Робърт Харис
Фатерланд (18)

5.

Вратата на жилището му висеше на пантите си като откачена челюст. Марч спря на площадката и се ослуша, стиснал пистолета в ръка. Вътре беше тихо, нямаше никой.

Неговият апартамент бе претърсен, също като този на Шарлът Магуайър, но тук бяха пипали по-злостни ръце. Всичко беше изсипано на купчина в средата на гостната — дрехи и книги, обувки и стари писма, снимки, дреболии, мебели — отломките на един живот. Все едно, че някой бе искал да подпали купчината вехтории, но в последната минута нещо му беше попречило и не бе успял да хвърли главнята.

Забита на върха на купа, стърчеше фотография в дървена рамка. На нея двайсетгодишният Марч се ръкуваше с главнокомандващия на подводничарските войски, адмирал Дьониц. Защо бяха оставили снимката по този начин? Какво искаха да кажат? Той я взе, занесе я до прозореца и духна напластилия се отгоре й прах. Съвсем беше забравил за нея. Преди подводниците да потеглят от Вилхелмсхафен, Дьониц имаше навик да се качва на борда им — смразяваща фигура, изопната като върлина, с желязно ръкостискане и хриплив глас. „Добър улов“ бе изхриптял той в лицето на Марч. Просъскваше неизменно все тези думи на всички. На снимката се виждаха петима млади подводничари, строени под рубката, за да го посрещнат. Руди Халдер бе от лявата страна на Марч. Другите трима бяха загинали през същата година, зазидани в корпуса на една подводница U-175.

Добър улов.

Марч хвърли снимката обратно върху купчината.

Явно бяха разполагали с доста време, за да си свършат работата. И не само с време — всичко наоколо издаваше злобата им, както и увереността, че няма кой да ги изненада. Сигурно бяха дошли, докато самият той е бил на Принц Албрехт Щрасе. Това без съмнение беше работа на Гестапо. Спомни си един надпис, напръскан със спрей върху зид близо до Вердершер Маркт: „Полицейската държава е страна, управлявана от престъпници“.

Бяха отворили и пощата му. Няколко отдавна пресрочени сметки — виж, тях би им преотстъпил с удоволствие — и писмо от бившата му жена, което носеше дата от вторник. Той го прегледа. Пишеше, че за в бъдеще Марч не бива да се вижда с Пили. Момчето прекалено се разстройвало от тези срещи. Надявала се, че ще прояви разбиране. Ако обаче упорства, била готова под клетва да обясни причините пред Имперския брачен съд. Все пак разчитала да не се стига дотам — за доброто на детето, както и за негово добро. Писмото носеше подпис „Клара Екарт“. Значи си бе върнала моминското име. Той смачка листа и го запрати при снимката върху купчината вехтории.

Поне банята бяха оставили непокътната. Марч взе душ, избръсна се и надзърна в огледалото, за да види пораженията от боя. В сравнение с болката, която усещаше, не изглеждаха чак толкова страшни — голяма синина, която се открояваше все по-ясно върху гърдите му, още две върху прасците и една в основата на гръбначния стълб; синкаво петно на шията му. Нищо сериозно. Как го успокояваше някога баща му? Бащиният цяр срещу всички сътресения на детството: „Ще оцелееш, момчето ми.“ Точно така. „Ще оцелееш.“

Все още необлечен, Марч се върна в гостната и започна да рови из купчината. Измъкна чисти дрехи, чифт обувки, малък куфар, една неголяма кожена пътна чанта. Уплаши се, че може да са взели паспорта му, но го намери на дъното на купа. Издадоха му го през 1961-ва, когато трябваше да отиде в Италия, за да доведе един задържан в Милано престъпник. От снимката го погледна по-младият Марч, със закръглени страни, почти засмян. Господи, помисли той, за три години съм остарял с десет.

Изчетка униформата си и я облече върху чиста риза. След това стегна багажа си. Когато се наведе да затвори куфара, нещо в празната камина привлече погледа му. Обърната с лице надолу, там лежеше снимката на семейство Вайс. Марч се поколеба, после я вдигна, сгъна я на малко квадратче — точно както я бе намерил преди пет години — и я пъхна в портфейла си. Ако го спряха, за да го обискират, щеше да каже, че това е семейството му.

Огледа се за последен път и напусна апартамента, затваряйки, доколкото може, счупената врата след себе си.

В главния клон на Дойчебанк на Витенберг Плац Марч се осведоми колко точно са всичките му спестявания.

— Четири хиляди двеста седемдесет и седем райхсмарки и трийсет и осем пфенига.

