Бо Онест
Разплата ^[0] (7)

6.

Трябваше да се покрие някъде за три дни, да не би съседът му да го види някъде из града, нали го бе излъгал, че ще отсъства по бизнес.

Реши да се качи на вилата и да се усамоти в нея, там можеше да мисли наистина на спокойствие. Преди години родителите му купиха терена, само на 3–4 километра от Х., но на чудно място, целият град оставаше отдолу, а наоколо бяха само гори и поляни. Бе пълно с гъби и горски плодове, птиците весело пееха по дърветата, а сърничките идваха току до оградата. Намериха на старо тухли и цигли, а една строителна фирма се съгласи да отлее плочата между етажите на разсрочено плащане. След година-две, с много труд и с помощта на приятели, къщата бе готова и оттогава се превърна в неговото убежище. Разполагаше с всички удобства, а наоколо цареше пълно спокойствие, точно на такива места писателите отиваха да напишат своите шедьоври.

Там преди две години се запозна и с Робинзон, чудат тип, който живееше в пущинаците, далеч от всички и се препитаваше единствено от лов.

Той, разбира се, не се казваше така, но Иво още от първата им среща му даде това име, а то така и остана. В оня момент той дори не подозираше, че Съдбата е определила двамата да останат заедно почти до смъртта си.

Тогава цял ден бе кръстосвал планините и се прибираше, напълнил раницата с гъби, нетърпелив по-скоро да ги пъхне във фурната.

Тъкмо отключваше вратата, когато видя някаква пародия на човешко същество да стои приклекнало до оградата, буйна коса, брада и мустаци обрамчваха кръглото му, набраздено като прясно изпечена гофрета лице. От пръв поглед обаче личеше, че бръчките не бяха от усмивки.

Дрехите му бяха целите покрити с кръпки и изглеждаха, че всеки момент ще се разпаднат, а произходът на обувките му се губеше някъде в древността. На краката личаха някакви подобия на ботуши, за които после му бе обяснено, че са изработени ръчно от сърнешка кожа. А от елека, навлечен най-отгоре, висяха репеи и вълнени конци, омешани като китеник, в този вид той трудно би минал и на благотворителна разпродажба.

Почти библейска фигура! „Чудаците украсяват света“ е написал Максим Горки и този израз се оказа точно на място.

Колкото и странен да бе човекът, още по-странно прозвучаха думите му и Иво за кой ли път се убеди, че чудесата никога не свършват.

— Днеска много обикалях,

дрехите си аз изкалях,

може ли да се изкъпя

или да си хващам пътя?

Иво го напуши смях, все едно бе в детска приказка, а и човекът напевно продължи:

— Мислиш, че не те познавам,

но понеже обикалям

често виждам те в гората,

аз от там се препитавам.

Това оригинално човече започваше да му харесва. Седеше си там, вперило поглед в него и търпеливо очакваше отговор. Заради буйната растителност по главата не можеше да определи възрастта на създанието, затова го попита.

— Как се казваш, чиче? Загубил ли си се, никога не съм те виждал тъдява? Искаш ли нещо за хапване?

А странникът напевно отговори:

— Казах ти, че тук живея,

виждаш ли, ей там баира,

ако малко ти походиш,

стигаш моята квартира.

 

Може ли да се изкъпя,

разреши ми, бе, човек,

после бързо ще изсъхна,

виж навън какъв е пек!

Туше! Как да пропуснеш да се запознаеш с такъв уникат.

Широко усмихнат Иво слезе, преведе човека през портата и го покани вътре. Очакваше, че дрехите му ще смърдят ужасно, но не беше така, дори долови слаб аромат на горски цветя. Установи, че не е и дребен, беше среден на ръст, а очите му дяволито святкаха и се движеше учудващо пъргаво.

Вътре веднага предложи на госта храна, от пръв поглед този човек му стана симпатичен и като добър домакин отрупа масата с ядене. Забеляза обаче, че новият му познат най-много набляга на хляба, рядко хапваше от някой колбас, хранеше се бавно и спокойно и личеше, че не е търпял лишения.

