Кристофър Райх
Клубът на патриотите (45)

44.

Пиковият час достигна пълната си натовареност. Тази налудничава блъсканица се повтаряше ежедневно, когато работещите от цял Ню Йорк, забързани, час по-скоро да се приберат по домовете си, изскачаха от офисите, банките и магазините, за да се втурнат към станциите на метрото, гарите и пристаните на фериботите. Междинният перон за прекачването от Бродуей към Веси стрийт бе изпълнен със стотици пътници, които след секунди щяха да се натъпчат във вагоните като сардини в консервени кутии. Всички изгаряха да се приберат колкото можеше по-рано, за да не бъдат застигнати от надигащата се буря.

— Просто продължавай да вървиш напред, но така, като че ли нищо особено не се е случило — заповяда Болдън, докато крачеше малко зад Алтия Джаксън. Гледай само напред. Ще вървя зад теб и много добре те чувам.

— Но защо, Том, какво, по дяво…

— Казах ти да гледаш напред!

— Ама какво става? Да не сме в казармата? — сърдито възкликна Алтия.

Болдън погледна през рамо. От няколко пресечки вече следваше плътно Алтия по петите. Ако не я познаваше толкова добре, начина й на обличане, маниерите й, прическите й, както и това, че тя имаше навика навсякъде да излиза с чантичката си, досега поне пет пъти да я бе изгубил сред гъстата тълпа. Не беше сигурен дали не я следят.

— Откри ли я? — попита той.

— Тя е в спешното отделение към клиниката на нюйоркския университет. „Сега е подложена на лечение“. Това е всичко, което успях да узная.

— Подложена на лечение? Какво означава това? Как е тя? Да не би да са я преместили в хирургията? В какво състояние е?

— „Сега е подложена на лечение“. Само това ми съобщиха. Зададох им всичките въпроси, които ми хрумнаха, но не получих нито един отговор.

Болдън се опита да потисне тревогата и отчаянието си.

— Но не говори ли с лекуващия лекар?

— С никого не успях да поговоря, освен с телефонистката.

— Хайде, можеше примерно да кажеш, че си член на семейството й.

— Опитах, Томас, но номерът не мина.

— Добре. А сега се успокой.

Продължиха така още малко, като се блъскаха сред останалите минувачи, изчакващи светофарът да светне на зелено. Прииждащите пешеходци ги притискаха отзад и отстрани, принуждавайки ги да пристъпват по малко напред. Болдън се чувстваше като уловен в клетка. Едва успя да потисне инстинктивното си желание да се обърне назад и да огледа лицата на хората зад гърба си. Най-после светофарът превключи. След няколко секунди натискът намаля. Но все още заобиколени отвсякъде от крачещи хора, те двамата прекосиха улицата.

— Много съм изплашена — призна му Алтия. — Целият офис е претъпкан с непознати. Взеха ти компютъра, събраха папките ти в кашони и ги изнесоха.

— От полицията?

— Не, за бога. Полицаите се изметоха още към два следобед. Малко след като се видяхме с теб долу, във фоайето. Онези, от претърсващия екип, действаха другояче, но тези… — Алтия възмутено поклати глава.

— Кои са те? — попита я Болдън. — Мъжагите от фирмената охрана? Или момчетата от техническата поддръжка?

— Никога не съм виждала нито един от тях. Исках да наблюдавам какво вършат в кабинета ти, за да съм сигурна, че няма да вземат нещо лично твое, ала те най-безцеремонно ме изтикаха навън. А после пуснаха щорите на остъклените врати. Само повтаряха, че ти си го застрелял. Нарекоха те убиец. Казах им, че съм сигурна, че не си. Разказах на всички, които пожелаха да ме изслушат, че съм видяла какво се случи и че всичко беше просто един нещастен случай. Но никой не ми повярва. Всички ми повтаряха до втръсване да гледам записа от видеокамерите, който бил излъчван по телевизията.

— Доста впечатляващ запис, нали?

— Томас… нали не си го застрелял?

