледна.

— Това заради…? — и тя вдигна очи нагоре, за да покаже Ник. — Ако наистина го обичаш, трябва да следваш сърцето си — каза й Анжелика.

— Как? — попита Клеър. — Съществува Лука. И хотелът. И онова проклето нещо с Лондон. А и бездруго той ще се жени… — Нови сълзи бликнаха от очите й. — О, божичко… — Тя скри с длани очите си. — Аз никога не плача. Какво ми става? — опита се да се разсмее.

Анжелика прехапа устната си. Ясно беше, че Клеър все още бе силно влюбена в гаджето си от младежките години, но очевидно смяташе, че не може да се върне при него. Ами ако знаеше истината за Лука? Дали това щеше да промени чувствата й? Трябваше ли Анжелика да й разкаже за опитите му да я опипа, за двусмислените погледи, за намеците му? Познаваше достатъчно мъжете, за да знае, че ако се беше поддала поне малко, Лука щеше да стигне докрай…

Тя, разбира се, нямаше доказателство за нищо. Инстинктът не се смяташе за улика. И не й беше работа да се намесва в живота на Клеър.

Освен това, ако издадеше Лука, той щеше да научи и тя вероятно щеше да остане без работа. И тогава пак нямаше да има шанс за някакво бъдеще с него.

Не че искаше съвместно бъдеще с него, напомни си тя. Лука беше кофти човек.

О, божичко… защо животът е толкова труден?

Докато Анжелика се бореше със съвестта си, Клеър като че ли се стегна. Изправи се, приглади косата си, попи очите си, за да се увери, че гримът й не се е размазал.

— Съжалявам за това — каза на Анжелика. — Просто малко се размекнах. Напрежението ми дойде в повече. Знаеш как е. Да, това за стая номер четири е добра идея. Добре си го измислила.

В следващия миг отвори вратата и изчезна по коридора. Анжелика я изпрати с поглед. Това не беше обикновено разкисване, помисли си тя. Приличаше на жена с разбито сърце. Щом обаче Клеър не желаеше да сподели с Анжелика, тя не можеше с нищо да й помогне.

Вдигна поглед, когато Ник слезе по стълбите с мрачно и сурово лице.

— Добър вечер, сър — обади се Анжелика.

— Добър вечер — едва отрони той с мрачна усмивка.

Тя го изпрати с поглед. Не, реши тя. Нямаше да се забърква в тази каша. Имаше си достатъчно проблеми.

 

 

Колин не можеше да отлага повече разговора. Те побъбриха светски и поръчаха питиетата си. Алисън го погледна. На бузите й се бяха появили две розови петна, както винаги, когато пиеше алкохол, но иначе продължаваше да изглежда спокойна.

— Е? — каза тя. — За какво е всичко това?

Колин остави чашата си.

— Спомняш ли си трудностите, които преживяхме? Когато Райън беше на около пет годинки?

Алисън направи гримаса.

— Да — тя помълча. — Как мога да го забравя? Съвсем бях излязла от релси. Беше ужасно.

Колин кимна.

— Мисля, че тогава и аз не бях на себе си. Моментът беше много тежък.

Алисън отпи от питието си.

— И…?

— Имах… връзка.

Ето. Каза го. Взриви бомбата си. Но стените не се срутиха. Алисън седеше съвсем неподвижна.

Той реши, че е добре да разкаже подробно.

— Няма да се оправдавам. Беше позорна постъпка. Но тогава се чувствах много самотен. Много нещастен. Представи се възможност и по неизвестна причина ми се стори, че точно така трябва да постъпя. Разбира се, че не беше така…

Алисън разбърка питието си с коктейлната сламка.

— Да ти кажа, не съм изненадана. Не съм щастлива, но не съм изненадана. Повечето мъже биха постъпили така. Аз бях същинска развалина.

Незнайно защо, но от думите й Колин се почувства по-зле, отколкото ако беше реагирала остро. Да чуеш, че не си по-добър от повечето мъже, след като винаги си се гордял, че си идеалният баща и съпруг, го нарани дълбоко.

