Робърт Харис
Фатерланд (6)

1.

Вчерашният дъжд се бе превърнал в неприятен спомен, почти заличен от паметта на улиците. Слънцето — този безпристрастен вълшебник — заигра с лъчите си по витрините и прозорците на жилищните сгради.

В банята ръждясалите тръби загракаха и застенаха. От чучура на душа се проточи тънка нишка студена вода. Марч се бръснеше със стария бръснач на баща си. През отворения прозорец до слуха му долитаха звуците на разбуждащия се град: протяжното скрибуцане на първия трамвай; далечният глух шум от уличното движение на Тауенциен Щрасе; стъпките на най-ранобудните минувачи, забързани към голямата станция на метрото на Витенберг Плац; дрънченето на вдигащата се рулетка в хлебарницата отсреща. Още нямаше седем и Берлин цял бе обзет от трепета на очакванията, които делникът тепърва щеше да му отнеме.

Униформата на Марч лежеше готова в спалнята — телесната броня на властта.

Кафява риза с черни кожени копчета. Черна вратовръзка. Черни бричове. Високи черни ботуши (силен мирис на лъсната кожа).

Черна куртка: четири сребърни копчета; три успоредни сребърни нашивки върху пагоните; на левия ръкав — червена лента с черна свастика на бял фон; на десния — ромб с буквата „К“ в готически шрифт: Криминална полиция.

Черен портупей. Черна фуражка със сребърна мъртвешка глава и с партийния орел. Черни кожени ръкавици.

Марч надзърна в огледалото. Оттам го гледаше щурмбанфюрер от войските СС. Той взе от нощното шкафче служебния си пистолет, деветмилиметров лугер, провери предпазителя и го пъхна в кобура. След това пристъпи навън в утрото.

— Нима ще се задоволиш само с толкова?

Рудолф Халдер се засмя на шегата на Марч и започна да слага нещата от подноса на масата: сирене, шунка, салам, три твърдо сварени яйца, пирамида черен хляб, мляко, чаша димящо кафе. Нареди блюдата в стройна редица върху бялата ленена покривка.

— Доколкото съм чувал, в Главното имперско управление за сигурност не ви хранят чак толкова обилно на закуска.

Седяха в ресторанта на хотел „Принц Фридрих Карл“ на Доротеен Щрасе, който се намираше по средата между Комендатурата на Криминалната полиция и кабинета на Халдер в Имперския архив. Марч редовно идваше тук. Хотелът бе евтин, обслужваше предимно туристи и търговци, но закуската, която предлагаше, беше добра. Върху един пилон над входа унило се поклащаше европейският флаг с дванайсетте златни звезди на тъмносин фон, символизиращи нациите от Европейската общност. Марч предположи, че управителят, господин Брекер, навярно го е купил от някой оказионен магазин и го е окачил отпред с надеждата да привлече чуждестранна клиентела, но по всичко изглежда, не бе успял.

Един бегъл поглед към невзрачните клиенти и скучаещия персонал в помещението увери Марч, че едва ли съществува опасност някой да чуе разговора им. Както обикновено униформата му държеше хората на разстояние. През няколко минути, когато в метрото на Фридрих Щрасе свиреше влак, стените на ресторанта потреперваха.

— Само кафе ли ще пиеш? — попита Халдер и поклати глава. — Кафе без мляко, цигари и уиски. Добра диета, няма що. Като си помисля, май не съм те виждал да се храниш човешки, откакто се разделихте с Клара.