— За десерт какво ще желаеш?

— Аз на тебе ще призная,

обожавам вафли „Ная“!

Много ги харесвам, хрускат,

и приятен мирис пускат!

— Знаеш ли, ти си твърде интересен събеседник.

— И други са ми го казвали.

После странникът вече заговори нормално, а не в мерена реч, но не бе многословен, пестеше думите. Види се, празните приказки просто от благоприличие не му се нравеха особено.

След храната Иво му приготви голяма кърпа и го заведе до банята, вътре имаше монтиран проточен бойлер, така, че топлата вода бе в изобилие.

Когато гостът излезе от банята чист и освежен му благодари, поклони се театрално и се накани да си ходи.

На вратата домакинът му подаде пакет с няколко сандвича и го попита:

— Ти така и не ми каза как се казваш и къде живееш. Аз съм Иво, ако пак имаш нужда от нещо и видиш, че вечер тук свети — отбивай се!

— Виж, Иво, има време за всичко. Не съм свикнал на хорско внимание, а съм и малко параноик. Засега няма да ти се представям, но тъй като излезе свястно момче, предполагам, че пак ще се видим. Хайде, остани си със здраве и благодаря за всичко!

Непознатият, за Иво той щеше да остане завинаги като Робинзон, излезе от двора и бързо потъна в шубраците.

„Какъв чешит — мислеше си Иво. В него има някакво смирение, но излъчва и голяма душевна сила, самият поглед издаваше интелигентност. А и не говореше глупости, всичките му приказки бяха точно на място. Тук се крие някаква мистерия, ще ми е интересно отново да го видя пак и да поговорим. С какво ли пак ще ме сюрпризира тогава?“

Вечерта погледа малко телевизия, след новините излезе и седна на терасата. Долу, в ниското, градчето блестеше с хиляди светлинки, поради чистия въздух се различаваха дори и постройките, а наоколо в хор цвърчаха щурците. Гората шумеше от лекия ветрец, на небето блестяха милиони звезди и дори и само за такива редки моменти си струваха лишенията покрай строежа на вилата.

Вдигна глава и загледа луната, до нея една малка звездичка постоянно примигваше, сякаш му сигнализираше. Дали пък това не бе неговата Деница, която дори от милиони километри му напомняше за себе си?

— Ти ли си, детенце мое, какво опитваш да ми кажеш?

Отговор естествено нямаше!

Поседя умислен, след малко се прибра вътре, взе един душ и легна да спи. През нощта сънува новия си познат.

* * *

Сутринта стана и след обичайния тоалет и кафето, излезе на двора и какво да види. Точно пред очите му, вързан за един клон на ябълката, висеше приятно миришещ опушен бут от някакво животно, беше намазан с всевъзможни подправки и билки, а после грижливо увит в хартия. Странният човек му бе донесъл подарък, но по-интересното бе, че след няколко дни намери закачен на същото място и току-що одран заек.

Така, с течение на времето горянинът идваше все по-често и ставаха все по-близки, скоро започнаха да се появяват и първите признаци за някакво приятелство. Човекът определено бе изключение от правилото. Голямо изключение! Случайността ги беше събрала, бяха се намерили. Единият — скептик, циник и реалист, а другият — абсолютен песимист, две противоположност ти, предопределени да творят история.

Личеше, че на Робинзон му липсва компания, защото жадно поглъщаше всичко, което Иво говореше, особено го интересуваха новините за България и света. Алкохол не пиеше, обаче всеки път носеше някакви непознати билки и приготвяше чай, след такива запарки Иво направо можеше да литне, огромна бе енергията, с която го зареждаха. Сближиха се, но странникът така и не се представи, нямаше нищо против да го наричат Робинзон и прякорът си остана. Излъчваше някаква тайнственост и никога не споделяше за себе си, на лични въпроси рядко отговаряше или веднага сменяше темата.

