Кристофър Райх
Клубът на патриотите (56)

55.

Болдън се загледа в чифта диамантени обеци с рубини. Двадесет и седем хиляди и деветстотин долара от „Булгари“. До тях бяха изложени часовниците. Десетина хиляди долара за някаква си неръждаема стомана.

Всъщност високите витрини на луксозния бижутериен магазин му осигуряваха безпрепятствен изглед към фоайето на Тайм Уорнър Сентър. Внушителни врати от опушено стъкло служеха за вход към „Сентрал парк“ 1 — адрес на десетки луксозни резиденции, заемащи петдесетия до седемдесет и петия етаж на високата сграда. Чакаше вече от десет минути. Междувременно покрай охраната преминаха и се скриха зад вратите от опушено стъкло една матрона заедно с двете й миниатюрни кученца от ужасно скъпата порода ши цу, една прочута филмова звезда и един забързан, познат на всички меломани рокмузикант.

Нечие оживено весело бърборене привлече вниманието му. Към главния вход на сградата откъм площад „Колумб“ се насочи малобройна група — не повече от шест-седем мъже и жени. Репликите им издаваха, че са близки приятели или може би колеги. Неколцина от тях имаха чанти, но мъжът най-отзад мъкнеше със себе си голяма кръгла картонена туба, в която обикновено се пренасяха строителни планове. Всички до един бяха издокарани в официални черни костюми. Но най-впечатляващи бяха странните им, геометрично правилни очила. Архитекти, реши Болдън.

Продължи да ги следи с поглед, докато изчакваше да се пръснат наляво или надясно, може би към павилионите за продажба на разни дреболии, разположени от двете страни. Но групата решително се насочи право към входа, пазен от вратите с опушено стъкло. Като изостави позицията си пред бижутерийния магазин, Болдън прекоси фоайето с енергични крачки. В следващия миг погледът му бе привлечен от една млада жена, понесла на ръце обемист пакет.

— Сега ли се нанасяте? — попита той, щом се изравни с нея.

— Аз? О, аз не живея тук — отвърна му тя.

— А би трябвало — каза той. — Гледката е страхотна. В ясен ден… е, знаете как продължава тази песен.

Пред тях водачът на групата махна с ръка на пазача, който вече бе разтворил вратата и с гостоприемен жест ги подканяше да влязат.

— Горните етажи са супер — не спираше да бъбри Болдън. — Наистина струват цяло състояние, но като ви гледам, ако сте ограбили някоя банка, защо пък да не се нанесете тук. Какво празнувате днес? Нечий рожден ден ли? Или са повишили някого?

Приличаше на треторазреден артист, неуморно сипещ плоски баналности. Нещо, което винаги бе презирал. За свой ужас много скоро се убеди, че това върши работа. Не само че тази сериозна и резервирана жена му обръщаше внимание, но дори изглеждаше наистина поласкана от комплиментите му.

— Имаме повод да празнуваме — обясни му тя. — Днес спечелихме един конкурс. И шефът ни покани у тях на чаша шампанско.

— Е, тогава приемете моите поздравления. Сигурен съм, че вие сте свършили цялата работа.

Жената се усмихна стеснително.

— Не, само малка част.

— Лъжете. Мога да се закълна. Ето че се изчервихте. Да, сега съм съвсем уверен, че вие сте свършили всичко. — Болдън не сваляше очи от нея. С крайчеца на окото си зърна, че портиерът броеше влизащите. Точно тогава обаче жената до него внезапно политна напред. Токчето й се закачи в килима и тя едва не си изкълчи глезена. Докато й подаваше ръка, за да не падне, Болдън се блъсна в пазача, който още държеше вратата широко разтворена. Жената за миг изпищя, но бързо се окопити и се засмя. Групата се спря и всички се обърнаха назад, за да се уверят, че всичко с нея бе наред. Шефът, възрастен мъж с дълга посивяла коса, вързана отзад на конска опашка, настоя да я придружи до асансьора. Така всички навлязоха във вътрешния коридор сред оживени коментари и весела глъч.

Останал сам, Болдън се обърна и се усмихна на портиера. Очакваше той да отпусне ръка на рамото му, за да го попита кой е и какво, за бога, си въобразяваше, като се опитваше да проникне в тази лъскава и строго охранявана жилищна сграда. Ала вместо това бе удостоен с едно любезно „Извинете ме, сър“, последвано от „Желая ви приятна вечер“.

И това беше всичко. Болдън премина през вратата, прекоси фоайето с тъмносив мрамор и апликации от полирано сребро, подмина ориенталските антики и стенната украса, имитираща прочутия гоблен от Байо^[1].

