Бо Онест
Разплата ^[0] (17)

16.

Прибраха се, наспаха се и на сутринта вече си пиеха кафето, когато Робинзон пристигна.

— Здравейте, момчета, всичко наред ли е? Защо ли питам, като виждам какви доволни физиономии имате. Свършихте ли задачите, за които ходихте?

— Да, проследихме го, научихме и адреса, остава само да действаме.

— Не бързайте толкова, още не сте съвсем готови. Утре ще ви проведа последното изпитание, издържите ли го — дипломирам ви. Иначе теоретично сте подготвени, поне докато спазвате инструкциите ми.

— Хей, Робинзон, знаеш ли какво е казала Агата Кристи още навремето, забелязах, че в пещерата пазиш нейни книги?

— Добре, че се бях запасил, иначе можех да полудея от скука. Та какво си запомнил от бисерите на моята любимка?

— Една много точна нейна фраза — добрите съвети почти винаги се пренебрегват.

— Права е била писателката, обикновено така се случва. Но то си е за ваша сметка, слушате ли ме, по-лесно ще постигате целите си. Сядайте сега да изясним подробностите за жената на Командо точка по точка!

— Каква жена бе, Робинзон, аз я видях и мога да те уверя, че това название абсолютно не й отива, предлагам да й викаме „съществото“. Дори и определението „мастодонт“ за нея не би било твърде пресилено.

Приятелят им се усмихна и засука мустак.

— Виж какво, Иво, с хубавелки всеки може, но през живота си един мъж трябва да опита с всякакви. Аз например на младини имах толкова грозно гадже, че плашеше хората. А беше се писала поетеса, което ме подмами да я забия, защото се надявах да е някоя с нежна и лирична душа.

— Такава ли се оказа в действителност?

— Беше всичко друго, но не и това. Но е опит в живота, добре е да си подготвен за следващите предизвикателства. Тогава, както се пее в песента — „Не си живял напразно“. Дори е за предпочитане съпругата да не е много сексапилна, защото тогава около нея винаги ще се навъртат мераклии. Жененият за красавица не може все да тича около нея и да я пази, а и не му е това работата.

— Не е като при елените, за които ни говореше, когато сформирахме групата.

— Не е, сега говорим за хората! Външността не е от съществено значение, много е по-важно дамата да е добродушна и двамата да се разбират, тогава в дома цари спокойствие. Направо не мога да им се начудя на тези мъже, които все хубавиците гонят, как така не се усещат каква грешка допускат. Какво като е красива — и тя ака, пърди, оригва се, има разстройство и така нататък. Всъщност е доказано, че и най-красивите неща, ако ги разгледаш достатъчно отблизо, се оказват грозни. Пори, косми, пърхот, пъпки и куп други природни дадености. Колкото до оная им работа — и на царицата е точно като при магарицата. А понякога и ароматът е подобен.

— Ох, спри се, че ще ми секне всякакво желание!

— И да се спра, истината е тази. Една жена, стига да е с благ характер, дори да не е чак толкова хубава, е за предпочитане, с времето партньорът й свиква с външността й и приема за даденост някои нейни видими несъвършенства. Виж, за любовниците това не важи, при тях търсим различното и техните фасони не трябва да ни изненадват, а и времето, прекарано с тях е твърде малко, за да ни отегчат или изнервят.

— Ти си бил цяла енциклопедия, бе човек! Значи ме съветваш да избягвам хубавелките?

— За дълга връзка, да! А и какво е красотата, замислял ли си се? Това просто е начинът по който е опъната кожата по лицевите кости, нищо повече. Това, така да се каже, са фабричните настройки, другото се постига с грим. Още навремето Оскар Уайлд е казал, че лицето на жената е плод на въображението й. Аз пък твърдя, че външната красота е една дреболия, с времето всяко съжителство става възможно!

— Едва ли щеше да си щастлив с поетесата!

— Нямаше да се получи! При нея с времето не успях да открия нито едно положително качество.

— Но повечето мъже, за разлика от Командо, избягват дебеланите.

— Дебеланите са такива, защото са мърляви, мързи ги да се вземат в ръце. Ти нали си виждал снимки на нацистките трудови лагери?

— Навярно говориш за Освиенцим, Аушвиц и другите подобни.

— Точно така! Кажи ми там колко дебели еврейки видя! Всичките са кожа и кости, защото бачкат от сутрин до вечер и са системно недохранвани. Откажат ли да се подчиняват, отиват в камерата. Глад и труд! Сегашният аналог е диети и фитнес, но повечето го правят отгоре-отгоре и не постигат търсения резултат. А намерят ли си съпруг, захвърлят всичко. На съвременните еви им е много по-добре да се цопнат пред телевизора и да си гледат сериалите, а после да похапнат и да легнат да спят. Как тогава да е слаба? Всъщност именно тези мързелани си остават Casta quam nemo rogawit.

— Ти пак заговори със загадки.

— На латински е, означава „девствени, защото никой не ги е поискал“. Но това е било в миналото, както виждаш външността не е спряла Командо.

— След две водки му се е видяла като манекенка.

— Така че колкото до секса, там природата ни е закодирала да тичаме като рогачи след тях, но го е сторила за продължението на рода. Хормони! Нямам обяснение, но всичко опира до едното ебане. Само че, докато мъжете изкачат да изчукат всички жени, жените подбират, те търсят само богатите. Цялата световна история ни дава примери как отношенията между мъже и жени палят войни, променят граници или свалят правителства. Например малцина знаят, че само преди двайсетина години заради любовната връзка между лидера на Албания и тогавашния държавен секретар на САЩ, грозновата дама между другото, много неща за бъдещето на Балканите се договориха в леглото под чаршафите.