Седмиците и месеците се нижеха и въпреки все по-честите срещи помежду им и двамата поддържаха някаква дистанция. Дългоочакваният обрат в отношенията им настъпи, когато един ден помоли Иво да му докара от града 30 килограма сол, 20 килограма брашно и 20 батерии, поиска още кибрит, газ, вестници, подправки и сапуни. С колата беше лесно да качи всички тези неща до вилата, но после през гората път нямаше и затова той, когато достави поръчаните продукти предложи на новия си приятел:

— Виж какво, стига с тази тайнственост! Ти знаеш всичко за мен, не мислиш ли, че е време поне да ми покажеш къде живееш? И без това този багаж не можеш да го пренесеш сам наведнъж, на двамата ще ни е много по-лесно, а и искам да видя мястото, където прекарваш времето си. Казвай, приемаш ли помощ или не!

Странникът весело го изгледа и рече:

— Хайде, братле, и без това вече мислех да те поканя в моите покои, сега ме последвай! Само те моля, каквото видиш и каквото чуеш, между нас да си остане! От всичко на света най-много ценя своето уединение.

Разпределиха багажа и потеглиха.

Тези гори Иво бе обикалял многократно и ги познаваше добре, интересно му бе да разбере къде живее човекът и как така досега не бе намерил леговището му. Отговорът се оказа много прост. На около два километра от вилата се виеше планинско дере и на едно място се бе образувал водопад, висок почти три метра, водата се изливаше от една канара и продължаваше надолу между камъните. Точно зад струята на водоскока, в скалата имаше цепнатина, отначало много тясна, колкото да мине човек, а и скрита от водата, бе незабележима за окото.

Десетки пъти бе минавал оттук, но и през ум не му бе минавало, че под буйните води има отвор.

Робинзон го преведе внимателно, за да не намокрят багажа и влязоха във входа, навътре камъкът се отдръпваше и разкриваше обширно свободно пространство, в което времето сякаш бе спряло.

Обстановката издаваше характера на изключително подреден човек.

В най-вътрешния ъгъл бе леглото на обитателя, застлано със суха папрат и слама, върху него имаше възглавница, одеяло и спален чувал. В съседство бяха наредени три пъна — един голям за маса, на който имаше и вазичка с горски цветя и два по-малки за столове.

Цветята поучудиха Иво, досега той бе познавал само практичната страна на приятеля си.

На едната стена, на дървени рафтове, които бяха виждали и по-добри времена бяха наредени различни по големина кутии и купчина книги, долу в ъгъла се мъдреха два големи пластмасови бидона и един по-малък с кранче в долната си част. На стар сандък домакинът бе подредил покрити с вестник чинии и чаши от различен калибър, всъщност май нямаше и две еднакви, захабени прибори за хранене и транзистор, чието присъствие обясняваше поръчаните батерии, а на различни места от тавана висяха газени лампи. На самия вход бе закачено голямо зелено одеяло, което при нужда ставаше на завеса и затваряше входа, а поради цвета си играеше и маскировъчна роля. На стената до леглото висеше саморъчно направен арбалет, до него брадва, а в ъгъла се виждаха няколко челюстни капана и примки за лов от стоманени въженца.

Единствената мебел бе един стол, протрита и разпадаща се антика, свряна до рафтовете и използвана навярно за стълба, но в момента също отрупана с книги. Личаха заглавия от Дашиъл Хамет, Джеймс Хадли Чейс и Агата Кристи, но той различи и томче на Шекспир. Явно човекът освен криминалетата обичаше и класика.

Досами входа имаше малко огнище, скара и чайник, над него се сушаха одрани животински кожи и парчета осолено месо. До тях, за голяма изненада на Иво, на един чаталест клон бе кацнала едра ушата сова и най-спокойно го гледаше с огромните си кръгли очи.

Ей на това му викаше той романтичен живот.