Настигна групата и всички се качиха в асансьора. Архитектите слязоха на петдесет и петия етаж. Болдън изчака, докато всички напуснаха кабината, и едва тогава натисна бутона за седемдесет и седмия етаж. Където се намираше най-горният, мансардният апартамент. В „Харингтън Уайс“ отдавна се носеха слухове, че цената му възлизала на невероятните дванадесет милиона долара.

— В ясен ден… — започна да си подсвирква той, както за да създаде безобидно впечатление за записа на видеокамерите по тавана, така и за свое успокоение. Бръкна в джоба на палтото си и измъкна бейзболната си шапка. С помощта на няколко телефонни обаждания бе узнал, че Мики Шиф сега би трябвало да си е у дома и да чака да го вземе Бари, неговият шофьор, за да го отведе до летище Тетърбъроу и да отлети за Вашингтон, окръг Колумбия, където бе поканен на вечерята, давана от „Джеферсън Партнерс“, за да се отпразнуват десетте милиарда долара оборот на корпорацията.

Вратите на асансьора се отвориха и той се озова в един изцяло бежов коридор. Изцяло, защото не само килимът бе бежов, но и ламперията по стените, та дори и лампите. Всяка врата от двете страни на коридора водеше към един от двата мансардни апартамента. За този на Шиф знаеше, че гледа на изток, към Сентрал парк. Томас натисна звънеца. Предвидливо застана с рамо към вратата, навел глава, за да не се вижда лицето му през шпионката. Изчака доста, но нищо не се чу отвътре. Може би още беше в болницата. Но точно тогава чу бръмченето на автомата на вратата, която веднага се отвори. От невидим високоговорител се чу глас:

— Ти ли си, Бари?

— Да, сър.

Болдън рязко разтвори вратата докрай.

Мики Шиф тъкмо се подаваше от ъгъла на антрето. С чудесен загар на лицето, както винаги чист и спретнат, дори вече бе облякъл строг вечерен костюм, и напълно готов за предстоящото отпътуване. Томас рязко ос устреми напред, хвана го за яката и го блъсна в стената.

— Махай се оттук… — едва успя да процеди Шиф през зъби. — Вече съм предупредил охраната!

— Ако беше предупредил охраната, нямаше да ме пуснат да вляза!

Болдън изтика Мики Шиф пред себе си. Поведе го към всекидневната. Мансардният апартамент бе декориран в подчертано ергенски стил, с елегантни изискани тръбни мебели, които никак не предразполагаха към по-продължителен престой. Най-обемистите във всекидневната бяха плазменият телевизионен екран (шейсетинчов), както и не по-малката картина на Пикасо от неговия син период. Да, един ерген, спечелил двеста милиона долара, можеше да си позволи всичко това.

— Сядай! — заповяда му Болдън и посочи към дивана.

Шиф неохотно се отпусна на него.

— Стягаш се да ходиш на вечерята на „Джеферсън Партнерс“?

— Нима не се стягат всички?

Томас седна на тясната кушетка от другата страна на масичката за кафе.

— Първото, за което искам да те уведомя, е, че си разкрит.

— Какво означава това? — попита Шиф, докато изтръскваше някаква прашинка от смокинга си.

— Остави ме да изложа фактите, за да сме най-после наясно, подполковник Шиф. Ще говоря максимално опростено. Последното ти постижение като флотски офицер от тиловото снабдяване е било да уредиш договор за седемдесет и пет милиона долара с „Фанинг Файърармс“. Компания, собственост на „Дифънс Асоушиейтс“ — фонд, оперираш изцяло с външни капитали, учреден от Джеймс Джаклин през 1979 г., тоест веднага след като той е напуснал Пентагона. В замяна на тази ценна услуга — говоря за осигуряването на договора за „Дифънс Асоушиейтс“ — той ти е платил повече от един милион долара. От които триста и двадесет хиляди си похарчил за къщата си във Вирджиния. Останалите си прехвърлил в новата си сметка в „Харингтън Уайс“. Освен това си получил изгоден пост в „Дифънс Асоушиейтс“ с начална заплата от петстотин хиляди долара. Дори и за днешните времена това е адски много за човек без опит в банковата сфера. А за онова време е било истинско състояние.

— Няма такова нещо! — сърдито изфуча Шиф. — Това е безсрамна лъжа.

— Само че числата никога не лъжат. — Болдън измъкна листовете, които бе напъхал зад колана си, и ги сложи върху масичката за кафе. — Това е първото, на което ти ни научи в подготвителния курс. Впрочем тук ще намериш описани всичките подробности.

