Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Long Weekend, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Шведова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2021 г.)
Издание:
Автор: Вероника Хенри
Заглавие: Дългият уикенд
Преводач: Лидия Шведова
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-139-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9219
История
- — Добавяне
Глава първа
Проклетите чайки. И проклетият Джеф. Защо не е хвърлил боклука в кофата, както му е редът? Казваха му неведнъж, че чайките ще разкъсат плика на парчета, ако го трупне върху капака на кофата, ама той изобщо не слушаше. И, разбира се, пликът беше изкормен и съдържанието му разпиляно върху квадратния метър и половина трева, която минаваше за предна градинка. Тревата, която никой не косеше, така че беше израсла колкото се може по-високо, а после беше клюмнала от тежестта си. Анжелика блъсна по прозореца на банята, но петте чайки не й обърнаха внимание и ликувайки, кацнаха върху остатъците от опаковка от заведение за бързо хранене, донесена от някого изглежда от някаква среднощна веселба, макар че бог знае откъде — Анжелика беше почти сигурна, че на петдесет мили околовръст нямаше никакво заведение за бързо хранене. Това беше цената, която човек плащаше да живее в Пенфлийт. Красиви гледки — да, но нито едно от нещата, жизненоважни за средния двайсетгодишен младеж или девойка, като например „Топ шоп“ или „Макдоналдс“, или дори едно проклето кино.
Споменеше ли се Пенфлийт, повечето хора се сещаха за живописното му пристанище, пълно с весело подскачащи лодки и чаровните стари тесни улички с още по-старинни къщурки, боядисани в сладоледено-пастелни цветове — тема на хиляди стереотипни рисунки, повечето окачени за продан в баровете и кафенетата, с тежки цени по тъжните им дървени рамки. Магазините продаваха смущаващо модерно ежедневно облекло — роклички на цветя, раздърпани потници в млечнорозово и синьо и шарени гумени ботуши, чаши за чай и мляко с интригуващи надписи — и всичко това на прекомерно високи цени. Из улиците препускаха възбудени до крайност семейства, опиянени от разнообразните възможности за почивка и забавление, сякаш без изобщо да забелязват местните жители, които поддържаха реда и уюта в градчето през дългите зимни месеци, а в сезона любезно сервираха чая със сметана и джина с тоник. Градчето беше известно като „крайморско убежище“ и през лятото човек не можеше да се обърне от мъже с шорти в цвят каки и мокасини и уханни съблазнителни мамчета с изкусително прилепнали по краката им панталони и слънчеви очила „Шанел“.
Онова, което не знаеха повечето посетители на Пенфлийт, беше, че ако подминат музея и завият наляво покрай миниатюрната пожарна, а после прехвърлят хълма и тръгнат право по Акланд Авеню, ще открият неугледна мрежа от запуснати къщи-близнаци, абсолютно несъвместими с морската идилия, над която се издигаха. Тук беше неромантичната част на градчето, която обитаваха онези жители на Пенфлийт, чиито домове не бяха благословени с изглед към зеленото речно устие и морето зад него, а единствената им надежда за някакви доходи беше туристическият сезон, когато превиваха гръб в сменяне на чаршафи и чистене на тоалетни. Освен ако нямаха късмета да работят във фабриката за пайове в близката индустриална зона по пътя към Сейнт Остъл.
Но дори и шансовете да сменят чаршафи и да чистят тоалетни намаляваха. Собствениците на хотели, кафенета и ресторанти поемаха голяма част от мръсната работа, за да намалят разходите си. А много от къщите, предлагащи някога нощувка със закуска, бяха преустроени в апартаменти под наем без храна. Времената бяха тежки и въпреки че се тръбеше как това лято хората нямало да заминат на почивка в чужбина заради рецесията, резервациите все още бяха малко. Освен може би в скъпата част, която продължаваше да се замогва и местата там бяха отдавна резервирани за цялото лято. За което Анжелика беше искрено благодарна. Беше започнала преди пет години като камериерка в „Крайморската къща“ за уикендите и по време на празниците. Когато завърши училище, й предложиха редовна работа на рецепцията и тя сграбчи тази възможност с две ръце. После, преди три седмици, я повишиха в помощник-мениджър.