— Идеално си се устроил, май нищо не ти липсва? А си имаш и дружка.

— Това е Пепси, другарката ми в самотата. Преди години я намерих безпомощна до едно дере, прибрах я и скоро след това станахме първи приятели. Когато се нанесох, пещерата гъмжеше от плъхове и какво ли не правих, но не успях да ги изтребя, а сега благодарение на тази птица не е останал нито един. От благодарност и аз й давам сурово месо или черен дроб, така и двамата сме доволни един от друг.

— Добра компания си имаш, а и квартирата ти ми харесва. Обаче забелязвам, че нямаш часовник.

— Че за какво ми е? Никога не бързам за никъде, най-малко пък за срещи.

Освободиха се от багажа, седнаха и домакинът му наля чай от стар термос, а совата скочи от клона и кацна на рамото му.

— Дойде време, моето момче, да ти разкажа повече за себе си. Ти спечели доверието ми и сега съм сигурен, че каквото и да чуеш ще остане между нас. Първо искам да те предупредя, че много държа на уединението си, не искам никой друг да узнае къде живея. Не се крия от закона, напротив, навремето бях негов служител.

— Ченге ли си бил?

— Не точно! Ти помниш промените през 1989 година, тогава новата власт създаде първите полицейски групи за борба с безредиците. Провеждаха се десетки митинги, хората гладуваха и постоянно се бунтуваха за нещо, а аз тогава живеех в София, затова кандидатствах за тази работа.

— Никога не бих се сетил, че професията ти е била такава.

— Но беше! Имаше медицински и спортни изпити, представих се добре и ме приеха, после започнахме интензивно обучение и трябва да ти кажа, че инструкторите съвестно си гледаха работата, направо ни скъсваха от тренировки. След това по-кадърните от нас ни прехвърлиха в БОП — отдел за борба с организираната престъпност и там преподавателите вече сериозно се заеха с нашата подготовка.

— Чувал съм за това подразделение, струва ми се, че се показват единствено с маски.

— Така е, но това не е всичко. Ще ти разясня процеса с по-големи подробности.

— Продължавай, тази тема ми е много интересна!

— По-късно последва още едно голямо сито, така наречената „адска седмица“ и след него в групата останахме едва 12 човека.

— За каква група става въпрос?

— Слушай ме внимателно и ще разбереш!

— Целият съм в слух.

— Сега ще чуеш неща, които искам да забравя, но няма как, заради теб ще направя изключение. Една нощ ни закараха близо до София, до къмпинг Врана, сигурно го знаеш, щом и ти си живял там и започнаха ускорено да ни обучават на различни техники за оцеляване и водене на война в градски условия. Аз винаги съм си падал авантюрист и с удоволствие попивах всички уроци, това са умения, които все някога в живота ще ти послужат. Учеха ни как да убиваме с голи ръце, как да боравим с различни видове оръжия, тогава можех, а мога и сега, с нож да усуча банкнота, залепена за дърво на 5–6 метра от мен. Абе, направо ни направиха машини за убиване. Това никога не ме е притеснявало, защото не влизаше в противоречие с принципите ми, винаги съм мразел лошите хора и отрепките и съм се стремял да ги наказвам.

— Че аз не те виня! Дори мъничко ти завиждам за преживяванията. Животът е прекалено къс, за да го оставим да бъде скучен!

— Тук сме на едно мнение! И така, провеждахме акции в цялата страна и бях истински удовлетворен от онова, което вършех. Няма да те лъжа, че през този период опознах смъртта много по-добре от живота. Действахме анонимно и винаги маскирани, защото тия, на които вредяхме, на свой ред, ако ни разпознаеха можеха да отмъстят на нас или на семействата ни. Поради тази причина ти също няма да научиш никога името ми, викай ми Робинзон, така ми харесва! А и съм стигнал до извода, че е добре от време на време човек да се представя за някой друг.

