Бо Онест
Разплата ^[0] (13)

12

Каквото повикало, такова се обадило!

Тази сутрин Иво не бързаше да става от леглото. Следобед му предстоеше много важна и опасна задача и искаше да е добре отпочинал, а и в завивките мислеше най-добре.

Изчака до 10 часа, скочи от леглото и изпълни сутрешния ритуал — кафе, разтягане на мускулите и упражнения, след това обаче стори нещо необичайно. Обърна се на запад, заби поглед в земята и заговори на своя нов покровител. След клетвата, която му бе дал, на няколко пъти преди важни дела се обръщаше към него с различни призиви и молби и бе забелязал, че след това, каквото и да прави, няма никакви засечки. Много пъти си бе мислил, че това е само суеверие и желание да повярва в нещо, та да оправдае жестокостите, които вършеше и да притъпи донякъде болката в душата си, но беше факт, че всичко с което се захванеше автоматично се получаваше. Вече бе склонен да приеме, че такава сила наистина съществува и нямаше поводи да се оплаква от нея.

Сега започна мантрата си:

— Нечиста сило, твоят роб днес отново ще носи възмездие и всяка помощ ще ми бъде от полза. Убийството е дяволска постъпка, значи излиза, че аз се явявам като твой пратеник. Моля те, пази ме, за да продължавам делото ти! Тези дни ще изпратя още една черна и престъпна душа да ти служи, приеми я при себе си, това ще е моят дар за теб!

Всеки път след подобни обръщения изпитваше някакво неописуемо чувство и странно спокойствие. Сега изведнъж сетивата му се изостриха, тялото му също се напрегна, готово за предстоящите събития. Духом и физически беше готов, оставаха дребните детайли.

Бе решил да действа около 16 часа, тогава повечето хора си почиват, а останалите са още на работа. Щеше да проникне в къщата, да извърши замисленото, набързо да претърси за оръжие и да се измъкне. Максимум 30 минути, докато ченгето се прибереше от работа той вече щеше да се е върнал в Х. За изпълнението на плана се нуждаеше и от малко количество ядливи гъби, другото го бе набавил. Неизбежната дегизировка, отровата, дрогата и парите, които взе от скривалището бяха в него. Телефона си трябваше да остави вкъщи, не биваше впоследствие, ако започне разследване да засекат местонахождението му по клетките.

Нахвърля нещата в една чанта и отново облече униформата. Замисли се малко и за всеки случай прибави и палката към багажа, май вече всичко бе готово. На тръгване изпи една чаша горски чай, дар от приятеля му и скочи в колата.

В края на градчето спря, купи от магазина десетина печурки в найлонов плик и продължи към У. Не изпитваше никакво вълнение, само облекчение, че скоро всичко ще приключи. Чувството беше неописуемо, духът му се рееше в пространството и сякаш Иво наблюдаваше някъде отгоре, виждаше нещата в перспектива и можеше да каже какво ще се случи няколко часа напред.

Както се носеше безтегловно и гледаше надолу към колата си стана свидетел на странно явление Малко над пежото, от лявата му страна, се движеше бяло петънце и ту се приближаваше, ту се отдръпваше, но двамата държаха една посока. По-високо, но вече вдясно летеше нещо като тъмен облак без ясни очертания, но голямо и заплашително на вид, което непрекъснато променяше формата си, това нещо също неотклонно следваше автомобила. „Но това бялото трябва да е духът на дъщеря ми — помисли си той, — а другото, тъмното, сигурно е новият ми покровител, дошъл да ме пази. Виж ти, нещо невероятно се случваше, и доброто и злото се бяха съюзили в опита си да му помогнат в предстоящата задача.“

Реалистичността на картината го удиви, отгоре различаваше дори храстите, които прелитаха край колата. Но какво имаше да се чуди, в този объркан свят, в който живееха и в който злото вече властваше, всичко беше възможно.

Когато наближи градчето видението изчезна и той отново се потопи в реалността, но споменът за него още дълго бе пред очите му.

Спря колата на старото място, сложи очилата и подплънките и бавно тръгна към къщата. Този път вместо обувки носеше маратонки, в случай че се наложи да бяга.

