Бо Онест
Разплата ^[0] (18)

17.

Напоследък нещата вървяха добре, дори твърде добре и Иво чак се учудваше на стопроцентовите им успехи.

След убийството на Пеев не предприемаха други сложни удари и то не защото ги бе страх или нещо подобно, бездействието им по-скоро се дължеше на това, че нямаха информация за по-големи престъпни босове. От време-навреме слизаха в Х. и респектираха някой самозабравил се дребен дилър и тъй като не бяха особено мили с подобен тип хора, скоро в градчето се възцари пълно спокойствие и престъпността, с изключение на някои дребни битови кражби спадна до нулата.

Сега дните минаваха монотонно, предимно в разговори и тренировки, а понякога Иво слизаше в града и преспиваше при някоя от трите си приятелки. Това може би противоречеше на църковните канони, но той отдавна се бе отрекъл от тях, освен това животът го бе научил, че практичността е по-важна от вечното търсене на идеалното, него така или иначе никой не можеше да го намери. Навремето, когато още бе недорасъл младеж често му се случваше да чете по списанията истории за щастливи влюбени и отначало естествено вярваше на добре съчинените думи, но после опитът го убеди, че това са само кухи фрази. Наистина, в един момент от живота си човек преминава и през оня романтичен период и за известно време се носи на крилете на любовта, но всяко начало има и край и действителността бързо връщаше наивниците на земята.

Когато се раздели с Таня, последователно, в течение на времето се запозна с Роси, Нели и Даниела и след обичайните при такива случаи срещи и преценка на характерите им, реши да инвестира времето си в тях. За по-сериозна връзка не се замисляше, така му беше добре, защото нямаше как да съчетае това което вършеше, със семейните ценности. Как да заживее с някоя за постоянно и същевременно, заради това, което вършеше с тарикатите, да отсъства по цели нощи? Всяка жена е любопитна и въпросите нямаше да закъснеят, а той мразеше да лъже.

В момента, така както се бе уредил, положението устройваше всички. И трите му харесваха по своя си оригинален начин, защото дълго ги бе подбирал, но за любов към някоя от тях не можеше да става и дума. Засега му стигаше, че винаги, когато решеше да ги посети го посрещаха с радост и плачеха, когато си тръгваше.

И трите, вече разведени, когато го срещнаха бяха поели към дъното. С бивши съпрузи-деспоти, постоянно безпаричие и ревливи и капризни деца човек трудно можеше да бъде щастлив. Сега вече децата бяха пораснали и с финансовата му подкрепа учеха по други градове, а на майките им той даде шанс за различен, по-добър живот.

След раздялата си с Таня — майката на Деница, а и след тежкия развод в София, за него бе ясно, че няма смисъл да си само с една жена, тъй като нищо в отношенията между двама човека и то от различен пол не е сигурно. По метода проба — грешка отся повечето си случайни партньорки и заложи на тези трите. Държеше се като джентълмен, уважаваше ги и се стараеше винаги да имат достатъчно пари. Който е казал, че любовта не се купува, значи не е можел да си го позволи.

След като го срещнаха те се бяха променили напълно и то положително, ходеха на фитнес, фризьор и маникюр и вече не бяха онези отрудени и занемарени жени отпреди време. Всяка от тях беше готова на всичко за него и естествено бе в неведение за съществуването на останалите, но и да научеше, не би си позволила да му държи сметка. Нямаше кавги, нямаше цупене и ревност! Той беше доволен от тях, те пък бяха зависими от него и искаха да бъде доволен, така, че кръгът се затваряше. Е, романтиката малко се губеше, но тази ситуация засега напълно устройваше всички.

Тази вечер тримата приятели бяха около масата в добро настроение. Сценарият с Иван Асенов почти бе уточнен, оставаха още някои дребни подробности, но в общи линии бяха готови. Скуката ги мъчеше и затова никой не се учуди, когато Командо предложи:

— Абе, момчета, не ви ли писна все тук да стоим? Дайте малко да сменим обстановката, а и да забием по някое гадже.

