Робърт Харис
Фатерланд (15)

2.

Шефът на Криминалната полиция бе мъж на пределна възраст. Казваше се Артур Небе и представляваше истинска легенда. Бе оглавявал Берлинската криминална служба още преди Партията да дойде на власт. Имаше дребна глава и жълтеникава спаружена кожа като на костенурка. През 1954 година, по случай неговия шейсети рожден ден, в Райхстага му бяха гласували огромно имение с четири села в Остланд близо до Минск, но той дори не бе отишъл да го види. Живееше самичък с болната си на легло жена в Шарлотенбург, в голяма къща, чийто въздух бе просмукан от миризмата на дезинфекционни препарати и захранван със свежи струи чист кислород. Говореше се, че Хайдрих иска да се отърве от него и да сложи начело на Крипо свой човек, но не смее. В Комендатурата го наричаха „онкел Артур“ — чичо Артур. За него не съществуваха тайни.

Марч бе виждал Небе отдалеч, но никога не се бяха запознавани. Старецът седеше пред рояла на Булер и чукаше по един от високите клавиши с жълтеникав костелив пръст. Инструментът не бе акордиран и звукът му отекваше дрезгаво в прашния въздух. Край прозореца, обърнал широкия си гръб към помещението, стоеше Одило Глобус.

Кребс удари токове и изпъна нагоре ръка за поздрав.

— Хайл Хитлер! Разрешете да ви представя следователите Марч и Йегер.

Небе продължаваше да чука с пръст по клавиша.

— Аха! — Глобус се обърна. — Великите детективи.

Отблизо приличаше на бик в униформа. Вратът му щеше да пръсне яката. Ръцете му висяха отстрани, стиснати в гневни почервенели юмруци. На лявата му буза аленееше петнист белег от някогашна рана. Сухият въздух около него бе зареден с насилие, сякаш прескачаха искри статично електричество. При всяко чукване на клавиша Глобус потръпваше. Би се нахвърлил с юмруци върху стареца, каза си Марч, само че не може. Небе имаше по-висок чин от неговия.

— Ако господин оберстгрупенфюрерът е свършил с рецитала си — процеди Глобус през зъби, — можем да започваме.

Ръката на Небе увисна неподвижно над клавиатурата.

— Просто невероятно. Да имаш Бехщайн и да не го акордираш. — Той погледна към Марч. — Кой е способен на такова нещо?

— Свирила е жена му, господин оберстгрупенфюрер — обясни Марч. — Починала е преди единайсет години.

— И повече никой не е свирил? — Небе внимателно затвори капака на рояла и прокара пръст по прашната му повърхност. — Странно.

— Чака ни много работа — намеси се Глобус. — Днес сутринта докладвах подробности около случая на райхсфюрера. Както ви е известно, господин оберстгрупенфюрер, тази среща се провежда по негово нареждане. Кребс ще изложи становището на Гестапо.

Марч размени погледи с Йегер. Значи нещата бяха стигнали чак до Хайдрих.

Кребс държеше в ръка написано на машина резюме. Зачете с педантичния си, безизразен глас:

— Съобщението за смъртта на доктор Йозеф Булер, изпратено по телекса от началника на Дежурната секция на Берлинската криминална полиция, бе получено в Главната квартира на Гестапо вчера, 15 април, в два и петнайсет часа сутринта. В осем и трийсет часа, предвид почетния чин „бригадефюрер от СС“, с който е бил удостоен другарят Булер, на райхсфюрера бе докладвано лично за кончината му.

Марч стоеше със сключени зад гърба си ръце, забил нокти в дланите. Върху бузата на Йегер играеше мускул.

— Към момента на смъртта на другаря Булер Гестапо разследваше някои негови дейности. С оглед на това, както и с оглед на заемания някога от починалия висок пост в Генералното губернаторство, случаят бе прехвърлен в категория „висша степен на секретност“ и премина към компетенциите на Гестапо. Вследствие на неефективно функциониране на съобщителните канали следователят от Крипо Ксавиер Марч не беше известен за прекатегоризирането на случая и проникна незаконно в дома на починалия.

Гестапо е разследвало Булер! Марч с усилие успяваше да задържи поглед върху Кребс, да запази спокойно изражение.

