Кристофър Райх
Клубът на патриотите (6)

5.

На 4 декември 1783 г., след осемгодишна война срещу британците, генерал Джордж Вашингтон събра най-висшите си офицери в таверна „Фраунсис“ — много популярна по онова време бирария, само на една пресечка от Уолстрийт, за да ги освободи официално от службата в името на родината и за да им изкаже своята благодарност за годините, посветени на каузата и саможертвата.

Парижкият мирен договор бе подписан на 3 септември и с него формално се слагаше край на периода на враждебност между двете нации, тъй като Великобритания писмено бе признала правото на Съединените американски щати да съществуват като суверенна република. Последният британски войник бе напуснал Ню Йорк осем дни преди тази дата. „Юниън Джак“, както наричаха на жаргон британския флаг, за последен път бе спуснат от пилона във форт Джордж, на южния край на Манхатън, а на негово място бе издигнато американското знаме „Звезди и райета“. Обаче и това не мина без трудности. Заминаващите си червени куртки — англичаните, бяха намазали пилона с лой и дори най-сръчният войник не можеше да се покатери, за да се добере до знамето на върха. Накрая янките бяха принудени да наковат железни пръстени по него, за да успее един по-млад войник да се изкатери и да смъкне долу омразното английско знаме.

Генерал Джордж Вашингтон и неговите офицери се събраха в Дългата зала на втория стаж на таверната. Насядали по масите пред халбите с бира и чашите с вино, те се поразговориха за отминалите славни победи и за горчиви поражения. За Лексингтън. За Конкорд. И за Брийдс Хил. Или за Трентън и Монмаут, Вали Фордж, Йорктаун.

Заедно бяха победили най-могъщата нация на земята. Събрани от тринадесет различни колонии — бъдещите 13 щата, основатели на републиката, — те се бяха слели в една войска, обединена от общата им въодушевяваща вяра в правата на човека и ролята на правителството. Никога повече нямаше да се случи отново да грабнат оръжията в името на една толкова благородна кауза. Върху тях бе прикован погледът на историята, а те си бяха спечелили неувяхваща слава и чест.

Беше едно сантиментално сбогуване.

Двеста и двадесет години по-късно тази зала бе пресъздадена до най-малката подробност в едно провинциално имение във Вирджиния. От почернялото с годините дърво до светложълтата боя по стените. От камината до твърдите, неудобни квакерски столове — всичко беше както в онази нощ. Говореше се, че дори масата е копие на онази, край която бе седял генерал Джордж Вашингтон, докато пред него се изреждали преданите му офицери един по един, за да им стисне ръката на раздяла.

— Има ли някаква промяна? — запита господин Вашингтон. — Ще пожелае ли тя да се присъедини към нас?

— Не — отвърна господин Джей. — Сенатор Маккой отказа да размисли. Тази жена е упорита като магаре на мост. При това съвсем глухо магаре.

— Но това не е въпрос на избор — намеси се господин Хамилтън, с бузи, почервенели от притеснение. — Това е задължение. Дълг, завещан ни от бог.

— Опитай се да й го кажеш — прекъсна го господин Пендълтън. — Тя е направила кариерата си, повтаряйки на хората, че такива като нас трябва да вървят по дяволите. Кой знае защо, но избирателите я харесват именно заради това.

Около масата седяха шестима мъже. Традицията беше всеки да взима името на един от шестимата основатели. Върху стените висяха маслените портрети на техните съименници, които ги съзерцаваха с мрачните си изражения. Джордж Вашингтон. Алегзандър Хамилтън. Джон Джей — първият върховен съдия в историята на страната. Робърт Морис, джентълмен финансист, платил от собствените си, обшити с коприна, джобове повечето от пушките и мунициите на американската армия. Сенатор Руфъс Кинг от Ню Йорк. И разбира се — Натаниъл Пендълтън, изтъкнат юрист и най-близък приятел на Алегзандър Хамилтън.

— Тя всъщност има ли представа що за хора сме ние? — попита господин Кинг. — Не мога да си обясня дали причината не е в това, че не сте й обяснили достатъчно ясно.

— Бяхме дотолкова ясни, доколкото можем да си позволим, преди да се е присъединила към нас — рече господин Джей. — Само това можем да споделим с нея, без да рискуваме положението си.

— Това е същият подход, който избрахте и за мен — припомни си господин Вашингтон. Той беше висок, достолепен мъж с гъста посребрена коса (предмет на завист от страна на всичките му връстници), но с мрачен поглед като на средновековен испански инквизитор. — Повечето хора биха приели подобна покана като голяма чест. Но не в това е проблемът. Тя отдавна си е спечелила име на ренегат. И тъкмо това й помогна да я изберат. Да се присъедини към нас за нея би означавало да се откаже от всичко, в което вярва.