Робинзон неочаквано го подкрепи:

— И аз тия дни мислех да ви предложа същото. Досега печелим битките, но войната тепърва предстои и е добре малко да живнем. Тук се схванахме, не усещате ли, че скоро може и да изперкаме? А и не съм се веселил истински повече от двайсет години. Сам нямаше как, но сега сме трима и мога да направя едно изключение.

— И мен нещо не ме свърта. Започне ли всичко да ми върви по вода, започвам да се тревожа. Така, че съм ЗА. Обаче къде да отидем? Долу в Х. всички дупки ги знам, там няма нищо интересно.

— Защо в Х? Ето Командо е от Търново, той ще ни заведе някъде. Какво ще ни предложиш, съдружник?

— Там има много заведения, срещат се и палави студентки. Знам един бар до „Интерхотела“, мисля, че ще ви хареса. Добре, решено, там ще ви заведа. Робинзон, ти какво ще облечеш?

— Че какво ми е така, да не отивам на ревю? Аз искам да си пийна и да се повеселя, дрехите не ми пречат. Вие мен не ме мислете, взимайте повече пари и да потегляме!

Иво познаваше малко хора, на които да не им пука какво мислят другите за тях, но горянинът оглавяваше класацията.

Натовариха се на едната кола и отпрашиха, след час бяха в бара. Свикнали да са винаги нащрек паркираха колата по-далеч от мястото, после на влизане машинално си отбелязаха местоположението на камерата, монтирана над входа. Иво така и не свали качулката на суичъра от главата си, дори вътре в бара остана с нея — предпазливостта му го налагаше, а модата — позволяваше.

Помещението беше пълно с хора и нямаше места, затова те се облегнаха на барплота и си поръчаха. Около тях се завъртяха момичета, разговориха се и в общи линии се очертаваше приятна нощ. Най-голям център на женското внимание обаче бе Робонзон, странният му външен вид навярно ги караше да мислят, че е актьор, дошъл тук направо от снимачната площадка. Имаше стегнато тяло, а гъстата растителност по главата не даваше възможност да се определят годините му. Всъщност истината бе, че изглеждаше странно и ретро, а това явно ги впечатляваше. Една дама, цялата накичена в пиърсинги си го беше харесала и постоянно завираше циците си в лицето му, а той, горкият, грееше от щастие. Въобще всичко беше наред и си прекарваха чудесно до момента, в който група футболисти от местния „Етър“ влязоха в заведението. Бяха доста пияни, навярно ги бяха натирили от някое друго място и идваха да си допият. Настаниха се около бара и сигурни в своята неуязвимост нагло заоглеждаха наоколо. Имаха пари и числено превъзходство, а понеже бяха и тъпи, се чувстваха недосегаеми. Голяма грешка! Отначало се държаха що-годе прилично, но алкохолът даваше своето отражение и скоро те загубиха всякакви задръжки. Постепенно станаха нагли, задърпаха момичетата и вече бе почти сигурно, че страстите ще избият в насилие. Във въздуха витаеше осезаемо напрежение и изострените сетива на тримата приятели направо вибрираха от предстоящото. Накрая най-едрият от тях, вероятно вратарят, направи първата стъпка и като типичен страхливец се насочи към най-невзрачния.

Изгледа нагло Робинзон и започна да го подкача с глас, който издаваше три кутии цигари на ден:

— Ей, я вижте какво си имаме тук! Чиче, ти да не си объркал поляната с бара? С този ямурлук от каракачанския край ли идваш?

Всички от отбора вкупом ревнаха да се смеят, одобрително потупвайки гиганта по раменете.

Горянинът, живял на ръба близо 45 години от своите почти 60, не се притесни особено. Сега, макар и на възраст, сирените на подготовката му продължаваха да го зоват.

— Ех, момчета, момчета, защо не си гледате пиенето? Като ви знам играта и на кое място сте в таблицата, откъде това настроение? Оставете и нас, обикновените хора, малко да се насладим на живота! Направете и вие нещо добро, почерпете хората наоколо и спокойно се веселете! Знам, че изкарвате добри пари, нищо, че не можете да играете. Ето, виж какъв скъп и голям часовник имаш, че той е колкото будилник, бе! Да не си го свил от някоя гара?

Наглецът, който не знаеше с кого си има работа се ококори.

