Робърт Харис
Фатерланд (14)

1.

Сивото беемве се носеше по Заарланд Щрасе, покрай притихналите хотели и безлюдните магазини на Централен Берлин. При тъмната грамада на Етнографския музей завиха наляво по Принц Албрехт Щрасе към главната квартира на Гестапо.

За колите, както и за всичко останало, съществуваше йерархия. В Орпо караха раздрънкани опели. На Крипо отпускаха фолксвагени — модификация с четири врати на първоначалния модел КдФ, работническата кола със заоблена задна част, от която в заводите във Фалерслебен бяха произведени милиони. Но в Гестапо поддържаха по-изискан стил. Караха Беемве 1800 Ес — злокобни машини със сребристосиви туловища и ръмжащи, форсирани двигатели.

Марч седеше на задната седалка до Макс Йегер и разглеждаше мъжа, който ги бе арестувал — командира на акцията в апартамента на Щукарт. Когато ги отведоха от сутерена във фоайето, той ги бе посрещнал с безупречен поздрав, възславящ Фюрера. „Щурмбанфюрер Карл Кребс, Гестапо!“ Името бе прозвучало непознато за Марч. Сега обаче, докато наблюдаваше профила му в беемвето, го позна. Кребс бе един от двамата офицери от СС, придружавали Глобус в дома на Булер.

Беше на около трийсет години с ъгловато интелигентно лице и без униформа можеше да мине за всякакъв — адвокат, банкер, евгенист, екзекутор. Типично за хората от неговото поколение, произведени от конвейера на Пимпф, Хитлерюгенд, „Сила чрез радост“ и Народната бдителност. Всички те бяха слушали едни и същи речи, повтаряли едни и същи лозунги, яли едни и същи яхнии за Зимната неделна помощ. Тези хора, работните коне на режима, се подчиняваха единствено на Партията и бяха толкова благонадеждни и банални, колкото фолксвагените на Крипо.

Колата спря и почти в същата минута Кребс вече стоеше отвън и им отваряше вратата.

— Ако обичате оттук, господа.

Марч се измъкна от колата и хвърли поглед надолу по улицата. Кребс можеше да прелива от любезност, но той забеляза как на десет метра зад тях вратите на второ беемве се отварят още преди да е спряло напълно и оттам излизат въоръжени мъже в цивилно облекло. Откакто ги бяха арестували на Фриц Тот Плац, нещата протичаха по този начин. Мирно и тихо, без удари в слабините, без ругатни, без белезници. Само едно телефонно обаждане в главната квартира, последвано от вежливо предложение „да поговорим още по тези въпроси“. Кребс ги бе помолил също така да предадат оръжието си. Любезност, зад която дебнеше нещо друго — неизменната заплаха.

Главната квартира на Гестапо се намираше в импозантна пететажна сграда от епохата на кайзер Вилхелм II, чиято обърната на север фасада никога не виждаше слънце. Преди години, в дните на Ваймарската република, в това прилично на музей здание се бе помещавала Берлинската академия за изобразителни изкуства. Когато тук се настани Тайната полиция, принудиха студентите да изгорят модернистичните си картини в двора. Високите прозорци бяха защитени от дебели мрежести решетки — предпазна мярка срещу евентуално терористично нападение. Зад решетките като в мъгла се разливаше премрежената светлина на полилеи.

Един от житейските принципи на Марч бе никога да не прекрачва този праг и до днес бе успявал да го спазва. Три каменни стъпала водеха към преддверието. Още няколко стъпала, и човек се озоваваше в голямо сводесто фоайе — застлан с червен килим каменен под, отекващо като в катедрала пространство. В сградата кипеше дейност. Гестапо винаги имаше много работа в ранните часове на нощта. Някъде в недрата на сградата звъняха звънци, кънтяха стъпки, чуваха се изсвирвания и кресливи команди. Дебел мъж в униформа на оберщурмфюрер ги погледна с безразличие, докато бъркаше в носа си.

Продължиха по коридор, ограден от двете страни със свастики и мраморни бюстове на партийни лидери — Гьоринг, Гьобелс, Борман, Франк, Лай и тъй нататък, — които наподобяваха статуите на римски сенатори. Марч чуваше, че цивилната охрана ги следва по петите. Погледна към Йегер, но той се бе втренчил пред себе си със стиснати устни.