— Във всеки случай — продължи тя, — това беше тогава. Преди цял един живот. Какво общо има това със сега?

Погледна го през масата право в очите. Знаеше, че има още нещо, че не я е примамил тук просто, за да изповяда изневярата си.

Колин се стегна. Нямаше защо да си въобразява, че след първоначалното й приемане на нещата всичко ще му се размине лесно.

— Знаеш, че те обичам — каза й той. — Връзката ми беше… моментна забежка. Съвзех се и я прекратих. Тогава разбрах колко много означаваш за мен.

Алисън вдигна вежди. Колин се втурна с главата напред.

— По онова време ти… вече се съвземаше и нещата започваха да се подреждат. Направи ме много щастлив, Алисън. Гордея се с брака ни, с децата и с всичко, което сме постигнали.

— Но? — усмихна се тя криво. — Досещам се, че има „но“?

Колин кимна. Премаля му от страх. Това беше най-трудното нещо, което някога му се беше налагало да прави. За миг съжали, че е избрал ресторанта за изповедта си, но се надяваше, че Алисън нямаше да реагира твърде бурно. Тя не понасяше публични сцени.

Той избра най-затрогващите и ясни думи.

— Има дете.

Алисън се отдръпна.

— Какво? — гласът й изведнъж стана писклив. От другата маса се обърнаха. Тя понижи глас. Мразеше сцени и нежелано внимание. — Как така… дете?

— Мое… — Каква дума да използва? Метресата? Любовницата? — Жената, с която имах връзка забременя. Роди дъщеря.

— Дъщеря?

— Да. — Колин се загледа в чинията си. Чувстваше се смазан. — Съжалявам.

Алисън обхвана главата си с ръце и се втренчи в масата. Тя даде знак на сервитьора да й донесе още едно питие, а после го погледна. Лицето й беше безизразно.

— Предполагам, че жената се е появила внезапно и иска пари?

— Не точно.

Трябваше да й разкаже всичко. Така беше честно, като се има предвид какво се канеше да я помоли.

— Аз винаги… м-м-м… си изпълнявах задълженията.

— Какво искаш да кажеш?

— Давах й пари.

Алисън се облегна на стола си.

— Значи… през цялото това време, без да знам, ти си плащал за твоето… твоята…

Тя затърси подходящата дума. Колин постави ръката си върху нейната.

— Да. Плащах издръжка. И я виждах веднъж годишно.

Алисън като че ли се смали пред очите му, сякаш костите й се разпаднаха.

— А майката?

— Да. И тя идваше. Но нямаше… няма нищо помежду ни.

— Наистина ли да ти повярвам?

— Алисън, аз съм стопроцентово честен с теб сега.

— След години подмолни действия зад гърба ми?

Едва понасяше наранения и поглед.

— Не исках да се случи.

Тя извърна очи. Изглеждаше объркана, с дълбока бръчка между веждите.

— Защо ми разказваш всичко това сега?

Той помълча за миг. Почуди се дали да премълчи останалото. Нямаше нужда Алисън да научава цялата история. Можеше да поговори с Карън. Повече пари сигурно щяха да оправят нещата. Карън беше човек, който виждаше нещата различно, когато държеше чек в ръка.

Но после се сети за дъщеря си, която го чакаше сама в стаята. За фантастичния ден, който прекараха заедно. За простичките удоволствия, които бяха толкова важни за Челси. Не искаше тя отново да се върне към живота с храна от закусвалните и ключа от апартамента, провесен на врата й.

Дължеше й го. Не беше нейна вина.

— Майка й… не е добре. Не може да се справя. Просто изчезна и ме остави с Челси.

— Челси — Алисън промълви името с неприязън. — Така ли се казва? Заедно ли избрахте името, ти и… — гласът й замлъкна. — Ти и… как се казваше?

— Карън.

— Карън — тя изплю името, като гадна хапка храна.

