Робърт Харис
Фатерланд (10)

5.

По обратния път към центъра на Берлин улиците му се сториха неестествено тихи и когато влезе в Комендатурата, разбра причината. Върху едно голямо табло във фоайето бе окачено съобщение, че в четири и половина ще има декларация на правителството. Всички служители трябваше да се съберат в столовата. Присъствието задължително. Бе дошъл тъкмо навреме.

В Министерството на пропагандата бяха развили нова теория, според която най-доброто време за важни съобщения бе краят на работния ден. По този начин човек приемаше новината заедно с други колеги, в дружелюбно обкръжение, и нямаше възможност да се отдаде на таен скептицизъм или пораженски настроения. Освен това подобни емисии винаги се насрочваха за такъв час, че хората да си тръгнат от работа малко по-рано — например в пет без десет вместо в пет, — а това предизвикваше у тях приятни усещания, които те подсъзнателно свързваха с режима. Така вървяха нещата в днешно време. В белоснежната сграда на Вилхелм Щрасе, в която се помещаваше Министерството на пропагандата, работеха повече психолози, отколкото журналисти.

Служителите от Вердершер Маркт лека-полека започнаха да пълнят столовата: офицери и чиновници, машинописки и шофьори докосваха рамене — живо въплъщение на националсоциалистическия идеал. Върху четирите телевизионни екрана — по един във всеки ъгъл — се виждаше географска карта на Райха, а на преден план се открояваше пречупен кръст. Картината се придружаваше от Бетховенови музикални откъси. От време на време развълнуван мъжки глас прекъсваше музиката: „Граждани и гражданки на Германия, очаквайте извънредно съобщение!“ В доброто старо време по радиото звучеше само музикалният фон. Още едно нововъведение.

Колко от тези сцени си спомняше Марч? Простираха се назад в годините, същински островчета във времето. През 38-а го бяха изкарали от класната стая, за да му кажат, че немските войски влизат във Виена и че Австрия отново е в границите на Отечеството. Училищният директор, отровен с боен газ през Първата световна война, бе плакал на подиума в малкия физкултурен салон, наблюдаван от ято шумни, недоумяващи момчета.

С майка си у дома в Хамбург през 39-а. Единайсет часът, петък сутринта. По радиото звучи речта на Фюрера, предавана директно от Райхстага: „От днес нататък аз съм първият войник на Германския райх. Ето че отново облякох свещената униформа, тъй скъпа на сърцето ми. И няма да я съблека, додето не се увенчаем с лаврите на победата. Защото друг изход не бих могъл да понеса.“ Гръм от аплодисменти. Този път бе плакала майка му — скръбен напев в такт с полюшванията на тялото й. Обзет от чувство на срам, седемнайсетгодишният Марч извърна глава, потърси фотографията на баща си в импозантната униформа на Имперския военноморски флот и мислено си каза: „Слава богу! Най-сетне война. Може би този път аз ще се окажа достоен за онова, за което ти мечтаеше.“

Следващите няколко извънредни съобщения го завариха по време на плаване. Победа над Русия през пролетта на 43-та — тържество за стратегическия гений на Фюрера! Лятното настъпление на войските на Вермахта предишната година бе прекъснало връзката на Москва с Кавказ, отрязвайки пътя на Червената армия към нефтените полета на Баку. Военната машина на Сталин просто бе засякла поради липса на гориво.

Мир с Великобритания през 44-та — тържество за контраразузнавателния гений на Фюрера! Марч си припомни, че всички подводници трябваше да се приберат обратно в атлантическите си бази, за да бъдат екипирани с нова шифрова система: според данни на разузнаването вероломните британци бяха разшифровали кодовете на Отечеството. След това елиминирането на кораби от Търговския флот се оказа проста работа. Пред лицето на глада Англия бе принудена да капитулира. Чърчил и неговата военнопрестъпническа банда избягаха в Канада.

Мир с Америка през 46-а — тържество за научния гений на Фюрера! Когато американците хвърлиха атомна бомба и победиха Япония, Фюрерът изстреля една от ракетите V-3, която експлодира над Ню Йорк: Така той показа, че е готов да отвърне на удара с удар. След това войната се смали до серия кървави схватки с партизаните в покрайнините на новата Германска империя. Установи се атомно равновесие, наричано от дипломатите период на Студената война.

