Робърт Харис
Фатерланд (21)

1.

Берлинската борса беше започнала търговския си делник преди трийсет минути. Върху информационното табло на Съюза на швейцарските банки, намиращ се на Банхоф Щрасе в Цюрих, цифрите се въртяха и щракаха като игли за плетене. „Байер“, „Сименс“, „Тисен“, „Даймлер“ — все по-нагоре и по-нагоре. Единствените акции, чийто курс падаше при разнеслата се новина за разведряване, бяха тези на „Круп“.

Както всяка сутрин, пред таблото се беше събрала тълпа от изискани, елегантно облечени хора, които с тревожен интерес следяха данните за икономическото здраве на Райха. На Берлинската борса цените падаха вече от половин година и инвеститорите бяха почти обзети от паника. Но тази седмица благодарение на стария Джо Кенеди — дядо Джо си знаеше работата, когато ставаше дума за пазари, нали някога на Уол Стрийт беше навъртял половин милиард долара, — да, благодарение на дядо Джо главоломното падане бе спряло. Берлин ликуваше. Всички ликуваха. Никой не обърна внимание на двойката, която се появи на улицата откъм езерото — не се държаха за ръка, но вървяха близо един до друг, така че телата им от време на време се докосваха, а отзад ги следваха двама уморени на вид господа в бежови шлифери.

Вчера следобед, преди да тръгне от Берлин, Марч бе въведен набързо в традициите и практиката на швейцарските банки.

— Банхоф Щрасе е финансовото сърце на Цюрих. Прилича на централна търговска улица и е точно такава. Но всъщност важни са дворовете зад магазините и канторите над тях. Тъкмо там са се приютили банките. Само че човек трябва да държи очите си отворени на четири. Швейцарците имат поговорка: колкото по-стари са парите, толкова по-трудно се виждат. В Цюрих парите са толкова стари, че са направо невидими.

Под паветата и трамвайните релси на Банхоф Щрасе се простираха катакомбите от трезори, в които три поколения богати европейци бяха погребвали съкровищата си. Марч разглеждаше потока от купувачи и туристи, изпълнил улицата, и се питаше върху какви ли стари мечти и тайни, върху какви ли кости стъпват в този миг.

Въпросните банки бяха малки семейни предприятия: дванайсетина чиновника, няколко кабинета, ненатрапчива месингова табелка. „Цауг и сие“ не правеше изключение. Входът й беше откъм една странична уличка, зад бижутерски магазин. Наблюдаваше го окото на контролна камера като тази пред резиденцията на банкера. Когато Марч натисна звънеца до скромната на вид врата, усети, че Шарли докосва ръката му. По интеркома прозвуча женски глас, който попита за името и целта на посещението му. Марч погледна към камерата.

— Казвам се Марч. Това е госпожица Магуайър. Бихме искали да се видим с господин Цауг.

— Имате ли определена среща?

— Не.

— Господин директорът не приема никого без предварително определена среща.

— Кажете му, че имаме пълномощно удостоверение за сметка номер двайсет и четири нула две.

— Момент, моля.

Полицаите бяха спрели в началото на страничната уличка. Марч хвърли бърз поглед към Шарли. Струваше му се, че очите й горят с по-лъчезарен блясък, че кожата й сияе. Ласкаеш се, каза си той. Днес всичко изглеждаше някак по-наситено — дърветата бяха по-зелени, напъпилите цветове по-бели, небето по-синьо, сякаш някой го беше лакирал.

Шарли бе преметнала през рамо кожена чанта, от която сега извади фотоапарат „Лайка“.

— Една снимка за семейния албум.

— Твоя работа. Само че без мене.

— Каква скромност.

Тя засне вратата на банката заедно с табелката. Гласът на чиновничката излая по интеркома:

— Моля, заповядайте на втория етаж.

Чу се бръмчене на електронен механизъм и Марч затисна тежката врата.