— Следваща точка: смъртта на другаря Вилхелм Щукарт. Според предварителните проучвания на Гестапо между случаите на Щукарт и Булер съществува връзка. Райхсфюрерът отново бе информиран. Разследването на случая отново премина към компетенциите на Гестапо. И отново следователят Марч, този път придружен от следователя Макс Йегер, предприе свое разследване в дома на починалия.

— На 16 април в дванайсет нула нула часа следователите Марч и Йегер бяха арестувани от мен в жилищния блок на другаря Щукарт. Двамата дадоха съгласието си да ме придружат до главната квартира на Гестапо с оглед разгърнато изясняване на случая на по-високо равнище. Подпис: Карл Кребс, щурмбанфюрер. Днешна дата, шест нула нула часа.

Кребс сгъна резюмето и го подаде на началника на Крипо. Отвън острие на лопата звънна по чакъла. Небе пъхна листа във вътрешния си джоб.

— Чухме официалното становище. Разбира се, от наша страна също ще бъде съставен протокол на събитията. А сега, Глобус, обяснете ми за какво всъщност става дума. Знам, че горите от нетърпение да ни просветите.

— Хайдрих държеше лично да се запознаете.

— Да се запозная с какво?

— С това, което вашият човек е пропуснал да забележи при вчерашната си самодейна разходка тук. Моля, последвайте ме.

 

 

Това, което Марч бе пропуснал да забележи, се намираше в мазето, но дори да бе успял да строши катинара и да слезе долу, той се съмняваше, че би го открил. Зад обичайните вехтории — счупени мебели, захвърлени, сечива, вързани с връв рула мръсен мокет — се намираше облицована в дърво стена. Едно от таблата на ламперията беше фалшиво.

— Ако нямате нищо против, ние знаехме какво търсим — Глобус потри ръце. — Господа, гарантирам ви, че никога в живота си не сте виждали подобно нещо.

Зад фалшивата облицовка се намираше помещение. Когато Глобус включи осветлението, всичко наоколо блесна в ослепителни цветове — като ковчеже със скъпоценности, пещера с несметни съкровища. Ангели и светци; облаци и храмове; високочели благородници в бял хермелин и червен брокат; розови тела върху уханна жълта коприна; цветя и слънчеви изгреви, венециански канали…

— Влезте, моля — подкани ги Глобус. — Райхсфюрерът държи да разгледате всичко както трябва.

Помещението не беше голямо — около четири квадратни метра, предположи Марч. В тавана беше вградена редица от единични лампи, насочени към картините, които покриваха и четирите стени. В средата стърчеше старомоден въртящ се стол от рода на тези, върху които през миналия век са седели чиновниците в някоя счетоводна канцелария. Глобус постави лъскавия си ботуш върху страничната облегалка и завъртя стола с ритник.

— Представете си го как седи тук. На заключена врата. Като някой похотлив дядка в публичен дом. Открихме всичко това вчера следобед. Кребс?

Кребс задекламира:

— Тази сутрин от Музея на Фюрера в Линц са изпратили експерт. Вчера вечерта помолихме професор Браун от „Кайзер Фридрих“ тук в Берлин за предварителна оценка.

Кребс хвърли поглед към бележките си.

— До момента са идентифицирани „Портрет на младеж“ от Рафаел, „Портрет на младеж“ от Рембранд, „Христос носи кръста“ от Рубенс, „Венециански дворец“ от Гуарди, „Краковски пейзаж“ от Белото, осем платна на Каналето, най-малко трийсет и пет гравюри на Дюрер и Кулмбах и един френски гоблен. За останалите професорът можа да направи само предположения.

Кребс взе да ги изрежда, като че ли бяха ястия в ресторантско меню. Той опря бледите си пръсти на един олтарен триптих в пищни цветове, издигнат върху дървено скеле в дъното на помещението.

— Олтарът е дело на нюрнбергския художник Вайт Щос. Поръчан е от краля на Полша през хиляда четиристотин седемдесет и седма. Работен е десет години. Централната част на триптиха представя заспалата Богородица, заобиколена от ангели. Върху двете странични крила са изобразени сцени от живота на Исус и Мария. Основата на олтара — Кребс посочи надолу — представя родословието на Исус.

