Бо Онест
Разплата ^[0] (11)

10.

Дните минаваха без да се случи нищо необичайно, откъм жилището на дилъра цареше обичайното спокойствие, явно планът работеше. От време на време там спираха автомобили, шофьорите им се убеждаваха, че няма никого и си тръгваха.

След седмица-две Иво се успокои, а и времето работеше в негова полза. Оказваше се, че добре е обмислил нещата, но сега предстоеше по-трудна задача — да убиеш ченге, корумпирано или не, е сложна работа. Вярваше, че ще се справи, но операцията изискваше много добро планиране. За да може да накаже всички замесени се нуждаеше от време, а ако сега го разкриеха всичко приключваше. Най-добре щеше да размишлява на вилата, а се надяваше там да поговори и с Робинзон. Не мислеше да му споделя с подробности как се е оправил с първата си жертва, така юридически го превръщаше в съучастник и го излагаше на риск, но се нуждаеше от ценните му съвети. Също така се налагаше да скрие някъде парите и дрогата, а това не беше никак лесно. Вкъщи не ставаше, с тези промишлени количества наркотици, при един обиск щяха да го приберат за дълго.

Помисли малко и намери решение, много вицове бе слушал за подобни методи, но никога не си бе представял, че и той ще опре до тях.

Извади от мазето няколко трилитрови стъклени буркани и натъпка пачките вътре, после ги запечата с ламаринени капачки. В други буркани напъха по-малките пакети с наркотици и ампулите с морфин, но марихуаната не се побираше, бе много обемиста и той реши да я унищожи. Напали котела на парното и пакет по пакет я изгори всичката.

Вечерта натовари на колата бурканите, взе фенера и една лопата и потегли.

Малко преди да стигне селцето отби от пътя, взе всичко и пое по тясна пътечка навътре в гората. Тук някъде, преди време бе открил дупки от язовци, а те бяха много подходящи за целта. Водеха дълбоко под земята, имаха многобройни разклонения и най-важното — бяха напълно невидими.

Скоро намери мястото и с лопатата леко разшири входовете, в едната дупка напъха бурканите с парите, в другата — дрогата. Вкара по един голям камък в отворите, после ги засипа с шума и сухи клонки. Тъй като предполагаше, че понякога ще се налага да идва по тъмно за пари, реши да сложи и малък ориентир, затова на един дрян завърза здрава лентичка от плат, та само той да си я знае. Огледа постигнатото и удовлетворен се върна при колата.

След десетина минути стигна вилата, напали огъня, седна на любимия си фотьойл и започна да обмисля нещата. По няколко пъти прехвърли всичко на ум, и случката с Искрен, и това, което предстоеше, но големи пропуски не откри. Най-интересно му беше, че не изпитва никакви угризения от убийството, бе очаквал, че ще съжалява, че ще страда, но нямаше нищо такова. Знаеше, че ще му се налага да бъде жесток с тези хора, затова и потърси подкрепа от дявола, та да легализира някак бъдещите си действия, които тотално противоречаха на възпитанието му. Явно засега това даваше резултати, въпреки отнетия човешки живот душата му си оставаше все така празна и безчувствена.

На сутринта след кафето, задължителната тренировка и закуската, той се отправи към бърлогата на Робинзон.

Приятелят му, радостен от посещението, го покани вътре, направи чай, седнаха на ръбестите пънове и заговориха.

— Как я караш, приятелю? Но какво ли те питам, щом си тук, значи всичко е наред. Така ли е или се лъжа?

— Ами какво да ти кажа, предполагам, че всичко съм свършил както трябва. Засега няма отзвук, патрулки със сирени не са се мяркали и това ме успокоява. Номер едно от списъка ми си получи заслуженото, но и ти много ми помогна. Без твоя илач нямаше да се справя и трябваше да измислям други варианти. Всичко мина по вода и изскочиха три нови имена — на две ченгета и една мутра. Виновни са колкото него, ако не и повече. И тях ще ги докопам, но всяко нещо с времето си.

Изчерпателно му разказа какво е научил от убития.

— Скри ли го добре, отърва ли се от уликите?

— Всичко съм свършил, дори се презастраховах, отрязах му пръстите, та ако случайно го намерят разложен, да не го разпознаят по отпечатъците. Дано не ме съдиш за това, но ми се стори добро решение!

