Робърт Харис
Фатерланд (27)

2.

Малко преди седем Марч излезе на Бюло Щрасе. Беше паркирал фолксвагена на стотина метра по-нататък от лявата страна на улицата, пред една месарница. Месарят тъкмо окачваше на витрината закръглени бутове. Таблата с кървавочервени наденички в краката му напомни на Марч нещо. Да, разбира се — пръстите на Глобус, огромните юмруци, като късове сурово месо.

Той се наведе над задната седалка и придърпа куфара към себе си. Когато се изправи, хвърли бърз поглед в двете посоки. Не забеляза нищо особено — обичайната картина на едно ранно съботно утро. Повечето магазини щяха да отворят според работното време, но на обед щяха да затворят в чест на празника.

Когато се върна в апартамента, свари още кафе, остави една пълна чаша върху нощното шкафче до главата на Шарли и отиде в банята да се обръсне. След няколко минути чу стъпките й зад себе си. Тя обгърна с ръце гръдния му кош и силно го стисна, залепила гърди о голия му гръб. Без да се обърне, той целуна ръката й и написа върху изпотеното огледало: ПРИГОТВИ СЕ. ЗАМИНАВАМЕ ЗАВИНАГИ. Когато избърса посланието, образът й за пръв път прие ясни очертания — разрошена коса, полузатворени клепачи, черти, все още отпуснати в отмалата на съня. Тя кимна и се запъти обратно към спалнята.

Марч облече цивилните си дрехи, които бе носил в Цюрих, с една малка разлика — мушна лугера в десния джоб на тренчкота си. Самият тренчкот — стара, бракувана от Вермахта дреха, купена евтино преди много години — бе с достатъчно торбеста кройка, за да скрие наличието на пистолета. Можеше дори да хване оръжието и да го насочи крадешком през плата на джоба, като в някоя гангстерска сцена: „Хайде, приятелче, тръгвай пред мене.“ Усмихна се на себе си. Отново Америка.

Приготовленията им минаваха под знака на скрития някъде предполагаем микрофон. Двамата се движеха безмълвно като сенки из жилището. В осем и десет тя бе готова. Марч взе радиото от банята, сложи го на масата в гостната и го пусна. От представените на изложбата картини става ясно, че зрението на някои хора им показва нещата не такива, каквито са — че наистина съществуват хора, за които по принцип поляните са сини, небесата зелени, облаците с цвят на сяра… По това време обикновено пускаха запис на някоя от историческите речи на Фюрера. Тази повтаряха всяка година — в нея Фюрерът громеше модерната живопис при откриването на Палатата на немското изкуство през 1937 година.

Без да се съобразява с безмълвните й протести, Марч вдигна и нейния куфар заедно със своя. Тя облече синия шлифер. Върху едното рамо преметна кожена чанта, върху другото — фотоапарата. На прага се спря и хвърли последен поглед наоколо.

Или въпросните „художници“ наистина виждат действителността по този начин и се доверяват на сетивата си — в такъв случай би трябвало да се запитаме как е възникнал този зрителен дефект и ако той се окаже наследствен, министърът на вътрешните работи ще трябва да вземе мерки да не би едно тъй ужасно увреждане да се предаде на поколенията, — или те не вярват в реалността на своите видения, но въпреки това се опитват да излъжат с тях нацията, в който случай трябва да бъдат съдени като криминални престъпници.

Двамата затвориха входната врата под акомпанимента на гръмък смях и аплодисменти. Докато слизаха по стълбите, Шарли прошепна:

— И колко продължава това?

— Целия уикенд.

— Блазе на съседите.

— Мислиш, че някой би посмял да поиска да го намалиш?

Във фоайето, неподвижна като истукан, стоеше портиерката — в едната си ръка държеше шише с мляко, а изпод мишницата й стърчеше новият брой на „Фьолкишер Беобахтер“. Заговори на Шарли, но всъщност оглеждаше Марч:

— Добро утро, госпожице.

— Добро утро, госпожо Шустерман. Това е братовчед ми от Аахен. Ще отразяваме спонтанната радост на хората по улиците. — Шарли потупа фотоапарата си. — Хайде, Хералд, че иначе ще изпуснем началото.

Старицата продължаваше да се пули към Марч и той се зачуди дали не го е познала от онази вечер. Едва ли — сигурно си спомняше само униформата. След още няколко секунди тя с пъшкане се заклатушка към жилището си.