Тя вдигна костюма си от пода, където го беше захвърлила предната вечер. Черната ленена пола беше измачкана, сакото — по-малко. Опита се да приглади плата с ръка, но гънките бяха дълбоки. Налагаше се да го изглади. Клеър щеше да побеснее, ако не изглеждаше като извадена от кутия. „Крайморската къща“ предпочиташе стила пред практичността. Всичко изискваше много грижи — от чаршафите от египетски памук до лъскавите стъклени и хромирани повърхности в баните, които трябваше да се лъскат с мека кърпа. Нямаше прошка.
Като помощник-мениджър поне вече нямаше да й се налага да блъска като товарно добиче, освен ако наистина не им достига персонал. Анжелика бе дълбоко развълнувана от повишението си, макар че вълнението й бе помрачено донякъде от факта, че заплатата й не се повиши много.
— Разходите ни са изключително свити в момента — обясни й Клеър. — Но ако лятото е успешно, ще получиш бонус.
А ако не беше? Анжелика бе прекарала в Пенфлийт целия си живот и разбираше твърде добре, че едно мрачно и дъждовно лято е като целувката на смъртта за всеки курортен бизнес. И не беше сигурна докога „Къщата“ ще може да поддържа сегашните високи цени. Луксът беше хубаво нещо, но над двеста лири стерлинги за една нощ? Ако слънцето не напечеше истински, щяха да са късметлии да не фалират до края на лятото.
Което би било ужасно. Не на последно място за нея самата. Анжелика тъкмо си бе стъпила на краката. Обичаше всеки миг от работата си в хотела и беше жадна да научи повече. Всяка работа, която бе работила преди това, беше просто средство за постигане на определена цел, начин да припечели нещо, но това беше различно. Ако ще остава тук до края на живота си — а в момента нещата изглеждаха точно така — то „Къщата“ беше правилното място.
Със сигурност хотелът бе в подчертан контраст с домашната й обстановка. Тя огледа банята с отвращение. Розовите плочки бяха стари и напукани, с наслоена мръсотия във всяко ъгълче и пукнатина. Джеф беше приспособил някакви маркучи към крановете, уж за да ги използват като душ, но не бяха достатъчно дълги, за да свършат работа. Анжелика вече почти не използваше банята у дома си. Вместо това се промъкваше по време на почивките си в някой от хотелските апартаменти, като проверяваше кой от тях предстои да бъде почистен. Обожаваше мощната водна струя от душовете, горещата вода, билковия дъх на розмарин от безплатния душгел, дебелите бели хавлиени кърпи…
Колко чудесно би било да живее така през цялото време. Защото имаше хора, които живееха така и тя го знаеше. Не всеки бе в безизходица. Макар че нейната безизходица не беше нейно дело. Сети се за приятелките си, наивните глупави момичета, които сами се бяха натикали в ъгъла, заради майчинските добавки като редовен доход. Опитите им за хитруване й бяха смешни. И как би могло обременяването с дете да ти помогне? Беше виждала мърлявите апартаментчета, които получаваха, познаваше и мизерните пари, които им даваха. Това не беше никакво бъдеще.
Разбира се, тя можеше да си тръгне винаги, когато поиска. Но как да го направи? Просто не беше толкова егоистична. Черта, която не беше наследила от майка си.
Погледна се в огледалото на аптечката, която висеше над мивката. Млечнобяла кожа, очи, които въпреки че не бяха големи, бяха яркосини, мека, копринена черна коса, подстригана до раменете й на черта, широка уста с плътна долна устна. Без грим не изглеждаше нищо особено, което беше полезно за работата й през деня, тъй като можеше да се слее с фона. Но вечерно време — с черна очна линия и фалшиви мигли, и с яркочервено червило — Анжелика можеше да се гримира така, че трудно да я забравят. Жалко, че нямаше кой да го оцени.
Е, освен един човек, а той определено бе недостижим за нея. Затова тя не си позволяваше да мисли за него по-дълго от необходимото.
Грабна дрехите си и се втурна надолу, прескачайки стълбите с дългите си крака. Измъкна дъската за гладене от мястото й между хладилника и стената, изправи я с трясък, без да обръща никакво внимание на това, че Джеф слушаше внимателно по радиото сводката за движението. Той беше куриер и за него беше важно да знае дали заради празничния уикенд задръстванията вече са започнали.