— Така ли, тази клюка ми е убегнала.

— Защото правителствата се опитаха да потулят нещата. Съвсем не е клюка, това е чистата истина, но е под сурдинка. Само не съм сигурен дали беше с лидера на Албания или този на Косово, но един от двамата здравата я оправяше. Сексът беше размътил мозъците и на двамата, особено на дамата. А чисто физиологично то си е отврат работа, за чукането ти говоря. Знаеш ли как описва крал Лир влагалището на жената?

— Кажи, ти си по пиесите на Шекспир.

— Той рецитира така:

„Да, там е пъкъл, мрак и серен дим,

жарава, пламъци, разпад и смрад!“

Звучи ли ви познато?

— Имал съм и такива случаи. Но с твоите безкрайни примери ще ми докараш чувство за малоценност. Като си започнал с поемите ми е безкрайно интересно как все пак посвоему би изразил връзката между даскалицата и моя съученик?

— Лесна работа, но ми разреши и съвсем малко да плагиатствам!

— Разрешавам ти!

— Тогава ето:

„О, времена, о, нрави!

Дойде време да ебем дори и крави!“

— Браво, приятелю! Истински философ!

— Така си е, правилно си ме преценил. Но стига сме се халосвали, а внимателно ме изслушайте, знаете, че една погрешна стъпка е най-малкото затвор. Стегнете се, защото е важно за бъдещето и на тримата!

— Целите сме в слух, приятелю!

— Утре ви предстои един последен физически изпит, за който съм почти уверен, че ще се справите, а няколко дни след това потегляте на мисия. Вземете сега термометрите и да излезем извън къщата, че тук е опасно, дайте и едно бурканче!

— Защо, бе, шефе?

— Нали не мислите, че ви изпратих да обикаляте аптеките, за да ви меря температурата? След малко всичко ще ви стане ясно!

Излязоха на двора, седнаха на завет и с ножчетата за ампули започнаха да режат термометрите в най-тънката част, там където е живакът. Режеха, пречупваха стъклото и изсипваха течния метал в бурканчето.

За десетина минути бяха готови и с облекчение завинтиха капачката на напълнения до половината съд.

— Измийте си сега хубаво ръцете и хайде пак горе, че някой любопитен съсед може да ни чуе!

Качиха се и заеха местата си край масата.

— Така, преди няколко дни в общи линии ви разказах плана, но без подробности. Ето как ще стане работата. Взимате този автомобилен ключ, това е шперц, който отключва почти всички леки коли, произведени до 1990 година — той извади от джоба си едно парче метал със странна форма и го сложи между тях. Сега тези машини са вече стари, но навремето, когато аз изпълнявах задачи за правителството не беше така.

Робинзон се наведе над уредчето и посочи!

— Преди да отключите, натиснете това копче на дръжката и изчакайте малко, ако има аларма, тя автоматично ще се дезактивира.

— Започни от самото начало!

— Оттук тръгвате с един от вашите автомобили и така ще изчислите времето, че да сте в Търново по тъмно. Паркирате някъде и обикаляте между блоковете, докато откриете подходяща за този ключ кола. Когато я подкарате първата ви работа е да проверите има ли достатъчно гориво и ще бъде ли в състояние да измине стотина километра. С откраднатата кола минавате край вашата и прехвърляте багажа, за да е с вас, после потегляте към селото на… „съществото“ — той се засмя. Когато стигнете до там, първо минавате бавно край къщата, за да огледате обстановката, а после паркирате някъде по-далеч. Трябва да сте внимателни, по селата хората са много любопитни и до късно висят по прозорците. Всеки, невписващ се в обстановката ще привлича вниманието толкова, колкото баба в дискотека.

— Страхотно сравнение направи!

— Но точно! И така, Командо, „под вънкашност чужда“, но непременно със спортни дрехи и удобни маратонки слиза сам, отива до къщата, качва се на покрива и изсипва живака в комина. След толкова дървета, които ви карах да катерите това усилие ще му се стори като песен. Колко комина има сградата, Командо?

— Два са, но само единият е действащ, защото инсталирах парно отопление.

— Щом са два още по-добре, в единия изсипваш половината, в другия — останалото, тъкмо ще обхване по-голяма площ. Излишно е да ви казвам, че още отначало трябва да сте с ръкавици. После тихо слизаш, връщаш се накуцвайки до колата, та някой любопитко да не те разпознае ако те види и потегляте към Търново. Дотук ясен ли съм?

— Да, шефе! Иво в колата ли ще чака?

— В нея. Задачата ти е лесна и помагач не ти е нужен. Пак повтарям — ръкавиците и дегизировката са много важни, вече навсякъде има монтирани камери и не знаеш коя ще те запише.

— Така си е!

— Сега, преди да продължа ще ви кажа за някои от свойствата на живака. Това е един много коварен течен метал. Когато е на открито, а не например затворен в термометър, започва да се изпарява, тоест отделя живачни пари. Всичко това става много бавно, е не чак колкото радиоактивните материали, чийто полуразпад е над 10 000 години, но все пак за няколко месеца се изпарява. Едно от гадните му свойства е, че се разделя на хиляди капчици, търкаля се и прониква навсякъде — в цепките на пода, между плочките и така нататък. В нашия случай живакът ще попадне на дъното в комините, но под баджата, от която ги почистват и ще остане там дълго време, а на нас ни е нужно точно това.

