Кристофър Райх
Клубът на патриотите (57)

56.

Джон Франсискъс спря полицейския автомобил до бордюра на тротоара точно в средата на зоната, забранена за паркиране, намираща се срещу терминала на авиокомпанията „Делта“ на летище „Лагуардия“. Грабна табелата „Полицейска акция“ от седалката до шофьора, закрепи я върху арматурното табло, за да се вижда през предното стъкло, и изскочи забързано от колата. Не извади ключа за запалването, нито заключи вратите. Някой друг щеше да премести колата. Най-важното за него в този момент бе да не изпусне самолета.

Терминалът, както винаги, беше препълнен с пътници. Редовно пътуващите по работа до близките направления се тълпяха пред изходите, като мнозина от тях трескаво купуваха кафета и вестници по пътя, буквално в последната минута. А току-що пристигналите се нареждаха покрай лентите за багажа. Всеки бързаше и поне на пръв поглед всички имаха вид на безнадеждно закъснели. Такъв си е Ню Йорк, помисли си Джон Франсискъс. Град, докъдето нямаш търпение по-бързо да се добереш, както и град, откъдето се стремиш час по-скоро да се измъкнеш.

Франсискъс показа полицейската си значка на шефа на дежурната смяна от летищната охрана и той веднага го преведе покрай металдетекторите. После забърза към гишетата за продажба на билети. Опашката от отпътуващи се бе проточила някъде над тридесетина метра. Детективът обаче се устреми направо към гишето.

— Полицейска акция — обяви той и показа значката си заедно със служебната карта. — Трябва да взема полета в седем и половина за Вашингтон, окръг Колумбия.

— Да, да, но хм… нека да ви проверя.

— Спешно е, госпожо.

— Разбира се, детектив. Ще ви струва двеста долара.

Франсискъс плати с кредитната си карта. Служителката веднага му подаде билета.

Ала той не забеляза едрия чернокос мъж, който го последва до гишето и си купи билет за същия полет до столицата.

* * *

Черното BMW 760 LI намали скорост чак на ъгъла на Четиридесет и шеста улица и Бродуей. Предното стъкло се спусна надолу.

— Хей… Влизай по-бързо вътре.

Болдън отвори вратата и се намести на задната седалка. Колата веднага ускори ход, за да се включи в оживения трафик. Зад шофьора седеше един млад афроамериканец, в делови тъмносин костюм, най-вероятно от колекцията на Алан Флузър. Носеше риза с висока бяла яка и прекалено широка розова италианска вратовръзка, или cravatte, както Томас неведнъж бе чувал да ги наричат. Обувките му сякаш никога не се бяха докосвали до паважа. Единствено часовникът, обсипан с искрящи диаманти, подсказваше издайнически, че той може би не работи в един и същи офис с Томас Болдън.

Дариъс Фел гледаше напред, без да удостои Томас с поглед. Лицето му бе застинало в маска на искрено възмущение.

— Е, сър, как я караш?

— Не много добре.

— Най-важно е уважението — заяви Фел. — Сега вече знаеш, че съм бил прав. На никого не можеш да имаш вяра. Никога и никому.

— Не съм дошъл, за да спорим.

— Много си делови. Видях те по телевизията. Приличаше на руснак или на някой от онези типове от Малката Одеса, сещаш ли се к’во искам да река? Ти си бил адски опасно копеле, бе!

— Видеозаписът е фалшифициран — обясни му Болдън.

Дариъс Фел се засмя и за пръв път удостои Болдън с кос поглед. Протегна му дланта си.

— Не е ли винаги тъй?

Двамата си стиснаха ръцете.

„Ръкостискането на белия човек“, така го наричаше Дариъс Фел.

Постно. Без здраво стискане на ръцете, без пляскане на дланите, хладно равнодушие. През четирите години, откакто познаваше Дариъс, Болдън имаше чувството, че единственото, на което бе успял да го научи, бе значението на формалното ръкостискане и откъде може да се купи приличен костюм.

— Сестра ми помогна ли ти?

— Да. Предай й още веднъж моите благодарности. Задължен съм ти.

— Няма защо. Само продължавай в същия дух. Тогава ще сме квит.