— Налей един чай, Джеф — измърка му тя, докато включваше ютията и нагласяваше регулатора на най-висока степен.
Нямаше да му каже за боклука. Ако признаеше, че го е забелязала, щеше да се почувства задължена да го прибере, а тогава щеше да закъснее за работа. Майка й щеше да го открие веднага щом благоволеше да се измъкне от леглото. Нека тя да се разправя. В крайна сметка Труди нямаше никаква друга работа.
Джеф протегна ръка, без да мигне, и наля тъмнокафявите остатъци от един чайник от неръждаема стомана в голяма чаша, плисна вътре мляко от кутията, а после й го подаде услужливо.
— Тъй — Анжелика доближи чашата до устните си, а после направи гримаса, когато разбра, че чаят е хладък. — Бър-р-р… отвратителен е.
— Знаеш къде е чайникът — парира я Джеф.
Тя тръсна чашата отстрани, когато парата засъска сърдито от ютията.
— Хайде. Запари ми пресен. Знаеш, че искаш да ми запариш.
Той завъртя очи и стана, като се затътри тежко към чайника.
Повдигаше й се само от вида му — изхвръкналото шкембе под тениската с щампа на „Джак Даниелс“, оптимистично натикана в джинсите му и пристегната с колан с тежка позлатена катарама. Като прибавиш към това посивялата конска опашка и козята брадичка… Анжелика потръпна, чудейки се с какво ли е привлякъл майка й.
Всъщност, знаеше с какво. Джеф беше мил. Абсолютен грозник и досаден до смърт, но добра душа. Какво ли не правеше за майка й — е, като се изключи хвърлянето на боклука в кофата — и Анжелика му бе благодарна за това, защото така тя по-малко се товареше. Във всеки случай Джеф може и да изглеждаше мърляч и да имаше ужасен вкус за дрехи, но беше милион пъти по-добър от последния приятел на майка й.
Анжелика не разбираше защо трябва да прикрива голотата си, докато гладеше. За негово нещастие предшественикът на Джеф се бе възползвал от факта, че е само по бельо, за да я опипа експериментално, като пъхна пръсти в гащите й. Анжелика го сграбчи за китката, тръсна ръката му върху дъската за гладене и притисна ютията към дланта му. Замириса на изгоряло месо, последвано от рев на болка и ярост. На онзи тип му бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво се беше случило.
— Ти, луда крава такава! Ще викна проклетата полиция. Това е нападение, да. Господи! — Той изтича до мивката и завъртя крана на студената вода. — Ще заведа дело още другата седмица.
Анжелика го наблюдаваше спокойно.
— Тогава ще откриеш, че е било самозащита — отвърна му тя.
Труди слезе долу, за да разбере за какво е цялата тази шумотевица.
— Трябва да ме заведеш в болница! — Той протегна към нея наранената си длан. — Тя залепи ютията за проклетата ми ръка.
— Ръката, с която бръкна в гащите ми — уточни Анжелика. — И спри да хленчиш. Не беше толкова гореща, беше настроена само за полиестер.
Това се случи, преди Анжелика да постъпи в „Крайморската къща“, когато още работеше в магазина за тестени изделия.
— Не трябваше да гладиш по бельо! — изкрещя майка й.
— Къщата е и моя. Ако искам, ще гладя гола — изкрещя й Анжелика в отговор.
Типът повече не се весна и майката на Анжелика се цупи със седмици. Докато не откри Джеф на една кънтри вечер в местната кръчма и не го довлече у дома. Оттогава той беше част от мебелировката. Но донесе известна стабилност в домакинството, защото, когато до Труди имаше мъж, тя определено бе по-спокойна и нещата вървяха по-леко.
Анжелика тресна ютията върху поставката й.
— Прибери я вместо мен, чу ли? — помоли тя, докато излизаше, с пълното съзнание, че той ще го направи.
— Хей… ами чаят ти? — попита той възмутено.
— Нямам време…
Втурна се по стълбите нагоре, като погледна часовника си.
Беше оставила Дил да поспи възможно най-дълго, но ако не го вдигнеше сега, щяха да закъснеят. Тя бутна вратата на стаята му, търсейки с очи очертанията на телцето му под завивката със Спондж Боб и пристъпи вътре, избягвайки отломките по пода — празни касетки от дивидита, карти с футболни звезди и пластмасови мутанти с остри ръбове, които ти съсипваха краката, ако стъпиш случайно върху тях.