— Та ти беше там! Видя какво се случи.

— Знам. Мислех, че онзи от охраната натисна спусъка. Но откакто видях видеозаписа, излъчен по телевизията… — Тя озадачено поклати глава.

Болдън с мъка овладя огорчението си. Това беше силата на телевизията. Дори на нея бе повлияла, на Алтия, която със собствените си очи бе видяла убийството на Сол Уайс. Даже и тя вече не вярваше на очите си.

— Не, не съм го застрелял. Аз обичах Сол. Всички го обичаха. Онзи тип от охраната бе този, който го простреля.

Само че в този хаотичен свят дори и той самият започваше да се съмнява в това.

— И не си пребил Даяна Чеймбърс?

— Не, Алтия, не съм.

— Тогава защо те…

— Не знам — яростно отвърна Болдън. — Тъкмо това се опитвам да разбера.

Замисли се дали да не й предложи да вземе сина си Боби и да заминат за няколко дни. Само бог знаеше дали не бе я изложил на опасност с молбата си за помощ. Реши да не я предупреждава. Най-безопасното за нея бе да продължава да ходи редовно на работа както винаги, сякаш нищо не се бе случило. Очакваше да изтече може би цял месец, преди шефовете да изнамерят оправдание, за да я уволнят. Може би чак след приключването на сделката с „Трендрайт“. — Откри ли нещо за „Сканлън“?

Алтия се намръщи.

— Не много. Само тук-там се споменава по нещо за някакви поръчки за военните, но много отдавна, в края на седемдесетте. Обучение на войници и други подобни дейности. „Сканлън Корпорейшън“ е била изкупена през 1980 г. от „Дифънс Асоушиейтс“. Но не се посочва цената. Явно е била частна трансакция.

— Хм. „Дифънс Асоушиейтс“. Никога не съм ги чувал. Не потърси ли и за тях?

— „Дифънс Асоушиейтс“ банкрутирала девет месеца след като купила „Сканлън Корпорейшън“. Това е всичко, до което успях да се добера.

— А откри ли документацията по банкрута?

— Какво да съм открила?

— Документацията по банкрута.

— О, искаш да кажеш онези сведения, на които Мики Шиф фигурира като директор на компанията?

Болдън изумено се втренчи в лицето на Алтия.

— Шиф? Че той през осемдесетте още е служел във флота.

— Не, драги. Според документацията по това време подполковник Майкъл Т. Шиф вече се е бил пенсионирал, а след това е заемал поста директор на „Дифънс Асоушиейтс“ точно когато тя е изплувала над водата, само че с корема нагоре. А другият, за когото също се интересуваше, онзи, Ръсел Кайкън… дори името му не мога да произнеса правилно… та той, де, бил неин президент.

Болдън се замисли над тази информация. Не би я нарекъл със сигурност „добри новини“, но все пак бе някакво начало. Въпросът бе какво се е случило междувременно със „Сканлън“? Ако „Дифънс Асоушиейтс“ наистина е изплувала над водата с корема нагоре, то тогава защо го преследват из цял Манхатън онези „подизпълнители, работещи на договор“ с татуирани по телата си емблеми на „Сканлън Корпорейшън“?

— Е, светът е малък, нали? — философски обобщи Алтия.

— Искаш да кажеш, че Шиф е работил за „Дифънс Асоушиейтс“? Или поне аз така го разбрах.

— Не, Том, исках да ти кажа, че и господин Джаклин е работил за тях.

— Извинявай, но не те разбрах. Имаш предвид Джеймс Джаклин? — Ако досега мислите на Болдън блуждаеха някъде другаде, го само споменаването на името на президента и основател на „Джеферсън Партнерс“ веднага го върна обратно към действителността.

— Никога не съм предполагала, че Мики Шиф е работил с господин Джаклин. Е, сега поне ще мога да си обясня защо ме накара да търся сведения за „Сканлън Корпорейшън“ Ти си ангажиран по сделките с „Джеферсън Партнерс“ от нашата фирма и това вече обяснява всичко.

