Робърт Харис
Фатерланд (20)

7.

Вечеряха в ресторант в стария град — заведение с плътни ленени салфетки и сребърни прибори, в което келнерите чакаха на опашка зад тях и вдигаха похлупаците от чиниите им с такъв артистичен замах, сякаш бяха трупа илюзионисти, изпълняващи номер. Ако за стаята в хотела бе платил половин заплата, за тази вечеря щеше да плати другата половина, но му беше все едно.

Тя не приличаше на нито една от жените, които бе срещал в живота си. Беше толкова различна от къщовните домакини, членуващи в Движението на жените от НСДАП и до една верни на девиза „Децата, църквата, кухнята“ — вечерята, готова на масата в очакване на съпруга, униформата му, безупречно изгладена, пет деца, заспали сладък сън на горния етаж. И докато съвестната националсоциалистическа девойка се гнусеше от грима, никотина и алкохола, Шарли Магуайър ползваше най-неограничено и трите. На светлината на свещите черните й очи бяха придобили кадифен оттенък. Говореше почти без да спира за Ню Йорк, за международната журналистика, за поста на баща й в Берлин, за вероломството на Джоузеф Кенеди, за политика, пари, мъже, за себе си.

Беше родена във Вашингтон през пролетта на 1939 година. („Последната мирна пролет“, както казвали родителите й — при това не само в едно отношение.) Баща й тъкмо се бил върнал от Берлин и бил получил пост в Държавния департамент. Майка й се опитала да направи кариера като актриса, но след 1941-ва трябвало да се благодари, че се е спасила от интерниране. През петдесетте години, след войната, Майкъл Магуайър бил изпратен в американското посолство в Омск, столицата на остатъка от Русия. Мястото било прекалено опасно, за да заведе там четирите си деца. Така че Шарлът останала в Щатите, където трябвало да получи образование в различни скъпи училища на Вирджиния, но била изключена още на седемнайсет години, защото ругаела, плюела и протестирала срещу всичко наоколо си.

— Отидох в Ню Йорк. Опитах да стана актриса. Не се получи. После опитах с журналистка. Това беше повече по моята част. Записах се в Колумбийския университет — за голямо облекчение на баща ми. И след това какво? Хлътнах по един преподавател. — Тя поклати глава и изпусна струя цигарен дим. — Човешката глупост няма край. Има ли още вино?

Марч й наля остатъка от бутилката и поръча още една. Като че ли бе дошъл неговият ред да каже нещо.

— Защо избра Берлин?

— Защото така можех да избягам от Ню Йорк. Майка ми беше германка и лесно щях да получа виза. Трябва да призная, че „Европейски международни новини“ не отговаря на бомбастичното си име. Двама мъже в една стаичка на майната си, с телекс. В интерес на истината, бяха готови да вземат всеки, който можеше да получи виза от Берлин. Дори моя милост. — Тя го погледна с блеснали очи. — Не знаех, че е женен. Имам предвид преподавателя. — Щракна с пръсти. — Недопустим пропуск в проучвателната дейност, нали?

— И кога се разделихте?

— Миналата година. Заминах за Европа, за да им покажа, че мога да го направя. И най-вече на него. Затова толкова се вързах, че ме гонят от Германия. Боже мой, само мисълта, че отново ще се изправя насреща им… — Тя пиеше виното си. — Изглежда, си падам по мъже, които могат да ми бъдат татковци. На колко си години?

— На четирийсет и две.

— Ето на! Точно в моя възрастов обсег. — Усмихна му се над ръба на чашата. — По-добре внимавай. Женен ли си?

— Разведен съм.

— Разведен! Виж, това е обещаващо. Разкажи ми за нея.

Откровеността й непрекъснато го сварваше неподготвен.

— Тя беше — започна Марч и веднага се поправи: — Тя е…

После млъкна. Как да опишеш в резюме жената, за която си бил женен девет години, с която си разведен от седем и тя току-що те е наклеветила на полицията?

— Ами не е като теб. — Това бе всичко, което Марч можа да каже.

— В СМИСЪЛ?

— Не притежава свои собствени мисли. Безпокои се какво ще кажат хората. Лишена е от любознателност. Освен това е озлобена.

— Заради тебе ли?

— Естествено.

— Има ли си някого другиго?

— Да. Един партиен функционер. Много по-подходящ от мене.

— А ти? Ти имаш ли си някоя?