— Ще ги изтегля.

— Всичките ли, господин щурмбанфюрер? — Касиерът примигна насреща му през стъклата на очилата си с телени рамки. — Закривате сметката, така ли?

— Да, всичките.

Марч го наблюдаваше, докато преброи на глас четирийсет и две банкноти от по сто марки, след това ги взе и ги пъхна в портфейла си до снимката. Нищожните спестявания на един живот.

Така е, като няма повишения и седем години плащаш семейна издръжка.

Касиерът го гледаше втренчено.

— Казахте ли нещо, господин щурмбанфюрер?

Беше изрекъл мисълта на глас. Сигурно полудяваше.

— Не, не, нищо, извинете. Благодаря ви.

Вдигна куфара си, излезе на площада и взе такси до Комендатурата.

 

 

Озовал се сам в кабинета си, Марч направи две неща. Позвъни в централното бюро на Луфтханза и помоли началника на охраната — някогашен следовател от Крипо, негов колега, на име Фридман — да провери дали в събота или неделя пътник на име Мартин Лутер е летял със самолет на авиокомпанията по линията Берлин–Цюрих.

— Мартин Лутер, а? — Това се видя на Фридман ужасно смешно. — Случайно да те интересува някой друг, Марч? Карл Велики например? Или господин фон Гьоте?

— Работата е важна.

— Работата винаги е важна. Разбира се, знам как е при вас — каза Фридман и обеща да провери веднага. — Слушай, като ти омръзне да тичаш след линейките, тук за теб винаги ще се намери местенце.

— Благодаря ти. Току-виж, реша да дойда.

Когато затвори телефона, Марч свали увехналото цвете от кантонерката. Вдигна изсъхналите корени, постави месинговото ключе в саксията, след това сложи цветето отгоре и върна саксията на мястото й.

Пет минути по-късно позвъни Фридман.

Седалището на Артур Небе беше на четвъртия етаж — кремавобели килими и боядисани в кремавобяло стени, приглушено осветление и черни кожени мебели. По стените висяха репродукции със скулптурите на Торак. Херкулесовци с великански тела търкаляха каменни късове нагоре по стръмни възвишения, увековечавайки строителството на аутобаните; валкюрии се бореха с трите демона — Невежество, Болшевизъм и Славянство. Огромните размери, с които се отличаваха скулптурите на Торак, бяха обект на прикрити шеги. Наричаха го Торакс. „Господин професорът днес не приема посетители — в момента работи в лявото ухо на коня.“

Адютантът на Небе, Ото Бек, млад мъж с изтънчени черти, възпитаник на Хайделберг и Оксфорд, вдигна поглед при влизането на Марч в предния кабинет.

— Трябва да говоря с господин оберстгрупенфюрера — каза Марч.

— В момента не приема.

— Мен ще ме приеме.

— Няма да ви приеме.

Марч се наведе съвсем близо до лицето на Бек, опрял юмруци върху бюрото му.

— Попитайте го.

Чу зад гърба си секретарката да казва:

— Да повикам ли охраната?

— Един момент, Ингрид.

Сред възпитаниците на Академията на СС в Оксфорд беше модно да имитират английска сдържаност в поведението си. Бек изчетка с пръсти невидима прашинка от ръкава на куртката си.

— За кого да доложа?

— За Марч.

— Аха, прочутият Марч. — Бек вдигна телефона. — Щурмбангрупенфюрер Марч настоява да ви види, господин оберстгрупенфюрер. — Адютантът погледна към Марч и кимна. — Слушам.

Бек натисна едно копче, скрито под плота на бюрото му, освобождавайки електронния механизъм на ключалката.

— Разполагате с пет минути, Марч. Оберстгрупенфюрерът има среща с райхсфюрера.

Вратата, която водеше към вътрешния кабинет, бе от солиден дъб, дебела шест сантиметра. Вътре щорите бяха плътно спуснати, оставяйки навън деня. Небе седеше приведен над писалището си в кръг от жълта светлина и изследваше с лупа някакъв напечатан на машина текст. Той обърна огромното воднисто рибешко око към посетителя си.

— Какво виждам? — Небе свали лупата. — Щурмбанфюрер Марч. И предполагам с празни ръце?

— За съжаление, да.

Небе кимна.

— От Дежурната секция научавам, че полицейските участъци на Райха всяка минута се пълнят с нови и нови просяци, стари пияници без документи, избягали от гериатрията дъртаци… Глобус ще има работа чак до Коледа. — Старецът се облегна назад в стола си. — Доколкото познавам Лутер, той е твърде хитър, за да се появи още сега. Ще изчака няколко дни. В това е надеждата ви.

