Кристофър Райх
Клубът на патриотите (51)

50.

Франсискъс побутна с крак леко притворената врата на кабинета на Вики Васкес и надникна вътре.

— Още ли си тук, Вик? — провикна се той, докато се мъчеше да крепи здраво кутията с документите на Тиъдър Ковач.

— Да, Джони, още съм тук — долетя гласът й иззад шкафовете.

— Аз съм. Нуждая се спешно от една малка услуга.

— Влез. — Вики Васкес изскочи от задната стая. Сакото й вече бе закопчано, а черната й коса — грижливо сресана. Франсискъс забеляза също, че всички компютри в помещението бяха изключени, а бюрата — безукорно подредени. Очевидно тя се готвеше в най-скоро време да излезе. Ето и сега, докато доближаваше до него, тя пусна в чантата си червилото.

— Хей, Джони, какво е това тук? — учуди се тя.

— Едни чужди вещи.

— Искаш ли да ти помогна да го сложиш някъде?

— Не, благодаря. Сам ще се оправя. — Детективът остави кутията върху най-близкото бюро в ъгъла. — Всъщност би ли ми направила една услуга? Няма да отнеме много време.

Вики Васкес ядосано сложи ръце на кръста.

— Имам билети за театър. Даже може да се каже, че имам среща.

— Няма да е за повече от минута.

— Една минута? — Тя погледна часовника си и колебливо направи една крачка към вратата. — Толкова ли не може да изчака до утре? Искаш да съм тук в седем, значи ще бъда точно в седем. Обещавам. Само да не е тази вечер.

Франсискъс й се усмихна извинително.

— Спешно ми трябва адресът на един пенсионирал се полицай от Олбани. Така че просто трябва да се открие къде му изпращат пенсията.

— Пенсия ли? — изуми се тя.

Той кимна.

— Да, пенсия. Това е всичко. Тогава вече ще си свободна да си вървиш.

— Това има ли нещо общо с онази жена беглец, с която наскоро реши да се заемеш? С Боби Стилман?

— Има. От това, което ще откриеш, зависи разрешаването на три убийства.

Вики Васкес веднага остави чантата си на бюрото и седна пред най-близкия терминал.

— Как се казва? — попита тя, докато включваше компютъра.

— Детектив Франсоа Дж. Гилфойл, напуснал полицията през 1980 г. — Гилфойл бе успял да изтрие името си от досието по случая, но Франсискъс не допускаше, че може да се е престарал чак дотолкова, че да се откаже и от частичната пенсия, която му се полагаше за прослужения срок. Просто бе невъзможно едно бивше ченге да откаже получаването на чековете с правителствения печат.

Вики се извърна и го изгледа през рамо.

— Ще ми отнеме няколко минути. Ще се наложи да отправя запитване до централата за адреса му. Може би вече сме закъснели. В края на работния ден…

— Ще стискам палци. — Премести кутията. — Ще направиш ли всичко възможно?

— Ще се опитам.

— Много ще ти бъда задължен — каза Франсискъс. Със своите петдесетина хиляди служители нюйоркската полиция наподобяваше по-скоро малка армия. Но само двама от всеки деветима полицаи наистина носеха униформи. Останалите седмина бяха причислени към бюрокрацията, която ги приковаваше към бюрата. Детективът се отправи към вратата, но там спря и се обърна към нея: — Вики?

— Да?

— Той готин ли е?

— Разбира се.

— Има ли си име?

— Това, което му е дала майка му.

— Значи… го харесваш, така ли?

Тя опря ръце на бедрата си и отегчено въздъхна:

— Хайде, махай се. Остави ме да си гледам работата.

Франсискъс пренесе кутията през залата и се настани зад бюрото си. Помещението вече бе опустяло, което по това време на деня бе съвсем нормално. Детективите си вадеха хляба по улиците, а не докато зяпат поредното шоу по телевизията. Едва сега видя, че с кутията бе затиснал някакъв лист хартия, оставен върху бюрото, най-горе на листа се четеше: „Молба за пенсиониране по болест от…“. Лейтенантът бе прикрепил към молбата бележка с името Джон Франсискъс, както и кодовия номер на неговия кардиолог. Измъкна листа и го пъхна в чекмеджето на бюрото. Изправи глава и огледа помещението. Отсреща кабинетът на лейтенанта вече тънеше в мрак. После отклони поглед към часовника на стената. Пет и пет. Не за пръв път на Франсискъс му се налагаше да остава извън работно време, за да наваксва с канцеларската работа.

Изправи се и се зае да рови в кутията с документите на Тиъдър Ковач. След няколко минути върху бюрото му се натрупа солиден куп от хартия, висок около двадесет сантиметра. Повечето бяха изрезки от статиите за взривяването на „Сентинъл Майкросистемс“, за стрелбата, причинила смъртта на двамата полицаи, но най-вече за подробните описания на съпротивата, оказана от професор Дейвид Бърнстейн (с идиотския прякор Ману Кю), както и за бягството на незаконно съжителстващата с него Боби Стилман, известна още като Пробуждаща светлина.

