Кристофър Райх
Клубът на патриотите (63)

62.

— Джей Джей… може ли да разменим няколко думи?

— Да, какво има? — обърна се Джаклин към него.

— Пристигна ли президентът?

— Още не — отвърна Гилфойл. После пристъпи, за да може да говори по-тихо. — Очаква се да се появи тук след осем минути. В момента неговата моторизирана кавалкада току-що пресече Кей Бридж.

Като истински благовъзпитан домакин Джаклин удостои гостите си с поредната любезна усмивка. Вечерята отдавна бе сервирана. Дансингът бе препълнен от желаещи да танцуват. Платата и чиниите бяха прибрани. Време бе за едно питие след храната. Той вдигна чашата си с арманяк и отпи една глътка.

— Е, тогава какво те безпокои?

— Приятелката на Болдън е тук, във Вашингтон.

— Аз пък си мислех, че още лежи в болницата.

— Хувър току-що се свърза с мен от оперативния център. Цербер е засякъл, че тя е използвала кредитната си карта, за да купи билет за полета на „Ю Ес Еъруейс“, след което е взела кола под наем от летище „Роналд Рейгън“.

— Защо ми го съобщаваш чак сега? Цербер е програма, работеща в реално време. Значи тази информация е била достъпна за нас преди няколко часа.

— Но момчетата в оперативния център също са вярвали, че тя още се намира в болницата. Допреди два часа никой не бе рапортувал за нещо ново около нея.

Джаклин едва успя да обуздае гнева си. Искаше му се да цапардоса с юмрук този безчувствен робот.

— И смяташ, че се е насочила насам?

— Зная само, че е купила вечерен тоалет от един бутик на Мадисън авеню.

Джаклин се извини пред гостите на своята маса и поведе Гилфойл извън залата. Бурният освежаващ вятър им подейства като плесник по бузите.

— Погледни това — промълви той, докато оглеждаше оловносивото небе. — Церемонията по встъпването в длъжност на новия президент ще е дяволски студена.

Гилфойл също вдигна очи към небето, но се въздържа от коментар.

— А детективът? — попита Джаклин. — Получи ли от него това, от което се нуждаем?

— И това ще стане.

Той внезапно се извърна и сграбчи реверите на сакото на Гилфойл.

— Не разполагаме с никакво време. Можеш ли да си го набиеш в главата? Питам те за резултатите, а ти ми съобщаваш за нови проблеми. От теб се очаква да имаш повече интуиция, а ти се оказа не по-умен от едно шимпанзе. Първо оплеска работата с Болдън, после не успя да измъкнеш от онова ченге това, което ни трябва. А сега ми казваш, че приятелката на Болдън се опитва още повече да обърка нещата. Слава богу, че е жена. — Джаклин пусна реверите му и шумно въздъхна през зъби. — Впрочем как изглежда тя?

— Все още нямам нейна фотография. Знам само, че наближава тридесетте, че е висока, блондинка, с чуплива коса, стигаща до раменете й. Определено привлекателна.

— Как се казва?

— Данс. Дженифър Данс.

Джаклин се наведе още по-близо към него.

— Дженифър ли?

* * *

Това беше адски груба игра. Както да се замесиш с могъщите картели или да се забъркаш прекалено надълбоко с мафията. От този тип истории, за които, докато четеш, клатиш глава, а сетне си лягаш и се молиш никога да не те сполетят. Когато започват да те бият, преди да са задали въпросите си, когато те удрят тъй силно, че не можеш да си припомниш какво се е случило само преди пет минути, нито знаеш вече къде се намираш. Знаеш само, че играта е адски загрубяла. И как ще свърши тя.

— Аз съм полицай — процеди Франсискъс през счупените си зъби, макар че думите му прозвучаха по-скоро като: „Аш шъм полишай“. — Никога не нося доказателствени материали със себе си.

— Значи си ги оставил в Ню Йорк?