Сградата наистина създаваше оптическа измама. Отвън изглеждаше малка и невзрачна, но във вътрешността й стълбище от стъкло и хромирани тръбни конструкции отвеждаше в просторна приемна, украсена с картини на модерни художници. Там ги очакваше Херман Цауг. Зад него беше застанал един от снощните телохранители.

— Господин Марч, така ли? — Цауг протегна ръка. — И госпожица Магуайър? — Той се ръкува и с нея, покланяйки се леко. — Англичанка ли сте?

— Не, американка.

— Много се радвам. За нас винаги е удоволствие да посрещнем своите американски приятели.

Приличаше на малка кукла — посребрена коса, лъскаво розово лице, мънички ръце и стъпала. Носеше безупречен черен костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка.

— Притежавате необходимото удостоверение, надявам се?

Марч извади пълномощното. Цауг бързо вдигна листа към светлината и разгледа внимателно подписа.

— Да, наистина. Почеркът от моята младост. Боя се, че оттогава краснописът ми доста се е влошил. Заповядайте вътре.

В кабинета си Цауг им посочи ниско канапе от мека бяла кожа. Самият той седна зад писалището. Така се ползваше с превъзходството на по-високия — прастар трик. Марч бе решил да бъде искрен.

— Снощи минахме покрай вашия дом. Личният ви живот е добре охраняван.

Цауг бе сключил пръсти върху писалището. Направи неопределен жест с миниатюрните си палци, сякаш искаше да каже: знаете как са тези неща.

— Чух от помощниците си, че и вие не сте били без охрана. Мога ли да попитам от какъв характер е посещението ви — служебен или частен?

— И двете. Тоест нито едното, нито другото.

— Мисля, че ви разбирам. Сега остава да ми кажете, че „случаят е деликатен“.

— Да, случаят е деликатен.

— Тъкмо по моята специалност. — Той намести ръкавелите си. — Понякога ми се струва, че цялата история на Европа от двайсети век е преминала през този кабинет. През трийсетте години на мястото, където сега сте вие, седяха еврейски бежанци — повечето от тях трогателни хорица, стиснали в скута последното, което бяха успели да спасят. Обикновено малко след посещението им идваха господата от Гестапо. През четирийсетте мястото им заеха немски държавни служители, които — как да се изразя? — които отскоро бяха придобили своето богатство. Понякога същите хора, идвали по-рано тук, за да закрият чужди влогове, сега се връщаха да открият свои. През петдесетте години наши клиенти бяха потомците на безследно изчезналите през четирийсетте. Днес, през шейсетте, очаквам увеличаване на американската клиентела в резултат от сближаването на вашите две велики страни. Седемдесетте ще оставя в ръцете на сина си.

— На какъв достъп ни дава право това пълномощно? — попита Марч.

— Притежавате ли ключ?

Марч кимна.

— В такъв случай разполагате с пълен достъп.

— Бихме искали да започнем с документацията.

— Разбира се. — Цауг още веднъж разгледа пълномощното, след това вдигна телефона. — Госпожице Граф, моля ви да донесете документацията за номер двайсет и четири нула две.

След минута при тях влезе жена на средна възраст, която подаде на Цауг документи в папка, завързана с кафяв ширит.

— Какво по-точно желаете да знаете?

— Кога е бил открит влогът?

Цауг прелисти документите.

— През юли четирийсет и втора. На осми юли.

— И кой го е открил?

Цауг се поколеба. Приличаше на скъперник, стиснал безценния си запас от информация — разделянето с всеки един факт бе истинско мъчение. Но обвързан от собствените си условия, той нямаше избор. Накрая каза:

— Господин Мартин Лутер.

Марч си записваше в бележника.

— Какво е било споразумението за този конкретен влог?

— Един сейф. Четири ключа.

Четири ключа? Марч изненадано повдигна вежди. По всяка вероятност за самия Лутер, за Булер и Щукарт. Но у кого беше четвъртият ключ?

— Как са били разпределени ключовете?

