Кристофър Райх
Клубът на патриотите (24)

23.

— Вижте кой се върна! — провикна се детектив Майк Мелендес, когато Джон Франсискъс влезе в стаята на полицаите. — Нощната смяна не ти ли стигна, Джони? Ами тогава защо не поемеш и моята?

— Стига, Майк. Как си? Да ти кажа истината, отоплението у дома нещо се повреди — излъга Франсискъс, спря пред бюрото на Мелендес и изпука с пръсти. — Стана горещо като в сауна. По обяд ще дойде техник, за да провери радиаторите.

Мелендес се надигна зад бюрото, изпъна внушителната си фигура с всичките си двеста и три сантиметра и погледна нагоре към тавана.

— Да не би да си в смяната от четири до един? Не видях името ти в списъка с дежурствата.

— Не. Реших, че междувременно може да свърша малко от писмената работа.

Мелендес го изгледа тъй, сякаш току-що бе освидетелстван за луд.

— Чувствай се като у дома си.

Франсискъс се запъти към края на помещението и поздрави колегите си. Работният ден на един нюйоркски детектив се разделяше на три смени: от осем сутринта до четири следобед, от четири до един след полунощ (която всъщност приключваше в 12) и нощна. Два пъти месечно на всеки се падаше да „върти двойна смяна“, което означаваше да дежури през втората от четири до един и на следващия ден да продължи в сутрешната от осем до четири. И тъй като повечето от детективите живееха извън Ню Йорк, в стаята на дежурните имаше две легла.

Офисът на детективите в управлението Манхатън север заемаше шестия етаж от тухлената сграда на ъгъла на Сто и четиринадесета улица и Бродуей. Те си поделяха тази сграда със ЗСЖН (Звеното за специалните жертви на насилия), със Службата за закрила на децата и с местния клон на Службата за социални грижи. Много оживено място, където шумът не стихваше от сутрин до вечер. Но в помещението за детективите атмосферата бе по-различна — вътре бе по-просторно от другите служби, по-чисто и винаги се поддържаше температура от 18–19 градуса. Покрай двете дълги стени бяха подредени бюрата, разделени от широка пътека. Подът бе покрит с линолеум, вече напукан, но без петна по него. Стените бяха изолирани със стандартните акустични панели. На една от тях висеше голямо табло за полицейските бюлетини, покрито встрани с пагони на гостуващи полицаи. Франсискъс предпочиташе да гледа него, отколкото снимките, закачени по стената. Там, подредени в редица, се виждаха фотографиите на отличените за добра служба детективи от нюйоркската полиция. Останалите ги наричаха „важните клечки“, с което ги причисляваха към шефовете — комисаря, заместника му и началника на детективите. Някога бе мечтал там да окачат и неговата снимка, но се случиха разни неща.

В този миг Мелендес се доближи и прекъсна мислите му.

— Отведоха ли задържаните? — попита го Франсискъс. Всяка сутрин, точно в осем, една камионетка спираше пред входа, за да отведе задържаните през нощта в Централното полицейско управление на „Полис Плаза“ 1, или както го наричаха съкратено — Едно ПП.

— Преди половин час. Твоят човек си тръгна кротко и мирно.

— Без да проговори?

— Нито звук не излезе от устата му. В какво е забъркан?

— Не знам. Отивам да се срещна с Вики. Ще видя дали тя ще може да изрови нещо за него.

— Узна ли името му?

— За съжаление не точно неговото. Но имам нещо друго, за което ми спомена този, който подаде оплакването.

— Кой? Онзи мистър Уолстрийт?

Франсискъс кимна.

— Удивително е какво е постигнало хлапе като него. Нали видя татуировката му. „Никога не предавай приятелите“. Как ти се струва? Ако имах татуирано по тялото си нещо от този сорт, сигурно щяха да ме изритат оттук.

— Вече няма значение откъде идваш. Важното е какво можеш да вършиш. И как се справяш. Виж какво постигна Били, след като си взе приравнителните изпити за гимназията.

Били, по-малкият брат на Мелендес, бе работил като търговец в една експортна фирма, чийто офис се намираше на осемдесет и петия етаж във втората кула близнак на Световния търговски център. Никой от работещите над осемдесет и четвъртия етаж не успя да се спаси.