Той все още спеше дълбоко със слушалки на ушите. Тя долови тенекиеното сопрано на Джеси Джей от непрестанно повтарящото се парче. Дил винаги заспиваше с включен айпод. Анжелика се тревожеше, че така мозъкът му никога не си почиваше както трябва. Беше прочела някъде, че децата трябва да спят на изгасена светлина и без стимулации. Служителката от медицинския патронаж й каза да не се тревожи. Анжелика обаче не вярваше много-много на медицинския патронаж. Жената като че ли искаше само да я оставят на спокойствие, също като майка й. И двете не вземаха присърце кое ще е най-добро за Дил.
— Хей. Сънчо.
Тя го боцна с пръст през меката завивка. Очите му се отвориха. Анжелика измъкна нежно слушалките от ушите му.
— Не искам да ставам — простена Дил и се протегна.
На осем години той все още беше с пухкави бузки и пръстчета като на малко дете. Малкото й братче. Е, полубратче — нито един от братята или сестрите на Анжелика не бяха от един и същи баща, но при вида на Дил сърцето й винаги се свиваше.
— Хайде. Имаш половин час. Облечи се и си измий зъбите.
Ако оставеше на майка си, Дил щеше да продължи да спи още два часа. Според Труди нямаше значение дали ще закъснее за училище, при положение че едва ли щеше да научи кой знае какво. Какво значение имаха няколко часа тук или там? Но Анжелика вярваше в установения ред. Редът беше важен за Дил.
Той се обърна на другата страна, вдигайки ръце над главата си в знак на протест. Тя се наведе да го погъделичка и той се замята, като накрая се изтърколи от леглото, предавайки се и пльосна в краката й, ухилен до уши.
Сърцето й се разтопи, винаги се разтапяше. Тя го обичаше. Дил бе извадил късмет, защото имаше нужда от нея. Ако Анжелика някога си тръгнеше, не хранеше някакви надежди за бъдещето му. Труди нямаше да се бори за него — да го вземат в местното училище, да се отнасят с него като с нормално дете. Неговият Дауновсиндром не беше от най-тежките случаи. Но той имаше нужда от последователност, стабилност, грижи и дисциплина. А Труди не беше способна на нищо такова. Хаотичните й родителски действия, непостоянните й настроения и периодите на черна меланхолия бяха последното нещо, от което Дил се нуждаеше. Не че Труди не обичаше сина си — разбира се, че го обичаше — но тя като че ли не можеше да прави жертвите, които бяха необходими.
Анжелика се опитваше да му даде онова, от което той имаше нужда. Беше му почти като майка. Не й беше неприятно. Как би могло? Дил беше картата, която й се беше паднала, и тя никога нямаше да го остави, докато той имаше нужда от нея. А не беше чак толкова тежко. Можеше да работи когато иска, да излиза когато поиска, защото отговорността не беше само нейна. Другите също правеха по нещичко — дори двете й полусестри Кимбърли и Фей. И Джеф. Но Анжелика беше предпазната мрежа на Дил. Тя виждаше проблемите преди останалите и реагираше. Майка й беше склонна да остави нещата на течението. Дил, разбира се, щеше да оцелее, ако го оставеха на грижите на Труди, но Анжелика искаше той не само да оцелее. Искаше Дил да получи от живота всичко, което може. Водеше го на плуване и на езда. Четеше му и му помагаше с домашните. Водеше го на тренировки по футбол. Насърчаваше го толкова, колкото й позволяваха времето и парите.
Той беше малкото й другарче.
След половин час двамата излязоха от къщи — Дил със старателно пригладена с гел коса, както я харесваше, в зелената си училищна униформа и раницата с Доктор Ху на гръб, и Анжелика с идеално изгладен костюм и безупречна коса. Тя го изпрати до портата на училищния двор и го целуна за довиждане заедно с други майки, докато собствената им майка спеше непробудно.
И така беше всеки ден.