Той чукна едно от яйцата и започна да го бели. Марч си помисли: от всички нас Халдер се е променил най-малко. Под обвивката на излишните килограми, под отпуснатата мускулатура на начеващата средна възраст все още се спотайваше нещо от онзи дълъг като върлина, непохватен новобранец, който преди двайсет години бе постъпил в подводничарските войски направо от университета. Беше радист, при това некадърен — бяха го обучили набързо и веднага го бяха пратили на война в началото на 1942 година, когато загубите на фронта бяха най-големи и Дьониц преобръщаше всяко кътче на Германия за нови попълнения. Тогава, както и сега, Халдер носеше очила с телени рамки и имаше рядка рижава коса, щръкнала на тила като гъша опашка. По време на плаване, когато другите си пускаха бради, по бузите и брадичката на Халдер поникваха островчета червеникав мъх — като на котка, която си сменя козината. Това, че въобще се бе озовал в подводничарските войски, бе ужасна грешка, ирония на съдбата. Беше несръчен, едва можеше да смени бушон. Природата го бе създала за учен, не за подводничар и при всяко плаване трябваше да се бори с пристъпите на страха и морската болест.

Въпреки това обаче се радваше на популярност. Подводничарите бяха суеверни, а някой бе разпространил слуха, че Руди Халдер носи късмет. Затова го пазеха, прикриваха грешките му и го оставяха да се прозява и протяга на койката още някое и друго време след часа за ставане. Смятаха го за нещо като талисман. След края на войната, учуден, че все пак е оцелял, Халдер поднови следването си в Историческия факултет на Берлинския университет. През 1958 година стана член на една научна група към Имперския архив, която работеше върху написването на история на войната. Бе извървял пълен кръг и ето че сега прекарваше дните си в едно подземно свърталище, опитвайки се да сглоби частите на онзи грандиозен план, чиято миниатюрна, трепереща брънка някога бе представлявал. Трудът „Подводничарските войски: бойни действия и тактика, 1939-1946“ излезе през 1963 година. Сега Халдер работеше върху съставянето на третия том от историята на германската армия на Източния фронт.

— Все едно че работиш в заводите на фолксваген във Фалерслебен — каза Халдер. После отхапа от яйцето и помълча, докато сдъвка хапката. — Аз монтирам гумите, Йекел вратите. Шмит двигателя.

— И кога ще свършите?

— О, предполагам, че никога. Средствата в случая са без значение. Нали създаваме втора Арка на победата, от думи. Всеки изстрел, схватка, снежинка, дори хрема трябва да бъдат увековечени. Някой даже се кани да напише История на написването на Историите. Що се отнася до моя милост, ще поработя още пет години, и стига.

— А после?

Халдер изчетка няколко трохи от яйцето, попаднали на вратовръзката му.

— После — ръководител на катедра в някой малък университет на юг. Къща на село с Илзе и децата. Две-три книги, които да бъдат оценени по достойнство. Не страдам от кой знае какви амбиции. Ако не друго, тази професия непрекъснато ти напомня, че и ти си смъртен. Впрочем като заговорихме за смъртта… — Халдер извади от вътрешния джоб на сакото си един лист. — С най-добрите почитания на Имперския архив.

Беше ксерокопие на страница от стар партиен справочник и съдържаше четири снимки паспортен формат на униформени служители, всяка придружена от кратка биография. Брюн, Брунер, Бух. И Булер.

— „Справочник за кадрите на НСДАП“. Издание от 1951 година — поясни Халдер.

— Знам го много добре.

— Доста мила компания.

Трупът от Хафел принадлежеше на Булер, в това нямаше съмнение. Беше втренчил поглед в Марч през стъклата на очилата си без рамки, важен и строг, със свити устни. Лице на бюрократ, на юрист; лице, което не можеш да опишеш, макар да си го виждал стотици пъти; което прави впечатление в момента и се размива в паметта; лице на човек-машина.

— Както виждаш — продължи Халдер, — истински пример за националсоциалистическа нравственост и почтеност. Постъпва в Партията през двайсет и втора — тези са от най-почтените. Работи като адвокат с Ханс Франк, личния юридически съветник на Фюрера. Заместник-председател на Германската юридическа академия.

— „Държавен секретар в Генералното губернаторство, 1939“ — продължи по-нататък Марч. — „Бригадефюрер от СС.“ Чак пък и бригадефюрер!

Марч извади бележника си и започна да записва.

