Бо Онест
Разплата ^[0] (12)

11.

Минаха две денонощия в планиране, всяко действие внимателно се обмисляше и се приемаше или отхвърляше.

Съществуваха много неизвестни, защото Иво все още не знаеше графика на придвижване и навиците на новата си цел. Бе решил номер 2 да бъде Николов, корумпираното ченге от полицията в неговия град. Струваше му се лесна мишена, живееше и работеше най-близо, ако това да вземаш подкупи и да покриваш дилърите можеше да се смята за работа. Знаеше, че едно такова убийство ще разбуни духовете и не искаше излишно да рискува, нужно бе така да го изпипа, че да изглежда като перфектен нещастен случай. Трябваше и да го дискредитира максимално, защото надали някой знаеше наистина с какво се занимава извън работно време този ренегат. После наивниците не биваше да мислят, че от този свят си е заминал един ангел, налагаше се да им помогне по някакъв начин да научат истината. Когато слезеше в Х. искаше няколко дни да го следи неотлъчно, за да разбере програмата му, добре бе също да огледа къщата и двора, където той живееше. От Искрен знаеше адреса, а градчето, в което Николов имаше къща и всяка вечер се прибираше да преспива бе много близо до Х.

Това, че не обитаваха едно населено място бе предимство за Иво, защото там по-малко хора го познаваха, ако решеше да го удари в У. нещата се улесняваха. Иначе в общи линии бе измислил как ще стане работата, поне теоретично, другото не зависеше само от него.

Сега се налагаше да слезе в града, да отдели няколко дни за разузнаване и когато изчисти подробностите окончателно, да се върне за отровата.

Преспа за последно и на сутринта потегли надолу, за да започне следенето.

Наближаваше къщата си, когато на един балкон забеляза решение на част от проблемите, които включваха и каква дегизировка да избере. На втория етаж на съседна кооперация висяха да съхнат и направо плачеха да бъдат откраднати изпраните дрехи на служител от „Енерго-Про“ — фирмата, отговаряща за разпространението на електричеството в града. Ако облечеше якето и отидеше на разузнаване с него, можеше да заблуди любопитните съседи на Николов, молеше се прането да остане там и нощес, та да го задигне.

Прибра се и използва останалата част от деня за подготовка, извади отново очилата, избърса ги, а две найлонови пликчета напълни с памук. Когато си ги пъхнеше в устата, физиономията му коренно се променяше, а сложеше ли очилата и сам не можеше да се познае. Приготви и една къса стълба, защото униформата бе високо и едва тогава прецени, че напълно е готов.

Около 17 часа паркира колата пред сградата на полицейското управление и зачака. Бинокъл не ползваше, всичко се случваше пред очите му.

След около половин час служителите един по един започнаха да излизат и нямаше как да не му направи лошо впечатление наднорменото тегло на почти всички, работещи там. С изключение на следователя и един познат дознател, полицаите изглеждаха като Джаба от „Междузвездни войни“. Мъж под 120 килограма не се виждаше, повечето бяха дори значително по-тежки, а и съвсем не бяха високи. Краката им едва ги държаха и те смешно се клатушкаха по пътя към автомобилите си, преодолявайки разстоянието с мудността на костенурки. Ако се наложеше да преследват бягайки някой престъпник, повечето сигурно щяха да получат инфаркт, а останалата част въобще нямаше да могат и да се затичат. Той винаги бе мислил, че за да упражняваш тази професия трябва да си в някакви норми, и на ръст, и на тегло, в повечето други държави това правило се спазваше.

Също така, поне по държавен стандарт се изискваше работещите в полицията да притежават определен коефициент на интелигентност, та да се ориентират и да реагират адекватно в по-сложни ситуации. Тук явно такива неща не важаха, интелектуалното ниво на повечето служители бе толкова плитко, че и пеперуда не би могла да се удави в него. Видно бе, че и в тази институция шуробаджанащината се бе настанила трайно. Наскоро, докато шофираше го спряха за проверка две от новите момчета, бяха на служба от миналата година и поне на външен вид изглеждаха наред, но още на третата минута развалиха доброто първоначално впечатление. И двамата присвиваха очи и сричаха текста в застрахователната полица, а когато прочитаха нещо наум несъзнателно мърдаха устните си, сякаш това за тях беше задача с изключителна трудност. Това упражнение продължи сякаш цяла вечност. Лицата им се гърчеха в умствено усилие като на пациенти с ментални проблеми, преживящи обяда си. Още преди години един негов преподавател в Спортната академия, професор по биомеханика, ги учеше, че хората, които, когато четат наум си движат устните са сериозно изостанали в развитието си и се майтапеше, че стават само за пастири, та тогава, докато наблюдаваше тези представители на човешкия вид Иво бе склонен да му повярва.