— Мир на праха му, Майк.

— Амин — отвърна Мелендес. — О, да, щях да забравя. Лейтенантът спомена нещо, че искал по-късно да се види с теб. Сега е в кабинета си, ако имаш желание.

— Искаш ли да се обзаложим за какво ме вика? — Като активно ангажиран с полицейския профсъюз, Франсискъс постоянно се чувстваше задължен да се занимава с такива въпроси като здравното обслужване, отпуските, условията на пенсиониране на колегите си и други подобни. Лейтенантът вече бе прослужил тридесетте години в полицията и само след месец щеше да се пенсионира. От седмици постоянно досаждаше на всички с опяванията си под каква форма да си получи пенсията.

Франсискъс едва се настани удобно на стола си, когато видя, че лейтенантът излезе от своя кабинет. Макдермот вдигна ръка.

— Джони, трябва да поговорим.

Той с усилие се изправи на крака.

— Още ли мислиш да си направиш застраховка? По-добре недей.

Но лейтенантът поклати глава и се намръщи, сякаш въобще не му се говореше за неговите грижи.

— Ще ми отделиш ли малко време? Трябва да ти кажа нещо.

— Всъщност тъкмо бях тръгнал към компютърния отдел. Появи се една следа, която искам да проверя.

— Ще ни отнеме само минута. — Макдермот отпусна ръка на рамото му и го поведе към кабинета си. Имайки предвид непукисткия характер на лейтенанта, сигурно ставаше дума за въоръжено нападение. Той затвори вратата и се отправи към бюрото си. — Получих от твоя лекар папката със сведенията за здравословното ти състояние.

— А, това ли било — небрежно рече Франсискъс. — Е, да, миналата седмица бях при него. — Но стомахът му се сви на топка.

— Не си ми казал.

— Няма нищо за казване. Просто преминах през обичайната профилактика.

— Само че тук пише съвсем друго.

Франсискъс махна с ръка.

— А, това са само глупости — рече той. — Просто един второстепенен блокаж на сърдечната дейност. Даде ми цял куп хапчета. Така че няма никакъв проблем.

— Електрокардиограмата не лъже. — Макдермот го изгледа втренчено. — Джони, не знаеш ли, че си преживял нещо като инфаркт?

— Не беше инфаркт. Беше само… — Опита се да изглежда самоуверен, но не успя да го заблуди. Пък и не му беше лесно да го лъже, докато го гледа в очите. Макдермот беше такъв добряк, че мястото му по-скоро бе в църквата, а не в полицията. — Да ти кажа истината… нямах представа какво ми беше тогава — започна той, вече доста по-неуверено. — Мислех си, че всичко се дължеше на претоварването през онзи ден. Нали знаеш… професионалните ми задължения…

— А какво ще ми кажеш, ако се установи, че осемдесет процента от твоите пет най-важни артерии са застрашени от запушване? Осемдесет процента! Джони, сърцето ти вече се е превърнало в бомба със закъснител. Защо не си запишеш час за процедурата?

— За процедурата? — Франсискъс смръщи вежди. — Стига с тези тревожни приказки. Та нали оставих цигарите преди пет години. А от десетина години не съм пил нещо повече от някоя и друга бира. Всичко с мен е наред.

— Я се погледни. Лицето ти е посивяло като на призрак — отбеляза Макдермот с искрена загриженост.

— Защото зимата тази година е толкова студена. Ти какво очакваш, да ти приличам на Джордж Хамилтън ли? Защо сам не се погледнеш в огледалото? — Той се обърна настрани, за да не го гледа в лицето. Чувстваше се неудобно, задето бе прибягнал до този наивен опит да смени темата.

Лейтенантът остави върху бюрото си жълтата папка с медицинските сведения за състоянието на Франсискъс.

— Седни.

Детективът се настани на стола.

— Слушай, Боб, нека ти обясня…

— Моля те, Джон. — Той нервно се завъртя. Двамата мъже си размениха многозначителни погледи. Франсискъс сви рамене. Пръв заговори Макдермот: — Прегледах цялото ти служебно досие. Имаш вече тридесет и четири години служба. Плюс първите три години в армията. Някои хора биха се гордели с подобна кариера. Така че ти ще излезеш през външната врата на управлението заедно с мен.