— Почетен чин — обясни Халдер с пълна уста. — Съмнявам се, че някога е използвал пистолета си по предназначение. Винаги е бил кабинетен човек. Когато през трийсет и девета Франк е назначен за губернатор на остатъка от Полша, навярно е взел старото си приятелче по служба, Булер, да завежда бюрокрацията. Трябва да опиташ шунката. Превъзходна е.

Марч трескаво пишеше.

— Колко време е прекарал Булер на Изток?

— Предполагам дванайсет години. Проверих Справочника за хиляда деветстотин петдесет и втора. Името му не фигурира там. Значи петдесет и първа трябва да е била последната му година.

Марч спря да пише и чукна зъбите си с писалката.

— Ще ме извиниш ли за няколко минути?

Във фоайето имаше телефонна кабина. Марч позвъни в Комендатурата и поиска собствения си вътрешен номер.

— Йегер — изръмжа глас в слушалката.

— Слушай, Макс. В справочника се споменава и за съпруга. — Марч му разказа всичко, което бе научил от Халдер, после вдигна листа към слабата електрическа светлина и се опита да разчете написаното. — Едит Тулард. Можеш ли да я откриеш? Някой трябва да идентифицира трупа.

— Починала е.

— Какво?

— Починала е преди повече от десет години. Проверих в архивната служба на СС — дори почетните чинове са длъжни да регистрират близките си. Булер не е имал деца, но успях да проследя данните за сестра му. Седемдесет и две годишна вдовица на име Елизабет Тринкл. Живее във Фюрстенвалде. — Марч познаваше мястото: малко градче на около четирийсет и пет минути път с кола югоизточно от Берлин. — Местната полиция ще я откара направо в моргата.

— Значи ще се видим там.

— Открих и още нещо. Булер е имал къща на Шваненвердер.

Това обясняваше мястото на произшествието.

— Браво, Макс!

Марч затвори слушалката и се върна в ресторанта. Халдер бе привършил закуската си. Остави салфетката на масата и се облегна назад в стола си.

— Отлично. Сега вече съм почти готов да понеса мисълта за хиляда и петстотинте фиша, които трябва да преровя във връзка с Първа танкова армия на Клайст. — Той започна да чисти зъбите си. — Не е лошо да се виждаме по-честичко. Илзе все ме пита: кога най-после ще доведеш Ксави? — Халдер се наведе напред и продължи: — Знаеш ли, в Архива има една мацка, работи върху историята на Съюза на германските девойки в Бавария от трийсет и пета до петдесета. Страхотна е. Мъжът й, горкичкият, изчезнал на Източния фронт миналата година. Както и да е, мисълта ми беше — да вземем да ви съберем, а? Можем да ви поканим у дома примерно следващата седмица, какво ще кажеш?

— Много си мил — усмихна се Марч.

— Това не е отговор.

— Прав си. — Марч потупа с ръка листа. — Мога ли да го задържа?

Халдер сви рамене.

— Не виждам защо не.

— Имам един последен въпрос.

— Давай.

— Държавен секретар в Генералното губернаторство. Какви по-точно са били задълженията му?

— Какво е това? Научен семинар ли? — Халдер подреди пред себе си три чинии във формата на триъгълник, две по-малки от лявата страна и една по-голяма от дясната. След това ги побутна една към друга, докато се допряха. — Представи си, че това е Полша преди войната. След трийсет и девета западните провинции — Халдер посочи малките чинии — са били присъединени към Германия: райхсгау Данциг–Западна Прусия и райхсгау Вартеланд. — Той избута настрана голямата чиния. — А това тук е станало Генералното губернаторство. Държавата-опашка. Двете западни провинции са били германизирани. Това не е по моята специалност, но все пак съм запознат с някои данни. През хиляда деветстотин и четирийсета са поставили изискване за гъстота на немското население: сто германци на квадратен километър. И през първите години са успявали да го изпълнят. Изумителна операция, като се има предвид, че войната е била в разгара си.

— И колко хора са участвали в операцията?