— Ти бъзикаш ли се с мен, какво си се вторачил в часовника ми?

— А, значи било часовник, а аз го помислих за торта, нали съм пийнал. А отвън сигурно си спрял и джипа, нищо, че не бива да караш пиян. Обаче мислил ли си за какво са ти тия огромни неща? Знаеш ли, че природата вече се задъхва от вашите боклуци и бензинови пари? Не можеше ли например да си купиш по-малка кола, дори някоя електрическа, а парите от разликата да дариш някъде? Но не, вижте ме всички, аз съм голям пич, футболист! Какви са тези илюзии за величие? А знаеш ли според последните проучвания какъв е коефициентът ви на интелигентност? Големи усти, крехко его, нисък интелект! Ако това важеше за мен, на момента бих отишъл да се застрелям. Но на вас явно ви е все едно, не ви пука. Да ти дам ли примери? Това е проблемът на нашата България, такива като теб с повече пари, а никакъв мозък, се запознават с влиятелни хора, те от своя страна ги издигат и тъпаците започват да ни управляват. Затова сме на този хал. После се дуят, че имат образование, били завършили НСА, ама ние всички знаем по какъв начин се дипломира човек там и хоп — висше! То е малко като да завършиш наравно с фолкпевиците в Свищов, при оня с офшорките. Но да се върнем към тракалото на ръката ти. Още преди време чичо ти Фройд, за който ти едва ли си чувал, е казал, че колкото по големи са аксесоарите по един мъж, толкова по малка му е оная работа. Към теб като прибавим и джипа, че ти сигурно нямаш нищо отдолу, бе! Не че те обиждам, но науката така твърди! Имаш ли нещо да кажеш в своя защита?

Отстрани тълпата онемяла слушаше тирадата му, дори музиката беше спряла. В настъпилата тишина навярно можеше да се чуе как часовникът на футболиста отмерва времето.

Колоритният човечец бе направил гиганта за посмешище и бурята вече се надигаше.

— Какво каза, тъпо копеле? Ти ли ще ме учиш как да живея и какво да карам? Искаш да те смачкам ли, дребна гнидо!

— И как ще стане това, ще ме набиеш с часовника си ли? Едно ще ти кажа, колкото и да се напъваш, не можеш да препикаеш оградата по-високо от мен!

— Сега ще разбереш, сам си го изпроси!

— Пак си помисли, защото досега някои жени може и да са те смятали за хубав! След малко вече няма да е така.

— Ще рискувам, дядка!

Колегите му одобрително се развикаха и коварно наобиколиха Робинзон, често им се случваше да бият беззащитни хора и знаеха стратегията. Тая с пиърсингите тъжно въздъхна, залозите не бяха в полза на нейния човек.

Вратарят величествено се надигна от столчето, остави чашата си и с две ръце блъсна противника си по раменете. Поради разликата в теглото им и в съотверствие с физичните закони този удар би трябвало тутакси да запрати опонента му бездиханен в най-близката стена. За голяма изненада на всички обаче и най-вече на самия него, на земята се оказа нападателят, устата му зееше отворена и безпомощно се опитваше да поеме малко въздух.

Ръката на Робинзон бързо се върна в изходно положение, в суматохата почти никой не видя как с мълниеносно движение ръгна вратаря в слънчевия сплит и временно прекъсна жизнените му функции.

Последва спонтанна въздишка от всички зяпачи и в следващия момент футболистите вкупом му се нахвърлиха.

Командо и Иво все още седяха на столчетата нащрек и готови да помогнат, но засега само гледаха и не вярваха на очите си, партньорът им нямаше никаква нужда от помощ. Той вече се бе задействал, ръцете му приличаха на гигантска шевна машина, чиято игла се мяташе на всички посоки и фигурата му мина през групата съотборници като горещ нож през масло, а след него оставаха камари от гърчещи се по земята хора.

Бе брутално ефективен! Пиърсингът вече бе убедена, че нейният човек е екшън герой, най-малкото партньор на Ван Дам.