Не му бе нужно много време, за да открие някои очебийни несъответствия в обяснението на събития в полицейските архиви. Първо са докладвали, че от къщата са открили огън срещу полицаите. Но после това било опровергано: никакви изстрели не е имало. Полицията забелязала вътре в къщата някакви съмнителни лица. Ала сетне и това било отречено — според полицаите Ману Кю бил сам. Действал сам и застрелял двамата полицаи. След това някой заявил, че Бърнстейн е имал съучастник. Но вестниците изобщо не споменаваха за другите отпечатъци от пръсти, открити по пистолета, за който в същото време обаче се твърдеше, че принадлежал на Боби Стилман. Обаче Тиъдър Ковач е бил на съвсем друго мнение. И тъкмо това — ако можеше да се вярва на казаното от неговата съпруга — му бе коствало живота.

На дъното на кутията той забеляза една кафява папка с материали по случая, на която досега не бе обърнал внимание. Взе я и набързо я прелисти: съдържаше само отпечатъци от пръсти. Отпечатъците на професор Дейвид Бърнстейн бяха там, но не и на други лица. Нито на Боби Стилман, както твърдяха статиите от вестниците малко след трагедията, нито на трето лице.

От полицейския доклад ставаше ясно, че професор Дейвид Бърнстейн не е стрелял по командосите от специалния отряд, когато те обкръжили къщата му. Не се потвърждаваше версията, че полицията е открила следи от присъствието на второ лице, което да се с укривало в този ден заедно с него в тази къща.

Докато детективът сортираше вестникарските изрезки с интервютата и хипотезите, не спираше да размишлява за Томас Болдън. Половината град го търсеше във връзка с убийството на Сол Уайс. По всички полицейски участъци бяха разпратени копия от снимката му, придружени със заповедта незабавно да бъде задържан от патрулиращите полицейски екипи. Но Франсискъс не се доверяваше много на тази кампания. Първото, което го усъмни, беше онзи видеозапис, излъчен по всички телевизионни мрежи. Всичко в него подсказваше по-скоро за нещастен случай, отколкото за планирано убийство. Второ, оставаше висящ въпросът с онзи престъпник със строшената челюст, който Болдън бе довел със себе си в участъка и който впоследствие освободиха от централното управление на „Полис Плаза“ 1. А третото смущаващо обстоятелство бе масовото разпространение на фотографията на обявения за полицейско издирване Болдън из цял Ню Йорк. Заради един заподозрян, който вероятно никога не е бил професионален убиец? Никак не изглеждаше нормално според установената практика на нюйоркската полиция. Цялата работа намирисваше на някаква заплетена политическа афера или дори на нещо още по-лошо. Но това, което в момента най-силно вълнуваше Джон Франсискъс, бе защо един отдавна уволнил се детектив на име Франсоа Гилфойл е разпитвал Томас Болдън за връзките му с Боби Стилман — жена, която от четвърт век се укрива от полицията.

Грабна първия празен лист, който му се изпречи пред очите, и написа фактите така, както ги виждаше той.

Робърта Стилман и професор Дейвид Бърнстейн бяха внесли експлозиви в офиса на „Сентинъл Майкросистемс“. Това поне се приемаше за неоспорима истина. Но изпратените да арестуват Бърнстейн полицаи били посрещнати с изстрели и убити на място. Самият Бърнстейн пък се барикадирал в дома си и когато след четиридесет и осем часа специалният полицейски екип щурмувал къщата, той загинал при тази атака. По-късно Тиъдър Ковач установил, че професорът не е бил убит от специалния отряд, а от единичен изстрел, който го улучил в главата от разстояние два и половина до три метра. И същият този фатален за Бърнстейн изстрел бил произведен с пистолета, с който са убити полицаите О’Нийл и Шепърд. Пистолетът, за който се твърди, че е принадлежал на професора.

Тио Ковач се натъкнал на втори пръстови отпечатъци по дръжката на това оръжие — най-вероятно те са били отпечатъците на убиеца, но неговият партньор, детектив Франсоа Гилфойл, го убедил да не се занимава повече със случая. Все пак Ковач не искал да остави разследването недовършено. Ала преди да сподели какво е открил, той се самоубил.

Вече бяха изминали двадесет и пет години от тази трагедия, а ето че същият този Гилфойл бе започнал да преследва Томас Болдън и да го разпитва какво знае за Боби Стилман и за нещо, наречено „Краун“.

Франсискъс остави писалката на бюрото. Нещо се губеше в цялостната картина и той знаеше какво бе това. Това бяха вторите пръстови отпечатъци, които Ковач бе открил по пистолета.