— Дори и не мисля, и двамата знаем, че понякога се налагат крайни мерки. Пръстите казваш! Знаеш ли, че навремето като намерехме такива трупове им казвахме пианисти.

— А аз си мислех, че съм новатор.

— О, не, често се практикува в престъпните среди, на някои дори зъбите вадят. Иначе добре си се сетил.

— Да ти кажа честно, изненадваш ме! Почти бях сигурен, че ще се опиташ да ме спреш.

— С моралните оценки не бива да се бърза, не знаеш ли всички факти, по-добре си трай! А и този е бил доносник, тях никой не ги брои за хора. Това е най-презряното действие на света, по-лошо дори от сводничеството на малки деца. Да ходиш и да слухтиш, а после да пееш, не говори добре за теб. Доносниците ги мразят всички, за ченгетата те са само слуги, а за своите — пълни нули. Повечето арести се дължат на информатори и за това тези хора не живеят дълго, дори босовете плащат, за да разберат кой ги е предал, а после нали се досещаш какво следва? Когато снасят на полицията някои намират оправдание, че уж противодействат на престъпността, но това естествено не е така, в повечето случаи го правят, за да помогнат на себе си. Както е в твоя случай, дилърът е донасял на търновеца, но не за да прекратят далаверата, а за да може онзи да изнудва и другите. Затова и днес вече никой не вика полиция, хората вече не вярват на тази институция. Забрави ги тия отрепки, тях няма какво повече да ги коментираме! Сега най-важното е да не си оставил някакви други следи, водещи към теб.

— Казвам ти да не се притесняваш, все пак дълго го планирах, обаче пак ще искам съвет. Снощи в леглото нахвърлях някои идеи за номер 2. Още нямам окончателен план, но може да ми потрябва някаква отрова, по възможност органична, за да няма повдигане на вежди при аутопсията. Нещо много силно, но бавнодействащо, за да не оставя съмнения и да имам време да се измъкна. Някакви идеи?

— О, ще тровим някого, така ли? Едно време в КГБ съществуваше такава група за прикрити убийства, наричаха я „Екип вимпел“. Бяха направо перфектни. Една шайка секретни учени им разработваше оръжията и отровите и като ти казвам секретни, не се шегувам. На самата сграда са казвали „Камерата“ или „Лаборатория 12“, само това се знае. Всъщност някои анализатори твърдят, че те си вършат работата и сега, но вече под шапката на ФСБ.

— Остави ги руснаците, тях не можем да ги конкурираме! По-добре консултирай мен!

— Чакай да видим! Отрова значи! Виждам, че и ти си избрал начин, стар като пирамидите! Още навремето съпругата на Клавдий е тровела хората с беладона. Atropa belladona, за да бъда точен, а ние й казваме „куче грозде“. Аз обаче тази билка не я харесвам, твърде своенравна е. Веднага се сещам за нещо друго, но дали ще е подходящо?

— Какъв е твоят избор?

— Зелената мухоморка вирее наоколо и на една полянка знам цяла колония от този вид. Ако не си наясно, това е най-отровната гъба в България, пет грама от нея и умираш в адски мъки. Няма спасение, но дори да стане чудо и да оцелееш, вече си половин човек. Изгубил си черния дроб и бъбреците, червата са ти безвъзвратно перфорирани и направо сам се молиш да умреш. Обаче защо не го сториш с някакво друго оръжие, така само усложняваш нещата?

— Защото не притежавам такова, затова! Надявах се да открия някой пистолет в къщата на дилъра, обаче не разполагах с достатъчно време да се поровя както трябва. Но и не вярвам да е имало, момчето едва ли можеше да различи пистолет от тостер.

— А кой си решил да бъде номер 2, ако не е тайна?

— Моля те, не ме питай! Имам ти пълно доверие, но по-добре да не знаеш, а и без това със сънотворното те превърнах почти в съучастник.

— Предполагам, че имаш сериозна причина да мълчиш?

— Най-добрата, дадох дума! А и още нямам окончателен план, само нещо ми се върти в главата. Нека да поговорим за отровата. Това, което ми казваш звучи добре, но как ще го накарам да изяде гъбата?

— Няма да яде гъби, глупчо, не помниш ли как ти приготвих приспивателното? По същия начин ще извлека и отровата, кажи ми за кога ти трябва, а другото остави на мен!

Идеално се получаваше, средството бе намерено, оставаше начинът. Нещата започваха да се подреждат.