Шиф нервно прелисти документите.

— Откъде си се докопал до тези… — започна той, но после уморено ги захвърли на дивана. — Та това беше преди двадесет и пет години. Срокът на давност отдавна е изтекъл.

— Кой ти говори за предявяване на обвинение? Вместо това само ще ги занеса в редакцията на „Уолстрийт Джърнъл“. Не вярвам някой от техните репортери да устои на изкушението и да се въздържи от публикуването им. Слушай, Мики… не става дума само за някаква статия. А по-скоро за цяла книга. Освен това — добави Болдън, — да не забравяме за моралните изисквания за работа във фирма на Уолстрийт. За подобни съмнителни сделки срокът на давност никога няма да се брои за изтекъл.

— Е, щом искаш сам да си повярваш на всичко това, давай все в тоя дух.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще ти кажа, че напълно вярвам на всичко това тук.

Шиф се замисли. Очите му трескаво шареха ту по документите върху масичката, ту по лицето на Болдън. Избърса с ръка чело, после сбърчи вежди и присви устни.

— Добре, добре — злобно процеди той накрая. — Какво искаш от мен?

— А ти за какво мислиш, че съм дошъл? Нуждая се от помощта ти.

— И после какво ще стане?

— Ще скъсам тези документи.

— Честна дума?

— Не мога да унищожа архивите, но ти давам думата си, че няма да ги използвам срещу теб. А ти няма да станеш шеф на „Харингтън Уайс“. Това го дължа на Сол.

— Сол ли? Той, какво, да не е вече обявен за светец? — Шиф се озърна и Болдън очакваше в следващия миг да се разкрещи. Но ако имаше нещо по-сковано от очите му, това бе каменното изражение на лицето му. — Давай нататък.

— Ти съвсем не си бил първият подкупен от Джаклин, за да му осигури договор. И навярно няма да бъдеш последният. Това е неговият начин на действие. Залагам пет срещу десет, че половината от съветниците на „Джеферсън Партнерс“ също са в играта. Всичкото, което искам сега от теб, е да ми помогнеш да хвърля един поглед върху тези сделки.

— И в замяна обещаваш да забравиш всичко, което знаеш за моето участие в „Дифънс Асоушиейтс“?

— Не съвсем. Ще отидеш в полицията и ще им кажеш, че не съм убил Сол. Освен това ще декларираш, че като свидетел на това убийство искаш да заявиш под клетва, че не съм държал в ръката си оръжието на престъплението, когато то е гръмнало. Също така ще напишеш декларация, с която ще доведеш до знанието на всички във фирмата, че не съм докосвал Даяна Чеймбърс.

— Нещо друго? — попита Шиф.

— Има още нещо — рече Болдън и се наведе напред, с ръце на кръста.

— Какво е то?

— Искам да ми кажеш за „комитета“ или „клуба“.

— За какъв клуб ми говориш?

— За клуба, който ти заповядва какво да предприемаш. За хората, които ти нареждат да се престориш на оглушал и ослепял, когато си видял манипулирания видеозапис, онзи от новините по телевизията, на който аз застрелвам Сол от упор. Хората, които ти поръчаха да пребиеш Даяна Чеймбърс и да запишеш подправените имейли от мен до нея в сървъра на компанията. Знам, че Джаклин е замесен, но подозирам, че има и други в тази игра. При това доста влиятелни играчи. — Томас се изправи и обиколи масичката за кафе, без да откъсва очи от Шиф. — Помогни ми да се измъкна, Мики. Длъжен съм да изчистя името си.

— Наистина не разбирам за какво ми говориш.

— Е, тогава наистина не ти провървя. — Болдън събра документите и тръгна към вратата.

Домакинът го остави да направи само пет крачки, преди да извика:

— Седни, Том! Върни се! Искаше да ме разиграваш, нали?

Болдън остана прав.

— Слушай, ти си добро хлапе — продължи Шиф. — Съжалявам, че беше замесен във всичко това, но има някои неща, които трябва най-после да узнаеш. На този свят невинаги всичко става по правилата.

— Мислиш ли, че с това ще ме изненадаш? И така, приемаш ли или не?

— Да, разбира се. Ще хвърлим един поглед върху счетоводните документи. Но не забравяй, че нищо не съм казал и няма да кажа по адрес на Джаклин. Искаш да ме очерниш ли? Давай. Иди в „Уолстрийт Джърнъл“. Или в „Ню Йорк Таймс“. Прави каквото щеш. Но аз съм дотук.