Наближи постройката без да срещне много хора, а и за тях по-важен бе надписът на гърба му „Енерго-Про“, отколкото една безизразна физиономия. Без колебание набързо влезе в дворчето и притвори портичката, вътре вече бе по-спокоен, но пак си отваряше очите на четири. Без да губи време се насочи към резервната врата и както очакваше, я намери отключена.

Нахлузи ръкавиците, тихо пристъпи вътре и заработи по план. Първо отвори хладилника и откри в него преполовена бутилка домашна ракия, почти най-важната част от замисъла му. Изля малко в мивката и когато останаха около 150 грама, допълни липсващото количество с отровата. Върна бутилката в хладилника и тъкмо започна да рови за оръжие, когато стана неочаквана засечка.

Вън изтрака врата на кола, чуха се стъпки и през прозорчето на стаята той видя как Николов пристъпи в двора. Какво ставаше, по дяволите, точно днес ли ченгето бе решило да избяга от работа!

Тъй като не знаеше точно през коя врата ще влезе стопанинът, Иво реши да търси укритие в къщата, може пък полицаят само временно да си е дошъл. Раздвижи се и откри малко коридорче, в края му бе подпряна къса стълба, водеща към капак в тавана.

Стиснал здраво чантата се качи по стълбата и през капандурата се озова в таванското помещение. Това не беше толкова лошо, стига на ренегата също да не му хрумнеше да се качи за нещо. Тогава или трябваше да бяга през циглите или да го убива направо там, но засега нещата бяха спокойни.

Извади палката, разгъна я, притаи се и зачака.

По шумовете долу почти разбираше какво се случва, чуваше се тракане на чинии, а вратата на хладилника често се отваряше и затваряше. Този звук бе като песен за ушите му, защото се надяваше, че копоят пийва от ракията. По някое време заработи телевизор и вече бе ясно, че Николов повече няма да излиза.

Часовете се нижеха и нощта бавно настъпи. Покрай риболова осиротелият баща бе свикнал на търпение и нямаше проблем с чакането, вече разбираше, че ще изкара тук до другия ден, но това не беше никак лошо. Сутринта на спокойствие щеше да слезе, да си довърши работата и да изчезне. С връщането си Николов реши още една морална дилема, терзаеща неканеният гост. По-рано се бе питал какво ще стане, ако домакинът не е сам и е поканил някой, за да пият заедно. Тогава щеше да пострада и един невинен, а той нямаше да е тук да разбере и щеше да е в постоянно напрежение. Тъпакът бе гаден и му липсваха приятели, но знае ли човек? Сега вече се успокои, дано само Робинзон се окажеше прав и отровата имаше по-бавно действие. Николов трябваше на сутринта да стане и да отиде на работа, а после с него да става, каквото ще става. Недопустимо бе да умира още тази нощ в леглото, по-добре беше симптомите да се появят по-късно през деня, а най-добре, когато служителят е на работното си място.

По някое време телевизорът замлъкна и след малко къщата потъна в сън. Иво се върна към бездействието, седеше си горе и чакаше. На тавана бе спокойно и той дори успя да задряма.

Часовете неусетно минаваха, нощта бавно преваляше и скоро започнаха да се чуват звуците на утрото — петлите закукуригаха, кучетата лаеха, а тук-таме и хората заявяваха присъствието си. След известно време и долу се чуха обичайните утринни шумове — полицаят ходи до тоалетната, а после закуси. Всичко бе толкова нормално, че Иво се зачуди дали той въобще е пил от ракията.

След известно време на първия етаж се захлопна вратата, чу се и шум от автомобилен двигател и Николов замина на работа.

Бащата на Дени изчака още малко на тавана, после внимателно се спусна долу. Убеди се, че къщата е напълно празна и необезпокояван продължи по вчерашния сценарий.

Отново сложи ръкавиците, отвори хладилника и въздъхна с облекчение, бутилката я нямаше вътре. Това не бе изненада, алкохолът и самотата вървяха ръка за ръка. Той измъкна плика с ядливите печурки и ги сложи на рафта, после отвори и вратичката на камерата, където напъха една пачка с пари.

Отиде до мивката, намери оставената отгоре чаша, помириса я и я изми внимателно. Бутилката от ракията откри изхвърлена в кошчето, нея направо прибра в чантата си. След това отиде в банята и в шкафа с козметиката остави ампулите с морфин и последната пачка с дребни банкноти.