— До тук всичко е лесно изпълнимо!

— След 1–2 години на хората, живеещи в тази къща започва да им окапва косата, после ще им опадат и зъбите. Вече ще са се разболели необратимо, защото парите се натрупват в костите и остават там завинаги. Спомнете си един руски дисидент, мисля, че се казваше Литвиненко, който преди години бе отровен по подобен начин, но с цезий или полоний, които са още по-опасни.

— С полоний беше, полоний 210.

— Май беше така, полоният е специалитетът на братушките. Макар че те имат далеч по-смъртоносни играчки и никога не са се притеснявали да ги използват.

— Чувал ли си някоя интересна история?

— Само слухове, но от сигурно място. Помните ли когато преди години терористи нападнаха и завзеха един театър, пълен с руски граждани? Не съм сигурен, но май беше в Москва.

— Естествено, че помним, тогава по всички световни канали предаваха как руските спецчасти атакуваха сградата.

— И навярно сте чули, че накрая всички терористи бяха избити, но заедно с тях смъртта си намериха и няколкостотин мирни граждани, обикновени зрители. Всъщност пострадаха всички в залата, защото руснаците не се поколебаха да използват едно тяхно ново откритие, от най-гадните. Те вкараха през вентилационните отвори един нервнопаралитичен газ, наречен „Новичок“ и хората вътре първо заспаха, а след това така и не се събудиха. Там властите никога не са се съобразявали с мирните жертви, за тях е по-важно да покажат на какво са способни.

— Така си е, на Политбюро едва ли му пука за обикновения човек!

— Защо, да не мислиш, че у нас е по-различно? Че някой в София милее за Пенчо и Марийка от Мало Бучино? Но нека не се отклонявам! На нас чак такива екзотични вещества не са ни нужни, въпреки че в радио заводите все още безпроблемно може да се намери Стронций–90, който предизвиква лъчева болест със стопроцентов фатален край.

— Но казваш, че и живакът не е безобиден!

— Хич даже! Живакът обикновено причинява левкемия, но при всички случаи човекът, изложен на въздействието му, накрая умира. Новото й гадже, което предполагам живее с нея, също ще пострада, ако дотогава самата тя не го е уморила.

— Жалко за наивника!

— Нека това не те натъжава, Командо, защото той също е виновен за раздялата ви, а кой го знае, може пък да се изнесе преждевременно и да оцелее. Малко по-сложно става ако тя случайно продаде къщата и новите стопани се нанесат. Тогава ще се наложи да им изпратим анонимно писмо, ще трябва да разбият комините и да насипят вътре със сяра, само така ще неутрализират действието на химикала. Въпреки че никой не обезврежда бомба, която вече е избухнала, за да не ни тежи на съвестта смъртта на невинни, те съветвам регулярно да минаваш през селото и да проверяваш за тази подробност, ние не искаме странични жертви! А сега добре си помисли ще продължиш ли с изпълнението, когато вече знаеш през какъв ад ще премине бившата ти?

— На нея каквото и да се случи, пак ще бъде малко, мислиш ли, че тя ми е желаела доброто когато ме натири от къщата, обра ме и за капак ме вкара в затвора? Ако ми кажеш, че това е постъпка на добър човек, веднага се отказвам. Та те дори съдиите за присвояване в особено големи размери дават присъди от по 20–30 години, а това си е почти до живот. Не бива да забравяме колко пари ми открадна тя, ако прибавим и апартаментите дори няма да можем да ги сметнем! А затворът, който ми издейства? Не, не! Нейното наказание вече е решено и ще действаме по твоя план, продължавай нататък, ако обичаш!

— Добре тогава. Когато свършите първата задача, карате обратно към Търново и паркирате пред жилището на Пеев, като по пътя ще се отървете от бурканчето! Недопустимо е по него да оставяте отпечатъци или ДНК, затова е най-добре от някой мост да го метнете в река Янтра.

— На бурканчето ще обърнем специално внимание! Давай нататък!

— Ще гледате да сте пред блока около 7 часа сутринта, не по-рано, защото дългото стоене на едно място предизвиква съмнения.

— И вече чакаме Пеев!

— Точно така! Сега Иво ще ти кажа как ще постъпиш с твоята мишена. Тъй като нямаме оръжие със заглушител, ще го направиш с арбалета, ненапразно те карах да тренираш толкова време с него. За да объркаме после разследващите, в случая няма да стреляш със сачма, тя води право към мен, а повярвай ми, те ще се постараят всячески да открият убиеца. Когато трупът пред теб носи значка, най-добре е да си перфектен, защото тогава се задействат всички институции, обявява се нещо като извънредно положение. Поради тази причина ще подходим нестандартно, няма нужда да ги улесняваме.

— И как ще ме посъветваш да го свърша?

— Ще заредиш единия от куршумите, които те накарах да изстреляш с „Беретата“, те са 9 милиметрови и ще паснат точно. По твоя куршум има нарези от браздите в дулото на пистолета, но още по-добре, ще помислят, че някой килър го е гръмнал заради дрогата.

— Идеално прикритие!

— Оттук ще вземеш 2–3 твои костюма на закачалки и когато спрете пред блока ще ги закачите отвътре на вратите. Арбалетът е обемист, лъкът му е като кръстачка, затова Командо ще седне отзад, та да имаш достатъчно място на предната седалка. Ще спрете колкото може по-близо до входа му или до неговата кола, с отворен прозорец към нея и ще чакате. Цели се добре и не пропускай, ще имаш време само за един изстрел!

