Бо Онест
Разплата ^[0] (15)

14.

На зазоряване го събудиха звуците на природата. В удобния шезлонг нощта мина неусетно, а и в сравнение с тавана на Николов тук бе много по-уютно.

Направи си кафе, облегна се на парапета и зарея поглед към гората. Дърветата леко се поклащаха от слабия ветрец, тук-таме по клоните пробягваха пъргави катерички.

Както си пиеше кафето очите му доловиха някакво движение близо до оградата, огледа се, но там нямаше нищо. Взря се по-внимателно и отново видя как една част от терена долу бавно се премести, това пък какво беше, по дяволите, да не би да халюцинираше?

В един момент му светна:

— Хей, Робинзон, разкрит си! Ако мислиш, че си невидим, се лъжеш, отдавна те усетих. Хайде, ставай и се качи при мен да се видим!

Засраменият му приятел отметна камуфлажното си наметало и се изправи, сега и по главата се бе накичил с папрати. Явно се бе надявал неусетно да се приближи до оградата и отново да покаже на гражданчето колко е ловък, но и Иво вече си го биваше, макар и късно все пак го беше забелязал.

— Вярно е, че ме разкри, но ако беше сръндак вече нямаше да си жив. И ти виждаш, че се приближих достатъчно, за да стрелям.

— Така е, прав си. И защо реши да ме посетиш по толкова оригинален начин?

— А, просто тренировка. Снощи минах наблизо и видях, че свети, викам си — чакай да го изненадам. Все пак, виж какво разстояние изминах без да ме усетиш, знаеш ли откога пълзя?

— Добре де, стига се оправдава, никой не ти отрича способностите. Хайде, качвай се, че откога не сме се виждали!

Седнаха на терасата, доволни, че пак са заедно — единият, родител с мисия, другият — отшелник, срещнал сродна душа, но и двамата еднакво отвратени от българските нрави.

Иво извади подаръците и му ги подаде.

— Виж какво ти взех от Търново! Скоро ще дойде зимата и ще ме споменаваш с добро.

Робинзон внимателно огледа нещата и очите му светнаха.

— Благодаря ти, наистина всичко ще ми е от полза, и ножа много ми харесва. Какво ще кажеш да ти върна жеста с две осолени филета?

— С удоволствие ще ги приема, долу често имам гости, а това си е рядък деликатес.

Двамата си удариха ръцете и преминаха към по-сериозен разговор.

— Добре, разказвай сега твоите неща как се развиват, но не забравяй, че си ми обещал повече подробности. Свърши ли работата?

— О да, там нямаше никакъв проблем, очистих полицая, който е покривал Искрен. Всичко мина по план, освен това се сдобих и с оръжие. Намерих една 9 милиметрова „Берета“ и патрони, а като бонус и много пари — над 120 000 лева. Тези дни ще отида някъде да пострелям с пистолета, искам да му свикна, защото в бъдеще може да се наложи и да го ползвам при някой по-труден удар.

— Зная ги „Беретите“, наред с „Хеклер и Кох“ и „Зиг Зауер“ са най-добрите. Донякъде и „Глокът“ става, но неговият ударник е скрит в него, а аз такива модели не ги обичам.

— А имаш ли си любима марка?

— Да, но ти едва ли ги знаеш. Преди години „Макаров“ разработиха един модел специално за КГБ, нарекоха го ПБ! Убий ме, но и аз не мога да ти кажа какво означават тези инициали!

— И какво толкова, „Макаров“ не се славят с особена точност?

— Така е, но ПБ е голямо изключение, като снайпер е. Обаче най-ценното му качество е, че си има вграден в цевта заглушител. Абе оръжие само за шпиони!

— Ясно, и аз бих искал да притежавам подобно бижу.

— Искаш, но ги няма. Голяма рядкост са. После братушките, по-точно Игор Стечкин създаде и един револвер, абсолютно безшумен. Нарече го ОЦ–38, навярно калибърът е такъв. Интересното при него е, че няма заглушител, а използва бутални патрони.

— Не бях чувал за такива!

— След изстрела газовете си остават в гилзата. Представи си какво огромно налягане е това! Едно бутало избутва куршума, дава му начална скорост и херметично запушва отвора на гилзата. Е, куршумът не е много бърз, дозвуков е, но за близки разстояния става. Тоя Стечкин действително умно го е замислил. Иначе е стара разработка, отпреди много години.

— Доколкото знам и автоматът „Узи“ е изобретен през 1950 година от някакъв израелец, но още е на въоръжение.

— Така си е! Чехите се опитаха да го копират с техния „Скорпион“, но не се справиха особено успешно.

— Е, копието си е копие.

— Така си е! А моите гъби как се представиха, изиграха ли успешно ролята си?

— Точно според очакванията, че и по-добре. За да няма съмнения напъхах и няколко ядливи печурки в хладилника, уж че измежду тях е имало някоя отровна. Но и криминалистите много-много няма да се ровят, ще гледат набързо да приключат разследването, защото такива улики срещу него им подхвърлих, че свят ще им се завие.

— О, бъди сигурен, че за пред обществеността ще обявят, че е било нелепа случайност, защо им е да си вадят кирливите ризи на показ?

— Тяхна си работа, нека си следват политиката! А за пистолета му може и да не са знаели, едва ли е бил регистриран, но както и да е, важното е, че работата е свършена.

— И да е бил, вече няма как да го попитат къде го е дянал.

Помълчаха малко, всеки прехвърляше възможни засечки през главата си и търсеше слаби места.

— Но ще ти споделя и друго, жал ми е за хората, които живеят там. В цялото градче са плъзнали джигити и са въвели свои порядки — мръсотия, кражби, побоища и поголовно изсичане на гората, населението се е видяло в чудо. Моята война не е с тях, но ми се струва, че хич не е справедливо някой да ти идва уж на гости, а после да те поробва. Една госпожа ми се изповяда в парка, почти плачеше жената.

— Сеч ли, и там ли започнаха, в този девствен район?

— Да, камионите денонощно извозвали трупи, но никой не знае накъде ги карат. Хората имат предположения, че към Свищов, за целулозната фабрика на някакъв богаташ. Но никой не е напълно сигурен.

— Жалко, преди години съм ходил натам, беше райско място. И него ще унищожат, като направиха с Родопите, а после ще плъзнат и в другите планини. Всички тези свлачища, наводнения, порои — природата се опитва да ни отвори очите, обаче няма кой да я чуе. Печалбарите правят пари, но губят планетата! А тези хора там, местните, не мислят ли да вземат някакви мерки?

— Ходили са и при кмета, и в полицията, че и при тартора на джигитите, но вместо да се оправя, положението се влошава.

— Как може да са толкова наивни и да търсят помощ от властите? Няма да се учудя ако част от приходите от сечта потъват точно в джобовете на кмета и на някой полицай. Ако се сплотят, за една нощ ще си решат проблемите докато още не е станало късно и ония не са ги превзели съвсем.

— Това са обикновени хора, Робинзон, не са тренирани бойци като теб.

— Ти не можеш да си представиш на какво е способен човек, когато е притиснат. Няма нужда да се спазват правила, ние тук сме свидетели точно на обратното. На Балканите, който ги спазва, го мачкат всички. Има един латински израз — „Nemo parvenit qui non legitime cervatit“, който обаче не важи за нашите географски ширини.

— Това, което каза как се превежда?

— Буквално — „Успява само онзи, който се бори по правилата“, ако не ме лъже паметта. Правила, но за всички. А иначе историята постоянно ни дава примери как шепа смелчаци, когато видят, че повече няма накъде, грабват тоягите и помитат дори собствените си правителства. Навремето Фидел Кастро със 70–80 опърпани бунтовника изгони Батиста и превзе цяла Куба.

— Да, но сега там населението умира от глад. Орат с волове, нямат права, дори телефоните са забранени.

— Затова и той ще си отиде по подобен начин. Не че е виновен за глада, липсата на стоки идва от американците, които им налагат жестоко ембарго. Политика, какво повече да ти кажа? Но нека поговорим относно У! Значи казваш, че джигитите си имат тартор? Там е разковничето, ако здраво го притиснат и го уплашат до смърт, могат да го принудят да изтегли хората си.

— И как ще стане това, с хурките и с точилките ли? Тези хорица са толкова наплашени и обезверени, че едва ли ще предприемат каквото и да било.

— Това състояние се нарича психосоматична защитна реакция, то се наблюдава при индивиди, които са загубили всякаква надежда. Организмът и мозъкът са на предела на възможностите си да приемат все негативни емоции и за да не дадат на късо, се самоизключват.

— Тогава на какво се надяваш, да стане някакво чудо ли?

— Има си начини, моето момче, пришълците са 50–60 човека, ако всички местни им скочат, ще ги прогонят. Е, ще се пролее и кръв, без това не може, но това е нищожна цена в сравнение с това, което ще последва след 2–3 години. Тогава ония вече ще са болшинство и кореняците ще трябва да се изнасят нанякъде, тормозът ще е денонощен.