— Щурмбанфюрер Кребс разбира от тези неща — намеси се Глобус. — Той е един от най-способните ни офицери.

— Не се съмнявам в това — каза Небе. — Наистина изключително интересно. И откъде е дошло всичко това?

Кребс отново задекламира:

— Олтарът на Вайт Щос е бил преместен от краковската църква „Света Дева Мария“ през хиляда деветстотин трийсет и девета година…

Глобус го прекъсна:

— Дошло е от Генералното губернаторство. Най-вече според нашите предположения от Варшава. Булер е отбелязал предметите като изчезнали или унищожени. Един господ знае колко още е измъкнала тая мръсна свиня. Представете си само какво трябва да е продал, за да купи тая къща.

Небе протегна ръка и докосна една от картините, изобразяваща мъките на свети Себастиян, привързан към дорийска колона, със стрели, щръкнали от бронзовото му тяло. Лаковото покритие бе напукано като сухо речно корито, но багрите под него — червени, бели, лилави, сини — не бяха изгубили яркостта си. Картината излъчваше едва доловим мирис на мухъл и тамян — мириса на довоенна Полша, на един народ, изчезнал от картата на света. Марч забеляза, че иззад ръбовете на някои от картините стърчат късове ронлива мазилка, отлющена от стените на манастирите и замъците, откъдето ги бяха изтръгнали. Небе стоеше, погълнат от изображението на светеца.

— Нещо в неговия израз ми напомня за вас, Марч. — Той проследи с върха на пръстите си очертанията на тялото и от гърдите му се изтръгна хриплив смях. — Доброволният мъченик. Какво ще кажете, Глобус?

Глобус изръмжа:

— Не вярвам в светци. Нито в мъченици.

Той хвърли яростен поглед към Марч.

— Изумително наистина — продължи Небе. — Кой би предположил, че тъкмо Булер ще се занимава с такива…

— Познавахте ли го? — Въпросът се изплъзна почти неволно от устата на Марч.

— Бегло, преди войната. Предан националсоциалист, отдаден на професията си юрист. Доста респектиращо съчетание. Педантичен и прецизен до най-малката подробност. Също като тукашния ни колега от Гестапо.

Кребс леко се поклони.

— Господин оберстгрупенфюрерът е извънредно любезен.

— Става дума за следното — каза с раздразнение Глобус. — От известно време се занимавахме с другаря Булер. Знаехме за дейността му в Генералното губернаторство. Както и за сътрудниците му. Миналата седмица обаче това копеле за нещастие е надушило, че сме по следите му.

— И се е самоубил, така ли? — попита Небе. — Ами Щукарт?

— Същата история. Щукарт е бил пълен изрод. Не са му стигали разголените мацета по картините. Обичал е да ги обарва на живо. На Изток Булер е имал богат избор. Какви бяха точните числа, Кребс?

— През хиляда деветстотин и четирийсета година полските музейни власти са съставили таен списък, който ние в момента притежаваме. Произведения на изкуството, иззети само от Варшава: две хиляди и седемстотин европейски платна; десет хиляди и седемстотин картини на полски художници; хиляда и четиристотин скулптури.

Глобус отново се намеси:

— В момента изравяме някои от скулптурите в градината. Повечето от конфискуваните произведения са стигнали до местоназначението си — Музея на Фюрера, Музея на райхсмаршал Гьоринг в Каринхал, галериите във Виена и Берлин. Но между полските списъци на иззетите произведения и нашите списъци на онова, което сме получили, има доста голяма разлика. Като държавен секретар Булер е имал достъп до всичко. Изпращал е стоката под охрана на Щукарт във Вътрешно министерство. Всичко е изглеждало съвсем законно. Щукарт е уреждал прибирането й на сигурно място или контрабандното й изнасяне извън Райха срещу пари, скъпоценности, злато — изобщо срещу преносими и лесно укриваеми предмети.

Марч забеляза, че всичко това е направило силно впечатление на Небе, въпреки че се стараеше да не го показва. Малките му очички жадно поглъщаха заобикалящата го красота.

— Замесени ли са и други високопоставени лица?

— Познавате ли бившия заместник държавен секретар във Външно министерство Мартин Лутер?

— Разбира се.

— Търсим го в момента.