Докато той весело й намигаше, един от футболистите, останал като по чудо в съзнание и на крака зад гърба му, рязко замахна със счупената си чаша и Иво най-после реши да се намеси. Леко го чукна по определено място на тила и оня застина като статуя, после бавно се свлече при останалите.

Онемелите зрители гледаха купчината тела на пода и не можеха да проумеят случилото се. После някой заръкопляска, след секунди всички се присъединиха към овациите, а боецът скромно стоеше в края на бара и им се усмихваше, той дори не се бе задъхал.

Заваляха предложения за почерпки, всеки искаше да се запознае с него и доброто настроение в заведението се завърна отново.

Но злото никога не идва само, тази нощ не им бе писано да разпуснат на спокойствие. На входа бяха застанали две едри ченгета, повече сланина отколкото мускули и гледаха в тяхната посока. Особено единият бе като хипопотам, къси крачета и огромен торс, куртката на униформата му бе с размерите на туристическа палатка.

Навярно някой, за да спаси Робинзон, още когато започна въргала се бе обадил на 112, откъде да е знаел човекът какъв ще е изходът от битката.

Двамата служители на реда важно се приближиха, единия загледа купчината тела на пода, а другият завърза разговор с бармана, а после и той се доклати и застана до колегата си.

Невярващо гледаше фигурите на стенещите футболисти и ги сравняваше с тази на странния човек, застанал до бара. От бармана бе научил повечето подробности и сега двамата униформени се приближиха до Иво и Робинзон.

— Какво сте направили бе, момчета? Вие сте двама, а те седем, толкова ли пияни бяха?

— Ние тук всички сме повече или по малко пияни, такова е заведението, но тези направо си го търсеха. Ето, попитайте хората!

Присъстващите наоколо вкупом заговориха, ясно давайки да се разбере кой е бил виновен.

— Добре момчета, работата е ясна, дайте си личните карти да ви запишем данните и сте свободни! Колега, ти викни една линейка!

— Една няма да е достатъчна, не виждам как ще побере толкова хора. А и те май са за изтрезвителя.

— Както решиш! Хайде, момчета, покажете си документите!

Това обаче беше проблем, Иво нямаше никакво намерение да бъде регистриран някъде, а приятелят му пък изобщо не притежаваше лична карта.

— Не ги носим, началник, кой носи паспорта си в бар? При един въргал неминуемо ще го изгубиш. Ето, ще платим глоба за нарушението, ще почерпим и нека да се разделим като приятели.

Но полицаите искаха да отчетат някаква дейност, а и обичаха да се налагат, затова се заядоха:

— А, не може така. Щом нямате лични карти ще дойдете до управлението да ви проверим, кой знае какви може да сте? Хайде колега, подкарвай ги!

— Чакайте, защо не санкционирате инициаторите на боя, а се заяждате с нас? Аз не видях някой да поиска техните документи!

— Абе ти на отворен ли ще се правиш, белята ли си търсиш? Като ти казвам да тръгваш, тръгвай!

Властимащи, какво да ги правиш? Всичките еднакви!

Нашите хора можеха на място и тях да неутрализират и да се измъкнат, но не знаеха дали навън няма още служители на реда.

Послушно подадоха ръцете си, единият лявата, а другият дясната и ченгето ги закопча с един общ белезник. Навярно познаваше някои от футболистите, защото ги погледна и им вдигна палец, вижте какъв герой съм!

Хората наоколо неодобрително се разшумяха, пак невинните щяха да го отнесат.

Полицаите, горди от себе си, грубо заблъскаха двамата приятели към изхода. Е, ако знаеха с какви пепелянки си имат работа щяха да са много по-внимателни.

Командо, който все още тихо си седеше на столчето в края и никой не подозираше, че е член на групата, бавно се надигна и хвърли 50 лева на бармана. Пое към изхода, усещаше, че нещо трябва да предприеме и да им помогне по някакъв начин. Нямаше готов план и щеше да импровизира, но вътре имаше твърде много очи. Щеше да прави, да струва, но приятелите му в никакъв случай не биваше да стигат до районното.

Превари арестантите и излезе пръв на открито, видя белия полицейски Опел и с облекчение установи, че е извън обсега на камерата, а други служители на реда наоколо не се виждаха.