Още стъпала, после нов коридор. Килимът отстъпи място на линолеум. Стените бяха мръсни. Марч предположи, че се намират някъде в задната част на сградата, на втория етаж.

— Ако обичате, почакайте тук — каза Кребс.

Той отвори една яка дървена врата. Вътре запримигва неонова светлина. Отдръпна се, за да ги пусне да влязат.

— Кафе?

— Да, ако обичате.

След това си отиде. Докато затваряше вратата, Марч забеляза, че един от цивилната охрана застана със скръстени ръце отпред в коридора. Почти очакваше да чуе превъртането на ключ в ключалката, но всичко остана тихо.

Намираха се в нещо като стая за разпити. В средата имаше маса с по един стол от двете страни. Покрай стените също бяха поставени столове. На една от тях се виждаше прозорче. Срещу него висеше репродукция на портрета на Райнхард Хайдрих от художника Йозеф Фице, поставена в евтина пластмасова рамка. По пода личаха дребни кафеникави петна. Приличаха на засъхнала кръв.

 

 

Принц Албрехт Щрасе бе черното сърце на Германия — улица, прочута като Булеварда на победата и Голямата палата, само че без туристическите автобуси. Номер шест — Гестапо. Номер девет — Главната квартира на Хайдрих. Зад ъгъла — самият дворец на принц Албрехт, където се помещаваше Главното управление на СД, вътрешнопартийната служба за сигурност. Трите здания бяха свързани чрез лабиринт от подземни коридори.

Йегер измърмори нещо и се свлече на един стол. Марч не намери какво да каже и затова обърна лице към прозореца. От него се разкриваше изглед към градината на двореца, която се простираше зад сградата на Гестапо. Виждаха се тъмните туфи на храстите, мастиленото петно на моравата, оголените силуети на декоративните липи, протегнали ноктести клони към небето. Вдясно, между голите скелети на дърветата, се мержелееше осветеният Дом на Европа, куб от бетон и стъкло, построен през 1920 година от еврейския архитект Менделсон. Партията го бе оставила като свидетелство за неговото „пигмейско въображение“. Сгушен сред гранитните гиганти на Шпеер, той приличаше на детска играчка. Марч си спомни неделния следобед, прекаран с Пили в ресторанта-градина на покрива. Джинджифилова бира и плодова торта със сметана, малък духов оркестър, който свиреше — какво друго, ако не мелодии от „Веселата вдовица“, — възрастни дами с претенциозни неделни шапки, свили пръсти около дръжките на фините порцеланови чаши.

Повечето от посетителите избягваха да поглеждат към тъмнеещите отвъд дърветата сгради. У други близостта на Принц Албрехт Щрасе вероятно предизвикваше трепети на възбуда, все едно си бяха устроили пикник край стените на някой затвор. В подземните помещения Гестапо провеждаше така наречените от Министерството на правосъдието „интензивни разпити“. Наредбите за тях се изработваха от образовани мъже в уютни кабинети и постановяваха присъствието на лекар. Преди няколко седмици някой в Комендатурата бе споменал за последното изобретение на мъчителите — тънък стъклен катетър, който вкарват в пениса на жертвата и след това го счупват.

Струни пеят,

думи леят:

„Теб любя аз.“

Марч тръсна глава, стисна с пръсти костта на носа си и се опита да разсъждава трезво.

Мисли!

Беше оставил цял низ от необорими улики, всяка от които би била достатъчна, за да отведе Гестапо в апартамента на Щукарт. Поиска досието на Щукарт. Обсъди случая с Фибес. Позвъни в дома на Лутер. Отиде да търси Шарлът Магуайър. Запита се какво ли е станало с американката. Дори ако бе успяла да се измъкне от Фриц Тот Плац, Гестапо можеше да я арестува утре сутринта. „Рутинна процедура, госпожице… Какъв е този плик, ако обичате?… Откъде го взехте?… Опишете мъжа, който отключи сейфа…“ Тя бе упорита, със самоувереността на актриса, но попаднала в лапите им, нямаше да издържи и пет минути.