— Един милион. Бюрото на СС за евгенични проучвания е откривало германци на най-невероятни места — Румъния, България, Сърбия, Хърватско. Ако черепът ти е имал съответните размери и произходът ти е бил в ред, са ти връчвали билет и — на добър час.

— А Булер?

— Много просто. За да освободят място за един милион германци в новите райхсгаута, се е наложило да изселят един милион поляци.

— Които са заселили в Генералното губернаторство, така ли?

Халдер извърна глава и крадешком обходи с поглед помещението, за да се увери, че никой не ги слуша — „немския поглед“, така го наричаха хората.

— Трябвало е да разрешат и проблема с изселените евреи — от Германия, а също и от западните територии — Франция, Холандия, Белгия.

— Изселените евреи?

— Да, да. Само говори по-тихо! — Халдер дотолкова бе понижил глас, че Марч трябваше да се наведе през масата, за да го чува. — Можеш да си представиш какъв хаос е било. Пренаселеност. Глад. Болести. Доколкото мога да преценя, там и до ден-днешен е черво адово, макар властите да казват друго.

Всяка седмица пресата и телевизията излъчваха призиви на Министерството за окупираните източни области, с които то агитираше за заселване в Генералното губернаторство. „Германци! Упражнете своето рождено право! Безплатна земя и стопанство! Гарантирани доходи през първите пет години.“ На рекламите се виждаха щастливи заселници, тънещи в лукс. Мълвата обаче говореше друго — неплодородни земи, черен труд и грозни сателитни селища, в които немското население трябваше да се прибира вечер поради опасност от акции на местните партизани. Генералното губернаторство — място, по-лошо от Украйна, от Източна Прусия, дори от Подмосковието.

До масата се приближи келнер, за да им предложи още кафе. Марч го отпрати с ръка. Когато човекът се поотдалечи, Халдер продължи със същия нисък глас:

— Франк е дирижирал всичко от двореца Вавел в Краков. Вероятно там е било и седалището на Булер. Имам един приятел, който работи в тамошните архиви. Само да знаеш какви истории съм чувал от него… Разкошът явно е бил невероятен. Все едно си попаднал в Римската империя. Картини, гоблени, плячкосани църковни скъпоценности, бижута. Подкупи от парично и всякакво друго естество, ако разбираш какво имам предвид.

При мисълта за всичко това сините очи на Халдер заблестяха, а веждите му взеха да играят.

— И Булер също е участвал, така ли?

— Кой знае. Ако не е, сигурно е бил единственият.

— Това обяснява защо има къща на Шваненвердер.

Халдер тихичко подсвирна.

— Всичко е ясно. Ние с теб воювахме на погрешния фронт, приятелю. Вместо да стоим наблъскани в миризлив метален ковчег двеста метра под водите на Атлантика, можехме да си живеем живота в някой замък в Силезия и да спим в копринени чаршафи с две полски мацета за компания.

Марч искаше да го пита за още неща, но не разполагаше с повече време. На тръгване Халдер подхвърли:

— Значи ще дойдеш на вечеря с научната работничка по въпросите на СГД?

— Ще видим.

— Току-виж, сме я убедили да си облече униформата.

Застанал пред входа на хотела, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете и двойно увит около врата шал, Халдер дори още повече приличаше на студент. Изведнъж се удари с ръка по челото.

— За малко да забравя! Канех се да ти кажа, но с тая моя памет… Миналата седмица двама от Сипо идваха в Архива да ме разпитват за тебе.

Марч усети, че усмивката му се стопява.

— Гестапо ли? И какво те питаха? — Съумя някак да запази безгрижния, непринуден тон.

— Ами обичайните неща. „Как се държеше по време на войната?“ „Какви са политическите му възгледи?“ „С кого дружи?“ Какво става, Ксави? Да не би да те повишават?

— Най-вероятно.

Каза си, че не бива да се вълнува. Навярно ставаше дума за рутинна проверка. Трябваше да попита Макс дали не е чувал да са ги проучвали напоследък отново.

— Като те направят шеф на Крипо, не забравяй старите си бойни другари.

Марч се засмя.

