Кристофър Райх
Клубът на патриотите (35)

34.

— Името й е Данс? Сигурен ли си в това? — запита Франсискъс, след като дежурният офицер, доколкото можа, се опита да му обясни какво се бе случило. В оградения с жълти полицейски ленти участък присъстваха вече двадесетина униформени служители на реда. Още толкова полицейски автомобили бяха паркирали по улицата. Мястото на престъплението бе отцепено и ограденият с лентите участък се простираше от изгорялата кола надолу по тротоара чак дотам, където Франсискъс бе паркирал колата си.

— Да. Джени Данс — потвърди дежурният, след като два пъти провери в бележника си. — Сега е на път с линейката към спешното отделение на нюйоркската университетска клиника. Рана от куршум в рамото. Не се знае обаче колко е зле.

— А дали е била придружавана от някого? Може би от един мъж? Метър и осемдесет? Чернокос. С атлетична фигура.

— В доклада от огледа на местопрестъплението е записано, че някакъв тип побягнал оттам, но не разполагаме с неговото описание.

— А тя може ли да говори?

— Все още не. Каза само, че в един момент стояла там, а в следващия се свлякла на тротоара. Изпратих двама от моите хора да опитат да я разпитат в болницата, ако тя се съвземе. Още не сме приключили със събирането на показанията на очевидците. Да не би да си попаднал на нещо, което трябва да зная?

— Може би. Нали може по-късно отново да си поговорим?

Франсискъс потупа униформения си колега по рамото и пое по улицата към изгорялата кола.

От двигателя още продължаваха да се извисяват гъсти кълба дим. Капакът се бе изгърбил като арка. Но по някакъв загадъчен начин все още се крепеше към корпуса. Пламъците бяха овъглили шасито и стопили предното стъкло. Няколко пожарникари сновяха сред останките с пожарогасители в ръце. Франсискъс се присъедини към тях, непрекъснато махайки с ръка пред носа си.

— За бога, от какво се разнася тази непоносима воня?

— От сярата.

— Сяра? Димка ли е било?

Един от пожарникарите се наведе напред и огледа двигателя.

— Ето го! — извика той и измъкна с азбестовите си ръкавици едно невероятно изкривено парче метал колкото тапа от бутилка за вино. От него стърчаха изпокъсани жици. — Това е било капачката на детонатора — обясни той и го подаде на детектива.

Франсискъс огледа находката замислено, като я завъртя на всички посоки.

— А сега ми обяснете защо не е експлодирала цялата кола?

— Защото не е имало газ в резервоара — отвърна пожарникарят, който навярно бе специалист по умишлените палежи. — Да е имало най-много един галон. Ето, вижте как е проникнал оттук към двигателя. Не е било много, но все пак достатъчно, за да избухне адски огън. Но все пак не стига, за да експлодира резервоарът. Вижте предния капак. Мощта на взрива е била насочена нагоре. Това е предостатъчно, за да отекне оглушителен гръм, но не и да откъсне капака от предницата. Така че никой няма да бъде убит, а само ще се вдигне страхотен шум и ще се възнесе облак от ужасно гъст черен дим. — Пожарникарят напъха главата си под почернелия капак и посочи към овъгления двигател. — Бял фосфор. Именно от него е възникнал димът. Това, сър, въобще не е някаква обикновена димка. По-скоро една гигантска димка.

Франсискъс приклекна пред радиатора. Регистрационният номер на автомобила бе изчезнал. Но той бе готов да се закълне, че дори и да бе останал на мястото си, също като колата щеше да се окаже краден. Обиколи отвсякъде обгорените останки. „Додж Дарт“. Някога това е било свястна кола, а сега — само купчина развалини.

— Значи да бъда спокоен, че не е дело на някой от последователите на Осама бен Ладен?

— По-скоро на някой магьосник.

* * *

Франсискъс тъкмо излизаше от паркинга на централата на „Полис Плаза“ 1, за да се насочи към центъра на града, когато полицейската радиостанция започна да бълва неспирен поток от думи. Взривена кола пред парка до Юниън Скуеър. Според доклада там се стигнало до ожесточена стрелба. Един ранен. Възможно е раненият да не оцелее. Всички свободни полицейски автомобили да се отзоват на сигнала за тревога. Звучеше така, сякаш бе избухнала война. Той постави сирената на покрива на колата и след няколко секунди вече се носеше напред със сто километра в час. И щом наближи Дванадесета улица, видя издигащия се в небето стълб от черен дим.