Иво го слушаше внимателно, но не виждаше изход от сегашната ситуация. Остави настрана тази тема и зададе въпросът, който най-много му тежеше:

— А докога да трепя моите мишени, Робинзон, както съм ги подкарал може и още навързани с тези да изскочат? Засега знам за още двама.

— О, ще има и още как. Бъди сигурен в това, но нагоре по веригата ще става все по-трудно да се добираш до тях. Въпросът е докъде си готов да стигнеш?

— Докъдето мога, знаеш, че те имат какво да губят, аз не! Отчитам също, че всички обстоятелства са против мен, в момента само справедливостта е на моя страна. Без Дени животът ми не струва пукнат грош, на мен по ми е ценна свободата, защото, ако ми я отнемат няма да мога да продължа. В кожата си не се побирам, като знам, че детето ми е в гроба и мога да оставя някой ненаказан. Зная ги кои са, зная ги, че са виновни и е най-правилно да поема правосъдието в собствените си ръце. Доскоро беше отмъщение, но май се превърна в наказание. В момента съм като ония от „Ал-Кайда“, които не си ценят живота и се самовзривяват само за каузата. Аз обаче за разлика от тях гледам да оцелея, за да продължа, а и при моите жертви няма невинни.

— В твоя случай е по-добре да се оприличиш с пешмерга, по-правилно ще бъде!

— Тия май съм ги чувал по новините.

— Това са едни по-особени кюрдски бойци. Буквалният превод на думата пешмерга е хора, които гледат смъртта в очите.

— Добри ли са?

— Да си безстрашен невинаги означава да си добър. Иначе добре го каза, а и козовете в тази игра ги държиш ти, никой от ония не знае какво си му замислил! Единственото слабо място, което аз виждам, е, че имаш малък бюджет, а могъщ враг и ако се наложи да издирваш останалите извън нашия регион, ще ти трябват огромни средства.

— Е, нали открих на ония запасите, а това са много пари. Все пак мисля, че когато го има желанието, парите не са толкова важни.

— Тук грешиш! От опит знам, че те винаги са важни, без тях не може.

— Както и да е, при мен са налице. Но сега проблемът ми е малко по-друг. И за двамата, които ми остават, нямам никаква информация, знам само, че единият е от Габрово и пътува до Х. един път седмично да зареди с дрога дилърите и да отнесе приходите. Другият е полицай в Търново и освен името му и какво работи нямам друга информация. Никога не съм го виждал, а и не знам къде живее, ще ми отнеме много време за разузнаване и отделно, за самите операции. Чудя се дали да не потърся помощ от един приятел, защото не искам ти да се замесваш, стигат ми само съветите ти. Какво ще кажеш?

— Да приемем, че привлечеш още някой, но тоя човек трябва да е верен, а напоследък няма много такива. Какво му пречи, като чуе плановете ти да се уплаши и да отиде да те изпее? Знаеш, че верността не се купува, за да ти е лоялен някой, трябва да го убедиш, че е заложил на точния човек!

— Че няма да се уплаши съм сигурен. Този, за който ти говоря, е участвал в две войни — в Камбоджа и в бивша Югославия, все като наемник. Водил е десетки сражения и е оцелял, но е рискувал живота си постоянно.

— Ами попитай го!

— Първо трябва да го открия, че отдавна не сме се виждали, а после и да го уговоря. Последно се срещнахме на едно събиране на стария ни клас от Спортното училище преди три години, тогава ми разказа тези неща. С него още като малки само магарии правехме и никога не сме се топили. Още днес ще звънна на треньора ни за информация, той сигурно му има телефона. Но бъди спокоен, аз няма веднага да го въвеждам в подробностите. Първо ще го поканя да се видим, дори ще ви запозная, та и ти да си съставиш мнение. Какво ще кажеш?

— Добре, направи го, но искам срещата да е тук, няма нужда да научава за бърлогата ми. Първо ще го преценя и ще решим, но нека сега и аз ти предложа нещо!

— Казвай!

— Знаеш, че повече от 20 години живея сам в гората и еднообразието направо ме убива, да не говорим, че почти съм забравил да общувам с хората. Задникът ми направо хвана мазоли от седене. Искаш ли двамата с теб тези дни да се заемем и да направим едно добро дело?

— И на мен понякога ми е скучно и с удоволствие ще ти помогна. Какво имаш предвид?

— Хайде да се заемем и да отървем хората от У. от проблемите им, а така ще спрем и изсичането на последните гори. Знаеш, че това ми е болна тема. Също така съм наясно, че ние двамата не можем да променим нещата кардинално, но поне ще ги пооправим.

— Започва да ми става интересно, продължавай!

— Още като ми разказваше на какъв хал са гражданите, в главата ми назря план как можем да прогоним джигитите от там и съм убеден, че ще се получи. Щом имат тартор няма да е трудно, така ще е нужно да притиснем само един човек.

— Твърдо ли си решил да се замесиш?

— Ако камъкът се търкаля, няма как да хване мъх! Това съм аз, един камък, вечно в движение.

— Нима ще е толкова лесно?

— Предполагам, но това ще е една малка победа! И двамата знаем, че системата поощрява повсеместното унищожение на природата посредством сеч, концесии, рудодобив и какво ли още не. Това значи, че системата е погрешно конструирана, затова нека малко да я ремонтираме!

— В случая от какво ще имаме нужда?

— Ще ми трябват само някои дребни подробности за обстановката там и един стар, но по-голям транзистор.

Иво се замисли. Неговата война бе с други, джигитите по никакъв начин не бяха свързани със смъртта на дъщеря му, нито бяха сторили нещо лично на него. Но от друга страна те вършеха огромни злини и то умишлено, с ясното съзнание, че няма кой да ги спре. Той мразеше несправедливостите и след като му предлагаха да ги прекрати, не виждаше защо трябва да се дърпа.

— И вярваш, че само двамата ще се справим, така ли?

— Ако подходим умно, да! Разузнай кой е босът им и къде ходи вечер, другото остави на мен!

— А транзисторът за какво ти е?

— Е, няма да ги карам да танцуват! Той ще бъде за сплашване, като завършек на всичко, а и за да ги убедя, че не се шегувам. Те обичат да крадат, при тях това е генетично заложено, но освен това са и страхливи, затова се делят на кланове, нещо като самозащита. При тях е като в пчелен кошер, има една пчела-майка, а другите са работнички и изпълняват всичко, което тя нареди, освен това я пазят, затова й казват царица. Това е образно казано, но е факт, че джигитите почитат и се подчиняват безпрекословно на тартора си, каквото им каже го правят.

— Нямам голям транзистор, но се сещам, че пазя един касетофон, още отпреди двайсетина-трийсет години.

— И той ще свърши работа, стига да е обемист. Когато можеш ми го донеси да го подготвя, научи в коя кръчма пие вечер тарторът и ще отидем на една нощна мисия.

— Окей, ти събуди любопитството ми. Още довечера ще ти донеса касетофона, а за шефа им не се безпокой, когато бях в У. жената ми го показа. Там, в горния край на градчето има 2–3 кръчми, все в едната ще го открием.

— И така става, от теб искам само да ми го покажеш.

— Как така само да ти го покажа, няма ли по някакъв начин да ти помагам?

— Ще отидем още утре следобед, на свечеряване, но трябва да сме с кола. Щом искаш да помагаш, на теб ще възложа да оставиш касетофона в някой двор, но на такова място, че да се вижда от пътя. После ще предупредим собствениците да не го пипат, ще изчакаме да мръкне и ще започнем да обикаляме кръчмите, докато намерим боса. Тогава аз ще поема нещата в свои ръце, а ти ще ме чакаш наблизо в колата, ако имам нужда от помощ ще те извикам.

— Добре, съгласен съм, но въпреки всичко още не съм наясно как ще ги убедиш да се махнат.

— Ти за това не мисли, имай ми доверие! За малко да забравя, ще ми трябва пълен комплект нови батерии за касетофона.

— Аз не знам дори дали още работи.

— Няма да го пускаме да свири, батериите ми трябват за друго.

— Тогава още тази вечер ще дойда до пещерата с касетофона и с батериите, друго какво ще ти е нужно?

— Малко пари — 30–40 лева за джобни.

— Окей! Сега отивам да приготвя всичко и довечера ще се видим.

— Чувствам, че се въодушеви от идеята, вече нямаш търпение.

— Така е, но все още не мога да проумея как ще стане цялата работа.

— Ще видиш! Донеси каквото сме се разбрали и можем още утре следобед да действаме!

Озадачен Иво слезе в града, порови се в склада на къщата и измъкна стария си касетофон, японско „Хитачи“. Навремето беше върхът на техниката, но сега бе безвъзвратно остарял, дисковете и флашките отдавна замениха касетите.

Провери какъв размер батерии са нужни и купи един комплект „Дюрасел“, скъпи, но сигурни. Докато свърши още това-онова се свечери и той отново подкара нагоре към вилата.