Той се опита да надигне глава, но вратът му сякаш бе прекършен надолу. Не бяха пожалили време да го обработят. Започнаха от лицето му, а после продължиха с корема, напредвайки методично педя по педя, както местните влакове спират на всяка гара. Не се съмняваше, че бяха счупили челюстта му. Още усещаше силния юмручен удар. Подизпълнители, работещи на договор, беше споменал той пред Болдън. Най-добрите, които правителството бе успяло да подготви.

Някой отново го халоса по лицето, право по разкъсаната буза. Ударът достигна до слуха му някак отдалеч. Костта се натроши като порцелан. Очите му останаха отворени, ала нищо не виждаше, само искри от огъня, лумнал в центъра на мозъка му. Така мъчително изтече минута или две. Нямаше представа всъщност колко дълго бе траяло това. Знаеше само, че го млатеха същите биячи, които завари, когато го докараха тук. И двамата си бяха свалили саката. От кобурите под мишниците им се подаваха дръжките на деветмилиметровите им пистолети.

Проснат на бетонния под, Франсискъс се вгледа в палеца си. Беше само на няколко сантиметра от лицето му. Насили се да го помръдне и след секунда успя, но мигом изтръпна целият, сякаш го удариха няколко хиляди волта. Звукът от собственото му дишане порази слуха му. Изтънял, хриплив, стържещ, хъхрещ. И тогава си каза: За бога, който издава такива звуци, сигурно скоро ще издъхне.

Не. Още не бе свършен. Не искаше да се остави на тези две горили да го довършат. Нямаше да им позволи да го убият. Трябваше да се опита да им попречи. Барабаните на съпротивата му бумтяха все по-слабо, но непогрешимо. Бойните барабани. На метри надолу по алеята десетки мъже и жени пиеха и танцуваха безгрижно. И така щяха да изкарат цяла нощ. Само да се добере до тях, и ще бъде спасен. Ще им покаже значката си. Ще им каже името си. Камък по камък ще преобърне, но трябваше да постигне целта си. Щеше да принуди Джаклин да си плати за всичко.

Франсискъс се опита да събере, да възвърне цялата си решителност. Трябваше да действа бързо, докато все още има сили да се довлече до голямата къща. Но остана да лежи неподвижен като камък, едва дишащ. Един от тези, които го разпитваха, усети, че нещо не е наред. От жертвата се очаква да подскочи, когато я ударят, а не просто да лежи така. Той се приближи, вгледа се в детектива, този стар мършав кон, рухнал на земята, който обаче все още би могъл да го ухапе.

— Мисля, че нашият човек си отиде. Целият е син.

Другият обаче се засмя недоверчиво.

— Спря ли да се поти? Само тогава можеш да си сигурен, че е мъртъв.

— Май че е заради сърцето му.

— Чакай да погледна. — Мъжът коленичи и се наведе над Франсискъс. Първо притисна пръсти към артерията на китката му. После надигна глава. Двамата биячи си размениха красноречиви погледи. — Не напипвам пулса му. Я виж ти дали ще можеш да го усетиш.

— Студен е. Шибаният Гилфойл. Казах му, че е глупаво да се бие един полицейски офицер. Моят баща също е ченге. Не искам това тук да ми тежи на съвестта.

— Шшт! Още го проверявам.

— И какво?

— Нищо.

— Хайде да се махаме. Не виждаш ли, че е посинял като риба.

* * *

Дженифър Данс четеше протоколите на Клуба на патриотите.

6 декември 1854 г.

Присъстват: Франклин Пиърс, Хенри Уорд Бийчър, Фредерик Дъглас, Хорас Грийли, Томас Харт Бентън.

„… Комитетът гласува в полза на дарението от двадесет и пет хиляди долара за подпомагане на господин Хенри Уорд Бийчър при покупката на пушки «Шарпс» за превозването им до Канзас в подкрепа на движението на аболиционистите, противници на робството“.

Тези оръжия, наричани по-късно от журналистите на северняците „библиите на Бийчър“, превърнаха Канзас в бойно поле с името Кървавия Канзас.