— По никакъв начин.

Двамата се сбогуваха. Преди да се разделят, Марч подхвърли:

— Как смяташ, дали Булер е имал врагове?

— Имал е, разбира се — отвърна Халдер.

— Кои например?

Халдер повдигна рамене.

— Ами например трийсет милиона поляци.

 

 

Единствената жива душа на втория етаж в сградата на Вердершер Маркт бе една чистачка полякиня. Беше обърната с гръб, когато Марч излезе от асансьора. Виждаха се само широките й бутове, опрени върху двете подметки на черните гумени ботуши, и червената кърпа, увита около косата, която подскачаше в ритъма на движенията й, докато търкаше пода. Тананикаше тихичко нещо на родния си език. Щом чу стъпките му, млъкна и обърна лице към стената. Марч мина бързо покрай нея и влезе в кабинета си. Когато затвори вратата, я чу, че затананика отново.

Още нямаше девет часа. Той окачи фуражката си до вратата и разкопча куртката си. На бюрото му имаше голям кафяв плик. Отвори го и изсипа съдържанието му — снимките от мястото на произшествието. Лъскави цветни фотографии с тялото на Булер, изтегнал се като на слънчеви бани край брега на езерото.

Марч вдигна допотопната пишеща машина от кантонерката и я пренесе на бюрото си. От едно телено кошче взе две почти изтъркани от употреба индига, два обикновени бели листа и една официална докладна бланка, подреди ги едно върху друго и ги пъхна в пишещата машина. Запали цигара и остана така няколко минути, втренчил поглед в изсъхналото цвете. После започна да пише.

До: Завеждащия, ФБЗ(а)

Обект: Неидентифициран труп (от мъжки пол)

От: Кс. Марч, щурмбанфюрер от СС

 

Разрешете да ви доложа следното:

 

1. Вчера, в 06,28 ч. получих нареждане да присъствам при изваждането на мъртвец от езерото Хафел. Трупът с бил намерен в 06:02 ч. от Херман Йост, редник от СС, който е съобщил в Орпо (вж. приложените показания).

2. Тъй като не бе докладвано за изчезнало лице, отговарящо на съответното описание, наредих издирване въз основа на дактилоскопичните данни.

3. В резултат от извършената проверка обектът бе идентифициран като д-р Йозеф Булер, партиен член с почетен чин бригадефюрер от СС. Същият е заемал пост държавен секретар в Генералното губернаторство, 1939–1951.

4. Според предварителния оглед, проведен на мястото на произшествието от д-р Аугуст Айслер, щурмбанфюрер от СС, смъртта вероятно е настъпила вследствие на удавяне през нощта на 13 април.

5. Обектът е живял на Шваненвердер, близо до мястото, където с било намерено тялото му.

6. Подозрителни обстоятелства не бяха установени.

7. След официалното идентифициране на обекта от близките му предстои да бъде извършена пълна аутопсия.

Марч дръпна листовете от пишещата машина, подписа доклада и на излизане го остави на куриера във фоайето.

 

 

Старицата седеше вдървено върху една корава скамейка в моргата на Зайдел Щрасе. Носеше костюм от кафяв туид, кафява шапка с клюмнало перо, солидни кафяви обувки и сиви вълнени чорапи. Гледаше право пред себе си, стиснала дамска чанта в скута си и напълно безразлична към санитарите, полицаите и опечалените роднини, които минаваха по коридора. Макс Йегер седеше отегчено до нея със скръстени ръце и изпружени напред крака. При влизането на Марч стана и го отведе настрана.

— Тук сме от десетина минути. Почти не е обелила дума.

— Да не би да е в шок?

— Сигурно.

— Давай да приключваме по-бързо.

Когато Марч седна на скамейката, старицата не вдигна поглед. Той каза меко:

— Госпожо Тринкл, казвам се Марч и съм следовател от Берлинската криминална полиция. Трябва да напишем официален доклад за смъртта на брат ви, като за целта се налага да идентифицирате тялото му. След това ще ви откараме вкъщи. Разбирате ли ме?

