Робърт Харис
Фатерланд (23)

3.

Когато времето беше слънчево, партийната пропаганда го наричаше „фюрерско време“. Още не бяха измислили име за дъжда.

Тъй или иначе, независимо от мокрото време властите бяха постановили, че през този следобед започват тридневните празници в чест на Фюрера. Така че обзети от непоколебима националсоциалистическа решимост, хората съвестно се готвеха да празнуват.

Марч седеше в едно такси и пътуваше на юг през Вединг. Тук бе работнически Берлин, крепост на комунистите през двайсетте години. Откликвайки на празничното настроение, фабричните сирени бяха оповестили края на работния ден един час по-рано. По улиците шестваха, мокри от дъжда, шумни гуляйджии. Блоквартите не бяха седели със скръстени ръце. От всяко второ или трето здание се вееше знаме — в повечето случаи обичайната свастика, но се срещаха и плакати, опънати между железните балкони на тези истински жилищни укрепления. РАБОТНИЦИ НА БЕРЛИН, ПОЗДРАВЕТЕ ФЮРЕРА В ДЕНЯ НА НЕГОВАТА 75-А ГОДИШНИНА! ДА ЖИВЕЕ ВЕЛИКАТА НАЦИОНАЛСОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ! ДА ЖИВЕЕ НАШИЯТ ВОЖД И ПАРТИЕН ДРУГАР АДОЛФ ХИТЛЕР! Задните улички трептяха в истински делириум от цветове, разтърсвани от скандиранията, с които си задаваха такт местните щурмови отряди на СА. При това днес беше едва петък. Марч се зачуди какво ли е предвидила управата на Вединг за самия празник.

Върху една стена на ъгъла на Волф Щрасе някой свободолюбив дух бе написал през нощта с бяла боя: ВСЕКИ, КОЙТО НЕ СЕ ЗАБАВЛЯВА, ЩЕ БЪДЕ ЗАЛОВЕН И РАЗСТРЕЛЯН. Двама разтревожени мъже в кафяви ризи се опитваха да изтрият надписа.

Марч слезе на Фриц Тот Плац. Фолксвагенът му все още стоеше паркиран пред жилищния блок на Щукарт, където го бе оставил преди две вечери. Вдигна поглед към прозорците на четвъртия етаж. Някой беше дръпнал всички завеси.

В Комендатурата Марч остави куфара в кабинета си и се обади в Дежурното. Мартин Лутер все още не бе намерен. Краузе каза:

— Между нас да си остане, Марч, но Глобус направо ни скри шайбата. През половин час връхлита тук, беснее и крещи, че ни чака концлагер, ако не му представим резултати.

— Господин обергрупенфюрерът изпълнява много съвестно задълженията си.

— Да, да, разбира се. — В гласа на Краузе изведнъж прозвуча паника. — Съвсем не исках да кажа, че…

Марч затвори телефона. Нека поразмисли над това онзи, който подслушваше разговорите му. Той замъкна пишещата машина до бюрото си и сложи вътре бял лист хартия. Запали цигара.

До: Артур Небе, оберстгрупенфюрер от СС, Имперска криминална полиция

От: Кс. Марч, щурмбанфюрер от СС

17.4.1964

 

1. Имам честта да ви уведомя, че в 10:00 ч. тази сутрин посетих помещенията на банката „Цауг и сие“, намиращи се на Банхоф Щрасе в Цюрих.

 

2. Шифрованият влог, за който говорихме вчера, е бил открит от заместник държавния секретар във Външно министерство Мартин Лугер на 8.7.1942. Били са му връчени четири ключа.

 

3. Сейфът е бил отварян впоследствие четири пъти: 17.12.1942, 9.8.1943, 13.4.1964.

 

4. При извършения от мен оглед на сейфа се оказа, че в него

Марч се облегна назад и изпусна към тавана две стройни търкалца дим. Мисълта, че онази картина може да се окаже в ръцете на Небе — захвърлена сред неговата колекция от помпозни, лигави платна на Шмуцлер и Кирхнер, — му се стори противна, дори кощунствена. По-добре да я остави да си лежи на спокойствие в мрака. Той задържа за миг пръсти върху клавишите на машината и после написа:

няма нищо.