Марч облегна чело върху студеното стъкло. Прозорецът беше закован. От земята го деляха само петнайсетина метра. Зад гърба му вратата се отвори. В стаята влезе мургав, вмирисан на пот мъж по риза и остави две големи чаши кафе на масата. Йегер, който до този момент седеше със скръстени ръце, вперил поглед в ботушите си, попита:

— Колко още?

Мъжът повдигна рамене — може би час, нощ, цяла седмица — и излезе. Йегер отпи от кафето и направи гримаса.

— Ама че помия!

Той запали пура и задържа дима в устата си, преди да го изпусне на облаци в помещението. Двамата с Марч се вторачиха един в друг. След малко Макс каза:

— Ти поне можеше да се измъкнеш.

— И да те оставя да се оправяш сам? Не би било честно.

Марч опита кафето. Беше почти студено. Неоновата лампа примигваше, съскаше, караше главата му да пулсира. Такава беше тактиката им. Оставяха те докъм два-три часа сутринта, когато тялото ти е най-уязвимо, съпротивителните ти сили — най-слаби. Познаваше правилата на играта не по-зле от тях.

Преглътна отвратителното кафе и запали цигара. Трябваше да се държи буден, на всяка цена. Угризения на съвестта заради жената, угризения заради приятеля.

— Аз съм пълен глупак. Не трябваше да те забърквам. Извинявай.

— Я стига. — Йегер разпръсна с ръка дима. После се наведе напред и продължи с нисък глас: — Трябва да ми позволиш да поема своята част от вината, Ксави. Съзнателният партиен другар Йегер. Кафява риза. После черна. И всякакви там други отличия. Двайсет години в служба на една-единствена свещена кауза — да не си цапам ръцете. — Той сграбчи коляното на Марч. — Имам право да поискам някои привилегии. Длъжници са ми.

Беше навел глава и шепнеше.

— Теб са те турили в черния списък, приятелю. Самотник. Разведен. Ще те одерат жив. При мен е по-друго. Великият конформист Йегер. Женен за носителка на Почетния кръст на германската майка трета степен. Може би не чак толкова добър в професията…

— Това не е вярно.

— Но затова пък благонадежден. Да речем, вчера сутринта не съм ти казал, че Гестапо поема случая на Булер. После ти се връщаш и аз предлагам да огледаме жилището на Щукарт. Като направят справка в характеристиката ми, може да решат да ми повярват.

— Благодаря ти за загрижеността.

— Господи, стига с тия любезности!

— Само че няма да мине.

— Защо?

— Защото тук привилегиите и чистите ръце не играят роля. Виж Булер и Щукарт. Били са в Партията още преди ние с теб да се родим. И къде са им привилегиите, когато е трябвало да се възползват от тях?

— Наистина ли мислиш, че са били убити от Гестапо?

По лицето на Йегер се изписа уплаха. Марч постави пръст на устните си, посочи към портрета върху стената и прошепна:

— Не споделяй с мен нищо, което не би споделил с Хайдрих.

 

 

Часовете на нощта се нижеха бавно, в безмълвие. Към три часа Йегер съедини два стола, легна в присвита поза и затвори очи. След няколко минути вече хъркаше. Марч се върна на поста си при прозореца.

Усещаше погледа на Хайдрих забит като свредел в гърба си. Опита се да не мисли за него, но не успя, затова се обърна и впери очи в портрета. Черна униформа, изпито тебеширено лице, посивяла коса — срещу него бе не човешко изражение, а негатив на череп, рентгенова снимка. Единственият цвят в тази мъртвешка маска бяха очите — две светлосини точки, като парченца зимно небе. Марч не познаваше Хайдрих, никога не го бе виждал на живо. Само бе слушал за него. Пресата го представяше като свръхчовек, оживял от страниците на Ницше. Хайдрих в пилотската си униформа (беше участвал в бойни полети на Източния фронт). Хайдрих в костюм за фехтовка (беше се дуелирал за Германия в Олимпийските игри). Хайдрих със своята цигулка (прочувствените му изпълнения докарваха публиката до сълзи). Когато преди две години самолетът с Хайнрих Химлер експлодира във въздуха, Хайдрих пое поста му като райхсфюрер на СС. Говореше се, че ще наследи Фюрера. Из Крипо обикаляха слухове, че главният полицай на Райха обича да бие проститутки.