С влизането си в „Крайморската къща“ гостите неизменно ахваха от удоволствие. Квадратната пететажна сграда с изглед към пристанището на Пенфлийт някога бе подслонявала митницата. Имаше дебели каменни стени и широки прозорци, които я изпълваха със светлина. Вътре ги посрещаше неочаквано уютен декадентски разкош, далеч от отвратително баналната морска тема — Пенфлийт бездруго изобилстваше от моряшки нашивки. Стените бяха облепени с бледозелени тапети с релефни изображения на птици в златни клетки. Над рецепцията висеше полилей от муранско стъкло, хвърлящ розово сияние върху черната дъска, на която отбелязваха прогнозата за времето и часовете на приливите; под нея висяха ключовете за осемте стаи, закачени на огромни кожени ключодържатели, невъзможни за губене. В малкото кътче за отдих имаше шезлонг, тапициран с кадифе в кафяво и оранжево, и два клубни стола с шагренова кожа. На кръгла маса в центъра на преддверието стоеше облицовано със стъкло сандъче, пълно с мъх и буйно растящи лютичета. Въздухът миришеше възхитително — ароматът на прясно кафе се смесваше с аромата на огромна свещ с три фитила, която ухаеше на канела, джинджифил и кардамон.
Цялостният ефект беше едновременно успокояващ и стимулиращ. Сякаш влизаш в малко убежище, уникално и специално. Клеър мразеше определенията „необичайно“ и „класически модерно излъчване“ — смяташе, че и с двете се злоупотребява — но знаеше, че хотелът ги олицетворява, въпреки че тя никога не би пожертвала стила, заради ексцентричността. Всичко беше точно каквото трябваше да бъде.
Тя плъзна поглед по списъка на гостите, които щяха да пристигнат за уикенда. Трите стаи на третия етаж бяха резервирани за ергенска вечер. По двама във всяка стая. Обикновено Клеър избягваше ергенските сбирки, но Гюс Андрюс, кумът, я успокои. „Идваме да поплаваме с лодка. Искаме само хубава вечеря и хубаво вино — каза й той. — Няма да оставим младоженеца вързан гол на рецепцията, обещавам ви.“ Говореше учтиво и с радост изпрати солиден депозит, така че Клеър прие резервацията, като стискаше палци той да удържи на думата си.
Две от стаите на следващия етаж бяха свързани помежду си и можеха да се резервират за семейства с „възпитани деца над десет години“. Тези свързани стаи бяха резервирани от някой си мистър Колин Търнър, който искаше спалня в едната стая и две отделни легла в другата — за своя „приятелка“ и дъщеря й. Това веднага заинтригува Клеър. Думичката „приятелка“ винаги отекваше с няколко значения.
Най-малката стая, онази, която ласкаво бяха нарекли „килера за метли“ на сайта си, беше резервирана от някоя си мис Лора Старлинг. И най-сетне, апартаментът на първия етаж, чиято дневна и балкон бяха с изглед към пристанището, беше резервиран за най-важните им гости — мистър Тревър Парфит и съпругата му Моник. При мисълта за пристигането им стомахът на Клеър леко се преобърна.
Винаги настаняваха Тревър и Моник в този апартамент, защото те държаха двайсет процента от „Крайморската къща“. Тревър беше отколешен почитател на Лука, още от готварските му години в Лондон. Когато научи, че Клеър и Лука кроят планове да си купят собствен хотел, той посрещна с отворени обятия шанса да инвестира. Семейство Парфит ги посещаваше редовно, идваха за празничните уикенди да се насладят на плодовете от инвестицията си и дори си бяха купили яхта — лъскава бяла моторница, която стърчеше като забрал пръст в пристанището на Пенфлийт.
А сега, както се оказа, на двамцата им беше хрумнала блестяща идея. Искаха да отворят хотел в Лондон и Клеър с Лука да идат при тях. Бяха повдигнали въпроса на неофициалната им годишна среща преди три седмици. Тревър бе предложил да се нарича „Къщата в Сити“ и Клеър леко се подразни. Името „Крайморската къща“ беше нейна идея. Сега Тревър като че ли искаше да го превърне в запазена марка и Клеър не можеше да се отърси от мисълта, че той по някакъв начин й бе отмъкнал идеята. Каза си, че именно по този начин бе успял в живота, а Тревър определено бе успял. В днешно време малцина можеха да отделят пари, за да ги инвестират в хотел.