Изтегли листа от валяка, подписа се и го запечата в плик. Позвъни в кабинета на Небе и получи нареждане да занесе доклада веднага, лично. Затвори телефона и се загледа през прозореца към пейзажа от зидове.

Защо пък не?

Стана и взе от рафта с книги телефонния указател на Берлин. Потърси един номер и го набра от съседния кабинет, за да избегне подслушването. Прозвуча мъжки глас:

— Имперски архив.

 

 

Десет минути по-късно ботушите му стъпваха по мекото тресавище на разстлания в кабинета на Небе килим.

— Вярвате ли в случайни съвпадения, Марч?

— Не, господине.

— Точно така — каза Небе. — Правилно. Аз също не вярвам. — Той остави лупата на бюрото си и бутна настрана доклада на Марч. — Не вярвам, че двама пенсионирани държавни служители на една и съща възраст и с един и същи ранг най-случайно решават да се самоубият, за да не бъдат изобличени в корупция. Боже мой — той дрезгаво се изсмя, — ако всеки правителствен чиновник в Берлин погледнеше на нещата по този начин, по улиците нямаше да можем да се разминем от мъртъвци. Нито пък вярвам, че най-случайно са ги убили тъкмо през седмицата, когато един американски президент съобщава, че възнамерява да ни удостои с посещението си.

Той бутна стола си назад и закуцука към малка етажерка, снабдена със свещените книги на националсоциализма: „Моята борба“ на Хитлер, „Митът на XX век“ на Розенберг, „Дневниците“ на Гьобелс… Натисна едно копче и фасадата на етажерката се отвори, разкривайки барче с напитки Дебелите томове се оказаха просто гърбове на книги, залепени за дървото. Небе си наля солидна доза водка и се върна при бюрото. Марч продължаваше да стои пред него, нито „мирно“, нито съвсем „свободно“.

— Глобус работи за Хайдрих — каза Небе. — Тук нещата са прости. Глобус дори не би си обърсал задника, докато Хайдрих не му нареди.

Марч мълчеше.

— Хайдрих пък през повечето време работи за Фюрера и през цялото време за себе си…

Небе вдигна масивната чаша към устните си. Гущерският му език опита водката, мърдайки насам-натам в питието. Помълча известно време и най-сетне каза:

— Знаете ли защо се подмазваме на американците, Марч?

— Не, господине.

— Защото сме затънали до гуша в лайна. Сега ще ви кажа нещо, което едва ли ще прочетете във вестниците на онова докторче Гьобелс. Двайсет милиона заселници на Изток до края на 1960 година — така планираше Химлер. Деветдесет милиона до края на века. Чудесно. Заехме се най-усърдно със заселването. Дори почти успяхме. Но бедата е там, че половината напират да се върнат. Помислете каква космическа ирония на съдбата е това, Марч — жизнено пространство, в което никой не иска да живее. Тероризмът… — Небе направи движение с чаша в ръка, късчетата лед звъннаха. — Едва ли е нужно да обяснявам на един офицер от Крипо колко се е разраснал тероризмът. Американците предоставят пари, оръжие, подготовка. Благодарение на тях червените се държат вече двайсет години. Що се отнася до нас — младите не искат да се бият, а старите не искат да работят.

Недоумяващ пред тези безразсъдства, Небе поклати посивялата си глава, извади блокче лед от водката и шумно го засмука.

— Хайдрих направо е полудял за тая сделка с американците. Готов е да убива само и само да се докопа до нея. За това ли става дума в случая, Марч? Булер, Щукарт, Лутер — може би те по някакъв начин са могли да попречат?

Очите на стареца се взряха изпитателно в лицето на Марч, който гледаше право напред.

— Вие също в известен смисъл представлявате ирония на съдбата, Марч. Замисляли ли сте се някога над това?

— Не, господине.

— „Не господине“ — повтори подигравателно Небе. — Е, добре, сега имате възможност да се замислите. Бяхме си поставили за цел да възпитаме поколение от свръхчовеци, което да управлява империята, нали така? Научихме ги да използват хладния си разум — при това с жестока безпощадност. Спомняте ли си някогашните думи на Фюрера: „Най-големият ми подарък за германския народ е този, че го научих да мисли трезво.“ И какво стана? Една част от вас — може би най-добрата част — обърна този безпощаден, трезв разум срещу самите нас. Да си призная, за мен е утешение, че вече съм стар човек. Бъдещето ме плаши.