Марч седна. В организма му пълзеше сковаваща умора, която постепенно го парализираше: краката, тялото, най-сетне мисълта. Въпреки съпротивата си се унесе в неспокоен сън. Веднъж някъде отдалеч до слуха му като че ли достигна вик — безнадеждно зареян човешки вик, — но може би всичко бе само сън. В главата му отекваха стъпки. Ключове щракаха в ключалките. Блъскаха се килийни врати.

 

 

Някой го разтърси грубо.

— Добро утро, господа. Надявам се, че си починахте.

Беше Кребс.

Марч се чувстваше така, сякаш мозъкът му е възпален. Неоновата светлина бодеше очите му. Навън с приближаването на утрото небето бе станало перленосиво. Йегер изръмжа и пусна крака на пода.

— И сега какво?

— Сега ще поговорим — каза Кребс. — Тръгвайте.

— Кое е това хлапе, дето си позволява да ни държи такъв тон? — измърмори сърдито Йегер към Марч, но предпазливостта го накара да замълчи.

Излязоха в коридора и Марч отново се зачуди каква е играта. Разпитът бе среднощно изкуство. Защо го бяха отложили за сутринта? Защо им бяха дали възможност да възстановят силите си, да си измислят алиби?

Кребс току-що се бе избръснал. Кожата на лицето му беше осеяна с настръхнали капиляри. Обърна се към тях:

— Вдясно има умивалня. Бихте могли да се измиете. — В думите му се долавяше по-скоро наставление, отколкото подкана.

Марч се погледна в огледалото и установи, че небръснат и със зачервени очи прилича повече на затворник, отколкото на полицай. Напълни умивалника. Запретна ръкави, разхлаби вратовръзката и започна да плиска с ледена вода лицето, ръцете, тила си. По гърба му се стичаха струйки. Хапливият допир на студената вода го съживи. Йегер бе застанал до него.

— Не забравяй какво говорихме.

— Внимавай! — Марч отвори крановете.

— Да не мислиш, че подслушват и тоалетната?

— Подслушват всичко.

Кребс ги поведе към долния етаж. Мъжете от охраната отново се строиха зад тях. Към подземията? Стъпките им изтрополиха в преддверието — сега тук беше по-тихо, отколкото при пристигането им — и след това навън, в дрезгавата светлина на утрото.

Не, не към подземията.

В беемвето ги чакаше шофьорът, който ги бе докарал от жилището на Щукарт. Кавалкадата потегли, зави на север и се вля в движението около Потсдамер Плац, което с приближаването на пиковия час ставаше все по-оживено. Големите магазини засвидетелстваха своята правоверност, излагайки на витрините си огромни снимки на Фюрера в позлатени рамки — официалния му портрет от петдесетте години, направен от английския фотограф Бийтън. Рамките бяха окичени със зелени клонки и цветя — традиционната украса, възвестяваща рождения ден на вожда. До светлата дата оставаха още четири дни и през всеки от тях щяха да разцъфват все нови и нови флагове с грейнали на тях свастики. Не след дълго градът щеше да се превърне в гора от червено, бяло и черно.

Йегер стискаше страничната облегалка, беше прежълтял.

— Хайде, хайде, Кребс — каза той с престорено съучастнически тон. — Ние имаме същия чин като вашия. Можете поне да ни кажете къде ни водите.

Кребс не отговори. Пред тях се извиси куполът на Голямата палата. Когато след десет минути беемвето зави по градската магистрала Изток–Запад, Марч се досети къде отиват.

 

 

Беше почти осем, когато пристигнаха. Железните порти на Булеровата резиденция зееха широко отворени. В двора беше пълно с коли, мяркаха се черни униформи. Един щурмовак от СС претърсваше моравата с металотърсач. Зад него се простираше редица от забодени в земята червени флагчета. Други трима войници копаеха дупки. На чакълестата алея бяха спрели беемве на Гестапо, камион и голяма бронирана кола от тези, с които обикновено превозваха кюлчета злато.

Марч усети, че Йегер го смушка. В сенките отстрани на къщата бе паркиран брониран мерцедес лимузина. Шофьорът му стоеше облегнат на каросерията. Над радиаторната решетка висеше метален вимпел: две сребърни букви „СС“ проблясваха ослепително на черен фон; в единия ъгъл, изписана с готически шрифт подобно на кабалистичен символ, се открояваше буквата „К“.