По видеоекраните, монтирани зад облегалките за глава на предните седалки, вървеше някакъв порнофилм. До левия крак на шофьора бе оставен кобур със затъкнат в него миниатюрен автомат „Узи“. Дариъс Фел пък не си даваше труд да прикрие подутината под лявата си ръка.

— Кажи на партньорите си, че отиваме към центъра — обади се Болдън.

— Къде по-точно?

— На Уолстрийт.

* * *

Паркингът под сградата на „Харингтън Уайс“ обикновено се пазеше само за автомобилите на старшите партньори и за онези посетители, които бяха важни клечки. Разположено на първото подземно ниво, мястото приличаше не толкова на паркинг, колкото на автомобилен шоурум. По всяко време тук можеше да се види подбрана колекция от последните модели поршета, ферарита, беемвета, мерцедеси. Тази вечер обаче паркингът пустееше. Старши партньорите от „Харингтън Уайс“ бяха изхвръкнали от кафеза още към седем и половина. Поне половината от тях сега пътуваха към Вашингтон, за да присъстват на приема на Джаклин, обявен като „Празнична вечеря в чест на десетия милиард“. Беше останала само една-единствена кола — десетгодишният мерцедес на Сол Уайс.

Беемвето намали ход. Болдън изскочи от него.

— Чакаме три минути, а сетне — „Екшън!“ — рече Дариъс Фел.

Болдън кимна и затръшна вратата.

* * *

Казваше се Кейлеб Шорт и беше шеф на охраната на „Уолстрийт“ 55. Шорт седеше пред конзолата от видеомониторите, а на бюрото пред себе си бе оставил хартиената кесия с вечерята си и един пакет снакс. Жена му бе приготвила сандвич с лебервурст, фъстъчено масло и стръкове целина, моркови и кутия натурален ябълков сок. Самият той междувременно се бе отбил в бара на Кларк, за да се подкрепи допълнително. Не можеше да изкара дванадесетчасовата смяна без няколко сладкиша. Нали и той, като всеки човек, си имаше своите слабости.

— Повярва ли на това, което е станало горе? — попита Шорт своя партньор по смяна — Лемън Уилки, сприхав момък от Бенсънхърст, който предпочиташе да носи кобура с пистолета си по-ниско, небрежно спуснат на бедрото.

— Мръсна работа — промърмори Уилки. — Още веднъж се убеждавам, че никога не знаеш какво да очакваш от някои хора.

— Познаваш ли го? Болдън.

— Виждал съм го. Баровец. А ти?

— Да. Работи до късно. Държи се приятелски. Никога не бих допуснал, че е убиец.

— Да бе! — изсмя се в шепата си Лемън Уилки. — Ти лък какво си въобразяваш? Че нещо разбираш от техните игрички?

Кейлеб Шорт нервно се надигна. Искаше му се да му фрасне един, но после размисли. Шорт знаеше много… със сигурност доста повече от един двадесет и две годишен момък като Лемън Уилки, неотдавна уволнил се от казармата. Шорт бе служил двадесет години в армията, по-точно във военната полиция към Десета планинска дивизия, и се бе издигнал до чин старши сержант. Три нашивки на пагона. Но през последните пет години, откакто се бе уволнил, бе натрупал към двадесет и пет-шест килограма. Ала малкото свръхтегло не му пречеше да си гледа добре работата.

Кейлеб Шорт провери редиците от видеомониторите. Бяха общо двадесет и четири. Първите четири бяха поставени пред него, като непрекъснато излъчваха кадри от фоайето, гаража и двата края на главния коридор на четиридесет и третия етаж, където се намираха кабинетите на главните директори на „Харингтън Уайс“. Към останалите видеомонитори се превключваха периодично сигналите от видеокамерите, щедро пръснати по другите етажи. Той огледа няколко от по-важните (според него поне) екрани, след което спокойно се зае със сандвича си. През трите години, откакто бе на тази работа, най-вълнуващото му преживяване до ден-днешен си оставаше онзи случай, когато един от партньорите на „Харингтън Уайс“ бе рухнал в коридора пред вратата на асансьора. Сърдечен удар, казаха после лекарите. За щастие Кейлеб Шорт го бе видял на видеомонитора как се мята на пода като риба на сухо и веднага позвъни на 911. От спешната помощ дойдоха навреме и така нещастникът успя да прескочи трапа. Оттогава всяка година в Деня на благодарността човекът не забравяше да кани на вечеря у дома си Кейлеб Шорт и жена му, а на изпроводяк му пъхаше по един плик в джоба, тъпкан с банкноти. И на всичкото отгоре му даряваше по бутилка френско вино.