— Всичките са били предадени на господин Лутер заедно с четири пълномощни удостоверения. Естествено, как точно е постъпил с тях, не е наша работа. Сами разбирате, че това е особен вид влог — влог, създаден за извънредни ситуации, по време на война, който гарантира пълна анонимност и осигурява лесен достъп както на наследниците по закон, така и на тези по завещание, в случай че с титуляря на сметката стане нещо.

— Как е плащано за влога?

— С швейцарски франкове в брой. Право на ползване трийсет години. С предварително заплащане. Не се безпокойте, господин Марч, следващото плащане е чак през седемдесет и втора.

— Имате ли някаква документация за операциите по влога? — попита Шарли.

Цауг се обърна към нея.

— Само датите, когато е бил отварян сейфът.

— И кои са те?

— Осми юли четирийсет и втора. Седемнайсети декември четирийсет и втора. Девети август четирийсет и трета. Тринайсети април шейсет и четвърта.

Тринайсети април! Марч едва не извика от задоволство. Предположението му се бе оказало вярно. Лутер наистина бе посетил Цюрих в началото на седмицата. Той записа датите в бележника си. После попита:

— Само четири пъти ли?

— Да.

— И до миналия понеделник сейфът не е бил отварян почти двайсет и една години?

— Според датите е така. — Цауг затвори папката с жест на раздразнение. — Бих искал да добавя, че в това няма нищо чак толкова необичайно. Тук има сейфове, до които никой не се е докосвал цели петдесет години и дори повече.

— Лично вие ли извършихте процедурата по откриването на влога?

— Да.

— Спомена ли господин Лутер защо се нуждае от този влог и от съответните му условия?

— Банкова тайна.

— Моля?

— Това е привилегирована информация между клиента и банкера.

Шарли се намеси.

— Но сега ние сме ваши клиенти.

— Не, госпожице Магуайър. Вие сте правоприемници на моя клиент. Разликата е съществена.

— Лично господин Лутер ли отваря сейфа във всеки един от случаите? — попита Марч.

— Банкова тайна.

— Лутер ли отвори сейфа миналия понеделник? Какво беше душевното му състояние?

— Банкова тайна, банкова тайна. — Цауг вдигна ръце. — Може да продължаваме така цял ден, господин Марч. Аз не само не съм длъжен да ви дам тези сведения, но според швейцарския банков закон подобно деяние би било наказуемо. Съобщих ви всичко, което имате право да знаете. Желаете ли още нещо?

— Да — Марч затвори бележника си и погледна Шарли. — Бихме искали да прегледаме съдържанието на сейфа.

 

 

Тесен асансьор ги отведе в трезора. Имаше място точно колкото за четирима пътници. Марч, Шарли, Цауг и телохранителят стояха неловко притиснати един в друг. Отблизо банкерът миришеше силно на одеколон, а косата му лъщеше от помада.

Трезорът приличаше на затвор или по-скоро на морга: на трийсет метра пред тях се простираше покрит с бели плочки коридор с решетки от двете страни. В дъното му, пред едно бюро до вратата, седеше пазач. Цауг измъкна от джоба си тежка връзка ключове, закачена с верижка за колана му. Затананика, търсейки необходимия ключ. Таванът леко потрепери от минаващия над главите им трамвай.

Банкерът ги пусна пред себе си в клетката. На неоновата светлина проблясваха стоманени стени — редици от квадратни врати половин на половин метър. Цауг мина пред тях, отключи една от вратите на височината на кръста си и се отдръпна. Телохранителят измъкна дълга кутия с размерите на неголямо метално ковчеже и я занесе до една маса. Цауг каза:

— Ключът, който имате, е за тази кутия. Ще почакам отвън.

— Не е необходимо.

— Благодаря ви, но предпочитам да почакам.

Цауг излезе в коридора и застана с гръб към решетките. Марч погледна Шарли и й подаде ключа.

— Отключи ти.