— И какво ще стане, ако тя не се присъедини? — попита господин Пендълтън.

— Ще го направи — заяви с надежда господин Кинг. — Длъжна е да го стори.

Господин Пендълтън отхвърли с недоволно ръмжене идеализма на по-младия си събеседник.

— Но ако все пак не отстъпи?

Никой не му отговори и той отклони поглед към стъкления шкаф в ъгъла. Вътре се съхраняваха ценни реликви, завещани им от предшествениците: медальон с кичур от косата на Хамилтън, с цвят на пчелен мед; къс от каскета на Джордж Вашингтон (придобит от един член на клуба от по-старите поколения, когато телесните останки на генерала били извадени, за да бъдат препогребани в имението му Маунт Върнън); а също и една Библия, за която се вярваше, че е принадлежала на Ейбрахам Линкълн. Също като него всички те бяха реалисти, придържащи се само към това, което бе възможно да постигнат.

— Всичко това е симптоматично за днешното време — констатира господин Джей. — Хората не са привикнали правителството да създава смут. Харесва им всичко в Америка да е добре уредено. Правителството трябва да гаси пожари, а не да ги разпалва. А сега сенатор Маккой гледа на нас като на източника на всички злини.

Господин Вашингтон кимна в знак на съгласие.

— Двата океана вече не ни разделят от останалия свят, както бяхме свикнали. Ако искаме да браним интересите си, трябва да действаме, а не да се ограничаваме само с плахи реакции. Бог не ни е създал, за да се кланяме и слугуваме на всеки посредствен диктатор.

— Не става дума за проблеми — поде господин Пендълтън, — а за възможности. За пръв път имаме възможност да прекроим света според нашите разбирания. Това е предопределена съдба. Време е да поемем всичко в ръцете си.

— Вие сте светлината на света. Както е казано, не може се укрие град, който стои навръх планина — промълви замислено господин Кинг. Журналист и историк, той бе написал биография на Джон Уинтроп^[1], с която бе спечелил наградата „Пулицър“. И тъй като бе само на четиридесет години, беше най-младият член на групата, или Комитета, както те сами се наричаха. Само един мъж в тази история бе по-млад от него — Алегзандър Хамилтън, който бе основал клуба през 1793 г., когато е бил на тридесет и осем.

— Какво знае тя? — попита господин Пендълтън. — Някакви имена? Или нещо по-конкретно? Обсъждал ли си с нея някоя от инициативите ни?

Настроението в помещението се промени тъй рязко, както само вятърът можеше да сменя посоката си — от сговорчивост към неприкрита конфронтация.

— Нищо конкретно не съм споделял с нея — заговори господин Джон Джей, като повдигна очилата си с рогови рамки, смъкнали се на носа му. Той бе възнисък и закръглен, с оскъдна побеляла коса и изпито, вечно смръщено лице. — Обаче тя със сигурност знае, че ние съществуваме, и дори допускам да е наясно, че аз съм един от членовете на групата. Уверих я, че не желаем нищо друго, освен да бъдем на разположение на президента с нашите мнения и съвети. Да го подпомагаме в тези трудни времена, когато се налага да се прибягва до извънредни мерки. До действия, за които е по-добре да не се споменава пред обществото.

— А тя не прояви ли любопитство? — попита господин Кинг. — Искам да кажа, не желае ли да узнае кои точно сме ние? Или с какво сме се занимавали досега?

— Не се заблуждавайте, господа. Госпожа Маккой прояви любопитство. Поговорих с нея по няколко теми, за които ние бихме могли да й бъдем полезни. Например за договора на Джей.

— Да не би да си й разкрил всичко? — Господин Кинг изглеждаше шокиран.

— Това, което не й казах, оставих на въображението й. Тя е умна жена.

Господин Кинг шумно въздъхна. В историята на техния клуб само един президент бе отказал да се присъедини към тях. Името му беше Джон Адамс. Но пък и той бе заемал президентския пост само формално. Докато се изолирал в Бейнтрий, Алегзандър Хамилтън дърпал конците зад кулисите благодарение на своите близки приятели в правителството на Адамс. Дланите на господин Кинг все повече се потяха. Дразнеше го студената лепкава пот. Състоянието на нещата меко казано го притесняваше. Беше журналист. Да информираш обществото за по-значимите събития бе едно, но да ги прикриваш — съвсем друго.

На малкото бюро срещу него бе оставен един овехтял дебел том с кожена подвързия, в който се вписваха протоколите от всяко събиране на клуба. Като най-нов член Кинг бе наследил от своя предшественик секретарската длъжност. Заради това сега трябваше да продължава съвестно да отразява всичко, което се случваше на тези срещи. Беше се запознал подробно с протоколите, записани тук, както и в предишните пет тома.

Договорът на Джон Джей. Да, каза си той, тъкмо оттам трябва да се започне.