— Търсите го? Да не би да е изчезнал?

— Трябвало е да се прибере от командировка преди три дни.

— И сте напълно сигурни, че и Лутер е замесен в тази афера?

— През войната Лутер е оглавявал Германския отдел на Външно министерство.

— Спомням си. Отговаряше за връзката на Външно министерство със СС и с нас в Крипо. — Небе се обърна към Кребс. — Още един отдаден на делото националсоциалист. Вие бихте оценили неговия… как да кажа… неговия ентусиазъм. Само че беше малко необуздан. Между другото, докато говорим за него, бих искал официално да изразя удивлението си, че е участвал в криминални деяния.

Кребс извади писалка и си записа. Глобус продължи:

— Булер е крадял. Щукарт е получавал пратките. Постът на Лутер във Външно министерство му е давал възможност да пътува свободно в чужбина. Предполагаме, че е изнасял контрабандно някои от нещата и ги е продавал.

— Къде?

— Главно в Швейцария. И в Испания. Може би също в Унгария.

— Когато Булер се оттегля от поста си в Генералното губернаторство… Кога точно става това?

Глобус погледна към Марч, който отвърна:

— През 1951-ва.

— През 1951-ва това тук става тяхната съкровищница.

Небе внимателно се отпусна върху стола в средата и полека се завъртя, оглеждайки поред всяка една от стените.

— Невероятно. Това тук трябва да е била една от най-богатите колекции на картини в света, притежавана от частно лице.

— Една от най-богатите колекции, притежавана от криминално лице — поправи го Глобус.

— Ах! — Небе затвори очи. — Толкова съвършенство на едно място притъпява сетивата. Имам нужда от въздух. Подкрепете ме, Марч.

Докато Небе се изправяше, Марч сякаш чуваше пукането на старческите кости. Но пръстите, вкопчени в ръката му, имаха желязна хватка.

 

 

Небе се разхождаше по верандата зад къщата, почуквайки с бастуна си — так, так, так.

— Булер се удавя. Щукарт се застрелва. Вашият случай като че ли отива към недвусмислената си развръзка, Глобус, без да е необходим съдебен процес, който би бил твърде неудобен. Бих казал, че шансовете на Лутер да оцелее са твърде малки, чисто статистически погледнато.

— Действително господин Лутер страда от сърдечно заболяване. Причинено от прекалено нервно напрежение по време на войната според думите на съпругата му.

— Вие ме изненадвате.

— Според жена му той се нуждае от почивка, лекарства, спокойствие — неща, от които в момента вероятно е лишен, където и да се намира.

— Казвате, заминал е в командировка…

— Трябвало е да се върне от Мюнхен в понеделник. Проверихме в Луфтханза. През този ден в списъка на пътниците за Мюнхен не фигурира лице на име Лутер.

— Може би е избягал в чужбина.

— Възможно е, макар че се съмнявам. Ще го спипаме където и да е.

Чук, чук. Марч се възхищаваше на пъргавината на старческия ум. Като началник на Берлинската полицейска служба през трийсетте години, Небе бе написал труд по криминология. Марч си спомни, че вторник вечерта беше видял книгата в кабинета на Кот в отдела за дактилоскопия. Все още представляваше основното помагало в тази област.

— А вие какво ще кажете, Марч? — Небе спря и рязко се обърна. — Какво мислите за смъртта на Булер?

Йегер, който не бе промълвил дума, откакто бяха пристигнали, сервилно се намеси:

— Ако мога да поясня, господин оберстгрупенфюрер, ние само се опитвахме да съберем сведения…

Небе удари с бастуна по каменната настилка.

— Въпросът ми не беше отправен към вас.

Марч болезнено се нуждаеше от цигара.

— Разполагам само с бегли предварителни наблюдения — започна той. Прокара пръсти в косата си. Нещата му убягваха, не можеше да ги настигне. Не оттук трябва да почна, мислеше той, тук е мястото, където трябва да свърша. Глобус бе скръстил ръце и го наблюдаваше втренчено.

— Смъртта на другаря Булер — започна отново Марч — е настъпила някъде между шест часа в понеделник вечер и шест часа на следващата сутрин. — Все още не разполагаме с доклада от аутопсията, но може да се каже с почти стопроцентова сигурност, че смъртта е била причинена от удавяне — дробовете бяха пълни с вода, което означава, че Булер е дишал, когато е влязъл в езерото. От часовоя при бариерата на острова знаем също така, че през тези изключително важни дванайсет часа при Булер не са идвали посетители.