Остави колата в двора и без да губи време навлезе в гората, по познатите пътеки безшумно стигна до леговището на странния си приятел. Тихо подсвирна и се мушна във входа, обитателят се бе надвесил над нещо и съсредоточено го сглобяваше.

— Донесе ли го? А, голям е, направо е идеален за целта. Дай ми и батериите, още тази нощ ще го сглобя и ако искаш утре можем да действаме. Свободен ли си следобед?

— Да, и да изскочи нещо, ще го отложа.

— Тогава около 16 часа се качи с колата на вилата да ме вземеш и ще попътуваме до У. Облечи нещо спортно и удобно, особено обувките, защото може да се наложи и да се биеш или пък да бягаш!

— Добре, всичко ще изпълня. Като съм се хванал на хорото, ще го играя докрай.

— Тогава се разбрахме, ще те чакам в 16 часа на вилата.

Иво тръгна обратно през гората, май нямаше смисъл да слиза в града и после отново да се качва. Реши да остане в селцето.

Скоро стигна до къщата си, излезе на терасата и се замисли. Какво ли е решил Робинзон, защо бе така сигурен, че ще прогони тези диваци от У? Той бе опасна личност, в това Иво се убеждаваше всеки ден, но сам човек срещу 20–30 пияни мъже нямаше шансове. И защо му беше този касетофон, да не мислеше да ги привлича с музика?

Небето напълно притъмня и той влезе вътре да си ляга, за утре трябваше да е свеж и отпочинал.

* * *

Спа непробудно и се събуди чак към 8 часа, толкова спокойно бе наоколо. Нямаше шум от коли, нямаше дори хорска глъч, чуваха се само птиците и самотния лай на съседското куче.

Разсъни се, пи кафе и излезе да тренира, до обед бе станал вир-вода, но се усещаше в страхотна форма.

Върна се, обядва и започна да цепи дърва, после вароса дръвчетата в градината. Когато стана 15.30 влезе да се изкъпе и преоблече, снощи му бяха поръчали да бъде с удобни дрехи.

Облече се, за всеки случай пъхна един бокс в джоба си и отброи 50 лева за приятеля си, а в това време дворната врата се хлопна. Ето, и самоубиецът идваше.

Заключи и слезе при колата, приятелят му го чакаше до нея с касетофона в ръка.

— Готов ли си, партньоре?

— Да, дори потренирах, за да съм във форма.

— Добре си направил, въпреки че твоята роля няма да е толкова опасна. Днес ти ще бъдеш по-скоро шофьор!

— Какви са ни плановете?

— Карай към У., а там ще пообиколим квартала, в който са се заселили пришълците!

Качиха се и той подкара пежото надолу, градчето, окупирано от джигитите не беше далеч и стигнаха бързо, още повече, е напоследък покрай Николов често му се налагаше да минава по този маршрут.

— Сега обикаляй, а аз ще гледам за подходящо място, където да оставим касетофона!

— Какво точно целиш?

— Искам да го откраднат! Това ще бъде последното предупреждение към тях, че така повече не може да продължава, хората не ги искат и е време да си ходят. В оставащата част от деня аз ще съм главното действащо лице, ти само ще ми покриваш тила.

— Щом искаш да го откраднат, знам къде да го подхвърлим. Когато идвах предния път, жената в парка сподели, че последните къщи са обирани вече по няколко пъти. Види се те са им най-лесни, ако мярнат нещо ценно пак ще опитат.

— Добре, карай натам!

— Не ме дръж в напрежение и кажи после какво ще се случи!

— Снощи до късно си играх и заредих една метална тръба с барута от два ловни патрона, а нея я затворих от двете страни с винтове. Получава се малка и сравнително маломощна бомба, защото аз още не искам да убивам никого. Наричат ги тръбни бомби и се използват за сплашване. В стената на тръбата съм пробил малка дупчица и в нея съм пъхнал две тънки жички, които се докосват. Така съм свързал електрическата верига, че ако натиснеш бутона „PLAY“ батериите подават ток, а оголените жички в тръбата правят мощна искра, достатъчна да подпали барута. Той е в затворено пространство и ще гръмне много яко, е, не толкова колкото тротил или нитроглицерин, но все пак достатъчно. Както ти казах целта е да ги уплаша и нараня, не да ги убивам. А като приключим с тази задача ще ти разкажа една подобна случка от далечното минало. Ще разбереш как един мой колега без никакво насилие успя да накаже една друга група крадливи копелета.

Докато разговаряха преминаха през цялото градче и стигнаха края му, тотално завзет от джигитите. Навсякъде висеше захабено пране, жени готвеха на огньове пред къщите, а от няколко различни места се носеше рев на бебета и оглушителна музика.

Тук нормален човек не можеше да съществува и Иво, свикнал на спокойния и тих живот в планината съжали малкото останали обитатели, които заради покъщнината си още не се бяха изнесли.

— Спри там, зад ъгъла и остави хитачито някъде в двора, но предупреди стопаните да не го докосват, не трябва да се взривява в неподходящи ръце!

Иво влезе и почука на вратата. Чака дълго, но накрая търпението му бе възнаградено, отвътре се показа уплашен възрастен мъж с малка брадвичка в ръка.

— Добър ден, г-не, идвам с мир!

— Кажете!

— Няколко човека сме решили да помогнем на градчето да се отърве от тази напаст, но за целта трябва да сложа този касетофон някъде в двора, искаме да примамим джигитите. Моля ви за съдействие, но ви предупреждавам вие в никакъв случай да не го пипате.

— Да сте ми живи и здрави, дано успеете! Оставете го на дувара, там всеки от пътя ще го види! Аз живея сам, нямам семейство и след като бяхте така любезен да ме информирате, само ще наблюдавам от прозореца. Те на мен вече всичко ми задигнаха, но такава лъскава вещ веднага ще ги привлече.

— Добре, г-не, там ще го сложа, а вие се приберете и се заключете!

Той остави касетофона на посоченото място и се върна в колата за да разкаже на приятеля си докъде са стигнали.

— Идеално, сега карай бавно по главната да огледам къде са кръчмите!

Подкараха и откриха две отворени заведения, третото беше с разбити прозорци и не работеше.

— Робинзон, виждаш ли оня исполин с мустаците пред къщата, точно той е шефът им. Като го гледам, е доста як, а и не е сам.

— Престани да съдиш за силата на един мъж по мускулите му! По принцип трудно ще разпознаеш един истински опасен човек, за да си такъв не е нужно да си като Шварценегер. Все ще измисля нещо! Само това ли са кръчмите?

— В този квартал „да“, той явно е отседнал тук и отсега запиват. Виж го какъв е грозник, а и тия с него имат все отблъскващи физиономии!

— За това имам теория и макар да не е научно доказана, предполагам, че ще ти прозвучи логично.

— Ще ми е интересно да те чуя, време имаме.

— Замислял ли си се защо джигитите имат по много деца? Нали не вярваш, че това е защото са добри родители?

— Разбира се, че не! Винаги съм подозирал, че е заради джебчийството, просията и държавните помощи.

— Има нещо вярно, но не е основното! Цялата работа е, че те каквито и пари да изкарат, ги дават за ядене и най-вече за пиене, такива неща като плащане на битови сметки тях не ги вълнуват. Ядене, пиене и веселба, навярно си забелязал, че дори някои подвижни катуни разполагат със сателитни чинии. Вечер и Лоренцо и Касандра здраво се напиват, после лягат под юргана, а алкохолът си е мощен афродизиак. Никой от тях и не помисля за предпазни средства, а някои жени и надали са чували за спирали, противозачатъчни и презервативи, така, че никой не мисли за последствията. След девет месеца Касандра ражда дете, но то е толкова увредено от алкохола в сперматозоидите на Лоренцо, че дори акушерките като го погледнат и се извръщат. По-нататък тази генетична обремененост му пречи и в умственото развитие и затова най-често повечето от тях дори не завършват училище и стават престъпници.

— То и в престъпленията хич ги няма, още на втория ден ги хващат.

— Защото ракията уврежда най-вече черния дроб и мозъка. Естествено е като нямаш мозък да допускаш груби грешки. Ще подкрепя думите си с един пример. В Индия, където също живеят джигити, но алкохолът е забранен, всички са си съвсем наред и дори икономиката им е в първата петица по най-бързо развитие в света.

— Сега като се замисля, ми се струва, че може и да си прав. Аз пък съм чел, че тази зависимост действа на клетъчно ниво. Променя клетките и те вече не могат да изпълняват нормално функциите си. Когато през целия си живот непрестанно се наливаш, няма как да си наред.

— Ако това продължи две-три поколения вече се превръща във вроден дефект и личи дори външно. При жените посиняват венците, зъбите растат накриво, а гласът мутира във фалцет, все едно постоянно се карат. А на мъжете се изкривяват физиономиите, спирта деформира лицевите мускули.