— Цялата треперя…

Пъхна ключа в ключалката и лесно го завъртя. Лицевият капак на кутията се отвори и Шарли мушна ръка вътре. В началото по лицето й се изписа объркване, последвано от разочарование.

— Май че е празна. — Внезапно изражението й се промени. — Не, има нещо…

Тя се усмихна и измъкна плоска картонена кутия с размери петдесет на петдесет сантиметра и дебелина пет сантиметра. Капакът й бе запечатан с червен восък и отгоре бе залепен написан на машина етикет: „Собственост на Райхсминистерството на външните работи, Архивен отдел, Берлин“. Под него имаше надпис с готически шрифт: Geheime Reichssache — строго секретен държавен документ.

Марч счупи печата с ключа. Отвори картонената кутия. Отвътре го лъхна смесен мирис на мухъл и тамян. Над главите им отново мина трамвай. Отвън Цауг все още си тананикаше, подрънквайки с ключовете.

В картонената кутия имаше нещо, увито в мушама. Марч вдигна предмета и го сложи на масата. Разви мушамата. Пред него лежеше дървена плоскост, изподраскана и старинна. Единият й ъгъл беше отчупен. Той обърна дървото. Шарли бе застанала до него.

— Колко е прекрасна! — промълви тя.

Ръбовете на дървото бяха нащърбени, сякаш някой го бе изтръгнал от рамката му. Но портретът, нарисуван върху него, бе съвършено запазен. Изящна млада жена със светлокестеняви очи гледаше надясно. Около врата й бе увита двойна огърлица от черни мъниста. В скута си, положила отгоре ръка с дълги аристократични пръсти, държеше малко животинче с бяла козина. Не беше куче — по-скоро приличаше на невестулка.

Шарли беше права. Картината наистина бе прекрасна. Сякаш поглъщаше светлината в трезора и след това я излъчваше обратно. Бялата кожа на девойката сияеше с лъчезарен блясък, като кожата на ангел.

— Какво значи това? — прошепна Шарли.

— Един господ знае.

Марч се усети някак измамен. Нима сейфът щеше да се окаже чисто и просто продължение на Булеровата тайна съкровищница?

— Разбираш ли нещо от изкуство? — попита той.

— Не много. Но ми е някак позната. Ще позволиш ли за момент? — Тя взе картината и я задържа на една ръка разстояние от погледа си. — Мисля, че е италианска. Виж дрехата й — квадратното деколте, ръкавите. Вероятно е от епохата на Ренесанса. Много стара. И съвсем автентична.

— А също и съвсем открадната. Върни я обратно.

— Трябва ли?

— Разбира се. Освен ако не измислиш някоя правдоподобна история за господата от гранично-митническата охрана, които ни чакат на берлинското летище.

Значи просто още една картина! Ругаейки под носа си, Марч опипа мушамата с пръсти, огледа вътрешността на картонената кутия, после обърна сейфа с отвора надолу и го разтърси. Нищо. Празният метален контейнер сякаш му се подиграваше. На какво се беше надявал? Сам не знаеше. Все пак на нещо, което да го насочи към по-добра следа, отколкото това тук.

— Трябва да тръгваме — каза той на Шарли.

— Минутка.

Тя опря картината о металния сейф, после клекна и направи половин дузина снимки. След това я уви отново в мушамата, сложи я в сейфа и го заключи. Марч се провикна:

— Готови сме, господин Цауг. Благодарим ви.

Цауг се появи заедно с телохранителя — доста бързо, помисли си Марч. Вероятно бе надавал ухо да чуе разговора им. Потри ръце.

— Всичко е наред, надявам се?

— Напълно.

Телохранителят плъзна кутията в отвора, Цауг заключи вратичката и девойката с невестулката отново потъна в мрака на своето убежище. Тук има сейфове, до които никой не се е докосвал цели петдесет години и дори повече… Нима щеше да трае още толкова, преди тя отново да види светлината?