Небе замълча за малко, погълнат от мислите си. Най-накрая с разочарование вдигна лупата.

— Е, добре, значи приемаме версията с корупцията.

Той отново прочете доклада на Марч, после го скъса и го хвърли в кошчето.

 

 

Клио, музата на историята, бе застанала на стража пред Имперския архив — голото й амазонско тяло бе родено от проекта на Адолф Циглер, „майстора на венериния хълм в Германския райх“. Тя гледаше свъсено през Булеварда на победата към Войнския пантеон, където дълга върволица от туристи чакаше да мине покрай тленните останки на Фридрих Велики. Върху хълмовете на титаничния й бюст бяха кацнали гълъби подобно на алпинисти върху повърхността на ледник. Зад нея, над входа на Архива, имаше гравиран надпис — златна страница, инкрустирана в полиран гранит. Цитат от Фюрера: ЗА ВСЯКА ЕДНА НАЦИЯ ПРАВИЛНИЯТ УРОК НА ИСТОРИЯТА Е ПО-ЦЕНЕН ОТ СТО ДИВИЗИИ.

Рудолф Халдер въведе Марч вътре и се качи с него на третия етаж. Натисна двукрилата врата и го пусна да мине пръв. Пред тях се простря коридор с каменен под и каменни стени, който сякаш се губеше в безкрая.

— Впечатляващо, нали? — На работното си място Халдер говореше с тона на професионален историк, в който се долавяше смесица от гордост и сарказъм. — Наричаме въпросния стил пародийно-тевтоничен. Предполагам няма да се учудиш, ако ти кажа, че това е най-голямото архивно хранилище в света. Над главите ни — два етажа администрация. На този етаж — кабинети на изследователите и читални. Под краката ни — шест етажа документи. В този миг, приятелю, нозете ти стъпват върху самата история на Отечеството. Що се отнася до мен, аз служа пред олтара на Клио ей тук.

Истинска монашеска килия: тясна, без прозорци, със стени от дялан гранит. Върху масата бяха натрупани купчини хартия, високи по половин метър; от тях по пода бяха нападали листа. Навред имаше книги — със стотици — и от всяка стърчеше гора от книжни маркери: пъстроцветни листчета, трамвайни билети, картончета от цигарени кутии, употребени кибритени клечки.

— Мисията на историка — да създаде от хаоса… още по-голям хаос.

Халдер вдигна един куп със стари армейски сводки от единствения стол в помещението, изтупа праха от седалката и покани с жест Марч да седне.

— Руди, имам нужда от помощта ти. За втори път.

Халдер се намести на ръба на писалището.

— Не се обаждаш с месеци, после изведнъж в рамките на една седмица — две посещения. Сегашното пак е свързано със смъртта на Булер, нали? Видях некролога.

Марч кимна.

— Тук е моментът да ти кажа, че разговаряш с един парий. Дори само срещата с мене може да те вкара в опасност.

— Това прави нещата още по-вълнуващи. — Халдер сключи ръце и започна да натиска ставите на дългите си пръсти, така че те запукаха. — Продължавай.

— Предполагам, че това ще бъде истинско предизвикателство за теб. — Марч замълча и си пое дъх. — Трима мъже: Булер, Вилхелм Щукарт и Мартин Лутер. Първите двама вече са мъртви. Третият се укрива. И тримата, както знаеш, висши държавни чиновници. През лятото на четирийсет и втора откриват банков влог в Цюрих. Отначало предположих, че са криели там пари или ценни предмети на изкуството — както ти сам допускаше, Булер наистина е бъркал с двете ръце в меда, — но впоследствие стигнах до заключението, че трябва да са крили някакви книжа, документи.

— Какви документи?

— Не съм съвсем сигурен.

— От деликатно естество?

— Вероятно да.