— Добре тогава, сега ще те оставя, за да обмисля подробностите, а когато ги прецизирам ще дойда за отровата. След 2–3 дни ще се видим, нека да бъде готова!

— Ще бъде, но ще я приготвя едва когато дойдеш, защото когато е прясна е най-силна. Ако е престояла 3–4 дни само ще го заболи коремът, поне аз мисля така. Значи твърдо си решил да ги гониш до дупка?

— След като държавата не се справя, аз ще се намеся по моя си начин, а имам и лична кауза. Квота нямам и щом се занимават с такива работи, а не са в затвора, значи са си поели риска. Срещу огъня се бори с огън, ненапразно хората са измислили подобна поговорка.

— Предопределил си им съдбата, значи! Гледай ти, кораво момче излезе! Само бъди много внимателен и обмисляй нещата. Ще действаш, така да се каже caveat emptor — на твой риск! Ще те посъветвам нещо, в което съм се убедил и е вън от съмнение: Бъди нащрек, там, по широкия свят винаги има някой, който е по-умен от теб. Не се подценявай, но и не се възгордявай! Иначе не се отказвай, хора като тия съсипаха България.

— О, вече съм се зарекъл!

— Аз не подкрепям думите на Ганди, който преди много време отхвърли отмъщението като опция като каза, че ако всички действаха „око за око“, не след дълго целият свят ще ослепее. Но пък с това призна, че съществува много неправда. И тук съм съгласен с него. Наркотици, корупция, митници — всички са навързани и яко смучат, жалко за вас, по-младите. Иначе като ги слушам по радиото как се хвалят, смях ме напушва. Увеличили пенсиите, завършили магистралата, на границата заловили 10 килограма дрога, ще кажеш, че всичко е наред. По селата хорицата може и да вярват, те са по-наивни, но истината е друга. Неуките не разбират, че всичко у нас се започва, за да се краде от него. И магистралите, и атомните централи, и язовирите. Колкото е по-скъп един проект, толкова повече може да се задели от него.

— Ти май си голям циник?

— Циниците са истинските реалисти. Знаеш ли, още когато ни обучаваха, при нас имаше един доктор, мисля, че по философия, та той казваше: „Ако в България накрая нещо свърши добре, значи това още не е краят“. Умен човек е бил значи, и досега си го спомням — Тони Филипов се казваше. Преди толкова години беше пълен песимист, а сега положението е още по-зле и то точно заради такива, каквито си подгонил.

— Е, засега аз гоня само такива, свързани с наркотици и все още не мога да се похваля с кой знае какви успехи. Този Тони се е оказал пророк, сега в нашата страна оптимист е единствено този, който още не е прочел новините.

— И аз съм на това мнение! Без съмнение каузата ти е справедлива, всеки би го потвърдил. Ето, сега като си се оправил с този твой съсед, със сигурност поне малко си променил света към по-добро, не си ли съгласен? Не се отказвай, Иво!

— Даже и не мисля, ловният сезон сега започва. Отказват се тия, които имат какво да губят, а аз не съм от тях. При мен всичко е загубено още откак умря Дени, а съм сигурен, че от оня свят и тя одобрява. Ако не ме хванат или убият, ще стигна докрай, сега съм като обсебен от този път, по който съм поел. Както са казали хората — ръката на отмъщението е дълга!

— Напълно те разбирам. Вземаш решение и живееш с последствията! Държавата бързо върви към дъното и това, че се опитваш да бъдеш един страж срещу хаоса, не те прави луд. Това са гадове, за които самият Господ съжалява, че ги е създал.

— Всъщност хич не ме интересува какво мислят за мен другите, като изключа теб, естествено! Навярно имам нисък праг на търпимост, какво друго може да е? Прости ми, но ще тръгвам, решил съм да изкарам на вилата 2–3 дни, че за много неща трябва да помисля. Когато съм готов ще дойда за отровата и пак ще поговорим, става ли? Само искам да те питам още нещо. Тук си от двайсет и няколко години и доколкото разбирам си бил все сам. Чудно ми е как досега не си се побъркал от тази скука, периодът от време, през който не си говорил с никого е наистина дълъг. Вярно, ловуваш, набавяш си храна, но само толкова, интересно ми е какво вършиш през останалото време.