— Точно като на тия отсреща. Но според мен има и друга причина, жените им започват да раждат още като са деца. И бащата и майката първия път обикновено са под 15-годишни, а природата такива аномалии не обича. Всъщност това бързо може да се поправи, нашите закони забраняват секса с малолетни и ако държавата си вършеше работата както трябва такива баш-татковци щяха да са в Бойчиновци. Вкарай го там да я кара на чекии докато не навърши осемнайсет и ще видиш, че останалите мераклии да го топнат някъде ще се замислят!

— Така си е, при този етнос много рано разбират истината за щъркелите.

— Те се оправдават, че по техния закон можело, от векове било така.

— Това потвърждава моята теза, от дълго време са си увреждали гените. Колкото до оправданията им нека да си направят една тяхна държава като израелците и там да я карат по техните закони, сега ще спазват нашите. Те и зулусите ядат хора, но там, по Африка. Отидат ли в друга държава и се култивират.

— Това се нарича върховенство на закона, напредналите държави са безкомпромисни в това отношение.

— И затова всичко им е наред. Я почакай! Виж ги, влизат в кръчмата!

— Още по-добре, няма какво да чакаме да мръкне, че тогава и останалите ще се върнат от гората. Сега са по-малобройни и шансът да успея, е много по-голям. По-късно ще си продължим разговора!

— Ако оцелеем! Сега какво ще искаш от мен?

— Щом желаеш да помогнеш, спри колата пред заведението, но не гаси двигателя и не разрешавай на никого да влиза! Като гледам няма хора, което ще те улесни!

— Само това ли?

— То не е малко. Като не ми се пречкаш също ми помагаш.

— Добре! Нося си и бокса, ако трябва ще го използвам, но ще опазя вратата.

— Така те искам! Когато съм очи в очи с противника владея положението, но промъкне ли се някой зад мен всичко може да се случи. Те обикновено носят ножове и не се притесняват да ги използват, затова искам някой да ми пази гърба.

— Направо не виждам как ще се справиш, вътре сигурно е пълно с пияни дървосекачи.

— Това, че са пияни ми е от полза! Ти не си ли спомняш, че навремето когато пиеше не ставаше за нищо?

— Вярно е, бях като парцал.

— И те, ако са обърнали по някоя мастика ще са същите, с голямо его, но без никаква координация. Такива лесно ги манипулирам, ако няма непредвидени изненади ще ги натръшкам.

— Умирам от любопитство как ще стане, но и съм малко притеснен.

— Не се бой, брани входа и гледай някой да не влезе, а аз ще се оправя с присъстващите!

Иво спря досами вратата, за да може през прозорците да вижда какво става вътре, а приятелят му взе парите, влезе в заведението и сред настаналата пълна тишина най-спокойно се настани на една свободна маса.

Собственикът излезе иззад тезгяха и уплашен притича до него, навярно мислеше, че този посетител се е объркал като случайно е влязъл и без да иска е допуснал непростима грешка.

— Извинете — зашепна му той — трябва да си тръгнете! Тук не е безопасно за вас!

Човекът притеснен кимна към масата зад него и сведе поглед.

Новодошлият се огледа наоколо и видя озверелите физиономии на подпийналите джигити, тарторът им нагло бе вперил погледа си в него.

— Така ли, че защо да е опасно? Както виждам тук сме само хора, няма мечки. Донесете ми, ако обичате, една голяма ракия и нещо безалкохолно, че цял ден пътувам и жаждата здраво ме мъчи!

За непосветения човек той наистина приличаше на изгубил се пътник. Гъстата му рошава коса и брадата скриваха цялото му лице, само очите дяволито святкаха, с кърпеното си елече приличаше на горянин от приказките, какъвто всъщност си и беше.

Едрият джигит заговори нещо на своите хора и те се захилиха, а в това време съдържателят му занесе ракията.

— Ха наздраве, добри хора, който от вас желае може да си поръча за моя сметка!

Той гаврътна половината от питието си и доволен въздъхна, а после отпи от безалкохолното.

Тарторът, вбесен, че някой се държи така спокойно в негово присъствие отново изръмжа нещо и двама от хората му се надигнаха и без покана седнаха при Робинзон.

Заплахата вече витаеше във въздуха и Иво едва се сдържаше да не влезе вътре и да не изведе приятеля си докато е време, но още се двоумеше и засега само наблюдаваше.

— Аркадаш, ти каза, че искаш да черпиш. Ние си имаме пиене, не щем от теб, но трябва да си платиш за престоя тук.

Наглецът го загледа, но не откри и следа от страх в очите му.

— Че аз си плащам, нали виждам на ценоразписа кое колко струва, само че цена за престой няма нанесена. Логично е да приема, че той навярно е безплатен.

— Не се ебавай с нас, ами плащай! И без това ще ти вземем парите, но по-добре да е без бой, че като те гледам едва дишаш.

Колко много се лъжеше наивникът и колко скоро щеше да разбере, че външния вид не прави човека.

— А, така не става! Или пийте или не, аз заеми не давам!

— Какви заеми, бе — другите се запревиваха от смях — то остана и лихва да искаш.

— Ако давах заеми щях да искам, разбира се, но аз не съм банка. Много сте нагли и вече се отказвам да ви черпя, можете да се върнете по столовете си, а мен оставете да си допия! Няма да е лошо и да изперете довечера дрехите си, не усещате ли, че смърдите ужасно? Вашите повлекани вкъщи не са ли чували за сапун?

— Ах, ти, тъпо човече…!

Още двама джигити се изправиха и наобиколиха масата на новодошлия, така при тартора останаха само трима.

Робинзон се направи на уплашен и като стана от мястото си започна да си бърка по джобовете, все едно че търсеше пари. Извади си ръката, но вместо банкноти стискаше къса полицейска палка като на Иво, но професионална, която с едно рязко движение на китката разтвори и удвои дължината й. Седналите натрапници не му бяха проблем и тях ги остави за накрая, започна с правия от лявата си страна.

Палката със страшна сила се вряза в черепа му и оня рухна, все едно някой му бе изключил тока. Десният получи ритник между краката, но толкова силен, че се озова върху масата и там се запревива, а от крачолите му започна да се стича пикня, примесена с нещо друго, което миришеше ужасно, по-лошо и от дрипите му. Дойде ред на двамата, които се бяха самонастанили, за четвърт секунда палката раздроби черепите и на тях и Робинзон без да губи време, с три крачки стигна до масата на боса и тримата му придружители.

Двама от тях вече бяха извадили ножовете си и с обиграни движения посегнаха към корема му, но той се дръпна и с къс удар халоса патрона им по носа, а после с наваши-гери в главата го свали от стола на пода.

— Мудар, мудар — с немощен глас промълви джигитът и се опита да се надигне, но не успя.

Нападателите се ококориха и загубиха ценно време, едва сега те започнаха да осъзнават, че срещу този човек нямаха големи шансове.

Останал сам срещу само трима той наистина се развихри, откачи каишката на палката от китката си и я запокити към най-якия с ножа, тя се заби поне на една трета в едното му око и остана да стърчи там като кола от окото на Циклопа в „Островът на Одисей“.

Оня се развряка, навярно се молеше на неговия си бог, но той едва ли го чу, защото с нищо не му помогна.

Робинзон не губи време, миг невнимание и щяха да го изкормят, затова се насочи към последните двама, които в този момент се чудеха на кой свят се намират.

Вече с голи ръце и крака ги връхлетя и Иво от своя пост се убеди, че наученото преди години в специалните сили е било на ниво. Присъстваше на изумителен, рядък за наблюдение спектакъл! Чуваха се само глухи удари и викове, а тялото на приятеля му се премяташе във въздуха в невероятни акробатични изпълнения.

След миг всичко бе свършило, в съзнание бяха само барманът, тарторът и нашият герой.

Той се наведе и повдигна един нож от земята, после погледна към ужасения собственик на заведението.

— Скрий се някъде, по-добре да не ставаш свидетел на това, което предстои!

Човечецът изтича към една врата в дъното, радостен, че се е отървал без наранявания, а Робинзон опипа острието с палеца си и клекна до ромския бос, патронът, когото всички джигити слушаха и му се подчиняваха.

— Е, налудува ли се? Нали разбираш, че си жив само защото си ми нужен!

Той с бързо движение отряза едното му ухо и го разлюля пред очите му.

— Не мисли обаче, че ще се отървеш толкова лесно, искам дълго да помниш нашата среща! Вече винаги, когато се погледнеш в огледалото и ще се сещаш за мен. Чуй сега какво ще ти кажа! Давам ти два дни срок да се изнесете всички от този град, чуваш ли ме — два дни.

Той хвана другото ухо и с острия нож отдели и него.

— Два дни, колкото са тия уши, ясен ли съм?

Сащисаният джигит не можеше да повярва какво го е сполетяло, от кръвозагубата той всеки момент щеше да припадне, а тогава мъчителят му нямаше да е сигурен, че е бил разбран правилно и дали го е убедил напълно.