— Съжалявам, Алтия. Имах безкрайно напрегнат ден. Не успях да проследя мисълта ти.

— Джеймс Джаклин е бил президент на „Дифънс Асоушиейтс“. Томас, добре ли си? Струваш ми се по-блед от обичайното.

През 1980 г. Джеймс Джаклин тъкмо е бил приключил четиригодишната си кариера като министър на отбраната на страната. Болдън обаче не знаеше, че бе оставил зад гърба си една банкрутирала компания. Подозираше, че много малко хора знаят.

— Нищо ми няма, Алтия. Добре съм. Просто не очаквах да чуя това за Джаклин.

— Потърсих сведения и за него. Та затова ми се насъбраха прекалено много материали за отпечатване на принтера. Но сега ти нося само онези, които се отнасят за „Сканлън Корпорейшън“ и „Дифънс Асоушиейтс“. — Тя млъкна за кратко. — Има още нещо. Можеш ли да отгатнеш кой е притежават по-голямата част от дълговете на „Дифънс Асоушиейтс“? Ние, Томас. Ние, от „Харингтън Уайс“. Защото именно „Харингтън Уайс“ е посочен като най-едрия кредитор на „Дифънс Асоушиейтс“.

— Колко?

— Петдесет и три милиона долара.

Болдън силно подсвирна.

Тълпата сега се движеше по-бавно, но блъсканицата се бе увеличила, когато се приближиха до станцията на метрото западно от Световния търговски център. Зад оградата от телена мрежа боботеха екскаватори, булдозери, машини за разбиване на бетон, кулокранове. Но оттам, където сега бе застанал Болдън, те изглеждаха в далечината дребни като детски играчки. Както винаги кота нула предизвикваше смесени чувства. Отначало го обзе гняв, а после го заля вълна от отчаяние, но накрая всичко отстъпи пред желанието за мъст и борба. Все пак след срутването на двете кули той бе изгубил частица от човечността си.

— Още ли те интересува списъкът на компаниите? Онзи списък за купените и продадените от твоите клиенти?

— Има ли в него нещо за „Сканлън Корпорейшън“?

— Не, сър.

— Може би все пак ще трябва да го погледна — рече Болдън. — Не искам да оставаш с впечатлението, че напразно си свършила толкова много работа.

Алтия забави ход и го хвана под ръка.

— Томас, ти няма да се върнеш във фирмата, нали?

Болдън отпусна ръката си върху нейната.

— Е, бих казал, че дните ми в „Харингтън Уайс“ са наистина свършени.

— А какво ще стане с мен?

— Просто продължи да работиш, като че ли нищо особено не се е случило. Когато се измъкна от тази каша, ще се погрижа за теб. Ние двамата сме чудесен екип.

— Трябва да се грижа за моя Боби.

— Той е прекрасно момче.

— Да, така е. И заслужава по-добър живот.

Продължиха да крачат, но сега, без да продумат, още около стотина метра.

— Виждаш ли този контейнер? — Болдън й посочи един по-отдалечен контейнер за смет на няколко метра пред тях. — Остави книжата в него. След минута-две, като се поотдалечиш, ще ги взема оттам. Прибери се у дома си и не казвай на никого, че си ме виждала и че си разговаряла с мен.

— Добре, шефе. — Алтия протегна ръка. — О, почакай, имам още нещо за теб. На идване спрях пред един банкомат. — Болдън улови ръката й и напипа в дланта й стегнато руло банкноти. Вдигна очи към лицето й и погледите им се срещнаха. — Внимавай, приятелю. Никак не ми се иска после да ми се наложи да обяснявам на моя Боби, че с теб се е случило нещо лошо.

— Ще се постарая.

— Направи нещо повече. Каза ми, че са разменили изображенията на твоето лице и лицето на онзи от охраната на видеозаписа. Тези хора са способни да зачеркнат миналото. Внимавай много, иначе като нищо ще зачеркнат и нас двамата.