Госпожа Тринкл се обърна и го погледна. Имаше изострено лице, изострен нос (като този на брат й), изострени устни. Високата къдрава яка на лилавата блуза, скриваща костеливия й врат, бе забодена с камея.

— Разбирате ли ме? — повтори въпроса си Марч.

Тя продължи да го гледа с ясносивите си очи, по които не личаха следи от плач. Гласът й прозвуча отсечено и сухо:

— Разбирам ви напълно.

Пресякоха коридора и влязоха в малка приемна без прозорци. Подът беше от дървени плоскости. Стените бяха боядисани в жълто-зеленикав цвят. Някой се бе опитал да разведри мрачната атмосфера, окачвайки по стените рекламни плакати на Германските имперски железници: нощна снимка на Голямата палата, Музея на Фюрера в Линц, езерото Щарнбергер в Бавария. Плакатът от четвъртата стена бе махнат и на мястото му личаха четири дупки, издълбани сякаш от куршуми.

Отвън се чу шум — бяха докарали тялото. Вкараха го върху метална количка, покрито с чаршаф. Двама служители в бели престилки оставиха количката в средата на помещението — импровизиран бюфет в очакване на обедните гости. Когато излязоха, Йегер затвори вратата.

— Готова ли сте? — попита Марч.

Старицата кимна. Той отметна покривалото и госпожа Тринкл застана до рамото му. Докато се навеждаше напред, от нея го лъхна силен мирис на ментови бонбони, на парфюм, примесен с камфор — мирисът на една стара жена. Дълго време остана втренчена в мъртвото тяло, след това отвори уста в усилие да каже нещо, но оттам се изтръгна само въздишка. Очите й се затвориха и Марч успя да я поеме, преди да се е строполила на пода.

 

 

— Той е — каза възрастната жена. — Не съм го виждала от десет години. Напълнял е, освен това винаги е носил очила, още от детството, но няма никакво съмнение — той е.

Седеше на един стол под плаката с Линц, наведена напред, с глава почти между коленете. Шапката й бе паднала на земята. Върху лицето й бяха увиснали тънки кичури бяла коса. Трупът вече не беше в помещението. Вратата се отвори и влезе Йегер с чаша вода, която пъхна почти насила в костеливата й ръка.

— Изпийте това.

Старицата подържа чашата няколко секунди, после я доближи до устните си и отпи глътка.

— Никога не припадам — каза тя. — Никога.

Зад гърба й Йегер направи гримаса.

— Разбира се — съгласи се с нея Марч. — Трябва да ви задам няколко въпроса. В състояние ли сте да ми отговаряте? Ако се уморите, кажете ми. — Той извади бележника си. — Защо не сте се виждали с брат си цели десет години?

— След смъртта на Едит — съпругата му — просто нямаше какво да си кажем. И без това никога не сме били близки. Дори като деца. Аз бях осем години по-голяма от него.

— Кога, казвате, почина жена му?

Старицата се замисли за момент.

— През петдесет и трета, ако не се лъжа. Зимата. Беше болна от рак.

— И оттогава сте прекъснали всякакви връзки, така ли? Имахте ли други братя и сестри?

— Не. Бяхме само двамата. Понякога ми пишеше. Преди две седмици, на рождения си ден, получих от него писмо.

Тя порови в чантата си и извади оттам един лист — скъпа хартия за писма, плътна и кремава на цвят, с къщата на Шваненвердер, гравирана в единия ъгъл. Почеркът бе истинска калиграфия, а съдържанието — сухо като служебна бележка. „Скъпа сестро! Хайл Хитлер! Поздравявам те по случай рождения ти ден. Искрено се надявам, че си в добро здраве, както и аз. Йозеф“ Нищо чудно, че никой не бе почувствал отсъствието му.

— Да е споменавал в другите си писма за някакви неприятности?

— Че какви неприятности можеше да има? — процеди тя. — Едит наследи голямо състояние по време на войната. Двамата имаха много пари. Брат ми живееше в охолство, повярвайте ми.