— Искаш ли да поемеш първата обиколка? Или аз да тръгвам? — попита той Лемън.

Кейлеб Шорт и Лемън Уилки бяха задължени всяка нощ да извършват минимум шест обиколки из сградата, което означаваше да спират на всеки етаж и да му хвърлят по един поглед. Просто така, за всеки случай. Пълната обиколка поглъщаше малко над един час.

— Разбира се, че ще я поема — съгласи се Уилки.

Те бяха най-важните при всяка нощна смяна. Освен тях долу на рецепцията дежуреха двамата сомалийци. Но истинските пазители горе бяха само те — двойката Кейлеб Шорт и Лемън Уилки.

Шорт му подаде връзката с ключовете, но Уилки не реагира. Вниманието му внезапно бе приковано от нещо друго.

— По дяволите! — изруга той. — Бързо включи трета камера!

Кейлеб се извърна към видеомонитора, осигуряващ широкоъгълна панорама от фоайето. Трима мъже, афроамериканци, се приближаваха към гишето на рецепцията. Двама от тях държаха пистолети в ръце, а третият — автомат „Узи“.

— Мамка му!!! — ахна смаяно Кейлеб.

— Ти ли искаш да се заемеш… или аз? — попита Уилки.

Според правилата единият не трябваше да напуска контролната зала.

— Аз ще се заема — рече Шорт.

— Слушам, сър.

Той изгледа накриво Уилки. Красноречивият му поглед говореше по-силно от всякакви думи.

Тогава проехтяха изстрели като пукотевица от фойерверки. По пода и тавана зейнаха дупки. Помещението на охраната се намираше точно над гишето на рецепцията. Шорт напрегнато се взря във видеомониторите. Долу онези тримата не се шегуваха.

— Хайде, Уилки. Остави всичко тук. Ще слезем долу.

— Ще повикам ченгетата. И никъде не мърдам оттук.

Кейлеб Шорт поклати глава.

— Тая няма да я бъде! Това е нашата сграда и ние няма да позволим на никого да създава суматоха.

Лемън Уилки с неохота се изправи и нервно се зае да оправя кобура си. Лицето му бе пребледняло като на призрак.

Секунди по-късно двамата мъже от охраната изхвърчаха от вратата.

Никой не видя как Томас Болдън се появи от асансьора на четиридесет и третия етаж.

* * *

Слабите светлини на лампите за нощно осветление хвърляха сенки върху гишето на рецепцията и по дългите коридори навътре. Останалото пространство тънеше в мрак. Болдън крачеше бързо, ослушвайки се за подозрителни шумове. Разполагаше с пет минути, най-много с десет. Дариъс Фел му обеща, че приятелчетата му ще поддържат огъня само докато не довтасат от полицията. И нито минутка повече. Някъде отдалеч долиташе писукането на апарата, приемащ постъпващите факсове. Томас зави по коридора и подмина кабинета на Сол Уайс.

Уайс се бе издигнал сам, без ничия помощ, благодарение на способностите си на проницателен, дори харизматичен лидер. Може би заради това до края на дните си той си остана заклет привърженик на схемата да допуска само съдружници в управлението, но без да се разделя с притежанието на фирмата. Колко пъти му се бе налагало да отхвърля оферти да продаде компанията си или да отклонява примамливи предложения за удвояване на капитала й чрез предлагане на акции или за сливане с някой от титаните на Уолстрийт. Сол не се уморяваше да повтаря, че държи да опази предприемаческия дух, с който бе започнал преди години. Както и това, че държеше компанията му да се специализира само в няколко конкретни области. Но най-много се радваше, когато наричаше „Харингтън Уайс“ семейна компания. С което искаше само да подчертае, че тя бе неговото истинско семейство. Болдън никога не бе се замислял какво се криеше зад тези обяснения. Пък и странно ли беше един мъж да е доволен от това, което сам е изградил?

Но всъщност Сол Уайс имаше други, доста по-различни основания да запазва фирмата си като свое частно притежание.