Денят се очертаваше като пълен кошмар.

След като разбра, че досието за взрива в Олбани е изчезнало, той веднага посети централния полицейски архив, за да провери какво са открили колегите му за онзи престъпник, който Болдън бе довел в онази нощ. Искаше на всяка цена да узнае нещо повече за причината, поради която той е трябвало да убие Томас Болдън, и защо неговите приятели толкова държат да научат нещо повече за онази загадъчна Боби Стилман — жената, издирвана за убийството на двама полицаи, която пък на свой ред съвсем необяснимо бе безследно изчезнала от полицейските радари още преди четвърт век. За негова изненада доведеният от Болдън престъпник си бе казал името — Трей Паркър, заедно с номера на социалната си осигуровка. Поради което бил освободен. Естествено, че ще го пуснат на свобода, след като не можеха да предявят обвинение срещу него. Нямаше нито призовка, нито платежен документ за гаранцията. Нищо. Абсолютно нищо. И всичко това бе извършено в крещящо нарушение на закона на щата Ню Йорк, според който би последвала поне едногодишна присъда за нелегално притежание на оръжие. Но най-лошото бе това, че сега Франсискъс не можеше да намери жива душа, която да знае нещо за него. В документацията по случая попадна единствено на подозрителното откритие, че разрешителното за освобождаването на господин Паркър бе изчезнало заедно с лицето, на чието име е било издадено.

Изпаднал в безизходица, Франсискъс реши лично да разговаря с Болдън и да му подскаже нещо за това, заради което този Паркър може би го издирваше. Не можеше да отрече, че имаше нещо особено в този Болдън, което откровено му допадаше. Може би неговият девиз: „Никога не предавай приятелите“. Всеки друг от задниците, които печелят луди пари в тузарските фирми по Уолстрийт, вместо това би си татуирал някаква драсканица с претенции за произведение на изкуството.

Обаждането му до офиса на Болдън доведе до продължителния разговор с Майкъл Шиф, главен изпълнителен директор на „Харингтън Уайс“, който не закъсня да го информира, че тази сутрин е бил убит Соломон Уайс. Шиф изхаби цели десет минути, за да убеди събеседника си, че именно Болдън бил убиецът, заедно с още толкова много лъжи, че Франсискъс просто не повярва на ушите си.

Абсолютен хаос, помисли си той, докато влизаше в „Кофи Шоп“, за да пийне нещо. За негов късмет в единия ъгъл на ресторанта имаше бар за безалкохолни напитки. Млад пуерториканец седеше на стол зад бара и дъвчеше стрък захарна тръстика.

Франсискъс се настани на един от излъсканите яркочервени столове.

— Какво здравословно питие можеш да предложиш на един уморен старец?

— Пшеничена отвара?

Детективът смръщи лице в недоволна гримаса. На два пъти бе опитвал. Първия път просто така, за да пробва, и втория — за да му остане за последно. Със същия успех човек би могъл да започне да пасе всичко, що растеше по ливадите.

— Имаш ли кафе?

Той понечи да си плати, но барманът не му обърна внимание. Детективът остави два долара върху барплота.

— Извинете ме, сър, но вие ли сте детектив Франсискъс? — През вратата надникна една женска глава.

— Близко сте до истината — потвърди той.

Жената влезе вътре и се огледа колебливо.

— Имам един наскоро заснет филм. Едно от момчетата ми каза, че може да пожелаете да го видите.

— Филм ли? Какъв филм? — Франсискъс се завъртя на стола си, за да може да я огледа по-внимателно. Беше към петдесетте, с къса червена коса, любезно изражение, но с няколко килограма над нормата за нейния ръст и години.

— Отбих се в града, за да се видя с дъщеря ми. Тя е студентка в нюйоркския университет. Следва журналистика. Преди да се стигне до онази трагедия, си прекарвахме много приятно. Дори успяхме да разгледаме горните етажи на Емпайър Стейт Билдинг…

— Госпожо, споменахте ми за някакъв филм?

— О, да. Бях в парка, когато се случи всичко това. Тъкмо снимах с камерата Шарън заедно с едни нейни приятели… музиканти… те са много добри… когато бедната млада лейди беше простреляна.