— Абсурдно е да опитвам да заредя отново, знаеш, че не става толкова бързо!

— Един изстрел и край! Ако всичко мине по план, след това отново сменяте колите и се прибирате. Карайте по-бързо, защото когато го открият може да поставят и някоя пътна блокада, макар че не вярвам да реагират толкова навреме. Какво ще кажете, можете ли да се справите?

— Мисля, че без проблеми. Ако караме нещата по ред и точно както ни инструктира, имаме големи шансове.

— Не изникнат ли някакви непредвидени обстоятелства — намеси се и другият — всичко е напълно постижимо. Това е истинско правосъдие в действие, без адвокати и без амнистии. И двамата напълно го заслужават, прегрешенията им са непростими, така, че всички средства са позволени. Нека да го направим!

— Едно последно уточнение относно балистиката. И куршумът и сачмата са с диаметър девет милиметра, но куршумът е издължен и тежи почти двойно повече. При изстрела имай това предвид и се цели малко по-високо — два сантиметра нагоре са достатъчни.

— Разбирам те, на по-тежкия снаряд и параболата е по-голяма.

— Точно така!

Чак докато мръкна изглаждаха подробностите и оглеждаха всяка стъпка на предстоящата задача. Към полунощ вече бяха изпипали всички детайли и Робинзон си тръгна, да се подготви за тяхното последно утрешно изпитание.

* * *

На другата сутрин още нямаше 6 часа и той затропа на вратата.

— Хайде мързеливци, ставайте, пийте по чаша от вълшебната отвара и слизайте! Днес ще ви е нужна много енергия, искам да ми докажете, че сте готови за предизвикателствата, които ви предстоят.

Даде им двайсетина минути да се приготвят и всички седнаха в колата.

— Сънят и добрата почивка са най-добрите приятели на боеца, наспахте ли се добре?

— И двамата сме свежи като последните гаджета на Берлускони, а и от няколко дни не си ни скъсвал от тренировки. Кое да ни умори толкова?

— Вече сте достатъчно тренирани и все по-малко неща ще ви уморяват. Това е и целта ми. Perfer et obdura, dolor hic tibi proderit olim!

— От цялата тирада разбрах само думата болка.

— Напредваш значи! А всъщност казах: Бъди търпелив и жилав, някога тази болка може да ти бъде полезна!

— Болката я пренебрегнахме отдавна, знаеш ли откога вече не съм изпитвал това чувство?

— Обучението е точно затова!

Караше отшелникът, защото отлично познаваше терена наоколо.

Отдалечиха се на 30–35 километра по планински пътчета, виещи се през горите и водещи до отдавна изоставени и обезлюдени селца и махали.

Колата скърцаше и подскачаше, най-слабото определение за този терен бе, че е труден.

Накрая спряха на едно сечище и слязоха, а той отвори багажника и извади две раници.

— Ти, Командо, оставаш тук, а Иво ще го откарам на 2–3 километра от теб, защото на връщане искам да сте сами. Тези раници не са пълни с храна, вътре съм сложил тухли. Пристегнете ги добре, от опит знам, че докато бягате, те не трябва да се люшкат! Точно сега рани по гърбовете не са ви необходими. Ето ви по един компас, ще гледате стрелката и ще бягате точно по нея! Тя сочи на север, просто няма как да се изгубите, а ако това се случи, още по-добре. Храна и вода няма да ви давам, в гората има от всичко. Искам до довечера да се приберете на вилата, знам, че сте подготвени и затова ви казах, че това ще е последният ви изпит.

— По права линия до вилата са двайсетина километра, не повече.

— Не мислете, че е лесно, разстоянието е голямо и теренът е пресечен, а това води до дезориентация. Подценяването е първата крачка към провала! Върнете ли се навреме, вече сте в отбора на командосите. Хайде, Иво, качвай се да те отдалеча от него и тръгвайте!

Откара го на няколко километра, остави го и изчака да се скрие в гората.

После си погледна часовника, засече времето и се прибра обратно в къщата да поработи върху някои аспекти на предстоящата задача. Бе решил да сложи нова тетива на арбалета, та да не стане някой непредвиден фал точно когато не трябва.

Усещаше някакъв хлад, който нямаше нищо общо със сезона. От утре се набъркваха в нещо голямо. Вярваше в тези момчета, беше се привързал към тях и искаше да се погрижи за подробностите както навремето, когато сам изпълняваше подобни мисии. Харесваше протежетата си, те бяха от стария материал, вече не ги правеха такива! Сега бяха идеалната тройка, акъл и мускули, бе ги оформил точно както понякога мечтаеше. Беше им казал, че ще ги съсипе от тренировки и почти бе успял, но го правеше за тяхно добро.

Провери капачката на буркана с живака и го уви с мека дреха за по-сигурно, ако случайно се разлееше в колата се налагаше моментално да я бракуват. Разглоби, смаза и отново сглоби пистолета, не трябваше да ги пуска без сигурно оръжие, ако нещо тотално се прецакаше, можеше да се наложи и да стрелят. Напълни един термос с кафе, добави вътре и от своята билка.

Как му върнаха желанието за живот тези приятели, беше започнал да затъпява из пущинаците, толкова години самота. Тогава не се чувстваше така, но вече си даваше сметка колко се е заблуждавал. Сега, покрай тях, онзи пропилян период не му липсваше, а и с такава компания вече хич нямаше да скучае. Един баща на границата на лудостта, който в тази опасна игра имаше кръвен залог, скръбта му в никакъв случай не биваше да се подценява. И един боец, не знаещ що е страх! Достойни хора в свят, лишен от такива! Трябваше да ги пази като очите си, какво пречеше да са още дълго време заедно.