Отмести кутията с документите и изрезките, след което започна да рови на дъното й. Намери снимката на Ковач заедно със съвипускниците му от полицейската академия. Имаше и няколко фотографии от работата му като полицай. Детективът се вгледа в тях, опитвайки се да разпознае Гилфойл. Имал очи, които сякаш проникват до дъното на душата ти — поне така бе казал Тиъдър Ковач на жена си. Човек, който можел да чете мислите на хората. Също като Карнак. Франсискъс се вгледа замислено в образа от снимката на мъжа с пронизващия поглед, млечнобялата кожа и черните вглъбени очи.

Остави я настрана и взе полицейската значка на Ковач. Беше стандартна, от онези, които патрулиращите полицаи закрепваха към куртките си с помощта на картонена подложка под ризите. Хлапето трябва да е бил дяволски добър полицай. Освен значката, имаше още шест медала за заслуги. Определено многообещаващ полицай. Една от иглите се бе разхлабила и той остави значката. Всеки полицай знаеше онзи трик, с който задържаха значките на мястото им. Трябваше да промушиш иглата през ризата, а от другата страна да я подпреш с една от гумените тапи, които слагаха върху шишенцата с лекарства. Това винаги вършеше работа. Взе значката, за да я поправи, но тя се отлепи от задното картонче.

— По дяволите — промърмори детективът, когато двете парчета паднаха.

— Джон, намерих нещо, което ще те заинтересува!

Франсискъс захвърли значката на масата и изтича в кабинета на Вики.

— Какво намери?

— Открих адреса и телефонния номер на Гилфойл — каза тя и му подаде едно листче. — Искаш ли да се възползваш от втория билет?

— Не и тази вечер — отвърна той и погледите им се срещнаха. — А сега вече можеш да си тръгваш. Още имаш време. Но ако твоят ухажор закъснее за срещата, може да ми позвъниш по телефона.

— Добре, татенце — съгласи се Вики, без да отмества поглед от неговия.

* * *

Детективът въздъхна и се отпусна на стола зад бюрото си. Едно име. Един адрес. Франсоа Гилфойл, Чейн Бридж Роуд 3303, Виена, Вирджиния. Голяма работа бе този тип. Въобще не се криеше. Нещо повече: най-спокойно си получаваше пенсията всеки месец, а намираше и време да върти допълнителен бизнес. Неочаквано Франсискъс усети как някаква корава буца заседна на гърлото му, голяма, с остри краища. Дори имаше адски неприятното чувство, че е буца от въглища. Прочете още веднъж името. Гилфойл. Не го познаваше. Никога не се бе срещал с него, не знаеше как изглежда, но вече бе успял да го намрази. Защото бе предал партньора си. Не разполагаше с никакво доказателство, но знаеше, че е истина, също както го знаеше и Кейти Ковач. Тио Ковач бе отишъл при него с вторите пръстови отпечатъци, които не са съвпадали с тези от пистолета на Дейвид Бърнстейн и изобщо не е трябвало да бъдат там. А какво е направил Гилфойл? Заповядал му да забрави за всичко това. Случаят е приключен. Преминавай на следващия.

Франсискъс се намръщи. Не беше честно.

Когато си млад и тепърва започваш да градиш кариера в полицията, двамата с партньора ти не сте екип. Вие сте едно цяло. Неделимо. Ако единият надуши следа, каквато и да е тя, и двамата я следвате. Ако единият от двамата изпадне в беда, другият е длъжен да го измъкне от нея. Това не се отнасяше само за работата. А и за личния живот на всеки от двамата. Съвет, пари, утеха — даваш ги, когато ти ги поискат. Не казваш да върви по дяволите. Не можеш… Не успя да изрече „да го убиеш“. Отиваше твърде далеч, не можеш да обвиниш някого, че с убиец, ако не разполагаш с доказателство. Това също не беше честно.

Франсискъс се зае да прибира обратно в кутията документите и материалите, останали от Ковач. Първо подреди изрезките със статиите, а после постави и полицейското досие. Накрая върху бюрото остана само значката. Отново се вгледа замислено в нея. Проклетата значка. Взе я в дланта си. Дори и сега, след тридесетгодишна служба, тя все още означаваше много за него.

Взе правоъгълното картонче, за да го закрепи отзад. Но едното ъгълче се бе разлепило. Оттам се подаваше нещо остро и прозрачно. Детективът се вгледа по-внимателно.

— Какво, по дяво… — промърмори той.

Отвори чекмеджето на бюрото, измъкна ножиците и отряза края на картончето. Отвътре изпадна пластмасова пластина, малко по-голяма от пощенска марка, прегъната по краищата. Отгърна я и я вдигна срещу светлината на настолната лампа. Тогава видя малък отрязък от фолио с два много ясни пръстови отпечатъка. На обратната страна бе написано, че те са били снети на 29 юли 1980 г. от дулото на пистолета на професор Дейвид Бърнстейн — автоматичния единадесетмилиметров „Фанинг“.