— Искате да кажете, че сте заснели с камера как е била ранена?

Жената кимна смутено.

— Помислих си, че полицията би пожелала да го види. Може пък да откриете нещо полезно за вас.

От изненадата сърцето на Франсискъс сякаш пропусна един удар.

— Това ще бъде много ценен принос от ваша страна към разследването. Може ли да го видя?

— Да, разбира се.

Франсискъс предложи на жената да се преместят на масата в ъгъла, където беше много по-тихо. Тя му помогна да нагласи екранчето, пет на пет сантиметра, натисна бутона за възпроизвеждането, а после регулира силата на звука. Тогава се появи първият кадър.

На него се виждаше някаква млада жена, застанала в парка, заслушана в изпълнението на квартет от духови инструменти. За негово щастие кадрите се оказаха качествени. Въобще не се наложи да се уголемяват или смаляват образите. Явно тази госпожа знаеше как да борави с видеокамерата, която след малко се завъртя, докато не се появи ресторант „Кофи Шоп“. На преден план изпъкваше небесносиният додж. Дъщеря й се появи, забързана към ресторанта. В следващия кадър бяха уловени Томас Болдън и Дженифър Данс, както изскачат от ресторанта и се втурват към ъгъла. Въпреки опашката от чакащи за ресторанта, обичайна по обяд, Франсискъс успя да забележи тримата мъже, които се появиха от изхода секунди след бягащата двойка. Дори отдалеч си личаха заплашителните им стойки.

В този момент буен пламък изригна от капака на двигателя на колата. Веднага след това се издигна грамаден облак от дим. Трясъкът бе оглушителен, дори и когато се възпроизвеждаше от дребния като копче високоговорител. Сега картината изглеждаше напълно хаотична. Когато фокусировката отново се възстанови, обективът бе насочен към земята. После жената явно се бе опитвала да улови по-отблизо димящия автомобил. Наоколо всичко напомняше за сцена на жесток уличен грабеж. На преден план се появи нова фигура, наполовина прикрита от гъстия дим. Камерата обиколи колата и се спря на жената, която отчаяно размахваше ръце. Тук Франсискъс за малко натисна бутона за пауза и се вгледа в лицето й. Камерата направи няколко панорамни кадъра надолу по улицата. Болдън говореше забързано на някакъв мъж с дълга руса коса. Ала сцената с техния разговор постоянно се смущаваше от преминаващите пешеходци.

Звукозаписът неочаквано завърши със силен писък и камерата се олюля назад и напред, за да се фокусира най-после върху Томас Болдън, обгърнал проснатата на тротоара Дженифър Данс. Онзи блондин бе изчезнал. С това записът приключваше.

— Госпожо, вие сте достойна наследница на Робърт Капа^[1] — развълнувано я похвали Франсискъс. — Наистина не знам как да ви благодаря, въпреки че нашите експерти тепърва ще оценяват вашия филм.

— Просто си мислех, че е редно да ви го покажа.

— Опасявам се обаче, че ще ни трябва вашият филм. Ще ви направя копие и веднага ще ви го предадем. Ще го върнем колкото е възможно по-скоро.

Франсискъс със замислен поглед проследи как жената си тръгна, а после допи кафето си. Излезе навън и отиде до мястото, където Дженифър Данс е била простреляна, за да се опита да си представи откъде би могъл да долети куршумът, пронизал рамото й. Забеляза отворен прозорец на една от сградите на отсрещната страна на улицата. Извика по клетъчния си телефон един от помощниците си от полицейския участък и му заповяда да провери дали в сградата са забелязани следи от влизане с взлом, дали могат да се намерят гилзи или други улики.

Докато следеше с поглед как полицаят прекосяваше площада, Франсискъс мислено си припомни видяното в този любителски филм, за да сравни лицето й със снимката, публикувана във вестниците преди двадесет и пет години. Двете жени не бяха много различни. Косата имаше друг цвят сега, лицето вече бе леко състарено, някак по-изострено. Не бе изключено да е в резултат от пластична операция. Обаче очите бяха същите. Тази толкова важна част от човешкото лице, която не можеш да промениш.

Франсискъс остана с впечатлението, че жената във филма беше Боби Стилман.

Или поне много приличаше на нея.

Очевидно Матю Лопес имаше право. Случаят съвсем не бе изстинал.