— Сега ще ти резна и ташаците, тогава ще спечелиш още едно денонощие — той разряза копчетата на панталона и го хвана за чатала — и без това си толкова грозен, че повече деца не ти трябват, а и искам да съм сигурен, че си ме чул добре. Какво се кокориш? Да не мислиш, че като си пуснал тия мустаци, набъкани с трохи от вчерашното ядене, ще скриеш отвратителната си мутра от останалите?

Жертвата му вече плачеше и почти на правилен български език несвързано заговори:

— Разбрах те, ще си тръгнем! Имаш думата ми, само не прави това!

— Сигурен ли си, да не се налага някоя нощ пак да ти идвам на посещение?

— Да, да, още тази вечер ще им кажа да си събират багажа.

Кървавите вадички започнаха да образуват локва под главата му.

— Вярвам ти! Е, засега ще си останеш мъж, но дръж на мъжката си дума! И още нещо — предай на твоите хора да спрат да крадат от хората, на всички вече им писна от вас. Ако някой открадне още нещо, лошо му се пише, ще има последствия.

— Всичко разбрах, това също ще им го кажа. Пусни ме вече да си ходя, че трябва да се превържа, започна да ми се приспива!

— Радвай се, че на теб само ти се приспива, защото виж твоите главорези, част от тях никога няма да се събудят! Помни какво съм ти казал, след два дни да ви няма, защото следващия път няма да съм толкова мил!

Той го остави да се търкаля в кръвта си, влезе зад бара и на мивката изми ръцете си. После пусна току-що отрязаните уши в широка водна чаша и я напълни догоре с водка. Погледна се в огледалото, нямаше никакви наранявания, което малко го учуди. Да се справиш с осем яки мъже си беше постижение, но да останеш и без драскотина си бе направо подвиг. Погледна навън към Иво, който му сочеше надолу по улицата, явно пристигаше друга тумба жадни за алкохол джигити. Върна се при тартора, приклекна до него и отново му заговори, но оня вече губеше съзнание.

— И спрете да сечете гората, че мамицата ви ще разкатая! Създавайте нещо, градете, не може само да мислите какво да разрушите или да откраднете!

— Ясно!

— Слушай сега, стига да можеш, де! Ще откриеш ушите си в една чаша на бара, ако до час се добереш до кадърен хирург, той ще ти ги пришие отново. Помоли го да ти намести и счупения нос, тогава може отново да заприличаш на човек, стига да махнеш грозната растителност над бърните си.

Погледът му отново се насочи към колата и към помощника му, който тъкмо си слагаше бокса. Нямаше нужда да чака повече, момчето не бе така тренирано като него и можеше да пострада.

Измъкна палката си от очната ябълка на лежащия на земята мъж, който навярно вече си отиваше, но краката му още потрепваха, а ръката конвулсивно стискаше острия нож. Излезе бързо и без да губят повече време се натовариха в колата и потеглиха, точно когато първите работници нахлуха в кръчмата.

Автомобилът ускори и вече навлизаха в първия завой, чак тогава от заведението изскочиха няколко разгневени отрепки, но вече бе късно, нападателите бяха изчезнали.

— Е, Иво, видя ли как трябва да се постъпва с подобни хора, такива, които са изгубили всякаква мярка?

— Ти направо ме шашна, справи се с осем човека и дори не се задъха.

— Така си е, но не забравяй от колко години живея в гората, инстинктите ми са като на животно. Всъщност хич не беше трудно, очаквах по-ожесточена съпротива.

— Та ти не им даде шанс, направо ги размаза. И как заби палката в окото на оня, беше като на филм.

— Прави се на луд и безпомощен, отдавна научих, че е най-добре да те подценяват! Винаги гледай първо да надвиеш въоръжените и по-силните! Хилавите ги оставяй за накрая, те и без това само се пречкат на останалите!

— Ценни съвети ми даваш, но най-добре ще е да започнеш и да ме тренираш. Често сме заедно и все ще науча нещо полезно от теб.

— И това ще стане, не бързай! Сега ти залагаш на хитрост и на интелект, те също са мощни оръжия. Усъвършенствай ги, а физическата подготовка е най-лесната, нея ще я оставим за накрая.

— Значи ще се заемеш с мен?

— Щом желаеш, „да“, но ти много-много не се радвай, да не мислиш, че ще ти е лесно? Това не са ти часовете по физическо в училище, понякога ще ти се реве от болка! Ще трябва да усвоиш нови умения, хладнокръвие, а защо не и коварство?

— Мислиш, че съм мек ли? Според мен да се оплаква човек от болката е излишна глезотия.

— Нужно е да станеш безмилостен, бърз и смъртоносен! Но най-важното е да си недоверчив. Оцеляването — казват англичаните — е способността да си безкрайно подозрителен.

— Ясно ми е, че твоето ниво трудно ще го стигна, но каквото и да науча все ще ми е от полза.

— Това е така, тези уроци никога не са излишни, а и ти си се захванал с такъв контингент, че понякога ще ти се налага да се биеш. Това са хора безскрупулни и залагат на силата, а това им е и основната грешка, ако първо разсъждаваха и планираха, щяха да са много по-опасни.

— Обеща да ми разкажеш някаква стара история, в която твой познат наказал крадците по подобен начин!

— А, да! Слушай сега! В едно село, близо до Павликени, хората били вдигнали ръце от постоянните набези на една група индивиди, разчитащи единствено на престъпления, за да се изхранват. Те не били джигити обаче, а двама-трима безработни български алкохолици, съюзили се с шайка роми от тамошния цигански клан.

— В оня край безработицата наистина е голяма.

— И така да е, не това е начинът!

— Прав си, продължавай!

— Нямало дом, който да не е бил разбиван поне по няколко пъти и хорицата живеели в постоянен страх, защото не знаели кой ще е следващия.

— Не са ли оказвали някакъв отпор?

— В нашата държава законът защитава крадците, ако ги нараниш или, не дай Боже убиеш, за теб няма милост. За дребните кражби съдилищата си затварят очите, защото затворите са пълни, бюджетът за тях е минимален и всички обирджии се чувстват недосегаеми.

— Тогава как са се отървали от тези гадове?

— По най-радикалния начин! За лош късмет на тази общност, бащата на мой колега живеел в същото село и страдал от същия проблем. За последно му отмъкнали бурканите със зимнината и го оставили да се изхранва само с пенсийката си, та едва изкарал зимата, защото бил и на студено, дървата му също изчезнали една нощ. Сега пък му престояло да си свари ракията, но бил наясно, че и нея няма как да опази, защото ония шетрели и по стаите, не само в мазетата и сайвантите.

— И?

— Ами оплакал се на сина си и му споделил проблема си, като навярно и малко е попреувеличил, защото оня яко се беше ядосал. Няколко дни не беше на себе си, но после видимо се успокои и аз реших, че е открил някакво решение. Оказах се прав!

— Какво е сторил?

— Една неделя излезе от поделението и отишъл на битака. Мога само да предполагам, че е купил някаква отрова, е, не цианкалий, разбира се, но нещо по-слабо. Може стрихнин да е било, него тогава го ползваха да тровят хищниците в гората и се намираше лесно, а може и да е била обикновена отрова за плъхове. Той не се хвалеше, а и аз не питах, но каквото и да е било, имаше ефект.

— Давай, че взе да става интересно!

— На следващата неделя отскочил до селото на баща си и разпределил отровата в три половинлитрови бутилки, които донапълнил с ракия. Нещо като твоя номер с гъбите, но той е нямал време за подобни фини истории и е избрал прекия подход.

— Защо точно половинлитрови?

— За да свършат по-набързо и да се изгубят следите от отровата. Кой ти пази празни шишета, особено ако са пластмасови, обикновено те веднага отиват на боклука. Как ще вземеш после проба, ако съдът със съдържанието липсва? А и ония смучат направо от бутилката, да не мислиш, че ползват чаши, та криминалистите да изследват тях?

— Какви ти чаши, кой ще губи време за подобни превземки.

— Та напълнил бутилките, белязал ги, че баща му да не ги обърка и заедно с още 2–3 без отрова ги наредил в коридора, да са по-близо до вратата.

— Улеснил крадците, казваш!

— Дотолкова ги улеснил, че след 5–6 дни половината цигани умрели в страшни мъки, няколко ослепели, предимно жени, явно защото са им дали само по една глътка, а оцелелите напуснали селото тихомълком като насрани. Местните тарикати алкохолици също се споминали и то още в първите дни, нашият ген е по-слаб от ромския.

— А после следствието какво доказа?

— Доколкото си спомням разследване така и не се проведе, явно властите са се подвели, че метиловият алкохол е свършил тази работа. Та както виждаш, има изход от всяка ситуация стига да притежаваш някаква гордост и да не се държиш като роб.

Вече се смрачаваше и улисани в приказки те не усетиха кога стигнаха до Х., а после и до вилата.