С нехайни крачки стигна до колата и спокойно зачака, точно в този момент полицаите изведоха приятелите му и също поеха към опела. Чувстваха се напълно спокойни, бяха свикнали всички в този град да им се подчиняват, а и арестуваните бяха с белезници. След тях се изсипа цяла тумба зяпачи, без да подозират, че ще станат свидетели на още една доза зрелищен екшън.

Командо посрещна ченгетата и като размахваше един тъмен бележник се представи:

— Добър вечер, колеги, аз съм комисар Петров. Какво става тук?

Целта му бе да се приближи максимално близо до двамата и това вече бе факт.

Без да губи време той се пресегна и стисна по-високия за дебелата шия, със закалените си от упражненията пръсти ясно усети как тупти сънната артерия на жертвата му. В гората бяха разработвали това упражнение стотици пъти, без приток на кръв към мозъка, човек заспиваше след броени секунди, а от тренировките ръката му бе станала яка като менгеме. Но тази хватка бе и опасна, ако се забавеше и с една идея повече, жертвата изпадаше в необратима мозъчна смърт и след това ставаше само за донор на органи.

В това време Иво също се задейства, той беше по-близо до другото ченге и точно тази му ръка бе свободна. Заби му един саблен удар в гърлото и докато оня се свличаше гъргорейки, Робинзон вече пребъркваше джобовете му за ключето от белезниците. Толкова перфектен тандем бяха станали, че действаха в абсолютен синхрон дори без да разговарят. Всичко се осъществи с такава перфектна последователност, че навярно можеше да влезе в учебниците по криминалистика.

Откъм входа избухнаха нови аплодисменти, шоуто беше страхотно. Зяпачите обсъждаха видяното и коментираха, сякаш присъстваха на открито театрално матине.

Робинзон отключи белезниците и ги щракна на полицаите, после внимателно избърса метала, отпечатъци не бяха желателни. Взе им оръжието и радиостанциите и ги остави да поспят под подигравателните възгласи на зрителите. Днес късметът не беше на страната на служителите на реда.

Набутаха се и тримата в полицейската кола, огледаха се дали не идват подкрепления и бавно подкараха.

— Сега накъде, приятели? Много скоро ще завардят пътищата и няма да можем да се приберем. Дали камерата е запечатала мутрите ни.

— Не ми се вярва, Иво е с качулка, а ти все едно купа сено имаш на главата. Аз пък въобще не съм влизал в обсега й, дано само и вътре да не е имало монтирана още някоя.

— Защо обиждаш прическата ми, знаеш ли през зимата как ми топли, като с ушанка съм? Аз съм по последна мода, а ти се подиграваш.

— Последна мода, друг път. В главата приличаш на човек, пъхнал пръсти в контакта!

— Ей, я по-полека! Видя ли вътре онова момиченце как ми се сваляше?

Иво се намеси:

— Момчета, стига сте се кодошили, положението ни не е много розово. Сега не става да се прибираме към Х., а и колата ни остана до бара. Предлагам ви да нощуваме тук и да се покрием за 2–3 дни докато отшумят нещата. Ще ви заведа в квартирата на дъщеря ми, в едната стая има наемателка, но другата е свободна. Там ще сме на сигурно място, но с тази крадена полицейска кола не трябва много да приближаваме къщата, по-нататък ще я изоставим някъде.

Караха и внимателно се оглеждаха, но градът бе все още пуст, властите не можеха да реагират чак толкова бързо. От време на време вградената станция припукваше с някакви кодирани съобщения, но като цяло обстановката бе спокойна.

Избърсаха конфискуваните радиостанции и пистолетите с един омазнен парцал и ги зарязаха на задната седалка, повече по този въпрос не можеха да направят.

Вече наближаваха центъра, когато отстрани на тротоара забелязаха някакъв пияница поне с пет промила, човекът беше почти полегнал до едно дърво и кротко похъркваше. Ситуацията просто плачеше за достоен завършек, затова спряха автомобила и се заеха за работа. Домъкнаха пияния и го настаниха на шофьорската седалка, до него сложиха и бутилката му.

— Чичка, можеш ли да караш? Ето ти 10 лева, ако подкараш колата, твои са.