Глобус кимна утвърдително.

— Значи става дума за самоубийство.

— Не непременно, господин обергрупенфюрер. По суша при Булер не са идвали посетители. Но по дъските на кейчето има пресни драскотини, което означава, че там може да е спирала лодка.

— Лодката на Булер — каза Глобус.

— Лодката на Булер не е била използвана от месеци, може би дори от години.

Приковал вниманието на малобройните си слушатели, Марч изпита порив на въодушевление, на внезапно освобождение. Говореше все по-бързо. По-бавно, каза си той, внимавай!

— Когато вчера сутринта оглеждах къщата на Булер, намерих кучето му заключено в килера, с намордник. От едната страна на главата си имаше рана, която кървеше. Питам се, кой човек, решил да се самоубие, постъпва така с кучето си?

— Къде е в момента животното? — попита Небе.

— Хората ми бяха принудени да го застрелят — каза Глобус. — Беше побесняло.

— Да, да, разбира се. Продължавайте, Марч.

— Мисля, че нападателите на Булер са пуснали котва късно през нощта. Ако си спомняте, в понеделник вечер имаше буря. Езерото сигурно е било развълнувано — това обяснява ожулените дъски на кея. Предполагам, че кучето ги е усетило, затова са му нанесли удар по главата, сложили са му намордник и са изненадали Булер.

— След което са го хвърлили в езерото, така ли?

— Не веднага. Въпреки че е бил инвалид, Булер според думите на сестра му е бил отличен плувец. Това личи от фигурата му — има широки, яки рамене. След като почистиха трупа му, аз го огледах внимателно в моргата. Имаше синини тук — Марч докосна бузите си — и по предните венци в устата. Вчера върху кухненската маса стоеше шише с водка, почти празно. Предполагам, че докладът от аутопсията ще покаже наличие на алкохол в кръвта на Булер. Мисля, че са го напили насила, съблекли са го, завлекли са го в лодката и са го хвърлили в езерото.

— Интелигентски брътвежи — обади се Глобус. — Булер сигурно е изпил водката, за да събере кураж да свърши със себе си.

— Според сестра му другарят Булер е бил пълен въздържател.

Настъпи продължително мълчание. Марч чуваше тежкото дишане на Йегер. Небе бе отправил поглед през градината към езерото. Най-накрая Глобус промърмори:

— Това, което тези свободни съчинения не обясняват, е защо чисто и просто не са му теглили куршума, и толкова.

— Според мен е повече от ясно — каза Марч. — Искали са да изглежда като самоубийство. Но са оплели нещата.

— Интересно — каза Небе. — Ако смъртта на Булер само изглежда като самоубийство, то логично е да се предположи, че същото се отнася и за Щукарт.

Тъй като Небе продължаваше да гледа към езерото, Марч отначало не съобрази, че забележката бе всъщност въпрос, отправен към него.

— До същото заключение достигнах и аз. Мисля, че в убийството на Щукарт са участвали трима — двама в апартамента и един във фоайето, уж е поправял асансьора. Шумът от електрическата бормашина е трябвало да заглуши изстрела и да даде време на убийците да се измъкнат, преди да бъде намерено тялото.

— А бележката?

— Може би е подправена. Или е написана под натиск. Или…

Марч се видя принуден да млъкне. Осъзна, че мисли на глас — нещо, което можеше да има фатални последствия. Кребс бе впил очи в него.

— Това ли е всичко? — попита Глобус. — Свършихме ли за днес с детските приказки? Много добре. Защото някои от нас имат да вършат сериозна работа. Лутер е ключът към загадката, господа. Заловим ли го, всичко ще си дойде на мястото.

Небе каза:

— Ако е толкова зле със сърцето, колкото казвате, трябва да действаме бързо. Ще се обадя в Министерството на пропагандата да публикуват снимката му във вестниците и да я покажат по телевизията.