В главата на Марч прозвучаха сигналите на сирена. Към дъното, към дъното, към дъното. Беше имал две връзки след развода. С една учителка, която живееше в апартамента под неговия, и с една млада вдовица, преподавателка по история в университета — поредната колежка на Руди Халдер. Понякога Марч си мислеше, че Руди си е поставил за цел в живота да му намери нова съпруга. И в двата случая връзката бе просъществувала няколко месеца, докато накрая и на двете жени бяха омръзнали обажданията му от Комендатурата в последната минута: „Появи се нещо непредвидено, съжалявам…“

Вместо да й отговори, Марч каза:

— Толкова много въпроси. Трябвало е да станеш следовател.

Тя му се изплези.

— И толкова малко отговори. Ти пък е трябвало да станеш репортер.

 

 

Келнерът им наля още вино. Щом се отдалечи, Шарли каза:

— Знаеш ли, когато се запознахме, аз те намразих от пръв поглед.

— А, да. Заради униформата. Тя заличава човека.

— Тази униформа определено. Когато те потърсих в самолета днес следобед, едва те познах.

На Марч му хрумна, че доброто му настроение се дължи на още една причина — от дълго време не бе зървал черния силует в огледалото, не бе виждал хората да се дръпват инстинктивно, щом приближеше до тях.

— Кажи ми какво говорят за СС в Америка — обърна се към нея той.

Тя с досада подбел и очи.

— О, стига, Марч! Моля те. Да не разваляме чудесната вечер.

— Говоря най-сериозно. Бих искал да зная.

Трябваше някак да я склони да му отговори.

— Ами говорят, че са убийци — най-сетне отвърна тя. — Садисти. Истинско въплъщение на злото. Все неща от тоя род. Е, сам си го изпроси. Не се сърди, не исках да те обидя лично. Друго интересува ли те?

— Един милион неща. Въпроси, насъбирани цял живот.

— Цял живот! Е, давай тогава. И без това няма какво друго да правя.

За миг той загуби дар слово, парализиран пред такъв голям избор. Откъде да започне?

— Например войната на Изток — подхвана Марч. — В Берлин чуваме само за победи. Но Вермахтът връща ковчезите с убитите на Уралския фронт нощем със специални ешелони, така че никой да не може да види колко са много.

— Четох някъде, че според данни на Пентагона от шейсета година насам са убити сто хиляди германци. Бомбардировките на Луфтвафе ден след ден изравняват руските градове със земята и въпреки това населението им продължава да се бие. Вие не можете да победите, защото те няма къде повече да отидат. А не смеете да използвате атомно оръжие, защото се боите, че можем да ви отвърнем със същото и тогава светът ще хвръкне във въздуха.

— Какво друго? — Той се опита да си припомни последните заглавия от вестниците. — Гьобелс твърди, че немските космически изследвания са много по-напред от американските.

— Това май е вярно. Пенемюнде пусна сателити в орбита години преди нашите.

— Още ли е жив Уинстън Чърчил?

— Да. Но е вече много възрастен. Живее в Канада. Както и кралицата. — Тя видя, че е озадачен. — Елизабет оспорва трона на чичо си.

— А евреите? — попита Марч. — Какво според американците сме направили с тях?

Тя клатеше отчаяно глава.

— Защо правиш това?

— Моля те. Искам истината.

— Истината ли? Откъде да знам каква е тя? — Изведнъж повиши глас, почти закрещя. Хората от съседната маса взеха да се обръщат. — Ние сме отраснали и възпитани с мисълта, че немците са пришълци от друг свят. Какво общо има тук истината?

— Е, добре. Кажи ми какво твърди пропагандата.

Тя извърна очи настрани, отчаяна и ядосана, но после отново го погледна с такава съсредоточена напрегнатост, че за него бе трудно да отвърне на погледа й.

— Добре. Говорят, че сте преобърнали Европа за всеки жив евреин — мъже, жени, деца, пеленачета. Говорят, че сте ги закарали в гета на Изток, където хиляди са умрели от глад и болести. След това сте откарали оцелелите още по на Изток. Оттам нататък никой не знае нищо. Една шепа са успели да избягат през Урал в Русия. Видях ги по телевизията. Повечето такива едни особени старци, малко смахнати. Разправят за масови екзекуции, медицински експерименти, лагери, в които хората са отивали, за да не ги напуснат никога. Разправят за милиони жертви. Но после се появява немският посланик в елегантния си костюм и съобщава на всички, че това е долна комунистическа пропаганда. Така че никой не знае кое е вярно и кое не. А ще ти кажа и още нещо — на повечето хора им е все едно. — Шарли се облегна назад в стола си. — Доволен ли си?