И какъв „Параграф 22“ се бе заформил, те бяха най-достойните пазители на човешките ценности, за тях честта и справедливостта стояха над всичко, а съществуващото статукво само чакаше да ги смачка. Държавата, на която те фактически правеха услуга, като я прочистваха от бурените, не прощаваше подобни начинания, само чакаше да се издънят и да се задейства. Страхливите магистрати, за да си измият ръцете и да не допуснат прецедент щяха да ги осъдят, ясно съзнавайки, че подсъдимите всъщност вършат тяхната работа. Защо Искрен, Николов, Пеев и стотици други не бяха в затвора, където им бе мястото, та се налагаше неговите питомци да си рискуват живота и да ги наказват? Отговорът беше ясен, кой съдия или прокурор можеше да откаже тлъстите пачки, предлагани му от задържаните? После, за да залъжат гузната си съвест щяха да осъдят някой ром за два килограма откраднато желязо и бройката излизаше, но накрая сметката винаги я плащаха простите хорица.

Жената на търновчето също не заслужаваше пощада. В началото се двоумеше да не би да са прекалено крайни, но постъпките й говореха сами за себе си. Момчето цял живот бе воювало, бе рискувало живота си за да спечели някой лев, а тя за един миг му бе отнела всичко. Ако не си пасвате разделете се, с това светът няма да свърши, но да му крадеш парите и да го пращаш в затвора изисква по-строга присъда. Дори, както спомена и Командо, в наказателния кодекс кражбата в особено големи размери се наказваше много жестоко, а можеше да се приеме, че с тези си действия тя направо го беше убила. Ако Иво случайно не му се бе обадил в онзи труден момент, кой знае сега съученикът му в коя канавка щеше да лежи. Виж, настоящият й приятел наистина щеше да го отнесе заради нея, но пък можеше и дотогава да са се разделили, тук Съдбата решаваше. По-вероятно е и той да я прецени навреме що за стока е и своевременно да се е изнесъл надалеч.

Замислен приготви и костюмите, които щяха да закачат в колата, ако беше тъмен найлон или хартия изглеждаше подозрително, с дрехите — не.

Трябваше да донесе и арбалета от пещерата, но това можеше да стане и утре. Обаче хитро го измисли с този куршум. Ако някога с това оръжие е било извършено престъпление, значи дактилоскопските следи от куршумите се пазеха в архивите, а това тотално щеше да обърка криминалистите. Още по-добре, неговите момчета трябваше да са на свобода за следващите задачи, още много мерзавци ги очакваше възмездие. Какво ли е намислил Иво, интересно къде ще удари следващия път? Както се е вманиачил на тема принципи и почтеност, няма така лесно да се откаже. Навярно ще подгони оня, който тровеше родния му град, а и май само той остана ненаказан.

Погледна си часовника, беше 17 часа и по негови изчисления войниците му вече трябваше да се връщат.

Позна, след малко портата изтрака и двамата се втурнаха в двора, явно някъде по пътя се бяха намерили и сега се прибираха заедно. Бяха по-щастливи и от деца по Коледа!

Ухилен, въпреки тежината на раницата, Командо носеше и един едър заек, който още приритваше.

— Е, шефе, вижда се, че днес ти си наред да готвиш. Погледни го този красавец, беше се оплел в едни жици и все едно нас чакаше.

Това навярно е била някоя от примките-капани на горянина, които той залагаше в гората, но момчето не беше запознато с бракониерските му способи и бе в пълно наведение.

Двамата му връчиха заека да го одере и приготви и отидоха да се къпят, а след малко весели и възбудени се настаниха на масата и зачакаха дивечът да се опече. Бяха завършили обучението си с пълно отличие — summa cum laude, както би се изразил треньорът им. Робинзон и Командо пийваха вино, а Иво се чукаше с вода, за него алкохолът бе минало. На дивана до тях бе подреден багажът им за предстоящата акция, но той можеше да почака — утре имаха почивен ден. Днес натоварването наистина беше голямо, много се изтощиха и тази вечер искаха да се отпуснат, а утре да починат. Окончателно решиха вдругиден вечерта да потеглят за Търново, дотогава времето им бе свободно и всеки можеше да върши каквото поиска.

Така премина вечерта — вино, печено зайче и сладки приказки, никакви разговори по работа. Разказваха си отминали случки от едни по-добри времена, менторът им също се отпусна и сподели за няколко акции отпреди двайсетина години, но без много подробности, защото се пошегува, че ако се задълбочи, след това трябвало да ги убие. По-късно всички се натъркаляха кой където намери, Робинзон също остана да спи на вилата, той вече се бе опил от хубавото вино и нямаше смисъл да се лута в тъмната гора, напът за леговището си.

Оставаха два пълни дни до плануваните задачи, които Иво използва, за да слезе до градската си къща. Така се бе вживял в тренировките и новия си живот, че направо се чудеше какво да прави в цивилизацията.