— Ще ти кажа веднага какъв е първият ти проблем. Става дума за три различни министерства — Външно, Вътрешно и Генералното губернаторство, което всъщност не е и министерство. Това са тонове документи. Говоря най-сериозно, Ксави — тонове в буквалния смисъл на думата.

— Тук ли са фондовете на трите?

— На Външно и Вътрешно — да. Фондът на Генералното губернаторство е в Краков.

— Имаш ли достъп до тях?

— Официално — не. Неофициално… — Той залюля кокалестата си ръка. — Неофициално може би. С малко повече късмет. Но Ксави, разбери, ще ни трябва един човешки живот само за да ги прегледаме. Какво точно си решил?

— Там все трябва да има някаква следа. Може да липсват документи.

— Но това е невъзможно начинание!

— Казах ти, че ще бъде предизвикателство.

— И с колко време разполагаш за откриването на тази „следа“?

— Трябва да я намеря още тази вечер.

От устата на Халдер се изтръгна звук — смесица от недоумение, раздразнение, подигравка. Марч тихо каза:

— Руди, след три дни ме заплашва Съд на честта пред СС. Знаеш какво означава това. Трябва да намеря следата сега.

Халдер го погледна за миг така, сякаш не искаше да повярва на ушите си, после се обърна и замърмори тихичко:

— Чакай да помисля…

— Може ли да запаля цигара? — попита Марч.

— В коридора. Тук не. Намираш се сред уникати.

Марч пушеше и чуваше как Халдер се разхожда напред-назад в кабинета. Погледна часовника си. Шест часът. Дългият коридор беше безлюден. Повечето от служителите навярно си бяха отишли, бързайки да се насладят на празничните дни. Марч опита вратите на два кабинета, но бяха заключени. Успя да влезе в третия. Вдигна слушалката, чу сигнала и завъртя деветка. Сигналът се промени — беше взел външна линия. Набра номера на Шарли, която начаса се обади.

— Аз съм. Всичко наред ли е?

— С мен да — отвърна тя. — Открих нещо… Нещо съвсем дребно.

— Това не е за телефон. Ще поговорим по-късно.

Искаше му се да й каже още нещо, но тя вече бе затворила. Чу, че сега Халдер говори по телефона — жизнерадостният му глас отекваше в каменния коридор.

— Еберхард, ти ли си? Добър вечер… Да, наистина, за някои от нас няма почивка. Мога ли да те попитам набързо нещо? Документацията на Вътрешно министерство… А, така ли? Чудесно. Според заеманите длъжности ли?… Аха, ясно. Много добре. И всичко вече е готово?…

Марч се облегна на стената със затворени очи, стараейки се да не мисли за океана от хартия под краката си. Хайде, Руди, по-бързо!

Чу се леко издрънчаване — Халдер бе затворил телефона. Няколко секунди след това се появи в коридора, обличайки сакото си. От горния външен джоб стърчаха цял ред химикалки.

— Имаме поне мъничко късмет. Според колегата ми фондът на Вътрешно министерство е картотекиран.

Халдер забърза по коридора. Марч крачеше до него.

— Какво означава това?

— Това означава, че би трябвало да има централен каталог, в който да е отбелязано кои от документите са попадали върху бюрото на Щукарт и кога. — Руди напразно удряше по копчетата на асансьора. Накрая каза: — Май са го спрели за през нощта. Ще трябва да слезем пеша.

Докато трополяха надолу по широкото извито стълбище, Халдер обясняваше на висок глас:

— Надявам се, разбираш, че вършим абсолютно нарушение. По служебна характеристика аз имам достъп до Военно дело, Източен фронт, но не и до Държавно управление, Вътрешна политика. Ако ни спрат, ще трябва да измислиш за пред охраната някоя история — полицейска справка или нещо такова, така че да имаме два часа на разположение, докато проверят. Що се отнася до мен, аз съм просто един гламав твой приятел, който ти прави услуга.

— Благодаря ти. Колко още има да слизаме?

— Чак до подземието. — Халдер клатеше глава. — Съд на честта! Боже мой, Ксави, в какво си се забъркал?

На шейсет метра под земята циркулираше хладен и сух въздух. Осветлението бе приглушено, за да не бъдат повредени архивите.