Оставаше му още една, но важна задача, която бе планирал, трябваше да си намери някакво оръжие. Обикновено полицаите, тъй като имат право, притежават и втори, а дори и трети пистолет. От службата им зачисляват руски, чешки или унгарски модели, но те не ги удовлетворяват и в повечето случаи си купуват нещо скъпо и качествено.

В спалнята, зад вратата се натъкна на ловна пушка и патрондаш, от което заключи, че Николов е ловец, но късо оръжие засега не откриваше. В гардероба, под хавлиите, изрови тежка кутия от обувки, когато я отвори с изненада видя, че е пълна с пари. Явно корумпираното ченге бе сукало не от две, а от три и повече майки. Пачки по 50 и по 100 лева бяха натъпкани догоре, колко ли бяха вътре? Нямаше смисъл да я оставя, та да я откраднат после колегите му, затова и нея прибра в чантата, а на нейно място напъха плика с наркотика. Надяваше се по него да има отпечатъци от пръстите на Искрен и разследващите да навържат нещата, какви по-явни доказателства за корупция могат да искат от дрога и пари, скрити из къщата?

Най-накрая, в една тенджера в кухнята откри каквото търсеше — 9 милиметров пистолет „Берета“ и кутия патрони, хубаво италианско оръжие, но и много скъпо. Видно бе, че отрепката в полицейска униформа не е страдала от липса на средства, моделът си го биваше.

Нямаше повече време за губене и реши да изчезва, остави всичко постарому, огледа за нещо будещо подозрение и тихо напусна къщата. Намери си хубаво оръжие и пари, ракията беше изпита докрай, какво можеше да иска повече?

Качи се в колата и потегли към родния си град, по пътя счупи бутилката и я изхвърли в един контейнер, а фирменото яке, откраднато от балкона, пусна да плува в крайпътната рекичка. Повече уличаващи го предмети в себе си нямаше, а за пистолета и парите все щеше да съчини някаква легенда, въображение не му липсваше. Вече нищо не зависеше от него, той беше свършил своята работа и му оставаше само да чака.

Прибра се и се захвана с обичайните си задължения, каквото бе писано да стане, щеше да стане, но все пак трябваше да изтекат няколко дни.

За да минава по-бързо времето отскочи до Търново при бившия си треньор от Спортното училище, като начинаещ спортист много бе научил от него и често се чуваха, а понякога и виждаха за малко.

Пийнаха по едно кафе и поговориха, а след това реши да купи и някакъв подарък за Робинзон. Това бе трудна задача, приятелят му не ценеше материалните неща и Иво доста се озори при избора. Накрая му взе една зимна шапка в защитни цветове и чифт неопренови ръкавици с изрязани дупки на показалците, така по-лесно щеше да натиска спусъка на арбалета. Хареса му и един малък нож за дране на кожи, без да се двоуми го прибави към останалите вещи и удовлетворен напусна магазина.

Най-накрая, вече на смрачаване отиде до старата квартира на дъщеря си. Много искаше да види Ина и отдавна мислеше да я изненада с нещо. Завари я там, но беше унила и мрачна, личеше й, че нещо я тревожи.

— Здравей, Ина, какво става, изглеждаш ми нещо тъжна?

— Здравейте, г-н Ников, ами има нещо такова. Прибирам се аз от лекции и хазяинът ми обявява, че вдига наема. Как няма да съм притеснена, знаете, че нашите не са богати.

Хазяинът — Любо, бе съученик на Иво от Спортното училище и затова навремето бе наел неговата къща.

— Виж, Ина, разбирам те напълно, но и ти му влез в положението, навсякъде наемите постоянно се вдигат. Знаеш ли в София цените какви са?

— Така е, г-н Ников, ще се наложи да свия разходите и ще се оправя. А вас какво ви води насам?

— Навярно провидението! Може да се окаже, че аз съм решението на твоите проблеми. Още в Х. ти казах, че искам да направя нещо за теб, та затова съм тук и доколкото усещам, точно навреме. В този плик съм сложил малко пари, плати си наема, купи си нещо или заведи приятеля си някъде на екскурзия.

— Ама…!