Очите на човека светнаха и той несигурно сграбчи волана.

— Ха така, сега на първа и давай — окуражаваха го те, като очакваха всеки момент да се изтърколи от автомобила.

Патрулката бавно потегли, отначало лъкатушеше, но после тръгна що-годе по права линия и скоро се изгуби от погледите им.

— Предлагам ви сега ние да се разделим, ще се чакаме след десетина минути пред къщата на улица „Медникарска“ 7! Робинзон, облечи моята дреха и вдигни качулката да скриеш малко това руно!

— Какво пак си се заял с прическата ми?

— Абе ти се оказа много суетен! На тази растителност прическа ли й казваш? Още откак се запознахме все се каня да те питам да не си загубил някой облог с фризьора си.

— Какъв ти фризьор в гората, понякога по празници Пепси ме пооправяше с човката си.

— За совата ли говориш? Добре е, че не си загубил чувството си за хумор! Хайде момчета, сградата е приблизително в тази посока, там ще се търсим!

Разделиха се и всеки пое по различна улица, ако от полицията издирваха трима бегълци, нямаше да им излезе бройката.

Около тях вече все по-често профучаваха полицейски автомобили с включени лампи, но всички бързаха в посока към бара.

До квартирата, тъй като знаеше къде е, пръв стигна Иво и извади резервния ключ, който криеше под една саксия, а малко след него дойдоха и останалите.

Влязоха тихо, навярно Ина спеше оттатък и не искаха да я плашат. Тук в стаята бяха в безопасност и вече спокойно си поеха дъх.

Каква нощ само, точно при такива ситуации разбираш доколко си подготвен и колко можеш да разчиташ на останалите. Това беше първият им конфликт с властите и засега резултатът се движеше убедително в тяхна полза.

Настаниха се удобно кой къде намери и се разговориха. Робинзон бе особено щастлив, неговите питомци се бяха представили като добре смазана бойна машина и му доказаха, че не си е губил времето с тях напразно.

— Е, не мога да се оплача от вас, тази вечер в истинска и напрегната обстановка показахме, че сме добър екип. Браво, момчета! А финалът с пияницата зад волана беше направо като за филм. Как ги измисляш такива работи бе, Иво?

— А Командо как изигра номера с мнимото ченге? Просто ти идва на момента, импровизираш и това е. Но искам да ти направя една забележка, хич не ми хареса изказването ти за учебното заведение, в което и аз съм учил!

— Е, поувлякох се малко, но имах конкретна цел. Трябваше по някакъв начин да изкарам от релси оная грамада, защото разсърдиш ли здраво някой опонент, победата ти е в кърпа вързана. Иначе, ако наистина си се засегнал ще ти кажа, че не учебното заведение прави човека, а интелектът и характерът му.

— Така е, познавам няколко личности, които учиха тогава с мен и за тях в никакъв случай не мога да кажа, че са тъпи. Някои от тях и досега са във висшата държавна администрация, а други се занимават с бизнес и то успешно. Но направи ли ви впечатление колко са неподготвени служителите на реда, май са на тази работа само да си получават заплатите?

— Аз отдавна съм забелязал колко е несправедливо заплащането в тази система, хич не е честно всички да получават еднакво. За София, Варна, Пловдив и други големи градове нямам против големите им възнаграждения. Там наистина рискуват, има голям криминален контингент, стига се дори и до престрелки. Нека да получават момчетата! Но видяхте тези, те не са помирисвали барут, освен веднъж — дваж на стрелбището. А в малките градчета като нашето, ситуацията е направо комична, стават полицаи и излизат в доживотна ваканция. Не е редно и заплатите, и придобивките, а и годините за пенсия да са еднакви за всички. В Х. униформените са като в летаргия, ако веднъж годишно хванат някой пиян шофьор, медал им дават. Цивилните пък не излизат от кафенетата.

— А, виждал съм ги и по патрулките.

