Кристофър Райх
Клубът на патриотите (72)

Епилог

Пролетта дойде с изобилие от свежест и зеленина. Мекият бриз, извил се над Сентрал парк, стопли въздуха. Хванати ръка за ръка, Томас Болдън и Дженифър Данс седяха на една пейка край пустото бейзболно игрище.

— Мексико Сити? — попита Дженифър. — Но ти дори не говориш езика им.

— Ще се науча — отвърна Томас. — Ще бъде най-големият младежки клуб в страната. Те се нуждаят от управител. Най-вече от някой, които да им помогне да повишат печалбите и да го поддържа печеливш.

— А там няма ли да е опасно?

Болдън сви рамене.

— Мисля, че можем да се грижим за себе си.

Джени кимна.

— Само дето е толкова далече…

— Няма да отида без теб.

— Няма ли?

— Дори не бих си го и помислил.

— Ами майка ти? — попита Джени.

— Боби? Предполагам, че ще ни гостува веднъж на два месеца. Мисля, че е достатъчно, нали?

Три дни след опита за убийството на президента Меган Маккой Болдън получи плик от нюйоркската полиция, съдържащ копие от пръстовите отпечатъци върху пистолета, с който преди двадесет и пет години бяха убити двамата полицаи в Олбани. В придружаващата бележка се потвърждаваше, че принадлежат на Джеймс Джаклин. Бележката бе подписана от детектив Джон Франсискъс. С това ново доказателство и поради липса на свидетели всички обвинения срещу Боби Стилман бяха свалени.

— Вероятно си прав — кимна Джени и присви очи. — Мексико, хм? И очакваш от мен просто така да си стегна багажа и да замина с теб в една чужда страна? Не знам дали мога да го направя. Та ние дори не сме живели заедно.

Болдън стана от пейката и я поведе към площадката за първа база. Коленичи и пое ръката й.

— Дженифър Данс. Обичам те. Искам да прекарам живота си с теб. Ще се… — Той спря по средата на изречението. Вниманието му бе привлечено от черна лимузина линкълн, която спря недалеч от тях. Вратата се отвори и от нея излезе нисък възрастен мъж, облечен в черен траурен костюм. Болдън веднага го позна. — Почакай за секунда, Джени. — Изправи се и изтича към мъжа. — Господин върховен съдия — рече Томас.

— Да не би да съм избрал неподходящ момент? — попита Едуард Логсдън.

— Най-неподходящия.

— Съжалявам, синко. Изникна нещо важно. — Логсдън отпусна ръка на рамото на Болдън и го поведе настрани от игрището. — Трябва да обсъдя нещо с теб.

Томас кимна и погледна назад. Джени стоеше неподвижно, скръстила ръце пред гърдите си.

— Какво точно искате? — попита той.

Логсдън спря и се обърна към него.

— Дошъл съм да говоря с теб за Клуба. Не вярваш, че сме се разпуснали, нали?

Болдън поклати глава.

— Предполагам, че не.

— Ние ти дължим извинение и дълбока благодарност.

— Вижте, каквото и да е, не ме интересува. Всичко свърши. Сега се опитвам да подредя живота си.

— Поне ни изслушай.

Болдън погледна към Джени, сетне въздъхна и рече:

— Добре.

Логсдън пристъпи още по-близо.

— Всъщност, Том, дошъл съм да ти предложа да се присъединиш към нас.

— Да се присъединя ли? Към Клуба?

— Да.

— Шегувате ли се? Искам да кажа, защо точно аз? Не съм ли твърде млад?

— Честно казано, да. Но в твоя случаи възрастта не е решаващият фактор.

Томас мълчаливо чакаше.

— В Клуба на патриотите винаги е имало по един Пендълтън — продължи Логсдън. — Според нашите правила съм длъжен да те поканя да се присъединиш към нас.

Болдън преглътна.

— Джеймс Джаклин… — започна той.

— … е твой баща.

* * *

— За какво беше всичко това? — попита Джени, когато Томас се върна при нея.

— Искаше да се присъединя към Клуба.

— Към Клуба? И какво му отговори?

— Казах му, че ще си помисля. Първо трябва да се погрижа за нещо много по-важно. — Томас Болдън коленичи пред нея. — Докъде бях стигнал?