— Не, не. В никакъв случай. — В гласа на Глобус прозвуча безпокойство. — Райхсфюрерьт изрично забрани всякаква публичност. Само това ни липсваше — скандал, в който са замесени партийни лидери, и то сега, когато предстои посещение на Кенеди. Боже господи, представете си как ще ни изтипоса чуждата преса! Не, не. Уверявам ви, че можем да го хванем и без да алармираме пресата. Достатъчно е едно секретно телеграфно съобщение до всички патрули на Орпо, както и засилено наблюдение по главните гари, пристанища, летища, гранични пунктове… Кребс може да се погрижи за всичко това.

— В такъв случай нека го стори.

— Веднага, господин оберстгрупенфюрер.

Кребс леко се поклони на Небе, след което се отдалечи с бърз ход по верандата и влезе в къщата.

— В Берлин ме чака още работа — каза Небе. — Марч ще остане да действа като свръзка от страна на Крипо до залавянето на Лутер.

Глобус се усмихна презрително.

— Няма да е необходимо.

— Разбира се, че ще е необходимо. Открийте как да го използвате, Глобус. Той има много мозък в главата си. И го дръжте информиран. Йегер, вие можете да се върнете към обичайните си задължения.

По лицето на Йегер се изписа облекчение. Глобус като че ли искаше да добави още нещо, но после се отказа.

— Изпратете ме до колата, Марч. Желая ви приятен ден, Глобус.

 

 

Когато завиха зад ъгъла, Небе каза:

— Надявам се, че спестихте истината. Или поне част от нея. Това е добре. Качете се в колата. Трябва да поговорим.

Шофьорът изпъна ръка за поздрав и отвори задната врата. Небе с мъка се нагласи на седалката. Марч се качи от другата страна.

— В шест часа днес сутринта получих това по куриер. — Небе отвори куфарчето си и извади оттам папка, дебела няколко сантиметра. — Посветена е на вас, щурмбанфюрер. Ласкателно наистина, да заслужите такова внимание.

Прозорците на мерцедеса, бяха с тъмен зелен оттенък. В сумрака на колата Небе приличаше на гущер в терариум.

— Роден в Хамбург, хиляда деветстотин двайсет и втора; бащата умира от раните си през двайсет и девета; майката загива при британска бомбардировка през четирийсет и втора; постъпил във флотата през трийсет и девета; прехвърлен в подводничарските войски в четирийсета; орден за храброст и повишение, четирийсет и трета; командир на подводницата, в която служи, четирийсет и шеста — един от най-младите в Райха. Блестяща кариера. И след това нещата тръгват главоломно надолу.

Небе прелисти досието. Марч гледаше към зелената морава, към зеленото небе.

— Никакви повишения в полицията цели десет години. Развод през петдесет и седма. След което започват сигналите. От блокварта: отказва да участва в Зимната неделна помощ. От партийните секретари в Комендатурата: отказва да постъпи в редовете на НСДАП. Чут в столовата да говори пренебрежително за Химлер. Чут в барчета, в ресторанти, в коридори…

Небе вадеше листове от папката.

— Около Коледа шейсет и трета започвате да разпитвате за някакви евреи, живели в апартамента ви. За евреи! Опомнете се, Марч! Има оплакване от бившата ви съпруга. И от сина ви…

— От сина ми ли? Та той е едва на десет години…

— Достатъчно възрастен, за да си състави собствена преценка, която да бъде взета под внимание — много добре знаете това.

— Мога ли да попитам какво според твърденията съм му сторил?

— „Не сте проявили достатъчен интерес към неговата партийна активност.“ Работата е там, щурмбанфюрер, че тази папка от десет години се пълни в архива на Гестапо — малко оттук, малко оттам, година, две, три, като набъбващ в тъмното тумор. А сега си спечелихте и мощен враг, който възнамерява да я използва.

Небе пъхна папката в куфарчето си.

— Глобус ли имате предвид?

— Глобус, разбира се. Кой друг? Снощи е поискал преместването ви в Колумбия Хаус, а впоследствие и изправянето ви пред военен съд на СС.

Колумбия Хаус бе специалният затвор на Гестапо, който се намираше на Генерал Папе Щрасе.

— Трябва да ви кажа, Марч, че събраният тук материал е предостатъчен, за да ви изпратят в концлагер. След което никой не може да ви помогне — нито аз, нито който и да било друг.