— Лъжеш много убедително — каза Марч, когато излязоха на улицата.

— Част от журналистическата ми подготовка. — Двамата забързаха към фолксвагена. — Добре че не беше облякъл униформата, щеше да ни засипе с въпроси.

— Няма начин да вкараме Лутер в кола, при положение че зад волана й седи шофьор в униформа на щурмбанфюрер от СС. Кажи ми, приличам ли ти на шофьор от посолството?

— Ако съществуват такива изискани шофьори — да.

Марч сложи куфарите в багажника на колата. След това се намести зад волана и преди да включи двигателя, каза:

— Ясно ти е, предполагам, че вече никога не можеш да се върнеш обратно. Независимо дали ще успеем, или не. Щом помагаш на някого да избяга зад граница, за тях си шпионин. И тогава не подлежиш на екстрадиране, а на много по-страшни неща.

Тя махна равнодушно с ръка.

— И без това така и не успях да се привържа към това място.

Марч завъртя стартера и двамата се вляха в потока на утринното движение.

 

 

Караха внимателно, като на всеки трийсет секунди проверяваха дали не ги следят. Така в девет без двайсет стигнаха до Адолф Хитлер Плац. Марч направи една обиколка на площада. Райхсканцеларията, Голямата палата, Главното командване на Вермахта — всичко беше според очакванията: блестеше мрамор, маршируваха патрули, мащабите както винаги бяха извън всякакви естествени пропорции.

Десетина автобуса вече изпразваха благоговейния си товар. Редица от деца, строени по две, пълзеше като върволица от мравки по белоснежните стъпала на Голямата палата към червените гранитни колони. В центъра на площада, до мощните фонтани, бяха струпани метални заграждения, готови за използване в понеделник сутринта, когато Фюрерът щеше да премине с колата си от Канцеларията до Палатата, за да открие официалната благодарствена церемония. След това щеше да се върне в резиденцията си и да се появи на балкона. Точно насреща немската телевизия бе издигнала цяла дървена кула. В подножието й чакаха подвижни телевизионни станции.

Марч спря на един паркинг близо до туристическите автобуси. Оттук, отвъд уличните платна и движението, се виждаше ясно централната фасада на Палатата.

— Качи се по стъпалата — каза той на Шарли, — купи си туристическа брошура, дръж се колкото можеш по-естествено. Когато Найтингейл се появи, направи се, че срещата ви е случайна. Откога не сте се виждали, каква приятна изненада — поговорете няколко минути.

— А ти?

— Щом видя, че сте осъществили връзката с Лутер, ще подкарам през площада и ще спра да се качите. Задните врати са отключени. Чакайте в подножието на стълбите, близо до улицата. И не се обяснявайте надълго и нашироко — трябва да се измъкнем оттук час по-скоро.

Преди да успее да й пожелае сполука, тя вече бе тръгнала.

Лутер беше избрал терена добре. Навсякъде около площада имаше удобни места за наблюдение — старецът можеше да държи стълбите под око, без сам да се показва. Никой не би се учудил на срещата между трима познати. А в случай на провал тълпите от посетители предлагаха идеална възможност за бягство.

Марч запали цигара. Още дванайсет минути. Наблюдаваше как Шарли се качва по безкрайните стъпала. Най-горе спря да си поеме дъх, после се обърна и влезе вътре.

Навсякъде кипеше дейност. Около площада бяха строени бели таксита, както и дългият зелен мерцедес на Главното командване на Вермахта. Телевизионните оператори проверяваха стойките на камерите и си подвикваха един на друг. Продавачи нареждаха стоки по сергиите си — кафе, наденички, пощенски картички, вестници, сладолед. Ескадрон от гълъби се изви над площада в боен ред и кацна, пляскайки с криле, край един от фонтаните. Две момчета в униформи на Пимпф се затичаха към тях, махайки с ръце, и Марч се замисли за Пили — бодване като с нож. Затвори очи и удави вината си в мрака.

Точно в девет без пет Шарли се появи от сянката на колоните и заслиза по стълбите. Мъж в бежов шлифер се запъти насреща й. Найтингейл.

Не така очебийно, глупако…

Тя се спря и разпери широко ръце — безупречно изиграна изненада. Двамата заговориха.

Девет без две минути.