— И какво ще правя тогава? Да се наредя на опашката на чакащите за временна работа? Или просто да си почивам?

— Аз лично бих се чувствал щастлив в подобна ситуация. Ти много добре го знаеш.

— Не си прави труда. Не желая да се превърна в досадник, който наднича зад рамото на някой тип, за да види дали не свива някоя двадесетачка от касата.

— Ето какво ще направиш. Ще следваш процедурата. Ще подадеш молба за нетрудоспособност. Ще се пенсионираш с осемдесет процента от стандартната пенсия. Няма да плащаш данъци. Знаеш правилата, Джони. На нито един полицай не се разрешава да работи при условия, застрашаващи здравето му.

— Докторът смята, че трябва да ме оперират — каза Франсискъс. — На никой полицай не се позволява да продължава да работи в оперативните отдели, след като излезе от хирургичното отделение.

— Остават ти само осемнадесет месеца до задължителната възраст за пенсиониране. Какво се опитваш да докажеш? — Макдермот неспокойно се завъртя в стола си. — Или искаш да умреш на работното си място?

За няколко секунди двамата мъже останаха мълчаливи. Франсискъс се заслуша в шумовете, обичайни за служебното ежедневие: внезапно избухващия смях и силните възклицания, непрекъснатото отваряне и затваряне на врати, подвиквания, тропот… Всичко в службата продължаваше да следва своя обичаен ход. Винаги бе вярвал, че на този свят нямаше по-достойна работа от тази на полицейския детектив. Ако не съществуваха детективите, господ сигурно би се погрижил да ги измисли.

— Искаш да ми кажеш, че всичко за мен тук е приключило? — шепнешком попита той.

— Вече си на шестдесет и две, Джон. Крайно време е да се замислиш за това как ще живееш занапред.

— Още мога да бъда полезен.

— Разбира се, че можеш. Но по-добре е да бъдеш полезен на семейството си. На децата си. И на внуците си. Искам още днес следобед да видя документ от лекаря, който да ти предписва хирургическа операция. Нещо се е случило с теб и ти си го знаел, но нищо не си предприел, така че вината ще бъде изцяло твоя. Застрахователите няма да се погрижат за теб. Това не може да се отлага повече, Джон.

— Аз пък разполагам с нещо друго, което също не търпи отлагане — възрази му Франсискъс. Надигна се от стола, но сега се чувстваше по-скоро на сто, отколкото на шейсет години. — Извини ме, лейтенант.

Макдермот отдръпна назад стола си и посочи с пръст към излизащия от кабинета детектив:

— Искам тези формуляри да бъдат на бюрото ми до пет следобед!

* * *

Франсискъс влезе в тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Откъсна няколко хартиени кърпи и избърса бузите, челото, брадичката си, без да откъсва очи от огледалото. Странно нещо — не откриваше никакви признаци на болестта, която унищожаваше сърцето му, лишавайки го от тъй ценния приток на кръв и разяждайки стените му. Лицето му имаше сивкав цвят, но то винаги си бе било такова. Не беше въпрос на неправилно хранене. Всъщност той беше дори прекалено мършав. От шест месеца спазваше строга диета, бе свел приемането на въглехидрати до минимум и сега, както и половината от момчетата от екипа, беше почти само кожа и кости, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си върху сухото, почти изпито лице. Дори не се чувстваше особено зле, ако не се броеше това, че се запъхтяваше малко повече отпреди при изкачването на стълби и се изпотяваше като състезателен кон при най-малкия повод.

Франсискъс хвърли хартиените кърпи в кошчето и се изправи. Изпъна рамене. Вдигна брадичка. Като кадет при дипломирането си. Усети леко пробождане в гърба. Намръщи се и отново отпусна рамене. Със сигурност вече не бе кадет. Усмихна се тъжно на отражението си. Беше излъгал, че не е усетил онзи сърдечен пристъп. Всъщност дори бяха два. И в двата случая усети остра, пронизваща болка, която се разпростря от гърдите към врата, плъзна се по лявата му ръка, а пръстите му изтръпнаха. Болката бе кратка, най-много минута или две. Приписа го на нервен или мускулен спазъм, но знаеше, че се самозалъгва. Един вътрешен глас му нашепваше истината.