— Виждал си ги, защото трябва и да пазаруват, нали не очакваш да обикалят магазините пеша! А ги водят държавни служители и дори осигуровките им плащаме ние. Е, не аз де, от мен данъци няма как да се вземат, но нормалните хора си плащат. И стандартът при тях вече много е паднал, аз ви гарантирам, че ако пусна 5–6 от моите колеги, те за една нощ ще превземат Търново. Община, поща, районни управления, абе всичко! Абсолютно неподготвена държава сме, но на кой ли му пука? А иначе нашите планове какви са?

— Ами добре е 2–3 дни да изкараме тук, имаме телевизия и радио, а утре ще отида и да напазарувам. Какво ти утре, то след два часа съмва. На Ина ще кажа, че имаме работа в града, с нея нямам проблеми, и без това аз плащам квартирата. Тя е добро и още наивно момиче, няма да се усети. После, пак по единично се добираме до колата и изчезваме или един от нас ще отиде да я докара. Все пак нека още не се успокояваме, може и вътре за лош късмет да е имало някоя камера и да ни е записала. Ако ни хванат ще ни създадат големи проблеми, направихме ги за смях и направо им се подиграхме. Но точно за такива моменти трябва да се живее, именно те ти показват доколко си подготвен.

— Досега по горите я карахме на теория, днес се сблъскахме и с истинско предизвикателство. Хайде, лягайте малко да поспим, но пак ви казвам, че се гордея с нашата група, отлично се справихме!

Тримата се натъркаляха кой къде намери — Командо на дивана, Робинзон се сви на земята, за неговия стандарт това си бе най-мека постеля, а бащата на Деница зае леглото.

Заспа трудно, цялата стая бе обвита със спомени за дъщеричката му и той поне два-три часа прехвърля в ума си случки от миналото, унесе се едва на зазоряване.

На сутринта Иво десет минути не можа да отдели Ина от себе си, благодареше му за парите, които й бе подарил и за ценните съвети, после си поговориха общи работи.

Когато тя замина на лекции той излезе и напазарува за всички, а като се прибра, сложи масата и ги разбуди.

Така в ядене, сън, телевизия и раздумки отминаха няколко дни и нашите приятели истински си починаха. На четвъртата сутрин Командо отиде и докара колата, каза им, че органите са запечатали бара. Добре, че бяха оставили автомобила си по-далеч от входа, иначе можеха да ги надушат кои са по него.

Оправиха стаята и по обед бяха готови за тръгване.

На излизане, тъкмо заключваха, когато менторът им каза:

— Имам предложение! Вече и аз излязох от прикритието си и по стечение на обстоятелствата се намесих в играта. Сега мога да дам и моята лепта за намаляването на престъпността, а не само да ви напътствам. Иво, дай малко пари! Налага се да седна до шофьора, а вие правете каквото ви кажа! Карайте сега към най-близкото училище!

Командо познаваше добре града, след няколко завоя стигнаха до Икономическия техникум и започнаха да обикалят, а по едно време Робинзон го бутна по ръката:

— А, ето го. Спри тук, аверче!

Срещу колата, между две сгради бе седнал млад човек и гледаше в тяхната посока. Когато ги видя, че отбиват той се понапрегна, но не мръдна от мястото си.

Горянинът слезе и отиде при него, от автомобила се виждаше, че разговарят за нещо, дори малко поспориха, но изглежда накрая постигнаха съгласие. Подир малко техният човек извади пачката, отброи пари и му ги подаде, а оня ги прибра и на свой ред му даде някакво пакетче. За наблюдателите ставаше все по-интересно. След тази тайнствена сделка приятелят им се наведе и дружелюбно каза нещо на ухото на човека, после се изправи и тръгна към колата, а младежът остана на мястото си.

Повториха ритуала още веднъж, когато Робинзон се върна при тях подкараха към Университета.

За Иво това беше труден момент, налегнаха го мъчителни спомени за Деница, но се стегна и го преодоля.

Скоро стигнаха парка до аулата, огледаха се и на една пейка забелязаха да седи подобен субект. Какви ги вършеше приятелят им, откъде знаеше за тези хора?

Той пак отиде до човека и се случи почти същото както преди — поговориха, малко пари смениха собственика си и той пак го прегърна и прошепна нещо в ухото му. Това навярно бе някаква шега, защото оня чак се разтресе от смях.