Дали Лутер щеше да се появи? И ако да — откъде точно? От изток, където бе Канцеларията? Или от запад, от Главното командване? Или може би направо от север, от центъра на площада?

Изведнъж върху страничното стъкло изникна ръка, облечена в ръкавица. В добавка към ръката — тялото на един транспортен полицай от Орпо в кожена униформа. Марч смъкна прозореца.

— Паркирането тук е забранено — каза полицаят.

— Разбрано. Само още две минути, и ме няма.

— Никакви две минути. Още сега.

Мъжът беше истинска горила, избягала от Берлинската зоологическа градина. Марч се мъчеше едновременно да държи под око стъпалата и да разговаря с полицая, докато измъкваше личната си полицейска карта от вътрешния джоб.

— Внимавай да не загазиш, приятел — процеди Марч. — Набъркваш се в операция на Сипо за проследяване и да ти кажа, пасваш в картинката като гол хуй в пансион за девици.

Полицаят грабна личната карта и я приближи до очите си.

— Не ми е съобщено за никаква операция, щурмбанфюрер. Каква операция? Кой е под наблюдение?

— Комунисти, масони, студенти, славяни.

— Никой нищо не ми е казвал. Ще трябва да проверя.

Марч стисна кормилото, за да скрие треперенето на ръцете си.

— Радиовръзката е забранена. А си нарушил забраната, а Хайдрих лично ще ти размаже топките, гарантирам ти. Сега ми върни картата.

По лицето на полицая премина сянка на съмнение. За миг като че ли бе готов да изрита Марч от колата, но после бавно върна картата.

— Все пак не знам…

— Благодаря за съдействието, младши вахмистър. — Марч вдигна стъклото, с което сложи край на разговора.

Девет и една минута. Шарли и Найтингейл все още разговаряха. Марч погледна в огледалото за обратно виждане. Полицаят от Орпо измина няколко крачки, но после спря, обърна се и се загледа в колата. Помисли известно време, след това явно взе решение, отиде при мотоциклета си и вдигна радиотелефона.

Марч изруга наум. Разполагаше с две минути, не повече.

От Лутер ни следа.

 

 

И в следващия миг го видя. Бе се появил от вътрешността на Палатата — мъж с очила с дебели рамки и извехтял балтон. Спря се и се огледа наоколо, докосвайки с ръка една от гранитните колони, сякаш се боеше да се отдели от нея. След това колебливо пое надолу по стъпалата.

Марч включи двигателя. Шарли и Найтингейл все още стояха обърнати с гръб към Лутер, който слизаше право към тях.

Хайде, по-живо! Погледнете назад, за бога!

Точно в този миг Шарли се обърна. Забеляза възрастния човек и го позна. Лутер вдигна ръка като отмалял плувец, почти стигнал брега.

Нещо ще се случи, внезапно помисли Марч. Нещо не е наред. Нещо, за което не съм помислил…

Лутер имаше да измине още пет метра, когато изведнъж главата му изчезна. Стопи се в облак от влажен червен прах и след това тялото му политна напред, търкулна се надолу по стъпалата, а Шарли вдигна ръка към лицето си, за да го заслони от взривилите се пръски кръв и мозък.

Удар на сърцето, после още половин, и из площада екна лаят на скоростен автомат, подплаши гълъбите и ги пръсна като сиви боклуци в околното пространство.

 

 

Закрещяха хора. Марч включи на скорост, даде мигач и се гмурна в уличното движение, без да обръща внимание на гневните клаксони — мина в едната лента, после в съседната. Шофираше като човек, който вярва, че е неуязвим — сякаш самата вяра и сила на волята можеха да го опазят от сблъсък. Забеляза малката групичка хора, наобиколили трупа, от който надолу по стълбите се процеждаше кръв и мозъчна тъкан. Чуваше полицейските свирки. Мъже в черни униформи се стичаха към стъпалата от всички страни. Между тях бяха Глобус и Кребс.

Хванал Шарли за лакътя, Найтингейл я тикаше надалеч от мястото на произшествието към бордюра, където Марч тъкмо спираше колата. Дипломатът с бясна бързина дръпна вратата, блъсна Шарли на задната седалка и скочи вътре след нея. Вратата се затръшна и фолксвагенът потегли, набирайки скорост.

 

 

Предателство.

Четиринайсет поканени; четиринайсет мъртви.