— Нямаха ли деца?

— Той беше стерилен — изрече думите, без да набляга на тях, все едно описваше цвета на косата му. — Едит толкова страдаше. Мисля, че това накрая я уби. Седеше все сама в тази огромна къща — не тялото, а душата й беше болна. Обичаше музика — свиреше прекрасно на пиано. Спомням си, че имаха Бехщайн. А той… Той беше толкова студен човек.

Йегер изръмжа от другия край на помещението:

— Тоест не го обичахте?

— Не, не го обичах. Но кой ли друг го обичаше? — Тя се обърна отново към Марч. — От двайсет и четири години съм вдовица. Мъжът ми беше летец от Луфтвафе, свалиха го над Франция. Не че останах без средства, ни най-малко. Но как да ви кажа, пенсията беше толкова малка за човек, свикнал да живее по-нашироко. Нито веднъж през всичките тези години Йозеф не предложи да ми помогне.

— А крака му? — Въпросът беше на Йегер, в чийто глас звучеше неприязън. Очевидно в този семеен спор бе решил да вземе страната на Булер. — Какво се случи със стъпалото му? — С цялото си държане сякаш искаше да каже, че тя го е откраднала.

Възрастната жена не му обърна внимание и предпочете да отправи отговора си към Марч.

— Брат ми никога не говореше за това, но научих историята от Едит. Случило се е през петдесет и първа, докато още е бил на длъжност в Генералното губернаторство. Пътувал с ескорт от Краков към Катовице. Колата му била нападната от полски партизани. Едит казваше, че било мина. Шофьорът му загинал. Йозеф имал късмет и загубил само стъпалото си. След тази случка напусна държавния си пост.

— И въпреки това продължаваше да плува? — Марч вдигна поглед от бележника си. — Казаха ли ви, че когато го намерихме, беше по плувки?

Тя сви устни в усмивка.

— Брат ми беше фанатик във всичко, господин Марч, независимо дали ставаше дума за политика или за здравето му. Не пушеше, не близваше алкохол и спортуваше всеки ден въпреки неговия… недъг. Ето защо ни най-малко не ме учудва, че е продължавал да плува. — Тя остави чашата и вдигна шапката си от пода. — Ако нямате нищо против, бих искала вече да си вървя.

Марч се изправи и й помогна да стане, подавайки й ръка.

— С какво се занимаваше доктор Булер след петдесет и първа? Бил е само — на колко? — на петдесет и няколко години, нали?

— Тъкмо това е странното. — Тя отвори чантата си и извади оттам огледалце. Провери дали шапката й не седи накриво и с нервни, отривисти движения на пръстите прибра няколкото разрошени кичура. — Преди войната той имаше такива амбиции. Работеше по осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата. Но след като напусна Краков, се отказа от всичко. Не се върна дори към адвокатската си професия. В продължение на повече от десет години след смъртта на горката Едит седеше самичък в огромната си къща и не вършеше нищо.

 

 

Два етажа по-надолу, в подземието на моргата, Аугуст Айслер, военен хирург от СС, Криминалната полиция, Отдел ФД2 (Патология) вършеше работата си с обичайните за него в тези случаи наслаждение и лека непохватност. Гърдите на Булер бяха разрязани по традиционния начин: отвор във формата на „V“, два разреза, които започваха от раменете, събираха се в епигастриума и продължаваха право надолу до лонната кост. Айслер беше бръкнал с двете си ръце дълбоко в стомаха — зелените му ръкавици, обагрени в червено, извиваха, режеха, дърпаха. Марч и Йегер се бяха облегнали на стената до отворената врата, всеки с пура в ръка.

— Искате ли да видите какво е обядвал вашият човек? — подхвърли Айслер. — Покажи им, Ек.

Помощникът на Айслер избърса ръце в престилката си и вдигна във въздуха прозрачна найлонова торбичка. На дъното се виждаха някакви зелени остатъци.

— Марула. Трудносмилаема храна. Остава в червата с часове.