Томас продължи покрай столовата на шефовете и заседателната зала, до която винаги имаха достъп само изпълнителните директори на фирмата. Вратата на кабинета на Мики Шиф беше заключена. Болдън опита и трите ключа, които бе взел от него, и накрая попадна на подходящия. Отвори и предпазливо се промъкна в кабинета. Това не бе толкова кабинет, колкото приемна зала в някакъв италиански ренесансов дворец. Простираше се на цели двадесет и два метра и беше декориран в пищен, дори разточителен стил, напълно противоположен на този, с който се отличаваше мансардният апартамент на Шиф. Имаше един сектор само за гости, друг за усамотяване на господаря на имението и трети, работен, със строго функционален подбор на мебелите и принадлежностите. Някъде сред внушителните лавици с книги, издигащи се от пода до тавана, се намираше скритата врата към личната баня на Мики. Веднъж, беше някъде преди една година, той бе поканил Болдън и с гордост го разведе навсякъде. Все едно му бе изнесъл нагледен урок на тема „Ето какво може един ден и ти да постигнеш“. Впечатляващ урок, особено като се имаше предвид как се потяха робите в галерите. Позлатени кранове в банята, картини от Дейвид Хокни по стените и кабинет едва ли не с размерите на щата Род Айлънд. Това бе морковът. Колкото до осигуряването на тоягата, не се изискваха големи грижи. „Харингтън Уайс“ много грижливо си подбираше служителите. Само една-единствена погрешна стъпка бе достатъчна, за да те изхвърлят мигновено навън. Не бе чудно, че всички трепереха да не се издънят. Така служителите сами си доставяха тоягите и безкрайно облекчаваха ръководството на компанията от грижите по набавянето им.

Болдън отиде до бюрото и седна на стола на Мики Шиф. За достъп до „Найтингейл“ — специализирания вътрешнофирмен софтуер, наречен едва ли не на майтап „Славей“, защото всичко можеше „да изпее“ — се изискваше идентификационна карта за потвърждаване на правото на достъп. Тази карта определяше докъде точно се простираха пълномощията на нейния притежател сред лабиринта от компютърните ресурси на системата за управление на пороя от информационните потоци. Мики Шиф, естествено, бе удостоен с пълен достъп. Томас плъзна картата върху прозорчето на скенера, монтирано над клавиатурата. Екранът веднага се задейства. След първите няколко несполучливи опита той успя да се добере до рубриката в менюто, посветена на управлението на портфолиото на компанията. На екрана се изписа въпрос, който го подканваше да въведе име на клиент или номер на сметка. Опита се да си припомни кой наскоро се бе присъединил към компанията.

Написа името: Лаванда Мейкпийс.

Преди шест месеца Лаванда Мейкпийс беше член на Федералната комисия по телекомуникации. Точно тогава обаче този регулаторен орган най-неочаквано промени едно от основните правила в своите предписания, което позволи на една от телекомуникациите компании, притежавана от „Джеферсън Партнерс“, да разшири своя обсег на дейност извън щата, в който бе регистрирана. Два месеца по-късно Лаванда Мейкпийс напусна Федералната комисия по телекомуникации и постъпи в „Джеферсън Партнерс“. Ето защо нейното име се стори на Болдън като основателен избор на изходна точка в търсенето му.

На екрана се появиха номерата на три банкови сметки. Две от тях имаха вид на стандартни сметки, поддържани от брокери на Уолстрийт. Той отвори поред всяка от тях. И в двете се съдържаха най-различни акции и облигации, но имаше и наличности от пари в брой. Общата им сума възлизаше на повече от един милион долара. Общо взето прилична сума за една петдесетина годишна дама, която доскоро като държавна служителка е треперила над всеки цент.

Третата сметка бе издадена от „Омега Асоушиейтс“.

Болдън я отвори последна. Веднага се взря в дъното на екрана, където се изписваше сборът от всичките пера. Това бе най-важното във всяка банкова сметка. Тридесет и четири милиона долара. Определено не бе това, което би могло да се очаква от една жена, посветила целия си професионален живот на изнурителен труд в клетките на държавните авгиеви обори, дори и ако ги бе чистила всичките. Той смаяно ахна. Тридесет и четири милиона долара. Това вече не бе само някакъв подкуп. На това наистина му се казваше „царски подарък“.