Тревър също така гореше от желание Моник да участва колкото може повече в това начинание, особено в областта на „декора“. И без да беше посетила къщата им, Клеър знаеше, че Моник щеше да се стреми да постигне ефект ала Джаки Колинс — Версаче — списанието „Хелоу!“ — от горе до долу мрамор, леопардови кожи и екстравагантна показност, което изобщо не беше в стила на Клеър.
Когато впоследствие сподели опасенията си с Лука, той само се разсмя.
— Можеш да се оправиш с нея. Остави я да избере някоя и друга завеса и няколко възглавници.
— Тя ще иска нещо повече!
— Тогава я накарай наистина да поработи яко. Да пада от умора, тичайки за мостри из цял Лондон. Скоро ще й омръзне.
Клеър не беше сигурна. Моник беше от онези хора, които захапваха яко стръвта и никога не я пускаха.
— Само й се усмихвай сладко и се съгласявай. После ще вземем парите и ще офейкаме. Обещавам ти, че Тревър ще ни остави да се измъкнем. Този проект цели само да задоволи суетата им.
Клеър не беше сигурна каква полза имаше да участват в подобен показен проект за задоволяване на нечие грандоманско его, но Лука настояваше.
— Тревър няма да иска проектът да се провали. А след време на Моник ще й писне. Все някой ден ще имаме възможност да им изкупим дела. Довери ми се, Клеър.
Клеър не спираше да се чуди това ли наистина искаха те с Лука. Да, заветната мечта на Лука беше да има собствено заведение в Лондон, но те бездруго едва свързваха двата края. Той изглежда смяташе, че просто могат да оставят „Крайморската къща“ в сведущите ръце на онзи, когото щяха да изберат за тази задача. Клеър знаеше, че нещата не са толкова прости. Кой например щеше да готви? Хората идваха да опитат ястията на Лука, искаха да вкусят резултата от леката му ръка и вдъхновеното жонглиране с различните вкусове. Те не искаха заместител.
Тя реши, че засега няма да се тревожи за тези проблеми. До превръщането на мечтата в реалност имаше дълъг път. Вместо това принтира регистрационните формуляри за гостите през уикенда и точно си отбелязваше специалните им изисквания в един тефтер, когато входната врата се отвори и влезе Анжелика.
Анжелика беше спасителният пояс на Клеър. Когато отначало започна като камериерка на половин работен ден, Клеър веднага долови нещо у нея — някакъв глад за знания и бърза реакция, които бе убедена, че ще може да овладее. Когато научи, че Анжелика завършва училище, тя й предложи да я обучи като рецепционистка в хотела. Момичето беше обхванато от радостна възбуда — канеше се да започне работа в туристическа агенция в Бодмин. Клеър й даде двеста лири стерлинги да си купи прилични дрехи и да смени розовите си кичури с по-ненатрапчива прическа. И трябваше да си извади пиърсинга от езика. Розовите кичури и пиърсингът бяха приемливи за една камериерка, но не и на рецепцията.
Анжелика се появи отново следващия понеделник с тъмнокестенява, късо подстригана коса, облечена в черна ленена пола (беше малко късичка, но Клеър трябваше да признае, че това може би нямаше да навреди), бяла блуза по тялото (е, черният й сутиен се виждаше ясно отдолу, но беше валидно същото заключение), семпло ленено сако и чифт обувки на равна подметка. А сега, три години по-късно, тя беше почти — почти — готова да я оставят да стопанисва хотела. Все още бе склонна от време на време да използва острия си език и Клеър полагаше усилия да изглади тези нейни остри ръбове, преди да я пусне да се вихри, но се гордееше с протежето си.
Тя също така се стремеше да я закриля. Знаеше, че в дома на Анжелика не всичко е наред, че момичето посреща много сериозно отговорността за малкото си братче и че майка й, Труди, беше непредсказуема. Клеър никога не любопитстваше, но забелязваше кога Анжелика е под напрежение и я подкрепяше, доколкото можеше. Междувременно я стопляше мисълта, че е дала възможност за работа на едно местно момиче, вместо да покани някой самодоволно амбициозен новоизлюпен випускник от университетските курсове по хотелски мениджмънт. И по някакъв странен начин те доста се бяха сближили, въпреки разликата в годините. Когато нямаше много работа, си разменяха клюки, бъбреха и споделяха тайните си. А веднъж-дваж пъти годишно през зимата, когато хотелът беше почти празен, отиваха в големия търговски център в Бристол и като две непослушни ученички, избягали от час по математика, пазаруваха. Връщаха се натоварени с кутии с обувки, мостри на гримове и рокли, които никога нямаше да облекат в Пенфлийт, но които всяко момиче трябваше да има в гардероба си.