— Дотук ли си?

— Да. — Мики издърпа маншетите си и посвети няколко секунди на нагласяването им, така че да се показват само два сантиметра от бялата му риза.

Само с четири стъпки Болдън скъси разстоянието между него и Шиф. Сграбчи го за косата и силно отметна главата му назад.

— Те стреляха по моята приятелка. Разбираш какво означава това? Тя е бременна. Питам те още веднъж: кои са те, Мики?

Шиф се изви и само потупа Болдън по ръката. Освен болката, в очите му се четеше тъга, сякаш въпреки всичките си проблеми, съчувстваше на Томас за това, което го очакваше.

— Достатъчно е да знаеш, че те съществуват.

Болдън отпусна косата му.

— Стани! — заповяда той. Шиф го отвращаваше дотолкова, че да прави сделка с него бе все едно да се пазари с дявола. — Сега ще ме заведеш с твоя мерцедес майбах в офиса. Любопитен съм да разбера дали там още смърди като лайната, с които са оплескани ръцете ти.

— Ще ми трябват ключовете и портфейлът ми. — Шиф махна с ръка към спалнята си.

— Вземи ги — каза Болдън, но реши да не го изпуска нито за миг от очи.

Беше само на половин крачка зад него и вече бяха изминали половината от коридора, когато той чу шум зад вратата вдясно. По-скоро приглушен стон. Веднага се спря.

— Какво бе това? — Долепи ухо до вратата. — Кой е вътре?

Шиф го изгледа за миг мълчаливо, а после се затича напред, влезе в спалнята си и веднага завъртя ключа отвътре.

Болдън се поколеба, сетне се втурна след него. Заблъска яростно по заключената врата. Опита да я изкърти с рамо, но не успя. Ключалката издържа на натиска му. Отстъпи крачка назад и с все сила изрита дръжката. Първите два удара му помогнаха да разцепи касата. При третия, вратата изхвръкна от пантите.

Завари Мики до леглото с притиснат до ухото клетъчен телефон. Но най-лошото бе, че бе успял да измъкне един внушителен никелиран автоматичен револвер от чекмеджето на нощното си шкафче. В момента отчаяно се опитваше да завърти барабана. Томас се втурна вътре. Шиф пусна револвера и сграбчи една статуетка от нефрит, дълга към двадесет и пет сантиметра. Захвърли я срещу него, той се приведе, но не успя напълно да избегне удара. Шиф отново вдигна статуетката. Болдън сграбчи китката му и я изви. Статуетката тупна на килима. Без да пуска ръката му, Томас се добра до телефона и го счупи с един удар.

— Кой е в онази стая?

Не получи отговор.

— Кой е в онази…

Коляното на Мики го улучи в корема. Болдън се преви надве. Следващият удар в гърба го повали на пода. Шиф изскочи от спалнята. Револверът лежеше само на два метра. Томас се надигна на колене и успя да го докопа, след което се изправи, олюлявайки се, останал без дъх.

Шиф избяга чак до отсрещния край на всекидневната, с гръб към прозореца. Силуетът му се очертаваше ясно на фона на облаците навън. Към ухото си бе притиснал друг клетъчен телефон.

— Остави го! — извика Болдън.

Мики го изгледа предизвикателно.

— Ало — заговори той. — Обажда се…

Болдън вдигна револвера. Спусъкът се оказа много мек. Прозорецът зад Шиф се разтресе, но не се счупи. Той се стовари на колене, но без да изпусне телефона.

— Ало — трескаво повтори Мики. — Господин…

Болдън го халоса по врата с дръжката на револвера. Шиф се строполи на килима. Томас затвори телефона и се върна в стаята, откъдето бе чул един приглушен глас. Вратата се оказа отключена. Даяна Чеймбърс лежеше на леглото. На нощната масичка до нея имаше кана с топящ се лед и няколко опаковки обезболяващи. Очите й бяха подути, а белегът на лицето й — тъмноморав.

— Чух изстрел — изрече уплашено тя и се опита да се надигне.

— Стрелях по Мики.

— А той как е? — Дори сега, когато цялата трепереше, в гласа й се долавяше неподправена загриженост. — Не си го убил, нали?

— Какъв ти е той на теб?

Погледът, който му отправи, каза всичко. И тя бе замесена в тази игра. Измамата, до която Шиф бе прибягнал срещу него в офиса, изглежда, бе свързана с нейното участие в цялата тази бъркотия. В края на краищата какво представляваше едно насинено око в сравнение с ежедневните поражения, които щяха да я сполетят, ако се опитва да пробие стената?