Но извънредните съобщения продължиха. Когато Гьоринг почина през 51-ва, по радиото цял ден свири траурна музика, преди да предадат съобщението за смъртта му. На Химлер бе оказана същата чест, когато през 62-ра загина при самолетна експлозия. Кончини, победи, войни, призиви за саможертва и мъст, безконечни стълкновения с червените на Уралския фронт с неговите непроизносими имена на полесражения и офанзиви — Октябрское, Полуночное, Алапаевск…

Марч огледа лицата наоколо си. Пресилени усмивки, примиреност, страх. Хора, чиито братя, синове и съпрузи бяха на Изток. Хора, чиито погледи неспокойно се спираха върху екраните.

„Граждани и гражданки на Германия, очаквайте извънредно съобщение!“

Какво ли щяха да чуят този път?

Столовата бе почти пълна. Марч стоеше притиснат до една колона. Няколко метра по-нататък зърна Макс Йегер, който се закачаше с една апетитна секретарка от Юридическия отдел. Макс също го видя и му се ухили през рамото й. Чуха се барабанни удари. Залата притихна. Говорителят обяви:

— Включваме директно Министерството на външните работи в Берлин.

На телевизионния екран засия бронзов релеф — нацисткият орел, обхванал с нокти земното кълбо, грееше в ореол от лъчи като нарисуван от детска ръка слънчев изгрев. Пред него, с дебели черни вежди и полузасенчени челюсти, бе застанал говорителят на Външно министерство Дрекслер. Марч едва не се изсмя: човек би предположил, че в цяла Германия Гьобелс все пак можеше да намери поне един говорител, който да не прилича на криминален престъпник.

„Дами и господа, упълномощен съм да предам следното съобщение на Министерството на външните работи.“

Говорителят се обръщаше към журналисти, които бяха извън кадър. След това сложи очила и започна да чете.

„В съответствие с трайното и нееднократно засвидетелствано желание на Фюрера и на целия германски народ да живеят в мир и разбирателство с всички държави в света, както и вследствие на продължителни консултации с нашите съюзници от Европейската общност, днес Министерството на външните работи, от името на Фюрера, отправи към Президента на Съединените американски щати покана за официално посещение във Великия германски райх, по време на което ще бъдат проведени лични разговори, целящи разширяване на дружеските връзки между нашите два народа. Поканата бе приета. По данни на представител на Американската администрация от тази сутрин господин Кенеди ще посети Фюрера през септември в Берлин. Хайл Хитлер! Да живее Германия!“

Картината изчезна и нови барабанни удари оповестиха началото на националния химн. Мъжете и жените в столовата запяха. Марч си ги представи из всички краища на Германия — в корабостроителници и металургични заводи, в кантори и училища, — слели нестройни гласове в единен възторжен вой, издигащ се към небесата.

Германия, Германия над всичко!

Германия над всичко на света!

Устните на Марч също се движеха ведно с останалите, но от тях не излизаше звук.

 

 

— Ще ни скапят от бачкане — изсумтя Йегер. Двамата бяха отново в своя кабинет, където Макс бе качил крака върху бюрото си и пушеше поредната пура. — Ако осигуряването на безопасността в Деня на Фюрера ни разгонва фамилията, представи си какво ще бъде, когато се домъкне и Кенеди.

Марч се засмя.

— Струва ми се, че пропускаш историческото значение на събитието, Макс.

— По дяволите историческото значение на събитието! А аз кога ще се наспя? Бомбите вече гърмят като фойерверки. Я виж това — той свали крака от бюрото и взе да рови в купчина папки. — Докато ти се забавляваше край Хафел, някои от нас трябваше да отхвърлят доста работа.

Йегер измъкна един плик и изсипа съдържанието му. Беше озаглавен ЛВП — лични вещи на починалия. Изрови от книжата два паспорта и ги подаде на Марч. Единият беше на Паул Хан, офицер от СС; другият — на млада жена, Магда Фос.

— Хубавичка е, нали? — каза Йегер. — Тъкмо се оженили. Тръгвали за медения си месец след сватбеното тържество в Шпандау. Шофира той. Завиват по Навенер Щрасе. Отпреде им изведнъж излиза камион. От каросерията изскача някакъв с автомат. Нашият човек се панира. Дава на заден ход. Тряс — по бордюра право в уличния стълб. И докато се опитва да включи отново на първа — дан! дан! — пръсват му черепа. Край на младоженеца. Сладичката Магда излиза от колата. Хуква да бяга. Дан, дан! Край на младоженката. Край на медения месец. Край на цялата гадост. С малко изключение, понеже роднините още празнуват, чукат се за здравето на младоженците и цели два часа никой не благоволява да им каже какво се е случило.