В асансьора всички мълчаха. Цауг ги изпрати до улицата.

— И така, довиждане — каза той и се ръкува с тях.

Марч бе обзет от порива да каже още нещо, да опита едно последно средство.

— Редно е да ви предупредя, господин Цауг, че двама от съпритежателите на влога бяха убити през миналата седмица и че самият Мартин Лутер изчезна.

Банкерът дори не мигна.

— Виж ти, виж ти. Старите клиенти си отиват, на тяхно място идват нови. — Той посочи с ръка към Шарли и Марч. — Тъй върви светът. И все пак можете да бъдете сигурен, господин Марч, че който и да спечели, сред пепелищата на отшумелите битки ще останат, изправили снага, единствено банките на швейцарските кантони. Желая ви приятен ден.

Двамата вече бяха на улицата и вратата зад тях се затваряше, когато Шарли извика:

— Господин Цауг!

Лицето му се появи в рамката на входа и преди да е успял да го отдръпне, се чу изщракването на фотоапарата. Очите му се отвориха широко, а малката уста за миг възмутено застина във формата на едно съвършено „О“.

 

 

Синевата на Цюрихското езеро бе забулена в лека мъгла като картина от детска приказка — пейзаж, където славни герои срещат в битка морски чудовища. Ах, защо светът не бе такъв, какъвто ни го обещават в детството, мислеше Марч. Тогава над мъгливите талази щяха да стърчат островърхите кули на замъци.

Сложил куфара до себе си, той се бе облегнал на влажния каменен парапет пред хотела и чакаше Шарли, която уреждаше сметката си. Така му се искаше да може да остане още — да се разходят с лодка по езерото, да обикалят из града и околните хълмове, да вечерят в стария град и да се връщат всяка нощ в стаята му, където да се любят при тихия плисък на езерото… Мечтания. На петдесет метра отляво, седнали в колите си, се прозяваха пазачите му от швейцарската полиция.

Преди много години, когато Марч беше още млад следовател в Хамбургската криминална полиция, той получи нареждане да придружи затворник с доживотна присъда за обир, комуто бе издадено специално разрешение за един ден отпуска. Вестниците бяха публикували материали от съдебния процес срещу него; младежката му изгора ги бе видяла и му бе писала. Посети го в затвора и се съгласи да се омъжи за него. Случаят докосна сантименталната струна, трептяща тъй силно в немската душа. Започна обществена кампания бракът да бъде разрешен. Властите се умилостивиха. Така че Марч придружи затворника на брачната церемония, остана прикачен към него с белезниците в продължение на цялата служба и не се махна дори по време на сватбените снимки, като някой прекалено суетлив кум.

Сватбеното празненство се състоя в една мрачна зала до църквата. Към края му младоженецът прошепна, че наблизо има килер, застлан с черга, че свещеникът няма нищо против… Марч, тогава също млад съпруг, огледа килера, за да се увери, че е без прозорци, и остави младоженците сами за двайсет минути. Свещеникът, който бе служил като капелан в хамбургските докове цели трийсет години и бе виждал какво ли не, му смигна с разбиране.

На връщане, когато пред очите им изникнаха високите зидове на затвора, Марч очакваше, че мъжът ще изпадне в униние, ще моли за още време, дори ще се хвърли към вратата. Нищо подобно. Той просто седеше там и се усмихваше, допушвайки пурата си. Застанал сега край Цюрихското езеро, Марч разбираше как се е чувствал. Стигало му е да знае, че съществува възможност за друг живот; един ден от него му е бил достатъчен.

Чу стъпките на Шарли, която застана до него и леко го целуна по бузата.

 

 

Магазинът на цюрихското летище бе претъпкан с пъстроцветни сувенири — стенни часовници с кукувички, миниатюрни ски, емайлирани пепелници с изображението на Матерхорн, кутии с шоколадови бонбони. Марч избра една от пеещите кутии с надпис „Поздравления по случай рождения ден на нашия скъп Фюрер, 1964“ и я занесе на касата, където го чакаше закръглена продавачка на средна възраст.