Колин не можеше да разчете изражението на Алисън. Лицето й беше безизразно. Очите й като че ли бяха мъртви. Поне не го беше заляла с питието си. Не се беше разкрещяла. Трябваше да използва моментното й спокойствие, за да ограничи щетите.

— Работата е там, Алисън, че нищо от това не е станало по вина на Челси и тя има нужда от мен. Има нужда от хубав дом. Има нужда от някого, който да се грижи за нея. Има нужда от… стабилност.

— Искаш да кажеш, че майка й е неуравновесена?

— Да. Да, мисля, че е така. Мисля, че вероятно е депресирана.

Алисън прехапа устната си.

— Като мен, преди толкова години? Спомняш ли си? Когато едва събирах сили да стана от леглото и да посрещна деня, докато всъщност исках само да пропадна в някоя черна дупка. Знаеш ли колко пъти съм си мислила да се нагълтам с хапчета? Или да забия колата в някоя стена?

— Алисън…

— Но не го направих и знаеш ли защо? Едно от нещата, които ме държаха, беше ти. Беше толкова мил и грижовен, любящ и подкрепящ. Ти ме измъкна от това. Но през цялото време си…

Тя млъкна, когато сервитьорът се приближи с питиетата им и ги остави на масата.

— Готови ли сте да ви взема поръчката?

— Още не — озъби се Колин. Обикновено не беше груб със сервитьорите.

Сервитьорът изчезна.

Алисън вдигна поглед и взе новия си джин с тоник. Като че ли се беше овладяла.

— Виж — каза й Колин, — можем да продължим да ровим в миналото. Можем да прекараме цяла нощ, като взаимно се обвиняваме. И за мен не беше никак лесно. Направих голяма грешка. Но никога повече не съм ти изневерил.

— Откъде да знам? — ставаше язвителна.

— Ще трябва да ми повярваш.

Тя се втренчи в него. Той си представяше всички въпроси, които се въртяха в главата й. Въпроси, на които не знаеше как да отговори най-добре. Проблемът беше, че трябваше да вземе някакво решение.

— Алисън, трябва да реша какво да правя. Челси е горе…

— Какво? — Алисън тресна чашата си на масата. — Божичко, Колин. Колко още ще ме унизяваш? — говореше тихо, но злобата избиваше. — Довлече ме тук да развееш мръсното си бельо в едни проклет пълен ресторант… — Колин трепна като ударен. Алисън рядко ругаеше. — … а после ми казваш, че детето е горе? Мислиш ли, че е честно да ме подложиш на такъв натиск?

— Разбира се, че не! — Колин отчаяно се опитваше да овладее този кошмар. — Но нямах никакъв избор. Трябваше да ти кажа всичко. Не можех повече да пазя тайна. Трябва бързо да реша какво да направя с Челси, защото майка й ми даде ясно да разбера, че сега е мой ред да се грижа за нея. — Усети как се изпотява под мишниците.

Тонът на Алисън беше враждебен.

— Надявам се, че не очакваш да посрещна с добре дошло малкото кукувиче в гнездото?

— Тя не е кукувиче — каза Колин. — Тя ми е дъщеря. Знам, че си ядосана. Естествено е да бъдеш ядосана. Имаш право.

— Ами Мишел и Райън? Какво ще си помислят те? Какво ще им кажеш?

— Мишел и Райън сега си имат собствен живот — каза Колин твърдо. — И си мисля, че с течение на времето ще разберат.

— Така ли? — озадаченият поглед изчезна от очите на Алисън. Всичко й стана съвсем ясно. — Като ме превърнеш във враг, предполагам? Като им кажеш, че тъй като майка им не ставала за целта, е трябвало да поиграеш навън?

— В никакъв случай!

Алисън разпери ръце.

— Но всъщност точно това ми казваш. Аз бях развалина и затова си бил с Карън.

— Сгреших — каза Колин. — Не отричам това. Но не мога да променя нищо от онова, което се е случило, Алисън, а в историята е замесено и малко момиченце. Момиченце, което е живяло доста тежко.

Той млъкна. Алисън се взираше в масата със сълзи на очите.