В замяна на това Анжелика никога не злоупотребяваше с щедростта или с откровеността на Клеър. По време на работа те бяха екип и двете бяха достатъчно разумни, за да не размиват границата между работодател и служител. Извънредното сближаване с някого, който работи за теб, можеше да се окаже пагубно и за личните, и за професионалните отношения. Клеър знаеше това. Струваше й се, че ще съумее да поддържа правилния баланс.
— Хей — каза тя. — Надявам се да си готова за уикенда. Очертава се да е дълъг.
— Паркингът вече се запълва — отвърна Анжелика. Тя взе списъка с гостите и направи гримаса. — Мистър и мисис Парфит? Пак ли? Нали идваха само преди две седмици.
— Е, трябва да сме особено любезни с тях през този уикенд.
— Винаги сме любезни — запротестира Анжелика. — Едва се сдържам да не го ударя, когато ме потупва по дупето.
Клеър се разсмя. Вярно беше — Тревър Парфит беше от старата школа, от онези типове, които наистина не смятаха за обидно едно потупване по дупето. И жена си наричаше „бебчо“ без намек за ирония.
— Тревър няма да се промени.
— Не — каза Анжелика. — Но защо трябва да сме особено любезни? Със семейство Парфит тук винаги се държим като с царски особи.
Клеър се поколеба. Не бяха казали още на никого за възможността за нов хотел — подобни слухове винаги тревожеха персонала — но ако сделката станеше, щеше да се наложи да разчита на Анжелика повече от всякога. И тя реши да й се довери.
— Само между нас — каза тя, — но Тревър и Моник може да поискат от нас да отворим хотел в Лондон.
По лицето на Анжелика премина сянка.
— Няма да напуснеш, нали? — попита тя. — Защото аз няма да работя тук без теб. Знаеш това, нали?
— Не знаех — каза Клеър весело. — Но ти нямаш нужда от мен.
— Няма да работя за никой друг.
— Трогната съм от лоялността ти — усмихна се Клеър. — Не се тревожи, още не съм тръгнала. А и във всеки случай това може да е добре за теб. Ще имаме нужда от някого да пази крепостта тук, ако всичко се нареди.
Анжелика не каза нищо. На Клеър й се дощя да не беше споменавала лондонския хотел, но тя не обичаше тайни. От опит знаеше, че са лоша работа. С ъгълчето на окото си видя да идва рибаря с днешния си улов — по-добре да провери доставката и да подпише сметката.
Тя вдигна телефонната слушалка и я връчи на Анжелика.
— Можеш ли да се обадиш в „Будлея“? Трябва ни голям букет за стаята на семейство Парфит, свежи цветя за рецепцията, както и обичайните поръчки. — Анжелика кимна и пое слушалката от Клеър. — И ако можеш да го понесеш, занеси на Лука едно кафе и му кажи да става. Тази сутрин имаме нужда от целия екипаж на борда.
Клеър се насочи към кухнята. Тя самата също имаше нужда от едно свръхсилно кафе и купа домашно приготвена гранола[1] с гръцко кисело мляко и горски плодове. Денят щеше да е дълъг.
* * *
Анжелика изпрати Клеър с поглед, с ужасно чувство на прималяване в стомаха. Чувстваше се несигурна. Хотел в Лондон ли? Какво можеше да означава това?
Определено — промяна. Анжелика не обичаше промените. Искаше нещата да останат завинаги такива, каквито са.
Освен онези неща, които самата тя пожелаеше да промени. Но в живота не ставаше така. Знаеше отлично това. Пое си дълбоко дъх и си каза, че нищо още не е сигурно. Нямаше нужда отсега да изпада в паника. Всичко можеше да се случи. Тя набра номера на цветарския магазин, плъзгайки поглед по списъка с другите искания, които бе отбелязала Клеър, като си отбелязваше на ум кои неща трябваше да свърши най-напред. Ако не друго, Анжелика беше прекрасно обучена.