— Съжалявам.

— Аз също. — Тя протегна ръка за цигарите си, но после се отказа и го погледна отново. — Значи затова промени решението си в хотела и ме взе със себе си, а? Уискито е било само претекст. Искал си да се възползваш от информацията ми. — Тя се разсмя. — А аз през цялото време си въобразявах, че използвам теб.

 

 

След това двамата взеха да се разбират по-добре. Отровата помежду им се бе стопила. Марч й разказа за баща си. Разказа й как е избрал кариера като неговата във флота, как постепенно се е озовал на работа в полицията, открил е, че тази работа му харесва — дори че това е призванието му. Шарли каза:

— Все пак не разбирам как можеш да я носиш.

— Кое?

— Оная униформа.

Марч си наля още една чаша вино.

— Отговорът е много прост. През трийсет и шеста Криминалната полиция бе слята със СС. Всички полицаи трябваше да приемат почетни чинове от СС. Пред мен стоеше следният избор: или оставам следовател в тази униформа и от мен има полза, или се отказвам от униформата, прехвърлям се на друго поприще и съм напълно безполезен.

А както вървят нещата, скоро ще съм лишен и от този избор, помисли си Марч.

Тя наклони глава на една страна и кимна.

— Разбирам. Вижда ми се справедливо.

Марч усети, че е раздразнен, отвратен от себе си.

— Не е справедливо. Това са измислици, Шарли.

За пръв път я наричаше с малкото й име, макар че бе настояла на това още в началото на вечерта. Произнесено от устата му, името звучеше като обяснение. Марч продължи:

— Тъкмо с този отговор залъгвам всички, включително и себе си, цели десет години. За съжаление дори самият аз вече не вярвам в него.

— Но най-лошото се е случило по време на войната, когато ти си бил другаде. Нали ми каза, че си бил във флотата.

Марч мълчаливо погледна надолу към чинията си. Тя продължи:

— Освен това по време на война нещата са различни. Всички страни вършат гадости по време на война. Моята страна хвърли атомна бомба сред мирното японско население — в един миг унищожи четвърт милион невинни хора. Да не говорим, че от двайсет години американците са съюзници на руснаците. А много добре знаеш какво направиха руснаците.

Думите й не бяха лишени от истина. Като се започне с телата на десетте хиляди полски офицери в Катинската гора, с напредването си на Изток германските войски бяха открили един след друг масовите гробове на жертвите на Сталин. Милиони бяха загинали в гладните години, чистките, изселванията през трийсетте. Никой не знаеше точната им цифра. Масовите гробове, камерите за мъчения, гулазите отвъд полярния кръг — всички тях Германия бе оставила непокътнати в памет на мъртвите, бе ги превърнала в музеи на болшевишкото зло, където бивши затворници, а сега екскурзоводи, развеждаха групи от деца. В историческата наука съществуваше цяла школа, чиято задача бе да изследва престъпленията на комунизма. По телевизията прожектираха документални филми за масовото човешко унищожение, предприето от Сталин — избелели черепи и тела, прилични на скелети, планини от трупове, разчиствани с булдозери, вкоравени в пръстта дрипи на жени и деца, завързани с тел и застреляли в тила.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Няма как, светът е такъв. Дори аз разбирам това.

Марч промълви, без да я погледне:

— Добре, съгласен съм. Но всичко, което казваш, ми е вече познато. „Беше толкова отдавна.“ „Беше война.“ „От руснаците по-лошо нямаше.“ „Какво може да направи сам човек?“ Чувам хората да шепнат това от години. Между другото, те не правят нищо друго. Само шепнат.

Тя отдръпна ръката си и запали нова цигара. Въртеше малката златна запалка между пръстите си.

— Когато тръгнах за Берлин и моите родители ми дадоха списъка на свои познати от ония години, в него фигурираха много театрали, художници — все приятели на майка ми. Съвсем естествено, доста от тях сигурно са били евреи или хомосексуалисти. Взех да ги издирвам. От тях нямаше и следа, разбира се. Не се учудих. Странното бе, че не бяха просто изчезнали. Имах чувството, че никога не са съществували.

Тя лекичко почукваше със запалката по покривката. Марч забеляза пръстите й — тънки, без маникюр, без пръстени.