— О, господи — каза той. — Толкова съжалявам.

Тя се наведе и взе чантата си.

— Не мога повече да остана тук — каза му тя. — Отивам си вкъщи. Ще направиш онова, което смяташ за редно. Очевидно тя е твоят приоритет. Не мога да оспорвам това. Както вече спомена, това не е нейна вина.

— Алисън… не си тръгвай. Поне хапни. Да го обмислим на вечеря.

Тя поклати глава.

— Имал си време да го обмислиш. Почти дванайсет години. Аз имах само дванайсет минути.

Тя се изправи. Столът й изскърца по пода и на Колин му изтръпнаха зъбите.

— Ще ми телефонираш ли? — попита я той.

— Не знам — отвърна му тя. — Честно казано, не знам.

— Съжалявам. Не ми е лесно.

По лицето й премина израз на болка.

— Не — каза. — Предполагам, че не е.

Извърна се и тръгна да прекосява салона за хранене с високо вдигната глава.

Колин взе уискито си. И сега какво? — почуди се той. Какво означаваше всичко това? Щеше ли да го напусне Алисън? Или по-точно да го изрита? Което според него значеше, че той и Челси щяха да се изправят пред света. Трябваше да намери жилище възможно най-скоро, само за тях двамата. Къде — нямаше представа. Близо до училището й? Божичко, не. Това означаваше да е близо до Карън.

Мамка му, помисли си Колин. Каква бъркотия. И всичко това, само защото е бил търсещ внимание безгръбначен глупак. Втори път нямаше да направи прибързано такава грешка.

 

 

Ник се стегна, когато Лука приближи и застана начело на масата, която беше сервирана за вечерята на ергените на терасата. Масата изглеждаше смайващо и надлежно мъжка, с подложки тип пъстра кожа от понита, черни ленени салфетки и редичка винени чаши до всяко място. Вместо цветя, в три ниски стъклени вази имаше по глава артишок. В противовятърните фенери горяха дебели свещи, които примигваха с угасването на вечерната светлина.

Ергените заемаха масата, разположена перпендикулярно на перилата, така всички можеха да се наслаждават на гледката. Въздухът все още беше топъл, но наблизо имаше външен нагревател, готов за пускане, когато захладнее.

Лука държеше лист хартия в ръката си. Ник забеляза как привлече вниманието на всички само с една мимолетна усмивка. Имаше завиден безмълвен авторитет, помисли си Ник, начин да се наложи като най-важната личност в помещението, без да се опитва да прави или казва нещо.

И беше красив, без да е женствен. А начинът, по който се съчетаваха чертите му, би накарал и най-големия мъжкар да се усъмни в сексуалността си, па макар и за миг. Ник забеляза също и как привлече погледите на всички жени на терасата. Колкото и да се опитваха да го скрият от сътрапезниците си, в тези погледи проличаваше глад. Потичаха им лигите не само от храната на Лука.

На Ник изобщо не му трябваха обясненията на Клеър. Защо да избира него пред Лука, който беше благословен с невероятен талант, както и с чар и красота? Макар че Ник усещаше вътрешно, че той вещае беда. Човекът го излъчваше. На мъж като Лука му трябваше непрекъснато внимание, обожание и стимулиране. Усещаше се неспокойната му енергия, гоненето на следващата по ред тръпка.

Надяваше се Лука да не нарани Клеър, но сигурно никога нямаше да разбере.

Лука заговори, а погледът му обхождаше масата.

— Добре дошли всички. Това е първата ни официална ергенска вечер тук, в „Крайморската къща“. Все гледахме да ги избягваме по понятни причини, но се надявам, че след тази вечер ще можем да предложим място за едно цивилизовано тържество в предвкусване на брачната нощ…

При тези думи погледът му се спря за малко на Ник.

— Подбрахме менюто внимателно. Предположихме, че вероятно ще пиете и затова решихме да предложим достатъчно засищаща храна, която да неутрализира всякакво прекаляване с алкохола… — Той се ухили подред на всички, — … но без да жертваме финеса, с който сме се прочули. И така…

Погледна към листчето си.