Иво го бе зяпнал в устата и не мръдваше, не искаше да прекъсва тази невероятна история.

— Но всяко начало си има и край, една нощ ни вдигнаха по спешност, група мутри от тогавашните групировки, които между другото съществуват и до днес, но под други имена, се бяха скрили на един таван в квартал „Белите брези“. От централата ни съобщиха адреса, беше рутинна задача като всички останали и ние се натоварихме на камионетката. Стигнахме до там, обкръжихме блока и трима от нас поехме нагоре по стълбите, стандартна процедура, която бяхме прилагали десетки пъти. Но за съжаление и в Специалния отдел на столичната полиция постъпил сигнал за тези хора и от там също пратили свои служители, но без да уведомят нас, един вид се оказа, че е просто е куцала координацията. Всъщност не е куцала, а направо е липсвала. Стана така, че нашите групи се засякоха по етажите и всички мислехме, че другите са лошите. Ние нямахме униформи, ходехме цивилни и не можахме да се разпознаем с колегите, а и с нашите маски на главите, сигурно бая сме ги уплашили. Започна патаклама, пред очите ми свалиха двама от нашите, а аз убих стрелящия по тях полицай и сам едва оцелях. След това се вдигна голям шум, дори министърът си подаде оставката, но всичко било за пред медиите. След като отзвукът отшумя започнаха едни проверки, едни разбори и вместо шефовете да признаят, че както почти винаги лошо са планирали операцията, изкараха виновни нашата част.

— Истината не излезе ли наяве?

— Истината е първата жертва, която пада във всяка война, тя умира и на мига я погребват.

— Искрено ти съчувствам!

— Оттогава изпитвам неприкрито презрение към тези бюрократи, те сринаха цялото ми доверие в правораздавателната система. Отидох при началството и подробно им обясних къде са грешките им и кой е виновен. Последва гробно мълчание. Но на какво и съм се надявал, никоя институция не обича хора, които забелязват провалите й. Това е modus operandi на всички държавни органи. Грозеше ме военен съд и то не за какво да е, а за непредумишлено убийство, навярно и затвор.

— И как успя да избегнеш наказанията?

— С договорки, как иначе? След време ме извикаха пред някакъв военен прокурор, който заговори за условни присъди, ако двама-трима човека поемем вината върху себе си, но беше искрен колкото телевизионен проповедник. Отказах, естествено! Последната възможност бе няколко бойци да напуснем доброволно и да си измият ръцете с нас.

— Е как, не наказаха ли поне някой от началниците?

— Ти луд ли си, все пак живеем в България! В такива ситуации всеки се стреми да оцелее и топи другия! А и сам знаеш, че нагоре по веригата шефовете рядко те изслушват, чуват само това, което им изнася. Избирателно глухи са!

— Значи и във вашите среди е така! Мен изразът „По-добре вие, отколкото аз“ винаги ме е отвращавал. Истината не се нуждае от обработка, каквото станало, станало, поемаш си вината и продължаваш напред. Спомням си, че наскоро в едно градче край Търново спецчастите пак се издъниха, само един необучен човек, и то не много наред с главата ги направи смешни.

— Да не би да говориш за провалената акция в Лясковец?

— Май там беше.

— Това не ме изненадва. Ако и сега ръководството работи по същия начин, нещата няма как да са се подобрили. Естествено, ще надянат съответното скръбно изражение, ще излъжат, че ще се погрижат за семейството на загиналия и с това ще се приключи. Едни кухи думи, на които съм се наслушал. Когато не разрешаваш на някой да мисли и да действа самостоятелно няма как да очакваш добри резултати от него. Лошото при тия родове сили е, че те и задника си не могат да избършат самостоятелно, все чакат някой началник да ги напътства. Не че няма кадърни момчета, просто системата е такава!

— А ти тогава примири ли се?