— Какво ти обеща той? — попита Томас. — Повишение? Или премия? Или годежен пръстен?

Жената се отпусна на леглото, с очи, вперени в тавана.

Болдън се приближи към нея.

— Защо Мики ти причини всичко това? Казал ли ти е нещо?

Даяна Чеймбърс го изгледа ядно, после извърна глава. Той я стисна за челюстта и обърна лицето й към своето.

— Това беше доста грубо, Даяна. Още не сме свършили нашия разговор. Кажи ми нещо. Какво е това „Краун“? Споменал ли ти е Мики за това? И говорил ли ти е за една жена, наречена Боби Стилман?

— Не — прошепна Даяна след кратко колебание. — Никога.

— Тогава защо се опитва да ме унищожи? Какво ти каза, за да се съгласиш да му позволиш да те удари? Ти си интелигентна жена. Следователно трябва да съществува някаква сериозна причина.

— Не знам.

— Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

— Не знам — повтори тя.

— Глупости! — ревна Болдън и яростно удари с ръка по възглавницата, като едва не уцели насиненото й око. — Кажи ми!

— Това е заради тях. Приятелите му.

— Какви приятели? — Болдън се наведе над нея. Само няколко сантиметра деляха сега лицата им. — Ще ми кажеш, Даяна! Обещавам ти го! Ще ми кажеш или ще взема този револвер и ще те застрелям, както застрелях Мики.

— Не си го направил, нали?

Болдън притисна нежно показалеца си в средата на челото й.

— Точно тук — прошепна зловещо. — Само един изстрел. Няма да усетиш нищо. Сигурен съм, че ще боли много по-малко от това насинено око, което дължиш на него. Или е дело на някой друг? На един тип, когото наричат Вълка? Един такъв едър, грубо скроен, като циментов блок?

Даяна поклати глава. Ужасът и болката сякаш сковаха снагата й.

— Можеш да отидеш да го видиш — предложи й Болдън.

Тя се опита да се надигне, но отново се отпусна безпомощно. Загледа се в Болдън, а после го зашлеви през лицето. Той сграбчи китките й и ги притисна от двете й страни.

— Кои са тези негови приятели? — извика Томас и силно я раздруса. — Имената! Искам имената им!

— Не!

— Ще ми кажеш, по дяволите. — Болдън с усилие я удържа на леглото. Беше обзета от неистов страх, примесен с омраза, която той не можеше да проумее. Най-после тя се поуспокои, но върху лицето й остана гримаса на отвращение.

— Клуба — започна тя. — Във Вашингтон. Именно те движат всичко. Голямата игра. Властта, скрита зад трона… знаеш как става.

— Не съвсем — каза Болдън. — Кои са имената им?

— На Мики му казват господин Морис. Не знам кои са останалите, освен че той ги нарича господин Вашингтон и господин Хамилтън… — Отвърна поглед настрани. — Всичко е в името на страната. За славата и преуспяването на нацията. Това е всичко, което е трябвало да зная. Мики ми каза, че това е моят шанс да служа на родината. В края на краищата той е прекарал двадесет години в униформа. Защо да не изтърпя няколко белега заради Чичо Сам?

— И за теб няма никакво значение, ако междувременно ме ликвидират?

— Ти си опасен. Опитваш се да навредиш на Клуба. Ти и Боби Стилман. Тя ги преследва от години. Тя е луда, разбираш ли? Казвам ти го само в случай че продължаваш да си вярваш, че вършиш нещо добро. И двамата сте луди. Да знаеш, че ти никога няма да ги победиш. Те ще те спрат!

— Може би ще успеят, а може и да не успеят. Ще видим. Но засега поне едно е сигурно: ти загуби играта.

Болдън намери лепенки в шкафа и чорапи в гардероба на Шиф. Върна се в стаята при нея и върза глезените й. А когато Даяна се разкрещя, напъха чорапите в устата й. Накрая завърза китките й и я замъкна в банята. Заключи вратата и излезе в коридора.

Трябваха му само пет минути, за да приложи същите мерки и за Мики Шиф.

Някъде в къщата се чу телефонен звън. Охраната, помисли си Томас. После разпозна, че звънеше клетъчен телефон. Огледа се и разбра, че се звънеше откъм кухнята. Намери телефона до портфейла и ключовете на Мики Шиф.

— Да.

— Господин Морис? Ще се срещнем в Дългата зала след вечеря. В дванадесет часа. Вярвам, че ще успеете да стигнете навреме въпреки лошото време.

— Да — твърдо обеща Болдън. — Ще бъда там.