— Ще започнем вечерта със задушени скариди от Моркъм, което е едно от малкото неща в тазвечерното меню, което не е местно, макар че мога да ви уверя, че маслото със сигурност е от региона. За основното ястие трябваше да устоя на изкушението да ви сервирам еленско^[1]… — Замълча за миг, изчаквайки ги да схванат шегата и да отвърнат с одобрителен смях. — … но всъщност не му е сезон, така че избрах порчета — свинско каре, печено на бавен огън с копър и розмарин и сервирано с хрупкави картофки с чесън и зеленчуци на пара. Ще завършим с пудинг с уиски, което звучи тежко, но всъщност е лек като перце и е овалян в едри, сочни стафиди и череши и сервиран с лъжица гъста корнуолска сметана, полята… разбира се… с уиски. И ако дотогава не сте преяли, ще ви предложим подборка от местни сирена с желе от дюли и чаша възхитително мори — червено френско десертно вино, което положително ще оцените.

С малък поклон той показа, че е свършил. Всички заръкопляскаха.

— Започваме вечерта с ризлинг „Тим Адамс“ — един от любимите ми аперитиви, който ще подчертае вкуса на скаридите до съвършенство. И преди да сте се гмурнали във вихъра на пиршеството, бих искал да вдигна тост…

Той вдигна чаша, а очите му святкаха, когато отправи поглед през масата към Ник.

— Искам да се възползвам от възможността да ви благодаря, че избрахте нас за специалната си вечер и да ви пожелая всичко най-хубаво в новия ви живот… и ако решите да доведете тук съпругата си на първата ви годишнина от брачния ви живот, в спалнята ви ще се изстудява бутилка шампанско.

Тези негови думи бяха посрещнати с одобрителен рев.

— Така че, без да се помайвате повече, вдигнете чаши за Ник и…?

Той погледна въпросително Ник.

— Софи — отвърна Ник през стиснати зъби.

Лука се усмихна.

— За Ник и Софи.

— За Ник и Софи — подеха хорово от масата ергените и вдигнаха чаши.

Ник седеше със замръзнала усмивка на лицето. В гърдите му бушуваше гняв. Този тост беше режисиран изцяло от Лука. Практически беше като хвърлена в лицето ръкавица. За миг му се дощя да преобърне масата, да сграбчи Лука и да го хвърли в средата на помещението. Щеше да прилича направо на проклета задушена скарида, когато свършеше с него.

Копеле.

Но, разбира се, не направи нищо. Остана да седи и да преглъща храната насила, като едва не се давеше на всяка хапка. И не се напи. Преструваше се, разбира се, като пълнеше чашите на всички, но подминаваше своята.

Трябваше да остане трезвен. Щеше да се измъкне оттук, веднага щом позволеше приличието. Ще си отиде у дома, в Мил Хаус, при Софи. Щом я прегърнеше, всичко отново щеше да се нареди.

 

 

Под същите звезди, през няколко улици от „Крайморската къща“, Тони се събуди задъхан. Луната се плъзна покрай прозореца му и надникна вътре. Той остана да лежи с блъскащо сърце — тревогата, тежката храна на вечеря, виното… Едва дишаше. Ами ако това беше сърдечен пристъп? Опита се да се отпусне и успокои, но колкото повече се опитваше, толкова по-зле се чувстваше.

Докато спеше, в главата му се бе завъртяла една гадничка мисъл и сега светеше като неонова реклама. Ами ако Лора се върне при Марина и й разкаже, че се е срещнала с него? Представи си сцената. „Няма да повярваш какво направих през уикенда, мамо. Отидох да се срещна със стария ти учител по рисуване. Мислех, че може да ми е баща.“

Той продължи да си повтаря, че тя нямаше да направи това.

Стори му се, че Лора предпочиташе да запази целия епизод в тайна. От самото начало операцията е била скрита. Марина нямаше представа какво се е канела да направи и Тони не мислеше, че Лора щеше да хукне да й разправя.