— Аз естествено избрах предложения вариант и си подадох оставката, още тогава се убедих, че в нашата страна справедливост изобщо не съществува. Направо ме захвърлиха в килера и сега съм един ленивец, на който не се полага дори пенсия. То да беше само това, ще кажеш — случайност! Обаче по-късно животът постоянно ми поднасяше подобни примери и бавно, но сигурно, започнах да намразвам висшестоящите. Оказа се, че този прехвален отряд със страховита репутация е подчинен на хора шаблонни, праволинейни и лишени от всякакво въображение, при това страхливи като мишки.

— И как реагира?

— Превърнах се в анархист, какъвто усещам, че си и ти и реших да изчезна от полезрението на всички и да се покрия.

— Анархист?

— Ами да, защо се чудиш? Според мен демокрацията е най-престъпната форма на управление. Когато видя беден управляващ може и да си променя мнението. А според руския професор Игор Острецов, народите са просто едно стадо идиоти, командвано от измета на обществото. Огледай се в нашата мила родна картинка и помисли!

— Но политолозите твърдят, че демокрацията, без да е съвършена, за момента е най-добрата алтернатива.

— Но само ако законите се спазват от всички, а в нашата държава това не е така. Тук цари страхотна безнаказаност и затова по върховете всеки си прави каквото иска. Ония знаят, че каквото и да сътворят, никой няма да им търси сметка, картите винаги се раздават в тяхна полза. Е, кажи ми тогава! Защо да плащам данъци и да подпомагам прогнилата ни система, като от нея съм видял само лошо, и ти виждаш, че и досега нещата не са се променили, дори става все по-зле. Още тогава започнах да си задавам въпроса „абе какво е направила или прави тази държава за мен, та вечно иска нещо, то не бяха осигуровки, не бяха отчисления, не беше ДДС?“

— На мен ли го казваш, та аз мога да напиша книга по този въпрос. От няколко години се опитвам да развивам някакъв малък бизнес и си нямаш на представа какви трудности изпитвам. От тези наредби, изисквания и бюрократични недомислици ми е дошло до гуша и започвам да се замислям дали и аз да не премина в сивия сектор. Там поне чиновниците няма да ми прибират парите. Мантрата на управляващите за някакви облекчения при малкия бизнес е пълна заблуда. Вече за всичко си плащаме, и за образование, и за здраве, та не виждам защо да се оставям още да ме доят.

— Оттогава мина време, но нищо не се е променило. Понастоящем целият ни така наречен висш ешелон е олицетворение на всичко онова, което ненавиждах тогава. Политиците бавно-бавно похитиха родината ми. Животът им е една безкрайна предизборна кампания и нямат време за нищо друго. От медиите ни заливат с полуистини, неверни факти, чисти лъжи или обещания без покритие. Но аз отдавна спрях да се дивя на некомпетентността им и я приех за даденост. Ясно ми е, че интелектът не е част от длъжностната им характеристика. При тях вече нищо не може да ме учуди.

— Аз страня от политиката, дай ми някакъв пример!

— Оня ден чух, че влиятелни хора са фалирали поредната банка, хайде на бас, че пак никого няма да осъдят, освен някоя дребна риба. Ще разпределят откраднатото по установения ред и ще стигне за всички по веригата, само не и за ограбените. От Финансовото министерство ще прехвърлят топката на Прокуратурата, те пък ще обявят, че правят всичко необходимо и след 2–3 години хората ще са забравили за случая. Но риториката няма нищо общо с действията! Ето ти го примера! Искаш ли и още стотина?

— Тук, в този случай си прав, и двете институции обичат да симулират активност, но само толкова. Това е панацеята на всички, които не могат да оправдаят некадърността си. Замазват пълното си безхаберие и размиват отговорността.

— Ето по такива причини не желая да се вписвам в общество, което ме отвращава. И народа е като стадо, приснишен, уплашен и все по-озлобен. Всеки мърмори и критикува, а от това полза никаква. Вече сме държавата на тарикатите, ако възпитаваш някого в добро, възпитаваш глупак.