— Аз тази вечер няма да оставам, ще спя в градската си къща. Извини ме, но имам някои ангажименти!

— Че аз не се сърдя. Изкарахме един приятен екшън-следобед, това малко ли е? Когато имаш повече време пак ела към мен, твоята компания никога не ми омръзва!

— С удоволствие, и то ще бъде съвсем скоро. Чудно ми е обаче какво ще стане с касетофона.

— Оня навярно още е в безсъзнание или на лекар, така, че няма да може да се разпореди да спрат кражбите, затова още тази вечер някое хлапе ще прескочи оградата и ще го открадне. Много лоша идея, защото първата му работа ще е да провери дали работи и ще натисне фаталното копче. Следва „БУМ“ и аз залагам най-малко на една откъсната ръка, а ако в този момент се е надвесило над него неминуемо ще има и извадени очи. Донякъде ще стане като в прабългарските закони, когато те хванат да крадеш ти отсичат ръката и аз мисля, че така е справедливо.

— Не само ти мислиш така, ако се проведе едно допитване до народа, надали някой ще е против. Щом навремето тия закони са имали ефект, значи ще са актуални и днес, жалко е само, че няма кой да ги въведе. Видно е, че само с приказки и с условни присъди не става, трябват по-сурови мерки.

— Ти нали наказваш убийците на дъщеря си по най-строгите закони. Като виждаш, че се получава, продължавай, само така можеш да ги спреш завинаги. Ние сме такъв народ, че от дума не разбираме, все трябва да се убеждаваме в нещата по трудния начин. Извини ме, че пак започнах да философствам, но това ми е болна тема, знаеш, че и аз навремето пострадах поради липса на справедливост.

— Знам, приятелю, знам! Но колелото се върти, нека бандитите да се опитват да си вършат далаверите, ние пък ще опитваме да ги спираме по нашия начин!

— Точно така, както направихме и днес. Аз и ти срещу света!

— Чакай, исках да поговорим и за нещо друго. Нали си спомняш, че вчера или оня ден реших да си намеря помощник и да го привлечем в групата. Сега вече си свършихме работата в У., какво ще кажеш да се опитам да открия моя съученик и да му предложа работа?

— Опитай, ако е свестен ще ни е само от полза!

Иво вече нямаше търпение, звънна на треньора си в Търново и след обичайните поздрави го попита:

— Тренер, много ми трябва номера на Пешо, случайно да го имаш?

— Имам го, моето момче, тук някъде е! Ето запиши го! Ние с него често се виждаме из града, знам, че преди време се разведе, но сега с какво се занимава, не съм наясно. Май преди 1–2 години се беше хванал с някаква учителка, но като се чуете ти най-добре ще разбереш. Радвам се, че се обади, не трябва да се забравяме.

Затвориха и той веднага набра номера:

— Здрасти бе, авер, къде се губиш? Иво от Х. те търси.

— О, здравей, Иво, как така се сети за мен? Мислех, че си ме забравил?

— Не се излагай, такъв чешит забравя ли се? Обаждам се, защото много искам да се видим и да поговорим. Ти как си с времето?

— Имам колкото искаш, сега съм безработен, безпаричен и живея на квартира. Като се видим ще ти разказвам какво ме сполетя. Ти ли ще дойдеш тук или аз при теб?

— Щом си свободен, ела още утре, но не ме търси в града, а се качи на вилата! Селцето е малко и лесно ще я намериш, ето ти координатите. Аз ще те чакам тук.

— Съгласен съм, утре ще се видим. Чао засега!

Иво затвори телефона и се обърна към отшелника:

— Е, чу всичко, човекът има време и е на наше разположение. Ти утре около обед ела, ще ви запозная и ще кажа, че си мой съсед. Ако прецениш, че е подходящ, ще го включим в играта.

— Разбрахме се! Сега ще тръгвам, а утре пак ще дойда.

Разделиха се, приятелят му потъна в гората, а Иво се размисли за изминалия следобед и как само един човек успя да постигне толкова много. Виж ти какъв другар си бе намерил, истинска бойна машина. За бъдещите му задачи такъв учител щеше да му е само от полза, специалните му умения бяха направо стряскащи. Днес стана свидетел как с малко хитрост този човек успя да прогони цялата орда, тероризираща градчето от години. Не бяха успели нито кметът, нито полицаите, но приятелят му набързо се подготви и доказа, че можело. Е, действията му бяха малко крайни, но срещу него не бяха деца, а здрави мъжаги с ножове. Един вид — „Каквото повикало, такова се обадило“. Сети се и за съученика си, когото очакваха утре. Какво ли му се бе случило, та да е изпаднал толкова? От друга страна погледнато, щом Пешо нямаше работа, значи разполагаше с много свободно време. На двамата в тандем щеше да е много по-лесно, стига той да се навиеше, но познавайки авантюристичния му характер Иво не се съмняваше в това.

Следващият ден бързо настъпи и около 11 часа боецът пристигна с колата си. Прегърнаха се здраво, не бяха се виждали отдавна.

— Добре дошъл, приятелче! Добре, че тренера пазеше номера ти, иначе кога ли щяхме да се видим? Как си?

— Жив съм, тук съм, какво повече?

— Ясно, не се оплакваш! Ела да ти покажа моето местенце!

Разведе го по стаите и излязоха на просторната тераса, оттам видяха Робинзон, който точно в този момент влизаше в двора.

— А, ето идва и друг мой приятел. Ще използвам случая да ви запозная, а докато още го няма ще ти кажа — много е точен. Не се подвеждай по външния му вид, такъв стил си е избрал! Наш човек е и не се притеснявай от него, говори си свободно!

— Струва ми се малко странен.

— Съвсем нормален е, със сигурност повече от нас.

Горянинът почука, влезе и като видя госта се направи на изненадан. Преди време, когато се запозна с Иво първите му слова бяха в рими, сега също не направи изключение.

„Гледам аз пред вас кола, питам се чия е тя,

после, нали съм гадател, сетих се — на твой приятел.

Ти очакваше го днес, идвам аз от интерес.“

Иво със смях го прекъсна:

— Е, пак започна с римите! Успокой се, наш човек е!

Обърна се към госта:

— Когато се срещнахме за пръв път сума ти време рецитира, после ми каза, че така опознава хората. Така беше, нали Робинзон?

— „Моля те, не му разказвай, той и сам ще разбере,

че приятелите верни, трябва да си подбере!“

Насочи се към новодошлия, протегна ръка и се представи:

— Ха здрасти, от нашия домакин човек не може да си покаже талантите, пресича ме в най-лиричните моменти. Както го чу, нарекъл ме е Робинзон, така и ще се представя. А ти как се казваш?

— Викат ми Командо, а името ми е Пешо. Него вече и аз почти съм го забравил, нека си остане така. Но Командо и Робинзон се допълват чудесно, като Батман и Робин. Трябва да вкараме и Иво в отбора с някакъв прякор.

Тримата си пасваха чудесно. Щом майтапите тръгнаха още от началото, значи всичко беше наред.

Поговориха, посмяха се и преминаха на по-лични теми. Домакинът им набързо разказа на съученика си какви нещастия му се бяха струпали през последните години — за смъртта на дъщеря си, как напълно се бе предал, за осъзнаването и за бавното си възстановяване. Каза му как се е запознал с Робинзон и че двамата са станали близки приятели. После го заразпитва за неговия живот.

— Какво да ви кажа, приятели, моята история е като турски сериал, но с нещастен край.

— Е, не бъди толкова мелодраматичен!

— На събирането на класа — той погледна Иво — не можахме много да си поговорим, а и от тогава много неща се промениха. Знаеш, че преди години ходих да се бия в Камбоджа, изкарах известно време там и се върнах с бая парици. Разбира се, не всички бяха от заплати, но тогава кой ти гледаше. Освен в Камбоджа прескачахме и до Лаос, дори до Виетнам, деребействахме и въртяхме далавери с местните велможи. Повярвайте ми, по едно време не можехме да си преброим донгите. Като се наскитах се прибрах в Търново при баща ми, но не ми се живееше в неговото жилище, та си купих и аз един апартамент на „Пишмана“, знаеш го, новия квартал. Поживях, повъртях се из България, но все не ме свърташе и когато възникна конфликта в Югославия, отидох и се записах да се бия на страната на сърбите. Плащаха по 100 немски марки на ден, като прибавиш и плячкосването, разбираш за какви пари говорим.

— Доколкото си спомням една марка тогава се равняваше на един наш лев.

— Точно така, но тогава левът беше силен, хлябът струваше 30–40 стотинки, а олиото — 70. Та така, вървеше ми около 12–13 месеца, но една нощ албанците ни сгащиха в някакво селско училище и в битката повечето ми приятели загинаха. Аз оцелях, но с ранен крак и от този момент за мене войната и рисковете приключиха. След малко ще продължа с разказа си, но първо искам да вметна, че сърбите нямат грешка, не са като нашите, които все гледат да те прецакат. Въпреки че повече не им бях нужен, ме настаниха в една болница и ме лекуваха докрай, а всяка вечер един майор идваше при мен и ми носеше уговорените сто марки, нищо, че вече не воювах.