Излезе от тоалетната и закрачи към кабинета в дъното на коридора.

— Тук ли си, Вик?

Иззад бюрото с компютрите му отговори хубава латиноамериканка с пищен бюст.

— О, здравей, Джони. За теб винаги съм тук.

Вики Васкес беше секретарката на екипа. Не беше полицай, а администратор на база данни, така че работата й бе да обработва купищата документи, които й носеха Франсискъс и колегите му полицаи. Както винаги, тя бе облечена в сиви панталони и идеално изгладена бяла блуза с наниз перли около врата.

— Искам да провериш едно име.

— Цялата съм в слух.

— Боби Стилман.

— С едно или две „л“?

— Опитай и по двата начина. — Франсискъс притегли един стол и седна до нея. Никога не можеше да се насити на парфюма й. Розова вода с дъх на бадеми. Обичаше този аромат. Навремето между него и Вики имаше силно привличане, но от това нищо не последва. Тогава беше женен и колкото и да му се искаше да се отдаде на страстта си към Вики, не можеше да причини това на съпругата и децата си.

— Не очаквам да излезе нещо особено. Просто име, което един тип спомена снощи. Събуди любопитството ми.

Част от работата на Вики бе да събира пръстови отпечатъци, характеристики и псевдоними на заподозрени чрез централния компютър в полицейското управление на „Полис Плаза“ 1. Отдавна се говореше да се инсталира система, чрез която детективите сами да получават нужната информация, но Франсискъс предполагаше, че няма да стане скоро. Той и колегите му още не бяха свикнали с имейлите.

— С едно „л“ няма нищо — рече Вики. — Ще опитам с две. — Въведе името втори път, без да спира да бъбри: — Чу ли, че лейтенантът се пенсионира? Не е ли срамота? Мисля, че е време ти да заемеш мястото му. Не може цял живот да си останеш в първа категория.

— Да, чух. Боб от един месец ми проглушава ушите за това каква пенсия щял да вземе. Или стандартната, или…

— О, боже! — прекъсна го внезапно Вики Васкес и притисна длан към устата си.

— Откри ли нещо?

— О, боже! — повтори тя. — Това е псевдоним. Боби Стилман, известна още като Пробуждаща светлина, Робърта Стилман, Полет Добрянски…

— Каква светлина? — Франсискъс мигом настръхна като ловджийска хрътка, надушила следата.

— Пробуждаща светлина.

— Искаш да кажеш, че става дума за жена?

— Да. Робърта Стилман — повтори Вики Васкес. — Има издадена заповед за арест във връзка с тежко престъпление. Този път наистина си ударил джакпота. — Тя зачете от екрана: Издирва се във връзка с убийството на полицай Брендън О’Нийл и сержант Самюъл Шепърд през юли 1980-а. — Завъртя се със стола, на практика навирайки пищната си гръд в лицето му. — Не си ли спомняш? Шайка изпаднали хипита взривила някаква компютърна компания в Олбани. Наричали са се „Свободно общество“. Имало е голяма стрелба. Убили полицаите, които дошли. Накрая пристигнал Специалният отряд и ги обкръжили в къщата. Всичко това се показваше на живо по телевизията. Помня, че тогава сядах в кухнята и през цялото време набивах сладолед. Сигурно съм наддала поне два килограма.

— Пързаляш ли ме? Извини ме за жаргона.

Вики Васкес поклати глава.

— Твоята Боби Стилман е убийца на полицаи. Все още има обявена награда за залавянето й. Петдесет хиляди долара.

Франсискъс отметна кичур коса от челото си. Убийца на полицаи с петдесет хиляди долара за главата й. Не беше шега работа. Изведнъж престана да се чувства остарял. Все едно отново бе двадесетгодишен младеж с буйна коса.

— Благодаря ти, Вик — рече, хвана лицето й в шепи и я целуна по челото. — Страхотна си!