Но пък би могла. Неудовлетвореността, че не е разкрила самоличността на баща си, би могла да надделее. Можеше да се опита да притисне Марина и да изтръгне от нея признание.

И после какво? О, мили божичко, после какво? Ако Марина накрая си признае, Лора веднага щеше да се върне и да се изправи пред него, вече не толкова добронамерено, без да му вярва. И той ще трябва да й признае, че не е бил искрен. Мисълта за това го накара да простене високо и Уенди до него се размърда.

— Добре ли си? — промърмори тя.

— Изядох твърде много шоколадов мус и сирене — каза й той, като стисна ръката й. — Ще се оправя.

Видя я как му се усмихва под лунната светлина и потъва отново в сън.

Той остана буден, превъртайки главоблъсканицата отново и отново в ума си, докато не пукна зората и най-сетне не потъна в изтощена и неспокойна дрямка.

 

 

Колин знаеше, че няма шанс да заспи.

След като Алисън си тръгна, той се върна при Челси. Двамата изгледаха „Нещастен случай“^[2], защото това беше любимият й филм, нищо че според него не беше съвсем подходящ за нея. Предполагаше, че щеше да води с нея подобни спорове до края на живота си и изгледа кървавите епизоди, смаян, че тя като че ли получаваше голямо удоволствие от тях. После я зави в леглото и отиде в своята стая, където се захвана с финансите си.

Трябваше да се изправи очи в очи с вероятността, че бракът му е приключил. Ще трябва да продадат къщата. Нямаше нужда да я задържат, след като Мишел и Райън вече не си бяха у дома през цялото време. Освен ако Алисън не пожелаеше да остане в нея, разбира се. Той не искаше да я принуждава да напусне, макар че къщата щеше да е твърде голяма за сам човек.

Трябваше да се занимае с всичките тези въпроси.

Междувременно химикалката му хвърчеше по страниците — събиране, изваждане, деление, процент. Това го разсейваше от емоциите. От факта, че тази вечер всъщност приключи неговия двайсетгодишен брак. Наивната му мечта за щастлив край за всички рухна.

И сега се налагаше именно той да дели плячката.

Колин реши, че го бива много повече с цифрите, отколкото с хората.

 

 

След като Алисън избяга от „Крайморската къща“, отиде до колата си на паркинга.

Седна зад волана и осъзна, че нямаше начин да шофира. Главата й се маеше — дали от питиетата или от шока, не беше сигурна, но определено беше надхвърлила границата. Не можеше да рискува да шофира в това състояние три часа по магистралата. От друга страна пък се намираше в един от най-популярните крайморски курорти на Англия по време на дългия уикенд. Къде, за бога, щеше да намери място да отседне?

Тя излезе уморено от колата, грабна чатната си и тръгна. Кръстосваше улиците, търсейки с поглед надпис „Свободни места“, като се увиваше в жилетката. Дневната жега се беше стопила, отстъпвайки място на влажния морски въздух. Започна да си мисли, че след час обикаляне с бърза крачка може би е изтрезняла достатъчно, за да шофира, когато видя обявата „Стаи за нощувка със закуска!“ пред несимпатична къща на калкан от трийсетте години. Алисън не хранеше големи надежди да намери нещо наистина добро без предварителна резервация в подобна нощ, но вече беше напълно изтощена.

След десет минути я настаниха в най-депресиращата стая, в която беше влизала някога. Седна предпазливо на леглото, огледа обстановката и си помисли, че стаята всъщност отговаряше на настроението й. Шарени завеси в тъмнорозово и виолетово. Покривката на кревата в същия десен беше отгърната, разкривайки отдолу възглавници и чаршафи от омекотен найлон в зелено. Тъмен и тежък гардероб, бяла тоалетка с натруфени позлатени дръжки, две от които липсваха. Имаше туристически чайник, кафява чаша без чинийка, малко бурканче нескафе и кутия пастьоризирано прясно мляко.