Йегер се изсекна в мръсна носна кърпа. Марч отново погледна снимката в паспорта на младата жена. Беше действително хубава: руса и тъмноока. А сега лежеше мъртва в канавката, на двайсет и четири години.

— Кои са атентаторите? — попита той и върна паспортите на Йегер, който започна да брои на пръсти.

— Поляци. Латвийци. Естонци. Украинци. Чехи. Хървати. Кавказци. Грузинци. Червени. Анархисти. Казва ли ти някой? В днешно време може да е кой ли не. Оня глупак окачил открита покана за сватбеното тържество на таблото за съобщения в казармата. Според Гестапо някой от помощния персонал, чистач, готвач или нещо такова, я е видял и е казал където трябва. Помощният персонал в тая казарма се състои главно от чужденци. Днес следобед ги прибраха до един, горките.

Йегер сложи паспортите и личните карти обратно в плика и го хвърли в едно от чекмеджетата на бюрото.

— А при тебе как мина?

— Искаш ли шоколадов бонбон? — Марч подаде на Йегер кутията и той я отвори. Металическите звуци изпълниха кабинета.

— Много изискано.

— Какво знаеш за това?

— За кое? За „Веселата вдовица“ ли? Любимата оперета на Фюрера. Майка ми беше луда по нея.

— Моята също.

Както и всяка друга немска майка. „Веселата вдовица“ от Франц Лехар. Поставена за пръв път във Виена през 1905 година — захаросана като прочутите сладкиши в този град. Когато Лехар се помина през 1948-а, Хитлер изпрати на погребението му свой личен представител.

— Не се сещам друго. — Йегер взе един бонбон с огромната си лапа и го подхвърли в устата си. — От кого са? От някоя тайна обожателка, а?

— Взех ги от пощенската кутия на Булер. — Марч захапа един бонбон и сладникавият вкус на вишнев ликьор го накара да се намръщи. — Помисли само. Нямаш никакви приятели и въпреки това някой ти праща кутия скъпи шоколадови бонбони от Швейцария. Без каквото и да е послание. Кутия, която свири любимата мелодия на Фюрера. Кой би направил подобно нещо? — Марч глътна другата половина от бонбона. — Може би някой отровител?

— О, господи! — Йегер изплю остатъците от сдъвкания бонбон в дланта си, извади носна кърпа и започна да бърше размазаната кафеникава слюнка от пръстите и устните си. — Понякога се питам дали си с всичкия си.

— Целенасочено унищожавам доказателствен материал — каза Марч, изяждайки с неохота още един бонбон. — И дори по-лошо: поглъщам доказателствен материал, с което върша двойно престъпление. Играя си с правосъдието и лично се облагодетелствам.

— Слушай, я си вземи отпуска. Говоря ти най-сериозно. Имаш нужда от почивка. Съветвам те веднага да слезеш долу и да изхвърлиш тия скапани бонбони в кофата за боклук. След това идваш у нас и вечеряме заедно с Ханелоре. Изглеждаш ужасно — май не си ял като човек от седмици. Гестапо се зае със случая. Резултатите от аутопсията ще отидат направо на Принц Албрехт Щрасе. Всичко приключи. Край. Забрави го, и толкова.

— Слушай, Макс. — Марч му разказа за признанията на Йост, за това как младежът бе видял Глобус. После извади тефтерчето на Булер. — Погледни имената, записани тук. Кои са Щукарт и Лутер?

— Не знам кои са. — Изведнъж изразът върху лицето на Йегер стана студен и непроницаем. — И ще ти кажа още нещо — въобще не желая да знам.

 

 

Стръмното каменно стълбище се спускаше надолу към следобедния полуздрач. В основата му Марч се поколеба, стиснал в ръка кутията шоколадови бонбони. Една врата отляво извеждаше в застлания с плочи вътрешен двор, където се намираха големите ръждясали контейнери за боклук. Отдясно слабо осветен коридор водеше към архива. Марч пъхна кутията под мишница и свърна вдясно.

Архивът на Крипо заемаше лабиринт от помещения в съседство с парното отделение. Близостта на парните котли и плетеницата от тръби за топла вода, които покриваха тавана, поддържаха тук непрекъсната топлина. Усещаше се успокоителният мирис на загрят прашен въздух и суха хартия. В полумрака между колоните металните рафтове с доклади и досиета се простираха сякаш далеч в безкрая.