— И кое му е попречило?

— За да поиска образуване на военно дело срещу действащ офицер от Крипо, Глобус е трябвало най-напред да получи разрешение от Хайдрих. А Хайдрих се отнесе към мен. Аз пък казах на нашия любим райхсфюрер следното: „Този Глобус очевидно се е уплашил, че Марч е надушил нещо за него, затова иска да го премахне.“ „Аха — казва райхсфюрерът. — И какво предлагате в такъв случай?“ А аз отвръщам: „Защо не му дадем малко време до Деня на Фюрера да докаже подозренията си срещу Глобус? Дотогава остават четири дни.“ „Добре — отвръща Хайдрих. — Но ако дотогава не представи доказателства, ще го дадем на Глобус.“ — Небе се усмихна самодоволно. — Ето така се уреждат делата на Райха между стари колеги.

— Навярно би трябвало да благодаря на господин оберстгрупенфюрера.

— О не, ни най-малко. — Небе се развесели. — Хайдрих искрено се интересува какво точно сте открили около Глобус. Той би искал да знае. Аз също. Може би по различни причини. — Небе отново сграбчи ръката на Марч — същото напрегнато вкопчване — и изсъска: — Тия мръсници кроят нещо, Марч. Но какво? Трябва да разберете. И да ми кажете. Не се доверявайте на никого. Само така чичо ви Артур е успял да стигне дотук. Знаете ли защо някои от по-старите колеги наричат Глобус „подводницата“?

— Не, господине.

— Защото по време на войната в Полша е инсталирал мотор на подводница в някакво мазе и с изгорелите газове е умъртвявал хора. Глобус обича да убива. Би искал да убие и вас. Не бива да забравяте това. — Небе пусна ръката на Марч. — А сега трябва да се сбогуваме.

Той чукна по стъклената преграда с върха на бастуна си. Шофьорът заобиколи и отвори вратата на Марч.

— Бих ви откарал до центъра, но предпочитам да пътувам сам. Дръжте ме в течение. Намерете Лутер, Марч. Намерете го, преди Глобус да се е докопал до него.

Вратата се затвори. Двигателят въздъхна. Чакълестата настилка заскриптя под колелата на лимузината и Марч за миг зърна профила на Небе — едва различим зеленикав силует на фона на бронираното стъкло. Обърна се и видя, че Глобус го наблюдава. Генералът от СС тръгна към него, протегнал ръка, в която държеше лугер. Той е луд, помисли Марч. Толкова луд, че като нищо може да ме застреля на място, също като кучето на Булер. Но Глобус само му подаде пистолета.

— Оръжието ви, щурмбанфюрер. Ще ви потрябва.

След това дойде още по-близо — толкова близо, че Марч усети киселата миризма на наденица и чесън, която се носеше от парещия му дъх.

— Нямате свидетел — процеди той. — Нямате вече свидетел.

 

 

Марч побягна.

През градината, по шосето над водата, после нагоре и през гората чак до автомагистралата, която опасваше Груневалд от изток. Там спря — ръцете му стискаха колената, дъхът му свистеше на пресекулки, докато долу в ниското колите фучаха към Берлин. След минута затича отново въпреки болката отстрани. Не бягаше, а по-скоро подтичваше — по моста, след това покрай спирката на есбана в Николасзее и по Шпанише А лее към казармата.

Личната карта от Крипо му помогна да мине бързо през охраната на входа; видът му — задъхан, с възпалени очи, небръснат най-малко от ден — говореше за критични обстоятелства, които не позволяваха минута забавяне. Намери спалното помещение. Намери и леглото на Йост. Възглавницата я нямаше. Спалното бельо бе махнато. Бяха останали само металната рамка и коравият кафяв дюшек. Шкафчето зееше празно.

Единственият човек в помещението — курсант, който лъскаше ботушите си през няколко легла, — разказа какво се бе случило. Прибрали Йост през нощта. Двама мъже. Обяснили, че го пращат на Изток, на „специална подготовка“. Той тръгнал, без да каже нито дума — изглежда, го очаквал. Курсантът поклати удивено глава: кой би предположил, че ще се спрат тъкмо на Йост? Завиждаше му. Всички му завиждаха. Щеше да преживее истински боеве.