* * *

През лятото на 1795 г. цялата страна бе обхваната от кипеж и негодувание. От една страна, Америка бе обвързана със задълженията си към Франция — неин съюзник във войната за независимост и самата тя потопена в агонията на една дива, кървава и безмилостна революция, и омразата си към Англия, която се бе отметнала от повечето от най-важните си обещания, скрепени чрез Парижкия мирен договор, подписан преди дванадесет години. Само през миналата година англичаните най-безцеремонно бяха превзели десетки американски кораби и сега държаха в плен около 250 американски търговци заедно с товарите и моряците от екипажите им. Позоваваха се на тяхната традиция в насилственото превземане на морски съдове не само от военния, но и от търговския флот на чуждите държави, като изпращаха по-опитните от пленените моряци да служат в британския флот. Наричаха го „реквизиция“, макар да си беше чисто пиратство. Британските капитани се държаха толкова арогантно, че спуснаха котва в пристанището на Ню Йорк и там успяха само за един ден да завземат четири американски търговски кораба. От единия до другия край на източното крайбрежие се надигаха призиви за нова война с англичаните. Във Филаделфия и в Ню Йорк се стигна до масови граждански вълнения. Страната отново бе обхваната от патриотична треска.

Като се надяваше да успее да потуши споровете между двете нации, генерал Джордж Вашингтон изпрати в Англия Джон Джей, който наскоро се бе пенсионирал — той бе първият главен съдия във Върховния съд на Съединените американски щати. Договорът, за който Джон Джей бе преговарял, потвърждаваше спогодбите между Англия и Съединените щати, но мнозина го възприеха само като доказателство за поредното предателство на върхушката, защото той, също като предишните, не задължаваше Британия да изплати дълговете си, въпреки че отдавна го бе обещала на американците. Така че щом Джон Джей се върна в Щатите, срещу него се надигнаха десетки гневни гласове — обвиняваха го, че се е превърнал в придворен лакей на британците и че заради предатели като него нищо чудно Съединените американски щати да се окажат колония на английския крал Джордж III.

Този парлив въпрос беше насрочен за обсъждане за следващата среща, състояла се през юни 1795 г.

ПРОТОКОЛ от 12 юни 1795 г.

Присъстващи: генерал Джордж Вашингтон, господин Алегзандър Хамилтън, господин Джон Джей, господин Робърт Морис, господин Натаниъл Пендълтън, господин Руфъс Кинг.

Господин Хамилтън декларира, че подписът на Джон Джей под текста на обсъждания договор е една необходимост за страната и предмет на върховна загриженост за Съюза на новоосвободените американски щати. Приятелството и търговията с Британия е от критично значение за развитието на страната като икономическа сила и е особено важно за нейната бъдеща стратегическа позиция.

Генерал Джордж Вашингтон се съгласи с оратора. Войната с Британия няма да може да се избегне, ако той не потвърди договора, уговорен от Джон Джей.

Господин Морис възрази с довода, че Британия трябва да бъде заставена да изплати задълженията си, както е посочено в Парижкия договор. Той отбеляза също, че лично е загубил, защото англичаните му конфискували стоки за повече от петдесет хиляди долара.

Господин Хамилтън изтъкна, че тези петдесет хиляди долара са само една „дреболия“. Докато евентуалната нова война с Британия ще забрани достъпа на американските стоки до британския пазар и ще ограничи изключително много вноса на суровини. В резултат ще се стигне до небивали икономически трудности, които ще разделят страната на два лагера — на промишлениците и на фермерите. И ако се стигне до подобно стечение на обстоятелствата, съюзът може и да не оцелее.

Господин Пендълтън сподели убеждението си, че господин Елайъс Хикс, издател, е главният виновник за всичките спънки около ратифицирането на договора.

Господин Хамилтън се съгласи с това твърдение. Според него господин Хикс бил само един презрян подстрекател на тълпата, който се възползвал от нейните нисши инстинкти с цел собственото си възвеличаване. За съжаление неговата харизма била достатъчна, за да се стигне до масови безредици и бунтове, в случай че президентът подпише договора.

Генерал Джордж Вашингтон обеща да поговори с него, за да му обясни деликатната ситуация, в която се е озовала държавата. Накрая присъстващите се споразумяха за кога да насрочат следващата си среща.

Следващата среща се състоя на 19 юни 1795 г., с цел да се обобщят възможните изходи от тази ситуация.

ПРОТОКОЛ ОТ 19 юни 1795 г.

Присъстващи: генерал Джордж Вашингтон, господин Алегзандър Хамилтън, господин Робърт Морис, господин Джон Джей, господин Руфъс Кинг, господин Натаниъл Пендълтън.