Отговорничката, дебела жена в мръсна работна престилка, бивша надзирателка в затвора в Пльотцензее, поиска да види личната му карта. Той й я подаде, както бе правил поне веднъж в седмицата през последните десет години. И както винаги тя я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. После разгледа лицето му, хвърли повторно поглед към картата и най-сетне му я върна, като леко повдигна брадичка — полупримирителен, полуподигравателен жест.

— И никакво пушене — каза тя за хиляден път, размахвайки предупредително пръст.

От рафта със справочна литература до бюрото на отговорничката Марч избра „Вер ист ес?“ — немския вариант на „Кой кой е“, том в червена подвързия, дебел хиляда страници. Взе също и по-сбитото партийно издание „Справочник за кадрите на НСДАП“, в което всяка биографична справка се придружаваше от фотография паспортен формат. Днес сутринта Халдер бе използвал тъкмо този справочник за идентифицирането на Булер. Марч отнесе тежките томове до една маса и включи настолната лампа. Отдалеч до слуха му долиташе бръмченето на бойлерите. В архива нямаше жива душа.

От двете издания предпочиташе партийния справочник, публикуван ежегодно почти без изключения от средата на трийсетте години. През мрачните, тихи зимни следобеди често се случваше да потърси топлината на подземието, за да се порови из стари издания на справочника. Обичаше да проследява как се променят лицата от снимките. По страниците на по-ранните издания изобилстваха белокосите главорези от Доброволческите щурмови отряди, мъже, чиито вратове бяха по-широки от челата им. Вторачени във фотообектива, с лъснати физиономии и неловко изражение, те приличаха на селски ратаи от миналия век, издокарали се в неделните си дрехи. Но в началото на петдесетте бирените скандалджии започваха да отстъпват място на зализаните технократи от типа на Шпеер — изискани мъже с университетско образование, вежливи усмивки и хладни очи.

В справочника фигурираше някой си Лутер. С малко име — Мартин. Каква прекрасна възможност за исторически аналогии, другари! Но този Лутер по нищо не приличаше на прославения си съименник. Беше с подпухнало лице, черна коса и очила с дебели рогови рамки. Марч извади бележника си.

Роден 16 декември 1895 г., Берлин. Служи в Германската армия, транспортна дивизия, 1914–1918. Професия: мебелен спедитор. Постъпва в НСДАП и СА на 1 март 1933 г. Отговорник за района Далем в Берлинския градски съвет. Назначен в Министерство на външните работи, 1936 г. До пенсионирането си през 1955 г. ръководител на Германския отдел в Министерство на външните работи. Издигнат в ранг заместник държавен секретар, юли 1941 г.

Нямаше много подробности, но Марч и така си представи за какъв човек става дума. Агресивен уличен политик, митингаджия, който обича шумотевиците. Освен това и кариерист. Подобно на хиляди други Лутер бе побързал да влезе в Партията няколко седмици след като Хитлер бе дошъл на власт.

Марч бързо запрелиства нататък до Щукарт, Вилхелм, доктор на юридическите науки. Снимката бе направена в професионално фотографско ателие, лицето бе в ореол от загадъчни полусенки, като портрет на филмова звезда. Суетен мъж, при това странно съчетание — къдрава посивяла коса, съсредоточен поглед, изострена челюст, а от друга страна — меки, почти чувствени устни. Марч продължи да записва.

Роден 16 ноември 1902 г., Висбаден. Следва право и икономика в Мюнхен и Франкфурт на Майн. Дипломиран с пълно отличие, юни 1()28 г. Постъпва в Партията в Мюнхен, 1922 г. Заема различни постове в СА и СС. Кмет на Щетин, 1933 г. Държавен секретар, Министерство на вътрешните работи, 1935–1953. Публикации: „Коментар към законите за защита на германската раса“ (1936). Почетен чин обергрупенфюрер от СС, 1944 г. Връща се към частна юридическа практика, 1953 г.

Личност, твърде различна от Лутер. Интелектуалец; боец от старата гвардия — като Булер; стремглаво издигане. На трийсет и една години да станеш кмет на Щетин, пристанищен град с 300 000 жители… Изведнъж на Марч му хрумна, че вече е чел всичко това, и то съвсем наскоро. Но къде? Не можеше да си спомни. Затвори очи. Хайде, размърдай си мозъка!

„Вер ист ес“ не съдържаше никаква нова информация освен тази, че Щукарт не беше женен, а Лутер имаше три брака. Марч намери неизползвана двойна страница в бележника си и начерта три графи. Озаглави ги „Булер“, „Лутер“ и „Щукарт“ и започна да нанася дати в колони. Изработването на хронология бе един от любимите му методи на работа, с него успяваше да открие нишка там, където иначе имаше само мъгла от разпокъсани на пръв поглед факти.