Всъщност защо се ядосваше, предвид нещата, с които сега се занимаваше, тази тяхна обездвиженост и нисък интелект напълно го устройваше. Ако и при психотестовете, а и на стрелбището бяха минали метър, работата му безкрайно се улесняваше, такива хора трудно биха могли да го спрат.

Без да иска в съзнанието му се появиха кадри от „Нешънъл Джиографик“ където преяла антилопа безуспешно опитваше да избяга на елегантен гепард и без да иска той се усмихна на сравнението.

След малко и Николов излезе, говореше си с поредния едрокалибрен колега, чийто свински врат преливаше над яката. Това не стигаше, ами оня, макар слънцето да се бе скрило, бе надянал и някакви смешни тъмни очилца, чиито дръжки странно как още не се бяха разчекнали.

На паркинга се разделиха, корумпираното ченге се поогледа и тръгна към колата си. Същият стандарт като другите, и този едва ли някога щеше да попадне на корицата на модно списание.

Полицаят си отключи, качи се и потегли, а Иво с малка дистанция го последва.

Пътуваха най-много двайсетина минути, двата града бяха съвсем близко един до друг, а и по пътя нямаше интензивно движение.

Когато навлязоха в У. бащата на Дени стана по-внимателен, вече го следваше отдалеч и когато ченгето даде мигач и спря пред къщата си, погледна адреса — убеди се, че е точно както му го бе продиктувал Искрен в последните минути от живота си. Къщата на ченгето не се отличаваше от общата картина, в цялото градче витаеше духът на упадъка, който личеше дори по лицата на хората.

Селище без бъдеще!

Продължи напред, изчака малко и се върна обратно, за да разгледа по-добре мястото — едноетажна постройка, изградена в малко дворче. Отзад се белееше някаква селскостопанска сграда, надяваше се и откъм нея да има втори вход за основното жилище, обикновено по този край така ги строяха. Съседските къщи граничеха с тази с дворовете си и не бяха много близо, общо взето работата можеше да се получи.

Отбеляза си още някои подробности, запамети околността и подкара обратно. По пътя се отби в един ресторант да хапне и да убие времето, трябваше да мръкне, че да може спокойно да открадне униформата.

Около 21 ч. потегли и бавно мина под блока, там с облекчение видя, че късметът беше на негова страна и още никой не бе събрал прането.

Отби се вкъщи и изчака още малко, после облече тъмен анцуг и вдигна качулката. Нарами стълбата, с бърз ход стигна до блока и я опря на него. Сериалите по телевизиите бяха в разгара си, наоколо нямаше никакви хора, затова бързо се качи, прескочи парапета, откачи якето и слезе внимателно обратно. Върна се по същия път, очаквайки да чуе викове или тропот след себе си, но всичко остана спокойно.

Вкъщи премери дрехата, беше му малко тесничка, но тъкмо щеше да изглежда по-слаб. Нагласи останалите необходими неща и с нетърпение зачака следващия ден.

Около 10 часа на другата сутрин Иво бе готов за действие. Върху работни панталони и пуловер облече якето, на кръста си закачи колан с чантичка, от която стърчаха различни инструменти. Искаше да изглежда като служител на енергото и в голяма степен го постигна.

Качи се в колата и потегли към У., след двайсетина минути шофиране пристигна, но спря далеч от къщата. Докато все още беше в колата сложи очилата и напъха подплънките в устата си, огледа внимателно наоколо, слезе и тръгна към постройката.

Преди два часа отново беше паркирал пред полицейския участък, за да се увери, че Николов ще дойде на работа и у тях ще е празно, така, че сега поне за това не се притесняваше. Стигна до адреса, не забеляза нищо необичайно и влезе в дворчето, там започна да обикаля, а в ръка държеше тетрадка и химикалка. В движение си скицираше каквото го интересуваше, но най-много се надяваше отзад да има и друга вход към етажа.

Бавно обиколи къщата като се правеше, че оглежда жиците, но по-голямо внимание отделяше и на подробностите като оградата на имота и релефа на терена. Набелязваше си удобни места за прескачане, можеше да се наложи и да бяга, та трябваше да е подготвен за всичко.