— В началото ми беше трудно, е имах няколко книги, но когато ги препрочетох по 5–6 пъти вече ги знаех наизуст. Радиото също ме разнообразяваше, чрез него донякъде бях в крак с реалността. Най-тежки бяха първите 2–3 години, все пак идвах от столицата и бях свикнал да водя бурен живот, а тук е пълно спокойствие. Наистина по едно време започнах да изперквам, хващах се, че си говоря сам или с животинките, което понякога ме плашеше. Тогава за пръв път опитах да медитирам и полека-лека ставах все по-добър, за година-две се научих напълно да се отнасям от реалността.

— И това с какво ти помогна?

— То си е цяло изкуство и така набързо не мога да ти го разясня, но в общи линии, когато изпаднеш в транс губиш представа за времето. Това е техника за медитация в дзенбудизма. Обикновено се постига в поза „кека фуза“, ти навярно я знаеш като „пълен лотос“. Чувството е неописуемо, духът ти се извисява, сетивата ти са като антени и долавят всяко трептене, а освен това и мускулите ти и мозъкът ти релаксират на пълни обороти. В това състояние започваш да разбираш целия свят, за каквото и да си помислиш и отговорът веднага изскача пред очите ти. Събуждаш се свеж и отпочинал и с почуда разбираш, че понякога са минали 2–3 денонощия, а ти нито си пил вода, нито си ял. Въобще всичко човешко престава да те интересува, извисяваш се на много по-високи нива, а организмът ти сякаш изпада в кома.

— Да, започвам да те разбирам. Може би някой път и аз ще опитам да достигна това състояние.

— По принцип не е трудно, но трябват много тренировки и пълна тишина, нищо не бива да те разсейва. Както навярно са ти казвали твоите треньори — нужна е концентрация. После се специализираш и започваш чрез самохипноза да изключваш околните дразнители, тогава вече е лесно. Но медитацията е нож с две остриета, изживяването е толкова приятно, че можеш и да се пристрастиш и тогава изпадаш в другата крайност.

— А тя е…?

— Стига се дотам, че започваш безконтролно да увеличаваш времето и накрая може и изобщо да не се събудиш. Като онзи Рип ван Уинкъл, за когото четох в едно разказче. Но той е измислен герой докато монасите в Тибет наистина изкарват по няколко месеца в сън. Обаче те са пълни аскети и владеят безбройни техники. Чувал съм, че някои от тях дори съвсем умишлено спират сърцето си за определен период, извършват нещо като прераждане.

— Според мен в историите за Тибет повечето неща са преувеличени.

— Така е, но и много са верни. Например там има цели села със стогодишни жители, че и по-възрастни, които съвсем не водят лек живот. Студено е, няма електричество, храната е оскъдна и въпреки това хората са дълголетни.

— Ами чист въздух, не пушат, не прекаляват с алкохола…

— Там е работата, че пушат като комини и пак са здрави. При това тютюнът им е от най-долно качество. Не, друго е разковничето, оказва се, че най-важната съставка за това необичайно дълголетие са кайсиите, според едно проучване точно в тези райони те са основната им храна. Пресни, сушени, на компот — каквото се сетиш, но все пак кайсии. А понеже говорехме за медитацията, аз ще ти помогна да овладееш поне първите стъпки.

— Знаеш, че трудностите не ме плашат! Ти ме заинтригува и когато се поосвободя ще се пробвам. Хайде, остани си със здраве!

— И на теб желая същото!

— А, щях да забравя, ще ми трябва малко от твоя чай, много добре се чувствам от него.

— Нямаш проблеми, изсушил съм достатъчно билки. Пред моя еликсир допингът пасти да яде, пий тревите с мед и ще имаш енергия, колкото целия национален отбор на Русия, че и на Щатите! Чакай като заговорихме по тази тема да те питам нещо, нали си бил спортист! Вярно ли е, че всички национали от време на време вземат допинг?

— Допинг, това е когато те хванат. А докато не са те хванали се казва витамини. Чаткаш ли? Иначе допинг не е точната дума, по-добре е да казваш стимуланти!

— Разбрах те, не искаш да нарушаваш омертата! Иначе от моя чай си пийвай, той няма странични ефекти!

— Е, може да му прибавя и малко кайсии за дълголетие. Ще патентоваме формулата и до края на живота си няма да мислим за пари.

— Та аз и сега не мисля. Последното, което търся в този живот е богатство.

— Шегувам се! Къде ще бъдеш, ако ми потрябваш?

— На обичайното място, навсякъде — и той посочи горите наоколо.

— Така си и мислех! До скоро, Робинзон!

— До скоро, Иво!