И тримата бяха родени горе-долу по едно и също време. Булер беше на шейсет и четири, Лутер на шейсет и осем, Щукарт на шейсет и една. И тримата стават държавни служители през трийсетте години — Булер през 1939-а, Лутер през 1936-а, Щукарт през 1935-а. И тримата заемат приблизително еднакви по ранг длъжности — Булер и Щукарт държавни секретари, Лутер заместник държавен секретар. И тримата се оттеглят през петдесетте години — Булер през 1951-ва, Лутер през 1955-а, Щукарт през 1953-та. И тримата несъмнено са се познавали. Срещнали са се в десет часа сутринта миналия петък. Къде беше нишката?

Марч се облегна назад в стола си и впери поглед в плетеницата от тръби, опасали като змии тавана. И в този миг си спомни. Изправи се с отривисто движение напред.

До входа имаше подвързани вестници: „Берлинер Тагеблат“, „Фьолкишер Беобахтер“ и органа на СС, „Дас Шварце Корпс“. Марч трескаво заобръща назад страниците на „Тагеблат“ — вчерашния брой, страницата с некролозите. Ето го. Беше го прочел снощи.

На 13 април от сърдечно заболяване почина Вилхелм Щукарт, партиен другар, бивш държавен секретар в Министерството на вътрешните работи. Той ще остане завинаги в сърцата ни като предан поборник на националсоциалистическите идеи…

Подът сякаш се люшна под краката му. Усети, че отговорничката го гледа.

— Лошо ли ви е, господин щурмбанфюрер?

— Не. Нищо ми няма. Ще ми направите ли една услуга? — Марч взе официална бланка за издирване на досие, в която нанесе пълното име на Щукарт и рождената му дата. — Бихте ли проверили дали това лице има досие?

Жената погледна бланката и протегна ръка.

— Личната карта.

Марч й я подаде. Тя наплюнчи молива си и попълни във формуляра дванайсетцифровия номер от картата му. По този начин се водеше документация кой следовател от Криминалната полиция е поискал някое досие и кога. Така любопитството на Марч нямаше да остане скрито за Гестапо, при това цели осем часа след като беше отстранен от случая Булер. Още едно доказателство за липса на националсоциалистическа дисциплина. Но нищо не можеше да се направи.

Отговорничката бе извадила дълго дървено чекмедже с фишове. Топчестите й пръсти се разхождаха отгоре по ръбовете им.

— Щроп — мърмореше тя. — Щрунк. Щрус. Щюлпнагел…

— Пропуснахте го — каза Марч.

Тя изпухтя и измъкна едно розово картонче.

— Щукарт, Вилхелм — после погледна към Марч. — Има досие. Но е взето.

— У кого е?

— Вижте сам.

Марч се наведе напред. Досието на Щукарт се намираше у щурмбанфюрер Фибес от Крипо, ФБЗ. Отделът за сексуална престъпност.

 

 

Беше ожаднял от уискито и сухия въздух. В коридора до входа на архива имаше охладител за вода. Марч си наля една чаша и се замисли как да постъпи по-нататък.

Как би постъпил един разумен човек? Много просто. Един разумен човек би постъпил така, както постъпваше Макс Йегер всеки ден. Би си сложил палтото и шапката и би се прибрал у дома при съпругата и децата си. Но за Марч това не бе решение. Пустият апартамент на Ансбахер Щрасе, кавгите на съседите и вестникът от вчера не го привличаха. Бе стеснил периметъра на живота си до такава степен, че единственото, което му оставаше, бе работата. Ако изменеше на нея, какво друго щеше да му остане наистина?

А имаше и още нещо — някакъв инстинкт, който всяка сутрин го теглеше неудържимо от леглото към поредния безрадостен ден — и това беше желанието да знае. Работата на следователя неизменно водеше до нов кръстопът, до нов ъгъл, зад който да надникнеш. Кои бяха семейство Вайс и какво се бе случило с тях? Чие беше мъртвото тяло от езерото? Какво свързваше смъртта на Булер и смъртта на Щукарт? Така той вървеше, тласкан все напред от една благословия или може би проклятие — от непреодолимото желание, да знае. Затова в крайна сметка нямаше избор.

Марч хвърли картонената чаша в кошчето за боклук и се заизкачва по стълбите.