— Не ми отказвай, моля те, имам си всичко и най-малко пари ми трябват. Но искам да ти дам един съвет от позицията на по-мъдрия. Моля те, не бъди като повечето съвременни момичета, те са лош пример! За тях най-важни са парите, като тръгнат с някое момче не гледат него, а каква кола кара. Вземи за пример фолкпевиците, манекенките, а и други станали вече нарицателни професии! Фалш отвсякъде — парадират с голотата си, а твърдят, че са девствени. Мислиш ли, че са щастливи като цял живот прелитат от един на друг, а накрая почти винаги остават сами? Имат огромни претенции, за жалост без никакво покритие и освен едното си тяло друго нямат какво да предложат. Те нито са образовани, нито интересни с нещо. Една уважаваща себе си жена трябва да умее да води разговори на различни теми, да има чувство за хумор и както тя изисква обич и внимание, същото да дава и от себе си. Тогава се получават нещата. Другата категория, тия за които ти говорех, търсят само чичко-паричко, от време на време дори го намират, но не могат да разберат, че не те него, а той използва тях. Освен това, младо момиче седнало в бара до възрастен човек не е приятна гледка, ако разбира се не му е дъщеря. Неизбежно е обаче, понеже са лакоми и претенциозни, а и тъпички, спонсорите им да не ги изоставят и те след още няколко подобни опита през годините накрая пак остаряват самотни. Използвани, изоставени и самотни, как ти звучи?

— Звучи ми тъжно!

— Ако все пак успеят да се омъжат то е по сметка и или са нещастни до края на живота си или пък рано или късно се развеждат, но финалът обикновено е такъв. Съвсем наскоро една от нашите фолкпевици заряза бащата на детето си, с когото дълги години са били заедно и проплака по медиите, че и тя имала право на щастие. Точно съпругът й ли се оказа пречката за нейното щастие? Като търсиш щастие защо непременно го търсиш при милионерите? Сега същата фурия живее с един богат наследник в чужбина, но на какво искаш да се обзаложим, че той рано или късно ще проумее с каква хала се е забъркал и ще я разкара? Освен това и неговата визия съвсем не може да се нарече перфектна, така, че нека тази пчеличка спре да се самозаблуждава, че търси само любов и щастие! Ето, това е животът на меркантилната жена. От мен да знаеш, най-важен е човекът до теб и впоследствие семейството, ако се разбирате и подкрепяте, всичко ще постигнете. Аз съм динозавър в това отношение, човек със стари разбирания, но проверени от времето. В такива ценности възпитавах и Дени, ала тя кривна по друга линия. А ти запомни, дали днес, утре или след десет години винаги можеш да разчиташ на мен. Покани ме и на сватбата си, с удоволствие ще дойда, имаш ми и телефона, а ако го изгубиш, знаеш къде живея! Сега ще тръгвам, моето момиче, помни съветите ми и от време на време се обаждай!

Той стана и излезе от квартирата.

По пътя доволен се усмихна, представяйки си я каква физиономия ще направи, когато отвори плика. Вътре беше сложил точно 20 000 лева, но момичето си ги заслужаваше, отдавна го бе преценил.

Беше си свършил работата в Търново, сега вече можеше да се прибира към къщи и там да чака развръзката с Николов.

* * *

Изминаха няколко дни в напрегнато очакване и Иво реши да се разходи до районното, можеше и да чуе някакви новини.

Отиде пеш и веднага разбра, че там нещо става. Цареше необичайно раздвижване, пред входа щъкаха куп полицаи, пристигаха и заминаваха коли с включени сирени, а един бял микробус с надпис „Криминалистична лаборатория“ бе паркиран напреко пред сградата. Всичко показваше, че се е случило нещо сериозно.

Нямаше нужда да предизвиква подозрение с въпроси в собствения си град, виждаше се, че всички са настръхнали, затова отиде до У. — родното градче на полицая. Там седна на една пейка в парка и след малко, без всякакви усилия научи всички местни клюки. Някаква достолепна лелка седна до него и без дори да я е питал нещо, започна да му разказва последните новини.

— Момче, ти чу ли какво стана, днес погребаха нашия районен. С гъби се отровил, горкият, в Габрово го взеха и пак не можаха да го спасят. Говорят, че в мъките си повърнал черния дроб, представяш ли си?