Генерал Джордж Вашингтон уведоми останалите за своя разговор с господин Хикс. Разговорът не донесъл очаквания благоприятен резултат. Нещо повече — господин Хикс обещал да засили призивите си за неподчинение, ако той (генерал Джордж Вашингтон) подпише договора.

Към края на словото си генерал Джордж Вашингтон потвърди искреното си убеждение, че ако той не подпише договора, ще се стигне до нова война с Британия.

Всички се съгласиха с мнението, че докато господин Хикс не бъде лишен от възможността да играе решаваща роля в надвисващите събития, бъдещето на нацията ще бъде изложено на риск.

Господин Хамилтън предложи да се предприемат най-сурови мерки.

Присъстващите единодушно гласуваха в подкрепа на това предложение.

Предложението за прибягване до най-суровите възможни мерки.

А после, след интервал от три седмици, идваше ред на една смразяваща бележка в протоколите:

Някакъв богомолец, който много приличал на господин Елайъс Хикс, бил убит миналата сряда от някакви „бандити“, докато се прибирал у дома си от градската бирария.

* * *

Господин Кинг потропа нетърпеливо с пръсти по кожената подвързия на дебелия том. Миризмата на стара кожа достигна до него, упойваща като бърбън от Кентъки… ех, тези престарели томове… Истинската история на Съединените щати.

По-късно, през юли 1795 г., Вашингтон бе подписал договора, сключен от Джон Джей. Камарата на представителите го бе одобрила с възможно най-скромното мнозинство — 51 представители предпочели да кажат „да“ на договора; срещу 49, гласували с „не“. Явно Съединените американски щати бяха обвързали своя просперитет с мощта на британския флот. Това било мъдро решение. През следващите осемнадесет години територията на страната се увеличила двадесет пъти (благодарение на придобиването на Луизиана и земите на запад от Мисисипи). Производствените възможности се утроили. Населението нараснало с петдесет процента. А което било още по-важно: гражданите на страната пет пъти били призовавани да гласуват за своите бъдещи управници. Страната вече имала своя история, която обединявала нейните жители. И когато през 1812 г. следващата война с Британия се оказала наистина неизбежна, Америка се сражавала като единна сила и спечелила удивителна победа, след като докарала до задънена улица една много по-силна от нея европейска монархия.

* * *

В Дългата зала надвисна тягостна тишина. Мъжете мълчаливо си размениха погледи. Очевидно на никого не допадна това, което прочете по лицата на останалите. Накрая господин Вашингтон се обърна към господин Пендълтън:

— А какво ще ми кажеш за „Краун“?

— Планът беше съставен грижливо. Определени са участниците. Остава да доуточня последните детайли.

— Това не ми харесва — намеси се господин Джей. — По правило никога не се намесваме в изборите. Генерал Вашингтон изрично е твърдял, че…

— Изборите приключиха — прекъсна го господин Пендълтън и удари с длан по масата. — Хората направиха своя избор.

— Не можем да си позволим да чакаме осем години — изтъкна господин Хамилтън.

— Осем години — повтори Морис и стрелна с поглед господин Джей. — Това е дяволски дълъг срок да оставаме в сянка. Вие лично споменахте, че тя била любопитна. А какво ще стане, ако реши да надникне в миналото ни? Ще е все едно като да се опита да смъкне маските ни. А после ще го обяви за своето поредно велико постижение.

— До церемонията остават още два дни — отбеляза господин Вашингтон. — Утре имам официална среща със сенатор Маккой. Да я разведа из новото й жилище и да й покажа останалите стаи. Сигурен съм, че ще успеем да останем за няколко минути насаме.

— А междувременно какво ще предприемем? — попита господин Пендълтън. — Този въпрос повече не търпи отлагане.

— Междувременно ще гласуваме — заяви господин Вашингтон, постави дланите си върху масата и се надигна от стола си. Изчака малко, докато огледа всички присъстващи. Не бе необходимо да прибягва към други жестове. — Всички ли са „за“?

Един по един мъжете, подредени около масата, вдигаха ръце. За да се наложи една санкция, се изискваше пълно единодушие. Господин Кинг за миг се поколеба, но после последва останалите. Когато дойде неговият ред, господин Вашингтон постъпи като него. При вдигането на ръката му се показа ръкавът на сивата жилетка, а след него и маншетът на ризата му. Ръкавелът бе оформен като печата на президента на Съединените американски щати.

— Решението е прието. Господин Пендълтън, имате зелена светлина, за да уредите необходимите ангажименти. Обаче нищо не бива да се предприема, докато не ви съобщя. Предлагам утре вечер пак да се съберем. — След което той добави с малко по-глух глас: — Длъжни сме да предприемем всичко това. Някои хора все още вярват, че тази зала продължава да излъчва усещането за власт. Е, ако не успея да я убедя… — Мрачното изражение внезапно затъмни лицето му.

Никой не продума.

Поредната среща на Клуба на патриотите бе приключила.