— Трябва да помоля за една услуга.

— Кажете.

— Искам да пътувам зад граница.

Небе гръмко се изсмя. Удари с длани по бюрото.

— Досието ви е доста изчерпателно, Марч, но никъде в него не се споменава чувството ви за хумор. Отлично, наистина! Кой знае, може пък и да оцелеете. Току-виж, комендантът на някой концлагер ви взел за свой шут.

— Искам да отида в Швейцария.

— Разбира се. Пейзажът е възхитителен.

— Обадиха ми се от Луфтханза. Лутер е излетял за Цюрих в неделя следобед и се е върнал в Берлин с последния самолет в понеделник вечер. Мисля, че е имал достъп до шифрована банкова сметка.

Смехът на Небе премина в откъслечно сумтене.

— И какви са основанията ви да мислите така?

— Взех това снощи от апартамента на Щукарт.

Марч постави плика върху бюрото на Небе. Старецът го отвори и разгледа листа с лупата. После вдигна поглед.

— Не трябва ли да има и ключ?

Марч бе вперил очи в картините зад главата на Небе. „Селянки се връщат от полето“ на Шмуцлер, „Фюрерът говори“ на Падуа — отвратителен ортодоксален боклук.

— Аха, разбирам. — Небе отново се облегна назад и потърка буза с лупата. — Ако не ви разреша да заминете, няма да получа ключа. Естествено, винаги бих могъл да ви предам на Гестапо, за да ви убедят да изплюете тайната — при това ще го сторят, предполагам, доста бързо. Но в този случай съдържанието в банковия сейф ще стане достояние на Глобус и Хайдрих, а не на мен.

Той помълча известно време. После с усилие се изправи и затътри крака към прозореца. Разтвори малко щорите и се взря през пролуката. Марч виждаше как очите му шарят в двете посоки. Най-накрая Небе каза:

— Примамлива сделка. Но защо виждам в мислите си как с бяла кърпичка ви махам за довиждане от летището „Херман Гьоринг“, а после вие изчезвате без следа?

— Вероятно няма да е достатъчно да ви дам честната си дума?

— Подобно предложение обижда интелигентността ни.

Небе се върна при бюрото и отново прочете пълномощното. Натисна едно копче на писалището.

— Бек.

Адютантът се появи начаса.

— Марч, дайте му паспорта си. Бек, занесете паспорта във Вътрешно министерство и поискайте двайсет и четири часова изходна виза от шест тази вечер до шест утре вечерта.

Бек хвърли поглед към Марч и се плъзна безшумно през вратата навън.

— Чуйте моето предложение — каза Небе. — С началника на швейцарската криминална полиция, господин Щройли, сме добри приятели. От мига, в който слезете от самолета, до мига, в който се качите отново на борда, хората му ще ви следват по петите. Не се опитвайте да им избягате. Ако не се върнете утре, ще ви арестуват и репатрират. Ако побегнете към Берн, за да потърсите убежище в някое чуждо посолство, ще ви хванат. А и без това няма къде да отидете. След вчерашното радостно съобщение американците просто ще ви подхвърлят през границата обратно при нас. Англичаните, французите и италианците ще постъпят така, както им наредим. Австралия и Канада ще се подчинят на заповедите на Америка. Разбира се, винаги имате на разположение Китай, предполагам, но ако бях на ваше място, все пак бих предпочел да опитам късмета си в някой концлагер. Така че ще се върнете в Берлин и незабавно ще ми съобщите какво сте открили. Съгласен ли сте?

Марч кимна.

— Добре. Фюрерът нарича швейцарците „хотелиерска нация“. Препоръчвам ви „Бо о Лак“ на Тал Щрасе. Има изглед към езерото. Много е луксозен. Всеки осъден би бил щастлив да прекара една нощ на такова място.

 

 

Марч се върна в своя кабинет и в пародийната си роля на турист резервира билет и стая в хотела. Паспортът му бе готов за по-малко от час. Вътре се мъдреше печатът с визата — вездесъщият орел с ажурната свастика, а в съответните празни места — датите, нанесени с нечетлив бюрократичен почерк.

Продължителността на една изходна виза бе в правопропорционална зависимост от политическата надеждност на получателя й. На партийните шефове издаваха виза за десет години; на партийните членове — за пет; на граждани с безупречни характеристики — за една; изметта, която пълнеше концлагерите, не получаваше, естествено, нищо. Марч бе удостоен с еднодневен пропуск за външния свят. Беше на дъното, сред париите на обществото — недоволниците, паразитите, ленивците, потенциалните престъпници.