Алисън се сети за седмицата, която прекараха с Колин в Ко Самуи^[3] миналата Нова година. Басейнът, който като че ли се сливаше с хоризонта, свежите тропически плодове, колосаното спално бельо. Божествените масажи. Беше толкова доволна. Мишел и Райън се занимаваха със своите си работи. За пръв път не бяха дошли на почивка с родителите си и Алисън си помисли, че това е началото на нов период в живота й. Период, когато те двамата можеха да доставят удоволствие и на себе си след години тревоги и съобразяване с децата.

По онова време не знаеше нищо за ужасната тайна, която Колин криеше.

Стаята миришеше остро на евтини препарати за почистване и някакъв отвратителен освежител за въздух. След изпития на гладен стомах джин от миризмата й се повдигаше. Заля я вълна на умора, но нямаше да легне в леглото. Потръпна от мисълта кой ли е лежал в него преди нея. Вместо това легна върху покривката и подви крака, като притисна жълтата декоративна възглавница с къдрички към стомаха си. Чу някакъв шум, после разбра, че това е тя, че стенеше от болка.

Не болка от това, което Колин току-що й беше казал, а от съзнанието, че всичко беше по нейна вина.

Разбира се, че беше.

Спомни си как го отблъскваше в онези мрачни дни. Как дори от докосването на ръката му до нейната й се искаше да изкрещи. Как скърцаше със зъби в леглото всеки път, когато той се обърнеше към нея. Чувстваше се като от картон — сив, плосък и безжизнен.

Когато най-сетне изплува от тази гадост, изпита невероятно облекчение, че Колин беше все още там и не беше избягал. Беше му благодарна за верността. Знаеше колко кошмарно бе да се живее с нея тогава, защото тя самата не се понасяше. Отвращението и омразата й бяха изострили до такава степен, че понякога се удряше в стомаха, щипеше се жестоко или се нараняваше до кръв.

Какво ще прави сега? Какво ще кажат хората? Каквото и да се случеше, накрая истината щеше да излезе наяве. Тя се почуди стреснато дали пък хората вече не знаеха? Дали не научаваше последна за Челси? Дали вече не беше станала за посмешище?

В устата й киселееше. Беше пресъхнала от алкохола. Помисли си, че ще повърне и се задави. Сънят беше единственото й убежище. Той я спасяваше и по време на депресията; единственият начин да избяга от самоомразата. Тя затвори очи, за да не вижда острата жълта светлина на нощната лампа — не искаше да я угаси — и зачака сладкото облекчение на забравата.

 

 

Малко след полунощ ергените изпълзяха нагоре по стълбището на „Крайморската къща“, бяха пияни, но останаха верни на обещанието купонът да не загрубява. До дванайсет и половина, упоени от морския въздух и великолепната храна и изпитото вино, вече всички бяха заспали.

Ник изчака да чуе тихото похъркване на Гюс, преди да си опакова тихичко багажа, а после взе обущата си в едната ръка и ключовете в другата. Щеше да изпрати на Гюс съобщение, когато се прибереше у дома — ще го помоли да предаде извиненията му на другите момчета. Можеше да им каже истината, ако иска. Не му пукаше. Просто трябваше да се махне оттук. Вече беше уредил сметката, така че съвестта му беше чиста. Младото момиче на рецепцията изглежда се разтревожи, че той заминава, но Ник не й даде никаква възможност да говори.

През нощта градчето беше призрачно тихо, нямаше ги шума и блъсканицата. Чуваха се единствено вълните, които се плискаха в стената на пристанището и подрънкването на шамандурите. Ник си представи контрабандисти, които безшумно като него се промъкваха под прикритието на здрача. Когато откри колата си и запали мотора, помисли стреснато, че ще събуди целия град, толкова силен му се стори звукът.

Натисна педала за газта, докато изкачваше пътя по хълма, който извеждаше от Пенфлийт. Пътуваше, отдалечаваше се от „Крайморската къща“. По-далеч от миналото си. По-далеч от Клеър.

У дома, при бъдещата си съпруга.