Кристофър Райх
Клубът на патриотите (15)

14.

Беше осем и пет. Телефонният техник погледна часовника си и после нощния пазач, който тъкмо напускаше сградата и прекосяваше улицата в посока Сътън Плейс и Трето авеню. Старият ирландец леко се олюляваше. Техникът много добре знаеше, че това не се дължеше единствено на току-що приключилото изтощително нощно дежурство. Изчака портиерът да изчезне надолу към пресечката, после напусна удобното си топло убежище, което му предоставяше камионетката, за да влезе във фоайето на Сътън Плейс 47.

Махна с ръка на пазача от дневната смяна и с небрежен жест му показа разрешителното си за днешната проверка на телефонната инсталация в сградата. Беше облечен в униформата на „Веризон Къмпани“. На кръста му висеше колан за инструментите. Но докато чакаше пазача да прочете документа, избягваше да го гледа в очите, затова говореше с ниско сведена глава. Така създаваше лъжливото впечатление за скромен и боязлив служител, въпреки внушителния си ръст. Никак не му се искаше служителят да забележи подутия му нос или пресните белези по брадичката и шията му. След размяната на няколкото задължителни фрази с пазача Вълка взе асансьора към сутерена и провери разпределителната кутия за всички телефонни линии в сградата. За по-малко от минута изолира линията към апартамент 16-В. Подслушвателното устройство, което бе инсталирал преди няколко седмици, си бе на мястото. Всички разговори се предаваха към централата, скрита на най-горния етаж на сградата, откъдето сигналите се препредаваха чрез сателитна връзка към оперативния център във Вашингтон.

Мъжът остави инструментите си на пода и отново се качи в асансьора, за да стигне до шестнадесетия стаж. Двете брави марка „Шлаге“ въобще не го затрудниха. Само след минута вече бе в апартамента на Томас Болдън. Свали работния си колан и го пусна на пода, после си сложи чифт хирургически ръкавици. Нахлузи върху обувките си хартиени „галоши“, за да не скърца паркетът. Избърса внимателно отпечатъците си от бравата.

Мяяууу.

Вълка се завъртя на пети, стиснал двуострия нож между кокалчетата на пръстите си. Върху кухненския плот се бе настанил най-големият персийски котарак, който някога бе виждал. Отпусна ножа, а ударите на сърцето му се поуспокоиха. Котаракът вдигна лапа за поздрав и наклони глава.

— Господи — промърмори Вълка, докато прибираше ножа. Никой не му бе казал за котката. Пожертва една минута да я погали по гърба, макар че по принцип не харесваше котките. Никаква лоялност. Това им бе основният недостатък.

Беше роден като Уолтър Родриго Рамирес в Суидад Хуарес, Мексико, но откакто се помнеше, се наричаше Вълка. Според неговите схващания вълкът бе най-благородното животно на Земята. Ловуваше единствено когато се нуждаеше от храна. Първата му грижа бе семейството. Бе лоялен към глутницата. И беше най-опасният звяр в гората.

Всеки сантиметър от гърба му бе покрит с цветна татуировка на вълк, готов за скок. Ако човек се вгледаше във вълчите очи, можеше да види плячката му — ловец, вдигнал безпомощно двете си ръце във въздуха. Ловецът бе истинското зло. Той, Уолт Рамирес, беше вълкът.

Защита на слабите. Закрила на невинните. Громи враговете си и побеждавай всяко зло в името на Бога.

Това бе кредото на Вълка.

А този бе начело в списъка му. Болдън бе ловецът. И злото. Скоро щеше да вдигне ръце, молейки за милост. Но нямаше да я получи. Нито капка. Никой не можеше да си позволи безнаказано да унижава един вълк.