Позвъни на Отдела за стопанско разузнаване в Крипо и поиска да говори с референта за Швейцария. Когато спомена името на Цауг и попита дали отделът разполага с някакви сведения, мъжът от другата страна на телефона се изсмя.

— А вие разполагате ли с достатъчно време?

— Започнете отначало.

— Почакайте за момент, ако обичате. — Служителят остави слушалката и отиде да донесе досието.

„Цауг и сие“ бе основана през 1877 година от банкера Луи Цауг. Херман Цауг, подписалият пълномощното на Щукарт, бе внук на основателя. Все още фигурираше в досието като главен директор на банката. От Берлин следяха дейността му вече две десетилетия. През четирийсетте години клиентите на Цауг бяха предимно немски граждани със съмнителна благонадеждност. В момента съществуваше подозрение, че държи тайно в банката си милиони райхсмарки в банкноти, предмети на изкуството, златни кюлчета, бижута и скъпоценни камъни. Всички те според закона трябваше да бъдат конфискувани, но Финансовото министерство не можеше да се добере до тях, въпреки че се опитваше да го стори от години.

— А нещо за самия Цауг?

— Обичайните биографични данни. На петдесет и четири години, женен, с един син. Има резиденция на Цюрихското езеро. Извънредно почтен. Извънредно дискретен. С многобройни солидни връзки сред управляващите.

Марч запали цигара и взе къс хартия.

— Продиктувайте ми пак адреса му.

 

 

Макс Йегер се появи тъкмо когато Марч му пишеше бележка. Бутна с гръб вратата и влезе, понесъл купчина папки и изпотен от усилието. Небръснатата от два дена брада му придаваше заплашителен вид.

— Ксави, слава богу! — Йегер надникна иззад купа с папки. — Цял ден ти звъня. Къде беше?

— На разни места. А това какво е? Мемоарите ти ли?

— Стрелбата в Шпандау. Нали чу какво каза чичо Артур тази сутрин? — Макс издекламира, имитирайки тънкия глас на Небе: — „Йегер, вие можете да се върнете към обичайните си задължения.“

Макс пусна папките върху бюрото. Прозорецът издрънча. Облаци прах изпълниха кабинета.

— Показания на свидетели и гости на празненството. Докладът от аутопсията: извадили са от тялото на оня нещастник петнайсет куршума. — Йегер се протегна и потърка очи с юмруци. — Бих могъл да спя цяла седмица. Да ти кажа право, вече не ме бива за ужаси като вчерашната нощ. Остарявам и сърцето ми не издържа. Какво, по дяволите, правиш? — изведнъж прекъсна обясненията си той.

Марч беше вдигнал цветето от саксията и тъкмо взимаше ключа за банковия сейф.

— Самолетът ми е след два часа.

Йегер погледна към куфара му.

— Не може да бъде! Да не отиваш на почивка? Песни и танци на балалайка край бреговете на Черно море…

Той скръсти ръце и заподскача, изпружвайки крака като в руски танц. Марч поклати глава и се усмихна.

— Какво ще кажеш за една бира?

— Какво ще кажа ли… — И Йегер излезе с танцова стъпка в коридора, преди Марч да успее да се обърне.

Съдържателят на малкото барче на Обвал Щрасе беше пенсиониран полицай от Орпо на име Фишер. Вътре миришеше на цигари и пот, на вкиснала бира и пържен лук. Повечето от редовните клиенти бяха полицаи. Зелени и черни униформи се тълпяха около бара или пък се спотайваха в полумрака на облицованите с дърво сепарета. Лисицата и Мечокът бяха посрещнати най-радушно.

— На почивка ли отиваш, Марч?

— Хей, Йегер, следващия път дръж бръснача малко по-близо.

Йегер настоя да почерпи. Марч седна в едно от по-отдалечените сепарета, остави куфара си под масата и запали цигара. В заведението имаше мъже, които виждаше тук от години. Шофьорите от Рансдорф с техните покерджийски трикове и цинични истории. Заклетите пиячи от Отдела за тежки престъпления на Ворт Щрасе. Едва ли биха му липсвали. Валтер Фибес седеше мрачен на бара пред шише ракия. Йегер се върна и вдигна чаша.

— Наздраве!

— Наздраве!

Макс избърса пяната от устата си.

— Превъзходни наденички, превъзходни двигатели, превъзходна бира — трите блага, които Германия е дала на света.

Винаги произнасяше тази фраза, когато двамата дойдеха да се почерпят, но Марч все изпитваше неудобство да му обърне внимание, че се повтаря.