След лечението натъпках валутата в един пояс на кръста и се прибрах насам. Като спомен си донесох някои дреболии и един немски пистолет, но много ценен, още от времето на Хитлер.

— С какво се захвана в България?

— В Търново, за да вложа някъде парите, купих още едно жилище, дори се ожених, но не се разбирахме с благоверната и набързо се разведох. След това станах бодигард на един богаташ от Варна, готин пич, винаги ще го помня с добро. Бизнесът му беше в Русия, така, че 2–3 години бях там с него, но по едно време съпругата му пристигна, започна да се меси в делата му и развали и нашето приятелство. После пък бях арматурист в Германия, строихме един от стадионите за Олимпиадата, а знаете, че немците плащат много добре, особено когато гонят срокове.

Разказвам ви всичко това, приятели, за да разберете с колко пари съм разполагал, навсякъде доходите ми поне по нашите стандарти бяха огромни. Когато окончателно се прибрах в България освен двата апартамента вече имах и около 100 000 евро кеш. Сложих ги на сметка и си живеех живота, но сам вече не ми се седеше. Някъде бях прочел изключително глупавата сентенция на някакъв известен за времето си ерудит, който бе стигнал до заключението, че е по-добре да имаш нещастна любов, отколкото никаква. И досега проклинам деня, в който се запознах с една учителка по английски, тя преподаваше в Търново, а родом е от Z., едно село на 30 километра от града. Беше с две деца, а съпругът й рано-рано бе починал, горкият и дори само от този факт още тогава трябваше да ми светне лампичката. За съжаление, когато си влюбен не си особено внимателен и допускаш грешки, така сторих и аз. Събрахме се и заживяхме заедно, гледах си я като принцеса, защото знаех, че вечер като се прибера някой ме чака вкъщи и ще има с кой да поговоря.

Нещата тръгнаха добре, дори баща ми я хареса. След време, когато той почина реших да продам неговия апартамент и с парите да стегна селската й къща в Z., да се преместим там и да заживеем на спокойствие. Аз имах кола, купих и на нея, а 30-те километра, които се налагаше да изминаваме след работа са нищо. Съвместният ни живот наистина вървеше добре и започнах да правя генерални грешки — единия от моите апартаменти подарих на сина й, а другия — на дъщерята, и двамата от първия й брак. Купих им и по един автомобил, да ме споменават с добро, а и като нейни деца смятах за редно да ги приемам като свои. После, за капак, й направих пълномощно за достъп до моята сметка с валутата, умно, нали? Но нали ви казах, живеехме заедно, обичах я и за мене това си бе в реда на нещата.

— Командо, животът по бойните полета не те ли научи, че не бива да се доверяваш на никого?

— Мислех си, че ме е научил, но съм се самозалъгвал.

— И какво се случи по-нататък?

— Всичко си вървеше постарому, докато един ден тя хънта-мънта ми призна, че е срещнала друг и е влюбена. Този вариант не го бях и помислял, тя не е хубава, освен това е и дебела, мърморица е, абе типична селянка. Не го казвам, защото вече не е моя, просто такава е истината. Съобщи ми, че иска да се разделим, твърдо е решила да започне нов живот и аз след известно време осъзнах, че тя е сериозна и всичко между нас е приключило. Очаквах, че поне ще ми остави единия етаж от къщата за да има къде да живея, все пак юридически бях станал бездомен когато доброволно й бях прехвърлил всичко. Все още бе зимен сезон, тя не ме гонеше и таях някакви надежди, че няма да остана на улицата.

Един ден отидох да изтегля малко пари и все едно ме улучи втори албански куршум, установих, че вече нямам и никакви спестявания, тя бе изпразнила цялата сметка. Прибрах се унил на село, това беше явен пример за пладнешки обир, но нищо не можех да направя, за съжаление всичко бе законно. Няколко дни не бях на себе си, пълна безизходица. После дойде и окончателният удар, който направо ме съсипа.

— Че още ли има?

— Нали ви казах за пистолета антика, споменът ми от войната в Югославия, той наистина бе много ценен — с немския кръст, орела и надпис „Гестапо“ на дръжката. Моята любима, която толкова много ме „обичаше“ когато й подарявах коли и апартаменти и ми харчеше парите, написала донос до полицията, че не искам да се изнасям от къщата й и я заплашвам да я убия с пистолета, който държа еди-къде си. Страхотен сценарий, признавам й. Дойдоха, намериха го където тя беше посочила, осъдиха ме набързо и влязох в затвора за три месеца, тъй като си признах и честно обясних всичко, иначе можеше да полежа и повече.

Сега съм бездомен и живея на квартира, но по-лошото е, че не мога да си намеря работа с тази присъда. От нея ни вест, ни кост, очаквах някаква дори малка компенсация, поне да си стъпя на краката, но не би. Уж учителка, а се оказа една напарфюмирана змия.

Оттогава повече не съм я виждал. Когато излязох от затвора изпратих по един имейл до децата й за малко финансова помощ и знаете ли какво ми отговориха? Синът й ми писа, ако искам да го съдя, но пари от него няма да видя, а на дъщерята отговорът беше — „имал си, дал си“! Каквато майката, такива и децата, какво да ги правиш? Мисля си обаче, че и аз съм виновен и в живота все не ми върви, понеже преди години извърших голям грях. Навремето в Ангкор Ват убих едно камбоджанче, има-няма десетгодишно, тъй като се бе запътило към нашия лагер в джунглата цялото опасано с взрив. Старейшините бяха му сложили пояса на смъртта с цел да влезе при нас и когато ни доближи да го взривят от разстояние. Отзад един кхмер дебнеше за подходящия момент с дистанционното, първо освитках него, после и хлапето. Нямах избор, разбирате ли, аз бях със снайпера и от мен зависеше живота на всички. Сега, след толкова години може Съдбата да ми го връща, но пък тогава трябваше някак да защитя останалите от екипа.

— То е било предварително обречено от своите, ти не носиш отговорност за смъртта му. Нима ако го бяха взривили щеше да оцелее?

— Абе, Командо, ти направо си за вестник „Лична драма“, там ще разплачеш аудиторията. Тая наистина ти е разказала играта. Така ли ще оставиш нещата, не планираш ли отмъщение?

— А какво да правя? Кварталният в селото ме посъветва да не я закачам, а от съда ми забраниха дори да я доближавам, само нещо да й се случи и първо мен ще потърсят. Преди да стана и аз потърпевш се възмущавах, когато някоя я потрошаваха от бой или я заливаха с киселина, но сега ми се отвориха очите. Смятай какво зло трябва да са сторили тези жени на някого, за да се реши той на такава постъпка. Толкова време изкарахме заедно и в добро и в лошо и как поне малко не ме съжали? Представям си и как е тормозила бившия си съпруг, за да е умрял на тази възраст. Но стига вече сме говорили за нея, всичко мина и замина, кажете вие как я карате! В края на краищата не съм дошъл дотук, за да се отдавам на спомени!

— Приятелю, направо не мога да повярвам, че си постъпил толкова наивно. Още в училище коефициентът ти на интелигентност не се побираше в скалата, а сега, вече зрял си допуснал такава грешка.

Робинзон също се обади:

— За вдовиците знам едно, те са или опечалени, или облекчени. Твоята даскалица определено е от втория тип, явно преминалите през живота й мъже много-много не й липсват. А ти, Иво, нищо не казваш за твоята бивша съпруга? За да е бивша явно не всичко е било наред.

— И моите спомени не са добри. Преди много време се пробвах в брачната лотария и за добро или лошо загубих. Сега това не ме изненадва, опитът ме убеди, че в днешно време шансът да спечелиш в тази игра е астрономически нищожен.

— Ако ти се говори, давай!

— Бях се оженил за една софиянка, но после се оказа, че съм случил на истинска нимфоманка, едва минавах през вратите на апартамента заради огромните си рога. Не изкарахме и две години и подадох молба за развод, още повече че тя започна работа като сервитьорка в една дискотека в Студентски град и нещата тотално излязоха от контрол. Но в брака е така, единият партньор винаги обича повече и неизменно страда от това. Та това беше, напарих се и оттогава не съм повтарял.

— Има една поговорка — „Човек и добре да живее, се жени“

— Бракът е пълна отживелица, църквата го е наложила преди хиляди години, за да си пълни касичката. Така е и с кръщенетата, и с погребенията. Напълно съм убеден, че след известно време сватбата ще е само спомен, хората ще си живеят без юридическо обвързване.

Иво погледна към приятелите си и видя, че Робинзон тайно му прави знак да го последва навън.

След 2–3 минути се изправи и помоли Командо за извинение.

— Изчакай малко тук, че съседът ме вика за нещо в коридора, да видя какво се е присетил!