— А ако учиш детето си да оцелява, възпитаваш мръсник. Мила родна картинка, нима съществува някой наивник, който да мисли обратното? Но разказът ти ме заинтригува, моля те, продължавай!

— Така, отвратен от всичко станах отшелник и повярвай ми, никога досега не съм съжалявал за това свое решение. Тук намерих изход от клоаката, открих моя остров на спокойствие в морето от хаос. Аз съм волна душа, държа на свободата си, навярно затова не се и ожених. С много момичета излизах, с някои дори я карахме по-дълго време, но всички рано или късно ми задаваха неправилния въпрос, затова така и си останах сам. Навярно и в мен има нещо сбъркано, не твърдя, че съм съвършен, защото и в службата ужасно се напрягах от хора, които постоянно ми казваха какво да правя, а самите те не бяха помирисвали барут.

— А тук как се озова, не може да е било случайно?

— Това местенце го открих преди много години при едно наше учение в околността и веднага си го харесах, а когато избягах от светския живот се нанесох тук и постепенно се устроих с всичко необходимо. В една неподредена държава аз си създадох свой свят, където никой не опитва да ми се меси. Може да се каже, че избягах от бурните води в застояла локва, но повярвай ми, това не е толкова лошо! Докато светът около мен полудява, аз помъдрявам. Ти виждаш всичко това — той посочи с ръка наоколо — кажи ми какво повече му трябва на сам човек?

— Далай Лама беше казал, че когато изгубиш всичко, едва тогава получаваш свобода. Ти си го постигнал. А и донякъде те разбирам, няма как да си щастлив в една страна на нещастници.

— Добре го каза! Имам храна, вода и всичкото спокойствие на света, закалих тялото и духа си, не изпитвам студ и жега и от двайсет години не съм боледувал. Познавам билките и гъбите, виж тези бидони — пълни са с осолено месо от дивеч, малкия бидон съдържа чиста вода, а и рекичката тече пред мен. Навсякъде растат плодове, пълни с белтъчини, в поточето се въдят черна мряна и кротушки, само хлябът все още ми липсва, но при възможност си наваксвам. Искам да ти дам един ценен съвет, нещо, което и аз стриктно спазвам — мисли си, че всеки ден ти е последен, живей пълноценно и се наслаждавай на живота, ще видиш, че няма да сбъркаш! Изживей си живота, както са казали философите!

— Ще излезе, че сме били в София по едно и също време, и аз поживях малко там!

— Светът е малък, нищо чудно ако по онова време си участвал в някоя демонстрация, аз да съм бил човекът зад щита пред теб!

— Всичко е възможно, тогава актуалните места в столицата не бяха много — „Кравай“, „Магура“, „Попското кафе“, „Кристал“ — навярно и ти си ги посещавал!

— Всеки свободен час прекарвах там, а много често изпълнявах и различни задачи.

— Е, тогава се радвам, че си оцелял и животът случайно ни срещна.

— Така е, за добро или за лошо Съдбата ни събра, явно има нещо предвид!

Робинзон продължи да му говори с часове, най-сетне можеше да се изповяда пред доверен човек и сякаш бе изпаднал в еуфория — усмихнат, радостен и горд като статист, на който току-що са поискали автограф.

И двамата не усетиха кога залезе слънцето, късно вечерта се разделиха вече като приятели.

Често се виждаха, поне по един път месечно, след това обаче, когато Иво остана без детето си и животът му изгуби смисъл, срещите им секнаха. Той вече не се качваше на вилата, оттам до гроба му бе далеч, а и през повечето време заради алкохола бе в зоната на здрача.

Сега бе възстановен, трябваше за няколко дни да се скрие от Искрен и затова къщата извън градчето бе добро решение. Щеше да се срещне и с Робинзон, да го види как я кара, а че е жив и здрав не се и съмняваше, с този природосъобразен начин на живот, като нищо щеше да изкара до 120 години, че и повече.