— Казват, че това място е проектирано да издържи пряк удар на американска ракета — обади се Халдер.

— Какво има тук?

Марч посочи една стоманена врата, отрупана с предупредителни надписи: „ВНИМАНИЕ! ЗАБРАНЕНО ЗА ЛИЦА БЕЗ ПРОПУСКИ! ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН! ПОКАЗВАНЕ НА ПРОПУСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!“

— Нали прочете — „Правилният урок на историята е по-ценен от сто дивизии“? Тук попадат неправилните уроци на историята. По дяволите! Внимавай!

Халдер дръпна Марч в един страничен коридор. Към тях се приближаваше служител от охраната, който буташе метална количка, приведен над нея като миньор в някой подземен рудник. Марч помисли, че не може да не ги забележи, но той мина покрай тях, пъшкайки от усилието. Спря при металната врата и я отключи. За миг се мярна огнена пещ, чу се ревът на пламъци, след това вратата дрънна, затваряйки се зад гърба му.

— Да вървим.

Докато крачеха нататък, Халдер обясни на какъв принцип функционира архивът. Беше като в голям склад. Бланките с поръчки за материали се събираха в специални общи помещения за обработка, разположени на всеки етаж. Тук, в регистри, високи един метър и дебели двайсет сантиметра, се помещаваше централният каталог. До всяка архивна единица бе отбелязан номер, който сочеше местонахождението й в книгохранилището. Самите книгохранилища бяха разположени в огнеупорни помещения отстрани на общото помещение за обработка. Номерът бе да можеш да се оправиш с централния каталог, обясни Руди. Той закрачи важно покрай алените кожени гърбове на регистрите, чуквайки с пръст по всеки един от тях, докато най-сетне намери онзи, който му трябваше, и го помъкна към бюрото на етажния отговорник.

Някога Марч бе посетил вътрешността на самолетоносача „Гросадмирал Редер“. Недрата на Имперския архив му напомниха за него: ниски тавани, покрити с продълговати лампи, усещане за нещо огромно, легнало с тежестта си отгоре. До бюрото имаше фотокопирна машина — твърде необичайна гледка за Германия, където доставката им бе строго контролирана от властите, с цел да се предотврати нелегалното разпространение на подривна литература. Край асансьора за превозване на документи стояха няколко празни колички. На петдесет метра вляво и вдясно от Марч не се виждаше жива душа.

Халдер възкликна тържествуващо:

— Държавен секретар: Служебна документация 1939 — 1950 г. Майко мила — четиристотин кутии! Кои години ти трябват?

— Влогът в швейцарската банка е бил открит през юли 42-ра. Значи, да кажем, първите седем месеца от същата година.

Халдер обърна страницата на регистъра, говорейки на себе си:

— Да, ясно какво са направили. Систематизирали са документите в четири поредици: служебна кореспонденция, протоколи и паметни бележки, постановления и укази, личен състав на министерството…

— Това, което търся, трябва да свързва Щукарт с Булер и Лутер.

— В такъв случай най-добре да започнем със служебната кореспонденция. Тя би трябвало да ни ориентира за дейностите през оня период. — Халдер си записваше на едно листче: — Д/15/М/28-34. Добре. Да вървим.

Книгохранилище Д бе на двайсет метра по-нататък от лявата страна. Рафт №15, секция М се намираше точно в средата. Халдер каза:

— Само шест кутии. Слава тебе господи! Ти прегледай от януари до април, аз ще взема от май до август.

Кутиите бяха от картон, всяка с размерите на голямо писалищно чекмедже. Нямаше маса, така че двамата седнаха на пода. Облегнал гръб върху металните рафтове на етажерката, Марч отвори първата кутия, извади купчина листа и се зачете.

 

 

В тоя живот човек се нуждае от мъничко късмет.

Първият документ бе писмо с дата 2 януари, изпратено от заместник държавния секретар на Министерството за въздушен транспорт и засягащо снабдяването на Съюза за противовъздушна отбрана на Райха с противогази. Вторият с дата 4 януари бе от Службата за изпълнение на четиригодишния план и се отнасяше до слуховете за незаконно ползване на бензин от страна на висши държавни служители.