— И тъй, кажи за самолета.

В съзнанието на Йегер тази дума като че ли извикваше представа за всичко най-екзотично на тоя свят. Бе се отдалечавал на по-голямо разстояние от Берлин един-единствен път: миналото лято, почивка в семейни палатки близо до Готенбург на Черно море, организирана от „Сила чрез радост“.

Марч леко извърна настрани глава и бързо се огледа в двете посоки. Немският поглед. Сепаретата от двете им страни бяха празни. Откъм бара долитаха гръмки смехове.

— Трябва да замина за Швейцария. Небе ми даде двайсет и четири часова виза. Оня ключ, който току-що видя в кабинета… Взех го снощи от апартамента на Щукарт. Това е ключ от банков сейф в Цюрих.

Йегер се ококори.

— Сигурно там държат разните картини. Нали помниш какво каза Глобус днес сутринта — изнасяли са ги контрабандно и са ги продавали в Швейцария.

— Не е само това. Разговарях отново с американката. Изглежда, Щукарт й се е обадил в събота вечер и й е казал, че иска да избяга зад граница.

Да избяга зад граница. Думи, които не биваше да се произнасят. Увиснаха във въздуха помежду им.

— Но Гестапо навярно знае това, Ксави. Нима не подслушват телефона й?

Марч поклати глава.

— Щукарт е бил прекалено хитър, за да й се обади вкъщи. Използвал е телефонна кабина близо до жилището й. — Марч сърбаше бирата си. — Ето така вървят нещата, Макс. Чувствам се като човек, който слиза по стълби в тъмното. Най-напред трупът от езерото се оказва на боец от старата гвардия. След това става ясно, че между неговата смърт и тази на Щукарт има връзка. Снощи единственият ми свидетел за участието на Глобус в тая история — курсантът Йост — е бил отведен от хора на СС по нареждане на Глобус. Какво ли още ще изникне?

— Ще изникне това, че ще паднеш по стълбите и ще си строшиш врата, приятелю.

— Най-вероятно. Но още не съм ти казал най-лошото. Марч му разказа за досието си в Гестапо. Йегер изглеждаше съкрушен.

— Господи боже! И какво ще правиш?

— Мислех да остана зад граница. Дори изтеглих всичките си пари от банката. Но Небе е прав — никоя страна няма да ме приеме. — Марч допи бирата си. — Ще ми свършиш ли една услуга?

— Каквото кажеш.

— Тази сутрин бяха разбили апартамента на американката. Би ли помолил хората от Орпо в Шьонеберг да хвърлят по някой и друг поглед, когато могат — оставих адреса на бюрото си. Освен това й дадох телефонния ти номер, в случай че има неприятности.

— Няма проблем.

— И ако можеш, прибери това тук за Пили. — Марч подаде на Йегер илик с половината от парите, които бе изтеглил от банката. — Не е кой знае какво, но другата част може да ми потрябва. Задръж ги, докато стане на такава възраст, че да знае как да ги използва.

— Я не се занасяй! — Макс се наведе през масата и го потупа по рамото. — Не може да си загазил чак толкова, а?

Марч впери в него очи. След една-две секунди Йегер изпъшка и отклони поглед.

— Добре, щом казваш… — Той пъхна плика в джоба си. После изрече с внезапна ярост: — Господи, ако моето синче ме наклеветеше пред Гестапо, щях да го наложа с тояга, а не да му давам пари.

— Момчето няма вина, Макс.

Вина, помисли Марч. Как да търсиш вина у едно десетгодишно дете? Момчето се нуждаеше от бащино присъствие. И тъкмо това му даваше Партията — сигурност, дружба, идеи, в които да вярва, всички онези неща, които Марч трябваше да му даде, но не го направи. Освен това в Пимпф очакваха от подрастващите да заменят предаността към семейството с преданост към държавата. Не, Марч не искаше — не можеше — да вини сина си.

Йегер бе потънал в мрачно настроение.

— Още една бира?

— Съжалявам, но трябва да вървя — каза Марч. — Длъжник съм ти.

Йегер се изправи на крака, залитайки.

— Като се върнеш, Ксави, ела ни на гости за няколко дни. По-малките ни щерки са за цяла седмица на лагер от Съюза на германските девойки. Ще спиш в тяхната стая. Може да измислим нещо за военния съд.

— Приютяване на асоциален — в местния партиен клуб едва ли ще са много очаровани.

— По дяволите местния партиен клуб!

Каза го с истинско чувство. Йегер протегна ръка и Марч я стисна — голяма, мазолеста лапа.

— Пази се, Ксави.

— И ти, Макс.