— Ако може да увиете това и да го изпратите от мое име.

— Разбира се, господине. Напишете адреса, на който желаете да го изпратим.

Тя му подаде формуляр и молив и Марч написа името и адреса на Ханелоре Йегер. Ханелоре бе дори по-дебела от съпруга си и обичаше да си хапва шоколад. Марч се надяваше, че Макс ще схване шегата. Със сръчни движения продавачката опакова бързо кутията в кафява хартия.

— Много ли хора ги купуват?

— Стотици. Вие немците явно обичате своя Фюрер.

— Да, така е. — Марч гледаше кутията. Беше опакована също като тази, която измъкна от пощенската кутия на Булер. — Пазите ли случайно списък с местата, до които изпращате колетите?

— Това би било невъзможно.

Тя адресира пратката, залепи й марка и я постави върху купчината зад гърба си.

— Да, разбира се. А да си спомняте в магазина да е идвал един възрастен немец, някъде към четири часа в понеделник следобед? Носи очила с дебели стъкла и очите му сълзят.

Изведнъж чертите на продавачката застинаха в израз на подозрение.

— Какво искате? Да не сте полицай?

— Няма значение.

Марч плати бонбоните. Купи и една чаша, върху която бе написано „Обичам Цюрих“.

Лутер едва ли е бил път чак до Швейцария само за да остави оная картина в сейфа, разсъждаваше той. Дори в качеството си на пенсиониран служител от Външно министерство не е можел да мине безпрепятствено през гранично-митническата охрана с такъв голям пакет, при това с печат „строго секретно“. Трябва да е дошъл тук да вземе нещо, за да го занесе обратно в Германия. И понеже не е отварял сейфа от двайсет и една години, понеже е имало още три ключа, понеже не се е доверявал на никого, навярно се е съмнявал дали онова нещо е все още там.

Марч стоеше, зареял поглед из залата за отпътуващи, и се опитваше да си представи възрастния човек, който бърза сред другите пътници и стиска безценния си товар с разтуптяно сърце, чиито удари отекват в гръдния му кош. Шоколадовите бонбони трябва да са били знак за успех: дотук добре, мои стари бойни другари. Какво ли е носел? Не картини или пари, разбира се — в Берлин те разполагаха с предостатъчно и от двете.

— Книжа.

— Какво? — Шарли, която го чакаше в залата, се обърна учудено към него.

— Ето какво трябва да ги е свързвало. Книжата. И тримата са били държавни служители. Живеели са сред книжа и от книжа.

Марч си ги представи в Берлин по време на войната — как седят вечер в кабинетите си и разпращат паметни бележки и протоколи в нестихваща бюрократична книжна гонитба, как постепенно се ограждат с крепост от хартия. Милиони германци се бяха сражавали във войната — сред вледеняващата кал на Степите, в Либийската пустиня, в кристалното небе над Южна Англия или като Марч — в океана. Но тези тримата бяха водили своите битки — бяха похабили и убили средната си възраст — сред книжа.

Шарли клатеше глава.

— Предположението ти е лишено от всякакъв смисъл.

— Знам. Но за мен може би не е. Купих ти подарък.

Тя разопакова чашата и се разсмя, притискайки я до гърдите си.

— Няма да се разделя с нея никога.

 

 

Минаха бързо през паспортния контрол. Отвъд преградата Марч се обърна и хвърли последен поглед назад. Двамата швейцарски полицаи ги наблюдаваха от гишето за билети. Единият от тях — този, който ги бе спасил пред резиденцията на Цауг, — вдигна ръка за сбогом. Марч също му махна.

По уредбата се разнесе последно повикване за техния полет. Умоляваме пътниците за полет номер двеста двайсет и седем на Луфтханза за Берлин да се явят незабавно… Марч отпусна ръка и се отправи към изхода за отвеждане в самолета.