Третият беше от Райнхард Хайдрих.

Марч забеляза най-напред подписа — ъгловати извивки, като крака на пълзящо насекомо. След това погледът му се плъзна към титула — Главно имперско управление за сигурност, Берлин СВ 11, Принц Албрехт Щрасе 8. Най-накрая погледна и датата — 6 януари 1942 г. Едва тогава прочете текста:

Настоящото писмо удостоверява, че междуведомственото съвещание и официалният обед впоследствие, чието провеждане бе първоначално предвидено за 9 декември 1941 г., се отлагат за 20 януари 1942 г. и ще се състоят в сградата на Интернационалната криминално-полицейска комисия, Берлин, Ам Гросен Ванзее, № 56/58.

Марч прелисти останалите писма в кутията — написани с индиго втори копия, както и кремавобели оригинали с внушителни титули: Райхсканцелария, Министерство на икономиката, Организация Тот; покани за официални обеди и срещи; молби, нареждания, циркуляри. Но от Хайдрих нямаше нищо друго. Марч подаде писмото на Руди.

— Какво ще кажеш за това?

Халдер сбърчи вежди.

— Бих казал, че е доста необичайно Главното управление за сигурност да свиква съвещание между правителствени ведомства.

— Можем ли да разберем какво са обсъждали?

— Би трябвало. Можем да направим справка в централния каталог в поредицата протоколи и паметни бележки. Чакай да погледна. Казваш 20 януари…

Халдер хвърли поглед към бележките си, изправи се и тръгна покрай рафта. Измъкна още една кутия, донесе я обратно и седна на пода с кръстосани крака. Марч наблюдаваше как бързо прелиства съдържанието й. Изведнъж спря и изрече бавно:

— Боже мой…

— Какво откри?

Халдер му подаде лист, на който бе написано на машина: „С оглед мерките за държавна сигурност протоколът от междуведомственото съвещание, състояло се на 20 януари 1942 г., е иззет по искане на райхсфюрера на СС.“

— Виж датата — прошепна Халдер.

Марч погледна — 6 април 1964 година. Хайдрих бе иззел протокола преди единайсет дни.

— Нима може да постъпи по този начин? Имам предвид — законно ли е?

— Гестапо може да прочиства каквото иска под претекст за сигурност. Обикновено прехвърлят документите в подземните архиви на Принц Албрехт Щрасе.

В коридора отвън се чу шум. Халдер вдигна предупредително пръст. Двамата мъже замълчаха и останаха неподвижни, докато служителят от охраната подмина книгохранилището, бутайки празната количка на връщане от котелното помещение. Вслушваха се в стъпките му, които постепенно отзвучаха нейде в другия край на сградата. Марч прошепна:

— И сега какво ще правим?

Халдер се почеса по главата.

— Междуведомствено съвещание на равнище държавни секретари…

Марч прочете мислите му.

— Искаш да кажеш, че Булер и Лутер също са били поканени?

— Би било логично. Когато се касае за такъв висок ранг, започват много да държат на протокола. Не може на съвещанието да присъства държавен секретар от едно министерство и разни дребни риби от друго. Колко е часът?

— Осем.

— В Краков са с един час напред. — Халдер прехапа за миг устни, след това стана, взел решение. — Ще се обадя на приятеля си, който работи в архива на Генералното губернаторство, и ще го питам дали от СС са се навъртали там през последните две седмици. Ако не са, ще опитам да го убедя да провери утре дали протоколът е още във фонда на Булер.

— Не можем ли да проверим тук, в документацията на Външно министерство, при Лутер?

— Не, фондовете са огромни. Това е най-добрият начин, повярвай ми.

— Внимавай, като говориш с него, Руди.

— Не се безпокой. Добре знам каква опасна игра играем. — Той спря за миг на вратата. — И за бога, никакво пушене, докато ме няма! Това е най-огнеопасната сграда в Райха.

Не се и съмнявам, помисли си Марч. Изчака Халдер да излезе и закрачи нагоре-надолу между рафтовете с кутии. Изпитваше непреодолима нужда да запуши. Ръцете му трепереха. Пъхна ги в джобовете си.