След тези загадъчни постъпки техният човек най-после влезе в колата, избърса си ръцете и им каза да карат към Х.

— Тук приключихме момчета, хайде да се прибираме! Дано са вдигнали блокадите от пътищата, за тяхно добро е. Беше по-безопасно да се разделим и някой да се прибере с влака, но карай, ще видим дали съдбата още ни закриля.

Излязоха извън града, стъпиха на магистралата, а когато безпрепятствено стигнаха Дебелец вече се поуспокоиха и напрежението се разсея.

— Хайде Робинзон, изплюй камъчето, откъде познаваше ония двамата и въобще защо ходихме при тях?

— Ще ви кажа, вече може, а и нали между нас нямаме тайни. Тези тарикати не ми бяха познати, това бяха наркопласьори, не се ли досетихте? Избират училищата, там жертвите им са най-лесни. В началото децата уж искат само да опитат, да видят какво е чувството и докато се усетят, вече са пристрастени. Тогава започват големите проблеми — кражби, отчуждаване от дома, предозиране и обикновено краят е един — смърт. Иво, ти най-добре знаеш! Другият тиквеник пък чакаше студентите, аз му бях извънреден клиент. Всички те имат проблеми с полицията, идеално знаят къде са монтирани камери и успешно ги избягват, затова и аз не бях особено предпазлив.

— А накрая какво им шепнеше, заплашваше ги да се махат ли?

— Ха, ха, не позна! Не, първо купувах малко наркотик, за да съм сигурен, че не греша за тях, а после ги убивах.

— Убива ли ги?

— Какво ме зяпнахте, не вярвате ли? С тези си действия просто подпомагам общата кауза, помагам и на други родители. Не, че още утре няма нови попълнения да заемат местата им, но поне малко да се стреснат. Вече от нищо не им пука, не се и крият, само за печалбите си мислят.

— А как ги убиваше? Ние видяхме, че нещо им казваш и си тръгваш?

— Ето с тази игла, направена е от безопасна и е завита в задния край, за да имам захват за пръстите, да я държа по-удобно. Докато им шепнеш в едното ухо, я забиваш в ушния канал на другото, все едно прегръщаш човека. Научно е доказано, че ако остър предмет проникне на осем сантиметра в ухото, достига мозъка и причинява мигновена смърт. Няма викове, няма крясъци, всичко е мирно и тихо! Малко гърчове и край! Защо, вие да не ги съжалявате тия?

— В никакъв случай, но дори не можехме да предположим, че вършиш точно това. Ти си пълен с изненади бе, човек, дано никога да не ми станеш враг.

— Че защо да ти ставам, засега всичко между нас е точно. Но сега е моментът да ви кажа нещо! Тази показност от последните дни ми дойде в повече и мисля пак да се покрия в гората. Нека да я караме както по-рано! Сега всички търсят трима и без мен около вас ще се чувствате много по-спокойни.

— Изоставяш ли ни?

— В никакъв случай, винаги съм на разположение.

— Сега вече сме спокойни, помислих, че си се уплашил.

— За мен страхът е непознато чувство, и Свръхнова да избухне край мен едва ли ще ме впечатли. За тези думи мога сериозно да ти се обидя.

— А по-рано не ни ли учеше, че ако ние победим страха, тогава Смъртта ще победи нас.

— Радвам се, че помниш уроците ми, но това важеше за вас. По този начин искам да ви съхраня живи.

— Тогава ги оттеглям.

— Кое?

— Думите, с които те обидих!

— Така и трябва!

Той замълча, сви се на задната седалка и след малко оттам се чу мощно хъркане. Явно на този свят нямаше нищо, което можеше да наруши спокойствието на този човек.

Колата бързо гълташе километрите, двамата съученици си говореха тихо за да не го събудят и без повече произшествия стигнаха до вилата.

Замисленото за една нощ приключение неочаквано продължи по-дълго, но всички бяха доволни. Общото преживяване им показа, че тренировките не са били напразни, че могат да разчитат един на друг и ги направи по-сплотени от всякога. Убедиха се, че и тримата са бързи и смъртоносни и не допуснеха ли някоя фатална грешка в бъдеще, трудно щеше да се намери сила, която да ги спре.