8 септември 1859 г.

Присъстват: Джеймс Бюканън, Уилям Сюърд, Хорас Грийли, Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Уорд Бийчър.

„… всичките муниции да се предоставят на Джон Браун и синовете му в подкрепа на замисленото от него нападение срещу арсенала в Харпърс Фери…“

Атаката на Джон Браун срещу арсенала в Харпърс Фери се провали, но последвалият съдебен процес с обвинение в държавна измяна и нарушения на законния ред в щата Вирджиния, както и екзекуцията му, силно втвърдиха позициите на привържениците на Гражданската война.

1 април 1864 г.

Присъстват: Ейбрахам Линкълн, Уилям Сюърд, Ю. С. Грант, Салмън П. Чейс, Хорас Грийли, Корнелиъс Вандербилт.

„… Комитетът гласува срещу петицията на генерал Лий, съдържаща молба за примирие между войските на юнионистите и войските на конфедератите. Конфедерацията приема прокламацията за отделяне с всичките териториални въпроси, които не могат да се възприемат другояче, освен като повод за война“.

Примирие ли? Джени никога не бе чувала за провалени преговори за примирие между конфедерати и юнионисти, или между Севера и Юга. Ейбрахам Линкълн бе настоявал да продължава войната, докато Югът не бъде подчинен, опустошен, изтощен и обезкървен, без никакви шансове за победа на бойното поле.

Джени разтвори втория том, посветен на периода от 1878 г. до 1904 г. Набързо прелисти страниците, докато стигна до протокола на заседанието от 31 януари 1898 г.

Присъстват: Уилям Маккинли, Алфред Тейър Махан, Илайхъ Рут, Дж. П. Морган, Джон Рокфелер, Дж. Дж. Астор, Томас Б. Рийд, Фредерик Джаксън Търнър.

„Ние повече не можем да пренебрегваме все по-нарастващите нужди на нашата нация от придобиването на обширни колонии. Най-малко ще ни е необходима поредица от междинни спирки за зареждането на параходите от нашия все по-бързо разрастващ се флот по островите в Тихия океан… което налага да преразгледаме възгледите си за британския колос като световна сила“.

Погледът й набързо пробяга надолу по страницата.

„… необходим е един инцидент само, за да се наелектризира американският народ в подкрепа на войната… най-подходящи цели: Куба, Хаити, Филипините… всичките земи, в които едно демократично присъствие ще помогне да бъдем оценени като освободители и посрещнати с «Добре дошли» от местното население. Господин Рут предложи да се потопи бойният кораб «Мейн» от флота на САЩ второстепенен разрушител, плаващ в кубински води“.

Откъм коридора се дочуха гласове. Джени все по-енергично прелистваше страниците. Търсеше още едно име, като последното свидетелство, с което да може да обори всичките обвинения.

13 март 1915 г.

Присъстват: Удроу Уилсън, полковник А. Е. Хаус, генерал Дж. Дж. Пършинг, Тиъдър Рузвелт, Дж. П. Морган, Винсънт Астор.

„… всички средства, позволяващи да се намесим в европейския конфликт, сега са от първостепенно значение… неограничената подводна война е предизвикателство към цивилизоваността на конфликта… лайнерът «Лузитания» на параходната компания «Кунярд» ще отплава от Ню Йорк на 1 май. Министерството на отбраната е натоварило в трюмовете му две хиляди тона муниции за военните усилия на съюзниците. Този товар не е обявен… тъй като представлява неустоимо изкушение да бъде възприет като мишена за германския флот…“

Вратата рязко се отвори.

Фигурата на Джаклин изпълни рамката на вратата. Двама от бодигардовете му се появиха зад него. Тя ги познаваше — същите онези от миналата нощ, които я бяха нападнали. Вълка и Ирландеца. Джаклин бавно прекоси стаята и грабна протоколите от ръцете й.

— Госпожице Данс… нали не греша?