Какъв внушителен паметник на немската бюрокрация бе това място! Господин А, който желае да предприеме някакво действие, се обръща за разрешение към доктор Б. Доктор Б си измива ръцете, отнасяйки въпроса по-нависоко до началника на отдел, господин В. Началникът на отдел, господин В, го отпраща още по-нагоре до райхсминистъра Г. Райхсминистърът Г е на мнение, че въпросът е от компетенцията на господин А, който отново се обръща към доктор Б… Тези метални рафтове бяха оплетени в съглашенията и враждите, клопките и интригите на три десетилетия партийно управление; десет хиляди паяжини, изтъкани от хартиени нишки, увиснали в охладения въздух.

Халдер се върна след десет минути.

— Както можеше да се очаква, СС са били в Краков преди две седмици. — Той неловко триеше длани. — Оставили са ярък спомен. Посещение на високо равнище — самият обергрупенфюрер Глобокник.

— Накъдето и да се обърна — възкликна Марч, — все Глобокник!

— Пристигнал е от Берлин с реактивен самолет на Гестапо. Имал е специално пълномощно, подписано лично от Хайдрих. Явно им е разказал играта — направил ги е на мат и маскара. Знаел е съвсем точно какво търси. Иззел е една архивна единица. И е офейкал още по обед.

Глобус, Хайдрих, Небе. Марч докосна с ръка челото си. Чак му се виеше свят.

— Значи стигнахме до задънена улица.

— Да. Освен ако не смяташ, че във фонда на Щукарт може да има още нещо.

Марч погледна надолу към кутиите. Приличаха на урни с прах, пълни с тленните останки на покойници. При мисълта, че трябва отново да се рови в тях, му призля. Имаше нужда от свеж въздух.

— Да оставим, Руди. Благодаря ти.

Халдер се наведе и взе съобщението на Хайдрих.

— Интересно, че са отложили съвещанието от девети декември за двайсети януари.

— С какво е значим този факт?

Халдер го погледна състрадателно.

— Наистина ли си се бил окопал до такава степен в оная скапана тенекиена кутия, в която някога ни бяха напъхали? Нима външният свят никога не е прониквал вътре? На седми декември четирийсет и първа година, глупако, армията на Негово императорско величество Хирохито, император на Япония, нападна американската тихоокеанска база в Пърл Харбър. На единайсети декември Германия обяви война на Съединените американски щати. Твърде уважителни причини, за да отложат едно съвещание, не мислиш ли? — Халдер се смееше, но постепенно усмивката му се смени от съсредоточеност. — Дали пък…

— Какво?

Руди почука с пръст по листа.

— Преди това съобщение трябва да е имало първоначална покана.

— Е и?

— Нищо не се знае. Понякога приятелчетата от Гестапо не са такива чевръсти чистници, за каквито се мислят. Особено когато бързат…

Марч вече стоеше изправен пред рафтовете с кутии, шарейки нагоре-надолу с очи. Потиснатостта му се бе изпарила.

— Къде? От коя започваме?

— За съвещание на такова равнище Хайдрих трябва да е известил участниците поне две седмици преди това. — Халдер погледна бележките си. — Значи служебната кореспонденция на Щукарт за ноември четирийсет и първа. Чакай да видя. Тя трябва да е в кутия двайсет и шест.

Халдер застана до Марч пред рафтовете и започна да брои кутиите, докато намери тази, която му бе нужна. Смъкна я от полицата и я прегърна.

— Недей да пипаш грубо, Ксави. Всичко по реда си. Историята ни учи на търпение.

Халдер коленичи, сложи кутията пред себе си, отвори я и измъкна оттам свитък книжа. Преглеждаше всеки лист, преди да го сложи върху купа от лявата си страна.

— Покана за прием на италианския посланик — колко досадно. Заседание под ръководството на Валтер Даре в Министерството на селското стопанство — още по-досадно…

Продължи така две-три минути. Изправен до него, Марч го наблюдаваше, потривайки нервно юмрук в дланта си. Внезапно Халдер замръзна в неподвижна поза.

— По дяволите! — Прочете текста отново и вдигна поглед към Марч. — Покана от Хайдрих. Боя се, че тук няма нищо досадно. Не, не, каква ти досада.