Един поглед върху движението на активите по тази сметка му подсказа, че парите в брой са били прехвърлени на два транша. Първият е бил осъществен преди шест месеца, а вторият — преди шейсет дни, което съответстваше на датата, на която Федералната комисия по телекомуникации бе отсъдила в полза на „Джеферсън Партнерс“.

Болдън си припомни думите на Марти Кравиц за догадки или предположения, базиращи се на събраната досега от него информация. Сега и той бе изпаднал в аналогична ситуация. Време беше вече да се добере до някакво по-съществено доказателство.

Като избираше с мишката и после активираше чрез двойно кликване различните трансакции с депозитите, той успя да проследи банковите траектории, по които са били движени тези тридесет и четири милиона долара. Първоначално парите са били прехвърлени по електронен път в частната банка „Милбенк енд Мейсън“, с регистрация в Насау, на Бахамските острови. Щом намери в банковия каталог номера й, той вече можеше да поиска от софтуера да локализира и визуализира всичките трансакции между тази банка и клиентите на „Харингтън Уайс“.

Появи се внушителен списък, запълващ няколко екрана. Два милиона тук, десет милиона там. Нито едно от прехвърлянията на суми от „Милбенк енд Мейсън“ към клиентите не беше по-малко от седемцифрено. Общата сума съставляваше цяло състояние, но все пак дори и тя беше като троха в сравнение с годишния оборот на една инвеститорска компания, която от години вече възнаграждаваше своите инвеститори със зашеметяващата годишна възвръщаемост от двадесет и шест процента. Повече от една четвърт! Имената на тези инвеститори се оказаха не по-малко зашеметяващи: сенатори. Председатели на ведомствени комисии. Генерали. Посланици. Борсови спекуланти, играчи, изпечени в сделките с ценни книжа. Мъже и жени, в чиито ръце се намираха лостовете на властта. В бързината все пак успя да изброи не по-малко от седем лица, които сега работеха за „Джеферсън Партнерс“. Всичките бяха тук, защото същевременно бяха и клиенти на „Харингтън Уайс“.

Тогава Болдън си припомни една финансова хватка, до която бе прибягвал, ако се натъкваше на особено сложни трансакции. Нали всичките те бяха обвързани помежду си. Не биваше повече да си губи оскъдното време с постъпващите пари, а да се съсредоточи върху сумите, които бяха напуснали трезорите на споменатата банка „Милбенк енд Мейсън“ в Насау на Бахамските острови. Цифрата бе двадесет и пет милиона долара. Изпратени в една кодирана сметка, но както бе възприето в практиката за вътрешната отчетност, името на притежателя й бе регистрирано в архивите на „Харингтън Уайс“. Така то се появи на екрана: Гай де Валмон, вицепрезидент на „Джеферсън Партнерс“.

Болдън отново провери номера на сметката — оказа се същият, който бе използван, за да се плати на Лаванда Мейкпийс и на още неколцина от участниците в прането на ужасно много пари.

Кръгът се затваряше.

Накрая се появи още едно име. Соломон Х. Уайс. Срещу което бе записана сумата петдесет милиона долара. Несъмнено е било плащане за укрепване на дълготрайното сътрудничество. Малко джобни пари, просто колкото да се държат любопитните погледи далеч.

Томас изпрати цялата тази информация към принтера. Дотук с догадките. Беше открил нужното му доказателство. Принтерът започна да бълва страница след страница. Взе една от купчината, за да провери още веднъж. Да, повтори си той, думата „подкупи“ тук бе напълно неуместна, смешна дори. По-скоро би трябвало да се нарече грабеж. Но какво бяха ограбили? Почтеността. Вярата. Отчетността. Тамани Хол^[1] направо бледнееше пред „Джеферсън Партнерс“. „Джеферсън Партнерс“ бе окрала държавата.

Когато принтерът спря, Болдън изключи компютъра и напусна кабинета.

Затвори вратата след себе си и огледа коридора.

— Само едно „бум“ — процеди нечий глас зад гърба му, — и ще си мъртъв.

Томас замръзна.

Вълка бе само на метър и половина зад него, насочил в тила му пистолет със заглушител.

— Дори не си го помисляй — предупреди го той.