Двамата излязоха, затвориха вратата и се спогледаха. Приятелят му тихо каза:

— Наше момче е, взимай го в отбора! Печата на военната подготовка отдалеч му личи. Сто процента е надвил смъртта на няколко пъти и ще ни е от голяма полза. За досегашните си удари не му разказвай с подробности, само спомени, че си отмъстил. Той е авантюрист, освен това е в безизходица и ще се съгласи да помага. Няма и допълнителен багаж като съпруга и родители. Приюти го при теб, финансирай го за първо време и нещата ще се получат.

— Значи го хареса?

— Няма нужда да защитавам докторат по психология, за да го преценя. Инстинктите му са като на хищник, при това интелигентен хищник. Моят съвет е да му се довериш, пострадал е и от полицията, и от съда, след тия съдбовни удари не вярвам да тръгне да доносничи. Абсолютно bone fide!

— За какво фиде говориш?

— Определено не такова за супа! От латински е, означава искрен, с честни намерения. Не успях да го улича и в лъжа, поне веднъж да се беше объркал щеше да олекне в очите ми, но при него всичко се подрежда.

— Лъжите са като дървениците, усетиш ли една, неминуемо има и други.

— Точно така, разказът му е твърде невероятен, за да е измислица.

— Казват, че решението да се довериш на някого е едно от най-трудните. По принцип най-добрите лъжи не се различават много от истината.

— За мен хорските характери са като разтворена книга, Иво, трудно ще ме подведе някой! Опитът ми с отрепките ме е оформил като детектор на лъжата. Хайде, ще влезем вътре и от теб зависи да го привлечеш на своя страна, но пак ти казвам, това е твоят човек. Отнемал е човешки животи, наскитал се е по света и тъй като се чувства прецакан от системата, ще прегърне каузата. Видът му говори сам за себе си и сякаш казва — не ме закачай! Тези, които нямат семейство, тачат приятелството. Той търси справедливост и в наше лице ще я намери.

Върнаха се при войника и Иво изрече трите най-решаващи думи, които щяха да бележат живота им за дълго време напред:

— ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ!

Командо се ухили, той още вчера бе усетил, че съученикът му не му се бе обадил само за да го попита как я кара.

— Слушам те с най-голямото си внимание.

— Виж, мой човек, както виждам стигнал си дъното. Аз имам решение на твоите проблеми и ще ти направя предложение. Не се изненадвай от думите ми, макар че ще ти се сторят невероятни, всичко е чиста истина!

— Не се и съмнявам!

— Ние с Робинзон от известно време наказваме лоши хора, засега основно тези, които са спомогнали за смъртта на дъщеря ми. Много сме добри, още нямаме засечки. Ще ми простиш, че в самото начало не те информирах за тази наша дейност, но сам разбираш, че проверката е най-висшата форма на доверие. Както и да е, както виждаш, ти премина изпита и затова си позволявам да споделя тези работи с теб. Като те слушам, и ти не си видял добро от живота, рискувал си постоянно, а сега нямаш нищо.

— Тук си абсолютно прав!

— Ако желаеш, присъедини се към нас, ще се настаниш тук на вилата и тримата ще продължим започнатото.

— Ти сериозно ли говориш?

— Точно сега съм по-сериозен от всякога. От опит се уверих, че падат и неочаквани пари, така, че нищо няма да ти липсва.

— Моят принцип е, че важните неща се правят безплатно.

— Е, все пак трябва и да се яде, принципите не можеш да ги сготвиш! А и има един лаф, че големите войни се водят с големи пари. Хубаво си помисли и тогава ми дай отговор, но веднага искам да те предупредя, че това, с което сме се захванали е много опасно. Нагазили сме в дълбоки води, защото са замесени големи хора, дори служители на закона и играят яки пачки.

— Чувал съм, че войната и наркотиците са най-лесния начин да забогатееш. Ако изключим фармацевтичната промишленост, разбира се!

— А аз гледам всячески да им преча в това, което адски ги изнервя. Уловят ли властите някаква закономерност при нашите действия или ако се издъним по друг начин и ни усетят, ще ни погнат и мога да те уверя, че ако ни хванат, дори няма да ни изслушат. Ти не си страхливец, но беше мой дълг да те предупредя.

— Някои хора, когато става дума за печалби наистина не подбират средствата. С едни и същи пари купуват и куршумите, и ковчезите!

— Умно го каза! Е, какво решаваш?

Командо ги загледа сякаш очакваше, че се шегуват, но видя само сериозните им лица. Разбра, че е чул самата истина и се усмихна:

— Разбирам, че докато съм се скитал насам-натам, ти си се занимавал с всякакви високорискови дейности.

— Може и така да се каже!

— Какво има да му мисля, бройте и моя милост, та аз съм мечтал за нещо такова, момчета! Животът не се отнесе справедливо към мен, какво мога още да загубя? Осигурявате ми подслон, приятелство и ще раздаваме правосъдие, какво да искам повече? Та аз и досега все съм рискувал, но за пари, вече поне ще имам кауза. Многократно съм виждал как умират хора и срещите със Смъртта вече не ме плашат. Казвам твърдо ДА. Но ми е интересно вие как сте решили да се захванете с такива работи?

— Когато дъщеря ми си отиде, няколко месеца живях по инерция. Втъвах все по-дълбоко в собственото си самосъжаление, докато веднъж на гроба й не ми просветна. Какво правех аз, по дяволите, така ли щях да оставя нещата? Стегнах се, съставих план и започнах да го следвам, като се стремях да остана анонимен, все пак не участвах в състезание по популярност. Подгоних ги! За съжаление мога да ги докопвам един по един, нямам ресурс за по-сериозни действия.

— Според мен е било логично тези хора да понесат своята отговорност. От полицията не потърсиха ли виновниците за смъртта й?

— Хубава теория, но…! Никой не се и опита, нито полиция, нито прокуратура. Наситих се да чакам правоприлагащите органи да си свършат работата и се задействах, все пак ми бяха отнели единственото същество, което обичах. А си припомних и един израз на великия Гарибалди, който сякаш бе създаден специално за мен.

— Ще го споделиш ли и с нас?

— Защо не? Цитирам го по памет: „Да се роди, да живее, да яде, да пие и накрая да умре може и насекомото.“ Е, аз насекомо ли съм, та да се примиря с огромната загуба и да продължа да живуркам? Освен това се бях пропил и почти не се хранех. Абе това определено бе най-кошмарният период от живота ми, отивах си и то безславно!

— Ако питаш мен, добре си постъпил като си тръгнал след тях. Някакво правосъдие е по-добро от никакво. И казваш, че напълно спря пиенето?

— От раз! Въпрос на личен избор, реших, че няма нужда да търся утеха в бутилката. От последното ми питие ме дели почти година.

— Така си беше — намеси се и горянинът — когато преди време дойде да ми се изповяда, приличаше на човек в последен стадий на нелечим рак. Беше попаднал в ада! Не бях го виждал само от една година, а едва го познах. Сега обаче е друг човек, дори понякога се усмихва, макар и все още резервирано. Но това му е хубавото на живота, той винаги ти дава по няколко шанса, от теб остава само да се възползваш.

Иво кимна, но само от благоприличие, той знаеше, че тези думи не биха могли да бъдат по-далеч от истината. Надали някога щеше да се засмее отново! Очите му бяха видели най-лошото, което животът можеше да предложи.

Робинзон изгледа продължително Командо и рече:

— Но искам да те предупредя нещо. Не се замесвай с дрога, дори не я помирисвай! И двамата със съученика ти обичаме наркотиците долу-горе колкото мангустата обича змиите!

— Тук нямаме проблем, и аз ги ненавиждам. Там където се сражавах се убедих как действа и най-слабата дрога върху съзнанието на човека. Наричах ги „щастливите смъртници“, защото умираха с усмивка на лицето.

— Обаче умираха, а ти все още си жив.

— Точно това искам да кажа. Но нека повече не говорим по този въпрос, а да се върнем на темата! Значи и двамата сме пострадали заради други хора, животът ни се е сринал от намесата на външни фактори.

— То обикновено така става, но сега поне оказваме отпор. Добре дошъл в тайната ни групичка!

Тримата се спогледаха съучастнически, поговориха още малко и Робинзон стана да си ходи.

— Хайде, момчета, аз ще тръгвам, а вие си спомнете отминалите ученически години! Днес взехме важно решение! Утре сутринта ще дойда, че съм обещал на Иво малко мезе и тогава ще продължим разговора. Но помнете едно, животът е даден, за да се живее! Постарайте се да не го забравяте!

Той замина, а двамата съученици останаха на терасата, отново се бяха намерили, пак щяха да са заедно както едно време.

Припомняха си стари случки до късно, смяха се на детските си лудории, после легнаха да спят. Командо вече имаше дом, Иво си намери помощник, а Робинзон, без още да го знае, се сдоби с двама съвестни и нахъсани ученици.