Изпра мръсните дрехи на всички и ги простря да съхнат, поправи някои неща из къщата, после нацепи една камара дърва за парното. Убиваше си времето, за да не мисли. Не беше наивен и знаеше, че предстои сложна задача с много неизвестни, все нещо можеше да се обърка. Но „който не рискува, не печели“, както казваше Стоичков. Мисълта за футболиста го върна назад във времето към спортните му години. Славни времена бяха, още през комунизма успя да обиколи половината свят, след промените — и останалия. Треньор в ЦСКА му беше Христо Гергов, свестен човек, но по едно време се запиля в странство и прекъснаха връзката. Къде ли са сега Вальо Атанасов, Бранко и Рангела? И тримата сякаш по един калъп се ожениха за провинциални курви, които само чакаха да сключат брак, да се разведат и да им вземат апартаментите в столицата. Каква прекрасна съдебна система, какви справедливи закони? Тренираш като луд, съсипваш си здравето, рекламираш България навсякъде по света и накрая някоя сбъркана алинея те оставя на улицата.

Случаят на Иво беше подобен, с тази разлика, че неговата съпруга беше софиянка. Иначе в националния отбор тренираше с Йорданка Донкова, Гинка Загорчева, Стефчето Костадинова, Атанас Търев и много други. Спомни си и адаша си Ивайло, арогантен и надут пич, но нямаше как да е другояче, майка му беше известна театрална прима. Сега Стефка бе на върха на спортната администрация, Търев въртеше печеливш бизнес по Пловдив, за другите четеше от време на време по вестниците. А той какъв стана, така го завъртя животът, че го превърна в един убиец. Да, силна дума наистина, но точно такъв си беше, защото определението изпълнител на присъди някак не пасваше, не показваше истинската страна на нещата. А можеше и да е по-зле, ако не се бе взел в ръце сега щеше да е завършен алкохолик, сам, без никого. Така поне си имаше двама приятели, на които можеше да разчита и кауза, в която истински вярваше.

Беше го яд само, че не може да огрее навсякъде, накъдето и да се обърнеше виждаше боклук за чистене. Достатъчно му беше един час дневно да послуша новините, само толкова му стигаше, за да се убеди, че в тази държава нищо не е наред. Най-висока смъртност при децата, най-много пушачи, най-ниска раждаемост, най-малки заплати и пенсии — все най, най! Всички страни в Европа дръпнаха здраво напред, само тук безнаказаността и корупцията съсипваха всичко. А така му се искаше поне един бюрократ от висшия ешелон да влезе в затвора, та поне малко да стресне останалите. Но как да постъпи, той не е армия, а сам човек, с другите посветени ставаха трима.

Какво ли правеха сега те горе? Командо сигурно нервничеше, това бе първата му задача, но от друга страна, като отмъстеше на даскалицата, щеше да му олекне. Парите и апартаментите нямаше да си върне, това бе сигурно, но поне щеше да получи някаква справедливост. Не може някой така да се ебава с теб и да го оставиш да му се размине. А Робинзон почти сигурно дебнеше поредното животно в храсталаците. Да живееш толкова години само с осолено месо, гъби и плодове не бе лесна работа. Искаше му се да го приюти при себе си на вилата, да го върне пак към цивилизования живот. На съученика си също бе намислил да направи подарък, може би някакъв имот, който да е само негов. Пари имаше и щеше да му предложи, но мястото трябваше да си избере самият той. Има време, сега живееха на ръба ден за ден, обаче ако оцелееха щеше приятно да ги изненада.

Ех, колко бавно течаха часовете, вече му се искаше да тръгват за Търново, а там каквото сабя покаже.

Денят най-после се изниза, настъпи другият и като взе изпраните дрехи и малко консерви Иво се качи при другите.

Поздравиха се, преговориха отново нещата и започнаха да товарят необходимият багаж. Проверяваха всичко по два пъти, уж Робинзон бе помислил за всичко, но знае ли човек.

Най-после започна да мръква, след малко можеха да потеглят.

На раздяла тримата поседнаха и менторът им взе думата:

— Момчета, вече сте част от моя отбор и ако се провалите, ще ме посрамите. Не бързайте, премисляйте добре нещата и всичко ще мине по план. Идете, потренирайте за бъдещето, уроците, които не са научени с кръв, скоро се забравят! Оставете телефоните си тук, там те няма да ви трябват, защото постоянно ще сте заедно! Живот и здраве, утре преди обед ще очаквам да се върнете. Съдбата обича смелите и ще ви закриля! В последно време не престанахте да надскачате себе си, ставахте все по-добри и за мен няма съмнение, че ще успеете. Сега ви пожелавам късмет, защото наистина ще ви е нужен! Но ценете и добрите възможности! На добър път!

— Благодарим ти, приятелю, и ние се надяваме всичко да мине както трябва. Храната в затвора не ни е по вкуса. Утре, живот и здраве ще се видим!

Двамата се качиха в колата и заминаха.

* * *

Когато влязоха в старата столица вече беше достатъчно тъмно.

Решиха да оставят техния автомобил на паркинга до автогарата, единият да остане в нея и да пази багажа, а другият да огледа наоколо за подходящ превоз. Хвърлиха ези-тура, на Иво се падна да чака, а приятелят му взе шперца и дегизиран според инструкциите, тръгна на оглед.

Не бяха минали и 20 минути и до пежото спря старо очукано фордче. Без да гасят двигателят му, прехвърлиха багажа, заключиха тяхната кола и потеглиха. Караше Командо, той бе тукашен и знаеше пътищата към селото на крадлата.

— Този шперц е голяма работа, Иво, да му се чудиш на нашия човек къде ги намира. С няколко модела опитах, всичките ги отключи, но не бяха подходящи. На първата трошка стрелката на горивото беше към нулата, втората пък не можах да я запаля. Тази е малко старичка, но отговаря на всички изисквания, а може собствениците и въобще да не я потърсят тези дни.