Марч бе работил с Айслер и по-рано. Преди две зими, когато Унтер ден Линден бе цялата зарината в сняг и по замръзналата повърхност на Тегелер Зее се провеждаха състезания по зимни кънки, извадиха един капитан на шлеп от водите на Шпрее. Беше почти измръзнал и почина в линейката на път за болницата. Злополука или убийство? Точният час на падането му във водата бе от решаващо значение. Гледайки ледената кора, която се простираше на два метра от брега, Марч прецени, че човекът едва ли е могъл да престои жив във водата повече от петнайсет минути. Айслер обаче настояваше на четирийсет и пет и прокурорът прие неговото мнение. По този начин алибито на помощник-капитана пропадна и го обесиха.

Впоследствие прокурорът — почтен човек от по-старото поколение — повика Марч в кабинета си и заключи вратата. Показа му „доказателството“ на Айслер: копия на документи с печат „Строго секретно“ и дата „Дахау, 1942“. Бяха доклади за опити с концлагеристи, целящи проверка на човешката студоустойчивост и спадащи към компетенциите на службата, ръководена от главния хирург на СС. В тях се съобщаваше, че затворниците са били оковавани с белезници и потапяни в контейнери с ледена вода, откъдето са били изваждани на определени интервали, за да бъде измерена температурата им до момента на смъртта. Имаше снимки на човешки глави, които се подаваха сред плуващи ледени късове, а също и диаграми, показващи понижаването на телесната температура — предполагаемо и действително. Между тези, които бяха ръководили експериментите, провеждани в продължение на две години, бе и младият унтерщурмбанфюрер Аугуст Айслер. Същата вечер Марч и прокурорът отидоха в една кръчма в Кройцберг и се напиха до безсъзнание. На следващия ден никой от тях не спомена повече за случилото се. Двамата никога не си проговориха отново.

— Не се надявай да ти предложа някакво завъртяно обяснение, Марч.

— Никога не бих се надявал на такова нещо.

— Нито пък аз — изсмя се Йегер.

Айслер не обърна внимание на подигравките им.

— Касае се за удавяне, няма никакво съмнение. Дробовете са пълни с вода — значи е дишал, когато е влязъл в езерото.

— Няма ли някакви драскотини? — попита Марч. — Или синини?

— Ако искаш да вършиш моята работа, моля, заповядай. Не искаш, а? Тогава не ти остава друго, освен да ми повярваш. Удавил се е. По главата няма никакви контузии, които да подсказват, че са го ударили или пък са го държали насила под водата.

— Може ли да е получил инфаркт? Или сърдечна криза?

— Възможно е — съгласи се Айслер и пое скалпела, който Ек му подаде. — Не съм в състояние да кажа нищо определено, докато не огледам внимателно всички вътрешни органи.

— И колко време ще трае това?

— Колкото е необходимо.

Айслер зае позиция зад главата на Булер. Нежно приглади косата му назад към себе си, оголвайки челото — сякаш се опитваше да облекчи страданията на болен от треска. След това се наведе ниско и заби скалпела в лявото слепоочие. Описа дъга през челото, точно там, където започваше косата. Чу се стържене на метал и хрущене на кости. Ек се ухили на Марч и Йегер. Марч дръпна с всичка сила от пурата.

Айслер остави скалпела в метално легенче. След това се наведе отново и пъхна двата си показалеца в дълбокия отвор. Бавно започна да свлича назад скалпа. Марч извърна глава и затвори клепачи. Молеше се дано тялото на никой скъп нему човек, приятел или дори бегъл познат, не бъде някога осквернено от касапския ритуал на аутопсията.

— Какво е мнението ти? — попита Йегер.

Айслер бе взел в ръка малко кръгло трионче. Включи го и то забръмча като зъболекарска машинка. Марч за последен път дръпна от пурата.

— Мисля, че е време да се махаме.

Двамата се отдалечиха по коридора. Зад гърба им от залата за аутопсии се разнесоха стържещите нотки на триона, който бе захапал костта.