Започна да претърсва от вътрешността към вратата на апартамента. Банята. Спалнята. Всекидневната. За едър мъж се движеше удивително безшумно, с уверени стъпки. Беше се научил как да борави с всякакви инсталации в тренировъчния военен център по секретни операции и специални бойни средства. В продължение на шестнадесетгодишната си военна служба ги бе усъвършенствал в такива горещи зони като Кувейт, Босна, Колумбия и Афганистан. Специалността му бе елегантното неутрализиране на врага. Или казано вече не толкова елегантно, бе известен като човекомелачката.

Вече от три години не носеше униформа, макар че не бе престанал да служи на страната си. По настояване на командващия си офицер Вълка се бе оттеглил от активна служба, за да работи за една компания, тясно свързана с висшите етажи на властта. Компанията се наричаше „Сканлън Корпорейшън“ и вършеше мръсната работа на военните. Заплащането бе четири пъти повече, отколкото получаваше като сержант в армията първа категория. Освен това имаше възможно най-скъпата здравна осигуровка и полица за застраховка живот на стойност 250000 долара. Всичко това, взето заедно, напълно компенсираше уволняването му от армията четири години преди възрастта за пенсиониране. Вълка имаше съпруга и три деца, по-малки от седем години, които трябваше да облича и храни. Ала най-важно за него бе, че с тази работа помагаше Америка да бъде силна у дома и в чужбина.

През последните две години Вълка бе преследвал терористи из дивите планини на Хиндукуш на територията на Афганистан и Пакистан, както и по границата между тях, където цареше пълно беззаконие. Щом откриеше някое „лошо момче“, се обаждаше на „вълчата глутница“, определяше периметъра си на действие и преследваше плячката си до падането на нощта. Издърпваше антената, поставяше слушалките на ушите си и пускаше някое парче на „Металика“. Когато улучваше мишената, кръвта му бясно изпомпваше адреналин.

Но залавянето на „лошите момчета“ бе само половината от работата му. Другата половина бе разпитът. Времето бе от критично значение. За десет минути противникът можеше да избяга или да бъде заловен. Или един американски войник да живее или да умре. Така гледаше Вълка на нещата. В черно и бяло. Не вярваше на празните приказки, че мъченията не вършели работа. Вършеха и още как. Всеки би издал дори невръстната си дъщеря, ако му дерат кожата жив. Не можеш да лъжеш, когато нажеженото острие на армейския нож те реже на ивици. Понякога чуваше писъците им, но това не го притесняваше кой знае колко.

Дълг. Чест. Родина.

Това също бе част от кредото му.

Америка бе дала шанс на баща му — мексикански емигрант без пари и образование и без никакви умения. А сега баща му притежаваше процъфтяваща фирма за химическо чистене в Ел Пасо и наскоро бе отворил втори магазин от другата страна на границата, в Суидад Хуарес. Караше червен кадилак. Американските лекари оперираха заешката устна на сестра му. Резултатът беше едва забележим белег и едно ново красиво лице. Сега тя бе щастливо омъжена с деца. Американските военни го бяха научили, че великата кауза изисква жертви. Това го бе направило истински мъж. Денят, в който Вълка получи американско гражданство, бе най-щастливият в живота му. Всяка сутрин и вечер се молеше за здравето и живота на президента.

А сега един задник като Болдън се опитваше да прецака всичко. Пъхаше си носа там, където не му беше работата. Беше се сдушил с някакви шибани, изперкали левичари, които си въобразяваха, че знаят повече от шефовете във Вашингтон. Вълка огледа апартамента, модерното обзавеждане, шикозната стереоуредба и невероятния изглед, откриващ се от прозорците. Болдън притежаваше прекалено много, за да мърмори по адрес на системата. Вълка нямаше да го допусне.

Седемнадесет минути по-късно бе приключил с претърсването на апартамента. Само едно нещо привлече вниманието му: късче хартия в кошчето за отпадъци. Почеркът бе небрежен и нечетлив, ала той веднага го разпозна. Обади се на Гилфойл, за да му докладва какво бе открил.

— Този тип обича да си пъха носа навсякъде — додаде Вълка, преди да приключи разговора. — Освен това не е от тези, които ще забравят какво са им сторили.