— Такъв си е той, пълен е с изненади. Да ти кажа дори аз понякога се учудвам докъде ли му се простират възможностите.

Носеха се в нощта, по пътя нямаше много движение и бързо стигнаха селото.

Обиколиха бавно тихите му улички, но навън нямаше жив човек, само няколко прозореца светеха.

— Ето я къщата, тази с голямата порта, виждаш ли я? Всичко тук аз съм го преустройвал и ремонтирал, затова толкова ме е яд. Виж, прозорците светят, явно има някой, но дори и още да не са заспали, това няма значение. Отзад има удобен сайвант, по него лесно ще се кача на покрива.

Отбиха на стотина метра и Командо пое по тъмната улица, бурканът с живака бе на сигурно място в джоба му, затворен с цип. Куцаше, клатеше се и добре си играеше ролята.

Стигна до двора, огледа се, подскочи и изчезна през оградата. Засега засечки нямаше.

Иво се облегна удобно в седалката и търпеливо зачака, след малко край колата залитайки мина местният пияница и несигурно се отдалечи надолу. От приятеля му ни вест, ни кост.

След половин час започна вече сериозно да се притеснява и тъкмо реши, че след десетина минути ще отиде да провери какво става, най-после в огледалото за обратно виждане го видя да се връща.

Съученикът му влезе тихо в колата, подкара я към кръстовището и чак тогава отвори уста:

— Мисля, че всичко мина добре. На първия етаж имаше гости и трябваше да съм много тих, една цигла да счупех и като нищо щяха да чуят. Горе на покрива се събух по чорапи и излях половината в действащия комин, отивам при другия и установявам, че са го затворили с каменна плоча. Дърпам, дърпам, но те я зазидали да не влиза вода при дъжд. Ударих й един лакът и тя се сцепи по средата, вижда се, че от тренировките има резултат. Излях остатъка, понагласих я пак криво-ляво и бавно се върнах по същия път. Но имаше и изненада за мен — монтирала е соларни панели, мамицата й, но поне влага добре парите ми. Затова малко се забавих, но важното е, че моята я свърших и влязох в отбора, а сега да видим как ще се представим с твоя човек.

Приятелят му гордо изпъчи гърди, при първата им съвместна акция се бе представил добре. По някое време бръкна в джоба си, извади бурканчето от живака, избърса го старателно и го изхвърли през прозореца.

Старата кола скрибуцаше и се тресеше, но гълташе километрите и скоро видяха светлините на града. Утрото бавно настъпваше и вече караха със съобразена скорост, не искаха някой ранобуден катаджия да ги спре с крадената кола.

— Помниш адреса, нали? Карай натам да огледаме!

Бавно, завой след завой приближаваха кооперацията на Пеев, време беше да се позиционират и да чакат.

Отдалеч видяха колата му паркирана на същото място и Командо спря така, че стъклото на шофьорската врата гледаше към нея, а пасажерското — към входа. После внимателно се прехвърли на задната седалка, та да не пречи. Закачи костюмите по прозорците и подаде арбалета на Иво, а той отвори прозореца и внимателно огледа периметъра, интуицията му не усети нищо нередно.

Тук не беше идеалното място, където да свършат работата, бе пълно с потенциални свидетели, а и прекалено открито, но все пак бе по-добре от шумните градски улици или в близост до местоработата му. Освен това, ако се появеше някакъв непредвиден проблем можеха да си позволят и отлагане, срокове не гонеха.

Бавно се облегна назад. Не им оставаше друго, освен да чакат, а тях ги биваше в чакането. Имаха защитата на ранния час, тогава хората бяха сънени и невнимателни. Търпението беше ключът към успеха, нали така ги учеше техният наставник. С това плаващо работно време ченгето кой знае кога щеше да излезе, но на кого му пукаше, вече бяха почти на финала.

Както винаги при подобни случаи Иво беше странно спокоен и бе изпаднал почти в хибернация, явно покровителят му отдолу също следеше какво става. Кракът му бе пъхнат в стремето за зареждане на арбалета, с две ръце държеше тетивата, а куршумът бе стиснал със зъби. Не искаше да зарежда предварително, от голямото напрежение въженцето можеше да се скъса и тогава всичко пропадаше. Е, не точно, можеше да го направи и с пистолета, но шумният изстрел щеше да събуди кварталчето.

Командо, усетил важността на момента си седеше кротко отзад и не се обаждаше, той вероятно си припомняше какво бе сторил през изминалата нощ.

Не им се наложи да чакат дълго. Видяха го да идва отдалеч, имаха предостатъчно време и всичко тръгна на забавен каданс.

Иво плавно изтегли тетивата и спусъкът меко щракна, още веднъж го изненада мощта на лъка. Сложи вече стреляния куршум в тръбата и с едно шомполче го донатика до края, а там една щипка леко го захапа. Беше готов! Към този човек не изпитваше никакви чувства, той му бе толкова далечен, колкото и първият китайски император от еди-коя си династия.

Бавно, без резки движения вдигна оръжието, а отзад шофьорът му протегна бастуна и го заби в арматурното табло да служи като опора. В това време Пеев стигна до колата, отключи я с дистанционното и отвори вратата. Беше трудна мишена, постоянно се движеше и всеки момент щеше да влезе вътре, а и ръстът му не спомагаше за прецизното прицелване. От друга страна пък забавянето бе равно на провал, успееше ли да се качи, край!

Командо усети проблема, наведе се към прозореца и силно изсвири, а види се това даде резултат. Ето я, съвършената възможност!