Жената заговорнически се наведе към него:

— Но не беше добър човек, от мен да знаеш, спукваше майка си от бой, затова и рано се спомина, милата. Жена му и тя избяга, взе детето и се махна, но не я виня. Уж полицай, а не уважаваше хората, само за себе си живееше, но пък и него едва ли някой го е обичал. Даже се майтапят, че колегите му от ловната дружинка като научили новината банкет вдигнали, а може и истина да е. Абе лош човек ти казвам, но пък такова нещо, каквото му се случи, не пожелавам и на най-големия си враг. Представяш ли си какви болки са били?

— За кой полицай говориш, лелче, аз не съм тукашен и не ги знам?

— За Николов, чедо, Николов се казваше, Бог да го прости. Казват, че в дома му намерили много пари и разни забранени неща, не му била чиста работата. Аз го помня от малък, още тогава с приятелите си се криеха по мазетата и пушеха хашиш, явно не е бил за тази професия, защото и от училище все двойки носеше. Абе с една дума тъпичък си беше, но това вече не е важно, момчето си отиде от този свят. Види се, Господ гледа отгоре — жената се прекръсти и набожно вдигна очи към небето.

— Случват се и такива работи, госпожо, няма как да ги избегнем. Ако това, което казваш за него е вярно, нека те успокоя — когато си мъртъв, ти не знаеш, че си мъртъв, трудно е само за другите. Абсолютно същото е и когато си тъп, страдат единствено околните.

— Умно го каза, точно на място! Но друг проблем имаме ние в У. и сега без полицайчето нашето положение съвсем ще се влоши.

Иво с интерес я заслуша, какви неприятности можеше да има в това малко градче, свряно в гората?

— Виждаш ли ония отсреща — продължи жената и му кимна към група хора, скупчени в края на площада — тези джигити не са наши, миналата година придойдоха отнякъде и в началото няколко седмици всичко беше мирно и тихо. После с времето започнаха да стават все по-нагли, превзеха кръчмите в горния край и сега ако там влезе местен го спукват от бой, искат само те да се ширят. Постепенно докараха и жените си, после децата и други роднини, търсещи работа.

— Че с какво се занимават, доколкото знам тия хора не са от най-работливите?

— Гората режат, не виждаш ли оня връх отсреща как олеся? Камионите бучат денонощно, но кой им е работодател дори и кметът не знае. Николов донякъде ги респектираше, той нали бе въоръжен, но него вече го няма и предполагам, че тия съвсем ще се разгащят.

— Други поразии правят ли?

— Постоянно. Последните къщи вече по няколко пъти са обирани, даже и без кревати останаха хората. Мине, не мине и някой пропищи — я кокошките, я прасето, а на бай ти Добри наскоро и кравата изчезна. Напаст ти казвам, няма оправия!

— Значи казваш, в горния край. Те там ли живеят?

— В началото окупираха три сгради и се самонастаниха, сега вече са шест — седем и никой не взима отношение. Живеят по 20–30 човека на етаж, както е тръгнало скоро ще превземат градчето.

— Нямат ли си водач, идете и се разберете с него!

— Ей го оня, виждаш ли го, черния с мустаците! Той им е нещо като шеф, всички в очите го гледат и каквото каже, това става. Те си имат техни обичаи, подчиняват се напълно на някого, а той се грижи за интересите им.

— Лелче, съветвам те да идете при кмета, а той да подаде жалба в полицията, така е законният начин.

— Колко жалби подавахме, вече броят им забравих, но помощ никаква. В собствената си държава не смеем вечер да излезем по улиците.

— Така е, права си, но докато си траем всеки ще ни мачка, такъв ни е манталитетът. Какво да се прави, робска карма! Хайде, аз ще вървя, че много закъснях, радвам се, че се запознахме и си поговорихме.

За пет минути Иво разбра всичко, което го интересуваше, поседя още малко, стана и си взе довиждане с жената.

Всичко се бе получило според плана, сега само се надяваше той да не е сгафил и да не е оставил някакви следи. Уж бе изпипал всичко, но знаеш ли? Е, времето щеше да покаже, но поне засега място за притеснение нямаше. Още един злодей напусна този свят, отрепките, поне в неговия списък започнаха да оредяват.

Да, видно бе, че и тази задача приключи успешно, сега вече можеше да се прибира.

Вечерта бавно се отправи към гроба на дъщеря си и седна на парапета. Този път не разговаряха, но те вече се разбираха и без думи.

След час, два или три, когато той си тръгна, на надгробния камък вече имаше две нанесени черти — и вторият виновник за нейната смърт си бе получил заслуженото.