След още няколко метра най-после откри каквото търсеше, отзад имаше врата към стаите, при това незаключена и оставена полуотворена. Това много му хареса, щеше да свърши работа и изключително да го улесни при проникването вътре. Доволен, реши вече да си тръгва и излезе на улицата, където законът на Мърфи най-после се прояви и на тротоара Иво неочаквано се сблъска с една съседка, която любопитно го огледа. Нямаше начин, налагаше се да изиграе ролята си.

— Здравейте, госпожо, наблизо ли живеете? Станал е токов удар и някои от къщите нямат захранване, при вас как е?

— У дома имаме, току-що изгледах филма и тръгнах към магазина. В тази къща ли е проблемът?

— Още не знаем, ще огледаме и надолу по улицата. Всичко ще оправим, но може да се наложи тези дни пак да дойдем. Вие бъдете спокойна, щом сега имате ток, значи при вас всичко е наред. Е, довиждане, че работа ме чака!

Иво бавно тръгна към колата, гледайки нагоре към жиците, та да заблуди любопитните минувачи. За негова радост те не бяха много, в малките населени места раздвижване настъпваше чак привечер.

Качи се, огледа се за последно и подкара към Х.

Прибра се вкъщи, пусна тиха музика и се замисли. Като цяло нещата изглеждаха наред и тъй като не му се губеше повече време, реши още днес да се качи при Робинзон за отровата. Приготви едно малко бурканче от горчица, купи за него няколко тестени сладкиша и потегли.

Бързо стигна в селцето, преоблече се и навлезе в гората. Когато наближи си заподсвирква, та да го предупреди, после се огледа за някой заблуден турист или ловец и бързо влезе в пещерата.

Вътре се поздравиха и приятелят му каза:

— Иво, ако си дошъл за отровата седни и ме изчакай, до един час ще се върна. Отивам да набера гъбите, знам ги къде виреят и няма да се бавя. Ти си стой тук и си почивай!

Така и стана, Робинзон бързо свърши работата и тихо влезе, носеше торбичка с 3–4 току-що откъснати гъби. Вътре ги изсипа върху един вестник и ги наряза на дребно, после излезе през отвора и дълго ми ножа и ръцете си на поточето.

— Мисля, че с друго не съм ги докосвал, но трябва да сме внимателни, с тях шега не бива. Сега ще ги сложа да поврат един час в някакъв стар съд, защото след това и него трябва да изхвърля. Добавя се много малко вода, колкото да не загорят, останалото те ще го пуснат. Ти каква изненада си му подготвил?

Докато гъбите вряха и отровата се сгъстяваше, Иво набързо го осведоми:

— Почти всичко съм измислил и от утре ще действам. Обещавам ти, че когато свърша работата ще ти разкажа повече подробности. Планът ми е прост и затова вярвам, че ще успее. Тази вечер ще приготвя всичко необходимо, трябва да съм прецизен и нещо да не забравя, защото после, стигна ли там, нямам право на грешки. Я виж, струва ми се, че това на огъня е готово!

— Нека изчакаме още минута-две! Добре го каза, един план колкото е по-прост, толкова по-лесно се реализира.

Отшелникът отмести съдчето от пламъците малко да се охлади, после през цедка изсипа съдържанието му в бурканчето от горчица. Имаше странен мътен цвят и на Иво не му се мислеше колко е отровно.

Запечатаха здраво бурканчето, а приятелят му прибра цедката, съдчето и остатъка от гъбите в найлонов чувал, по-късно днес щеше да го зарови някъде.

— Мисля, че сме готови, моето момче, каквото поиска, направих го. Сега ти си на ход, иди и ги разбий! После ще те чакам тук да чуя как е минало. Ето ти билките за чая, които ти бях обещал, вариш около десет минути и пиеш на екс. Не прекалявай, веднъж на ден стига, а когато ги свършиш, пак ще ти дам. А сега ти желая успех!

Сбогуваха се и бащата на Деница си тръгна понесъл ценния товар.

Вече в колата, за по-сигурно уви бурканчето в голям парцал и го пъхна в найлонов плик. Потегли надолу и спря до разклона за язовичите дупки, огледа се набързо и хлътна в гората. Там внимателно се придвижи, намери белега, който бе оставил и откри скривалището. Отвори входовете и от буркана с парите извади няколко пачки с по-дребни банкноти, а от буркана с дрогата взе пет ампули с морфин и един пакет с жълтеникав прах.

Сложи всичко в найлонов плик и върна останалото на място, после заличи следите, огледа и остана доволен. Пое обратно, качи се в колата и се прибра вкъщи за последните приготовления.