Виждаше вдигнатата ръка на Лутер, изригналата от врата му струя, взривеното безглаво тяло, политнало напред. Глобус и Кребс, които тичат. Тайни, разпилени сред пръските на фонтана от кръв и мозъчна тъкан. Край на надеждата за избавление…

Предателство…

Марч ги закара в един подземен гараж зад Розен Щрасе близо до Борсата, където някога се издигаше синагогата — обичаше да си урежда тук срещи с информатори. Едва ли съществуваше по-усамотено място. Взе билетче от автомата и насочи колата надолу по стръмната рампа. Гумите застъргаха скръбно по циментовата настилка. В светлината на фаровете по стените и пода изникнаха следи от бензин и сажди, прилични на пещерни рисунки.

Вторият етаж беше празен — в съботни дни финансовият сектор на Берлин бе истинска пустиня. Марч паркира в централния участък. Когато моторът затихна, настъпи гробно мълчание.

Тримата седяха, без да проговорят. Шарли чистеше петната по шлифера си с книжна кърпичка. Найтингейл се бе облегнал назад със затворени очи. Изведнъж Марч стовари юмруци върху горната дъга на волана.

— На кого казахте?

Найтингейл отвори очи.

— На никого.

— Може би на посланика? Във Вашингтон? На главното ченге в посолството?

— Казах ви — на никого.

В гласа му звучеше яд.

— Този разговор не ни помага особено — намеси се Шарли.

— Освен това е оскърбителен и абсурден. Ама и вас двамата си ви бива…

— Преценете възможностите. — Марч започна да брои на пръсти. — Лутер сам се е издал на някого — абсурдно. Телефонната кабина на Бюло Щрасе се подслушва — изключено. Дори Гестапо няма достатъчно средства, за да подслушва всеки обществен телефон в Берлин. В такъв случай какво? Може би са чули снощния ни разговор? Не е възможно, тъй като ние самите едва се чувахме.

— Защо пък чак такава сложна конспирация? Може би Лутер просто е бил проследен.

— Тогава защо не са го прибрали по-рано? Защо да го убиват на обществено място, тъкмо в момента на срещата?

— Гледаше право в мен… — Шарли закри лице с длани.

— Аз ли трябва да съм непременно виновният? — каза Найтингейл. — Информацията може да е изтекла от някого от вас.

— Не виждам как. Бяхме заедно цялата нощ.

— Не се и съмнявам. — Той почти изсъска последните думи и затърси дръжката на вратата. — Не виждам защо трябва да се унижавам и да слушам подобни дивотии. Шарли, по-добре е да дойдеш с мене в посолството. Веднага. Ще те качим на самолета още тази вечер. Моли се на бога дано никой не те свърже с цялата тая история. — Той почака малко и каза: — Хайде, тръгвай.

Тя поклати глава.

— Ако не мислиш за себе си, помисли за баща си.

Тя го погледна смаяно.

— Какво общо има тук баща ми?

Найтингейл се измъкна от фолксвагена.

— Въобще не трябваше да се полъгвам по шантавия ви акъл. Ти си една глупачка. Колкото до него — и той кимна към Марч, — брой го за мъртъв.

Найтингейл се отдалечи. Звукът от стъпките му рикошираше в стените на безлюдния паркинг — отначало високо, после все по-слабо. Чу се затръшването на метална врата и той си отиде. Марч погледна в огледалото към Шарли. Изглеждаше толкова мъничка, сгушена на задната седалка.

Някъде горе — отново шум. Вдигаше се бариерата на входа. Явно идваше друга кола. Марч изведнъж бе обзет от паника, почувства клаустрофобия. Убежището им лесно можеше да се превърне в капан.

— Не бива да оставаме тук — каза той и включи двигателя. — Трябва да бъдем в движение.

— В такъв случай бих искала да направя още снимки.

— Толкова ли е необходимо?

— Ти събираш свои доказателства, щурмбанфюрер, аз — мои.

Той отново погледна към нея. Беше прибрала носната кърпичка и го гледаше с неуверено предизвикателство. Марч пусна спирачката. Без съмнение, да се движат из града бе рисковано, но какво друго можеха да правят? Да лежат зад заключена врата и да чакат преследвачите си?

Марч описа светкавичен кръг и се понесе към изхода. В мрака зад тях проблеснаха светлини на фарове.