— Разбира се, там, където някога бяха живели приятелите на майка ми, сега също живееха хора. Често възрастни хора. Човек би предположил, че все трябва да са знаели нещо, нали? Но всички имаха такива празни лица. Гледаха телевизия, пиеха чай, слушаха музика. Нищо, нищичко не бе останало.

— Виж това — каза Марч.

Извади портфейла си и взе оттам снимката. Тя изглеждаше толкова нелепо сред луксозния уют на ресторанта — като прашна реликва от някой таван, боклук от вехтошарска сергия. Марч я подаде на Шарли, която впери поглед в нея. Кичур коса падна върху челото й и тя го отмахна с ръка.

— Кои са тези хора?

— Когато след развода с Клара се нанесох в друго жилище, там не беше боядисвано от години. Намерих снимката пъхната зад тапетите в спалнята. Повярвай ми, преобърнах всичко вкъщи, но не открих нищо друго. Фамилията им е Вайс. Но кои са всъщност? Къде са сега? Какво се е случило с тях?

Той взе снимката, сгъна я на четири и я пъхна обратно в портфейла си. После каза:

— Какво става, ако си се посветил на призванието да разкриваш престъпници, но постепенно разбираш, че истинските престъпници са онези, за които работиш? Какво става, когато всички те увещават: не се безпокой, не можеш да промениш нещата, всичко се е случило толкова отдавна.

Тя го гледаше по съвсем различен начин. После каза:

— Предполагам, че губиш разсъдъка си.

— Или още по-лошо. Възвръщаш си го.

 

 

Въпреки протестите му Шарли настоя да плати половината от сметката. Когато излязоха от ресторанта, бе вече почти полунощ. Закрачиха мълчаливо към хотела. Над главите им бе звездният свод. В дъното на стръмната каменна уличка чакаше притихналото езеро. Тя го хвана под ръка.

— Днес ме попита дали с оня човек от посолството, Найтингейл, сме любовници.

— Беше нелюбезно от моя страна. Извинявай.

— Щеше ли да си разочарован, ако бях отговорила утвърдително?

Марч се поколеба, а тя продължи:

— Е, добре. Не сме любовници. Макар че той би искал да бъдем. Извинявай. Звучи малко самохвално.

— Съвсем не. Сигурен съм, че много мъже биха искали същото.

— Досега не бях срещнала никого…

Досега…

Тя замълча, после каза:

— Аз съм на двайсет и пет години. Ходя където искам. Правя каквото искам. — Обърна се към него и го докосна по бузата с топлата си длан. — Господи, не знам как е с теб, но мен ужасно не ме бива в такива завързани ситуации.

И тя притегли главата му към своята.

Не е ли странно, мислеше Марч впоследствие, да изживееш живота си в невежество — за миналото, за света наоколо, за самия себе си? И все пак колко беше лесно да го сториш! Минаваш от един ден в друг, по пътища, прокарани преди теб от други хора, и никога не вдигаш глава — вървиш, загърнат в тяхната логика, от пелените до белия покров. Живееш в някакъв страх.

Е, добре, сбогом на всичко това. За щастие то вече принадлежеше на миналото — независимо какво щеше да се случи оттук нататък.

Краката му танцуваха по каменния паваж. Прегърна я през рамо. Имаше да я пита толкова много неща.

— Чакай малко — смееше се тя, притискайки тяло до неговото. — Стига! Спри! Започвам да се тревожа, че съм ти нужна само заради онова, което е в главата ми.

 

 

В хотелската стая тя развърза вратовръзката му и още веднъж го притегли към себе си. Докосна с устни неговите. Докато го целуваше, смъкна гальовно сакото от раменете му, разкопча ризата и я разтвори. Дланите й се плъзнаха по гърдите, после по гърба, по корема му. Коленичи и откопча колана му. Марч затвори очи и зарови пръсти в косата й.

След няколко минути се отдръпна леко и също коленичи, взрян в лицето й. Вдигна нагоре роклята. Когато я съблече, тя отметна назад глава и разтърси косата си. Марч искаше да я опознае без остатък. Целуваше врата, гърдите, корема й. Вдишваше парфюма, усещаше стегнатата й плът, гладка и изопната при допира на ръцете му, докосваше меката й кожа с езика си.

По-късно тя го поведе към леглото и остана отгоре му. Единствената светлина в стаята идваше от езерото. Трепкащите му сенки ги обгръщаха отвсякъде. Марч понечи да каже нещо, но Шарли сложи пръст върху устните му.