Полицаят изненадано вдигна глава и погледна право към смъртта си, няколко секунди остана неподвижен, но това време бе достатъчно. Иво натисна спусъка и лъкът издумка, изстрелвайки късчето олово най-малко със 150 метра в секунда.

Въпреки невероятната скорост, стрелецът, тъй като беше в „онова“ състояние където отделни подробности се отличаваха с удивителна яснота, успя да проследи целия му полет и ясно видя как то достигна целта си.

Черепът на мишената пое куршума точно между очите, чу се силно изпукване и главата отхвръкна назад. По чист късмет тялото се лашна и през отворената врата падна на седалката в новия автомобил, това благоприятно щеше да забави откриването му.

Краката му поритаха малко и след миг всичко приключи, Пеев беше мъртъв.

Командо безмълвно пое оръжието и го сложи отзад, после прескочи седалките и запали двигателя.

Бавно се изнесоха от местопрестъплението, въртенето на гуми винаги привлича внимание. По най-краткия път стигнаха до своята кола, спряха близо до нея и отново прехвърлиха багажа, за две минути приключиха. Огледаха още веднъж фордчето за оставени улики, поръсиха малко емулгатор, качиха се на тяхната машина и спокойно подкараха към сигурното си убежище.

— Е, аверче, през изминалите часове наказахме двама развалени представители на човешкия вид. Ако си се уплашил и мислиш да се отказваш, сега е моментът да кажеш, няма нужда да втъваш по-дълбоко. Това с подсвиркването и с бастуна ми хареса, искам да ти благодаря за навременната реакция, защото тоя както се беше разбързал, като нищо щях да го изпусна. Откъде ти хрумна тази необичайна идея?

— В Камбоджа проклетият им ориз ни бе дошъл до гуша и понякога ходехме на лов. Там джунглата е много гъста и трудно може да издебнеш дивеч отблизо, затова при такъв рядък случай нямаш право на грешки. Когато видиш животното и му подсвирнеш, то инстинктивно спира и имаш секунда-две да стреляш, после изчезва в гъсталака и край, оставаш гладен. Явно и хората имат този рефлекс, не можеш да блъфираш човек, който не ти обръща внимание! А на първия ти въпрос ще отговоря така: „Искрено се радвам, че ти помагам и използвам способностите си по предназначение. Ще го правим, докато можем, а и не забравяй, че вършим добро“.

— Благодаря ти!

— Кажи ми сега, ако приемем този за умрял, защото при такъв удар никой би оцелял, мислил ли си кой ще е следващия?

— Засега остана само още един, но той е по-нагоре в йерархията, знае много и затова преди да му видим сметката, трябва да го поразпитаме. Ако нищо не ни каже, нишката се прекъсва и оставаме без повече мишени, така, че задължително трябва да го принудим да говори.

— Остави това на мен, но ако имаш слаби нерви не искам да си наоколо. Гарантирам ти, че ще изпее всичко, което знае.

— Изглежда не те е грижа за чувствата му?

— Никак, но малко ме е страх ти да не се размекнеш.

— Нервите ми са като въжета, трудно може да ме разстрои скимтенето на някой трафикант. Ясно, за това вече съм спокоен, но исках да те попитам и още нещо. Знаеш, че във вилата можеш да останеш колкото желаеш, но не си ли мислил да имаш някое местенце, само твое?

— Разбира се, че искам и рано или късно и това ще стане, но не забравяй, че сега нямам пукната пара.

— Ти за средства не се притеснявай, точно затова повдигнах този въпрос. При първата отрепка попаднах на доста пари, по-късно, докато тършувах в една къща открих още повече, даже не съм ги броил, но са много. В тези наркосреди, в които се движим има много кеш, ако обмисляме добре нещата и не се дъним, ще забогатеем, дори без да го искаме. Не ми е това целта, но има много нуждаещи се, защо да не им помогнем? Аз за твоята къща и сега мога да ти помогна, ти само си избери нещо.

Командо помълча, помълча, но не се сдържа и попита:

— Кога мислиш да спреш, Иво, докъде си готов да стигнеш? Не мислиш ли, че вече преизпълни плана?

— Че кое му е забавното на спокойния живот? Ти само ми давай достоверна информация, за да не пострада някой невинен и остави другото на мен! И аз усещам, че съм развил някаква мания към тези типове, но да не би това да е укоримо? Точно в този момент мога да кажа, че работя като съдия на свободна практика, само че абсолютно безпристрастен. Е, може би присъдите ми са малко строги, но пък са справедливи. А ако стане някой фал и ме хванат, какво от това? При мен по-лошо от това не може да стане, аз и без това от дълго време живея в ада. С пари ще си осигуря сносен живот в затвора, а може и някоя амнистийка да ме хване. Знаеш, че съдебната система е мека и лесно може да се моделира.

— Е, не е зле и скулпторът да е по-богат.

— Аз разполагам със средства за въздействие, натрупах достатъчно. При теб положението е друго, въпреки че си бил здраво прецакан, животът е пред теб, а аз загубих най-ценното и вече ми е все едно. Но ти казвам, на тези гадове, които ми го причиниха ще им се стъжни. Най-хубавото в момента е, че още не се усещат какво правим и са свалили гарда. Така ги хващаме по бели гащи, а иначе охрани, жилетки — по-сложно става.

— Казваш, че животът е пред мен и навярно си прав, но точно той ме научи да не си правя твърде далечни планове. Давай сега да се прибираме и да починем, от утре ще започнем да обмисляме следващия удар!

Така и направиха!