Бо Онест
Разплата ^[0] (14)

13.

След тези напрегнати дни и седмици нашият герой с удоволствие взе решение да отдъхне известно време, а каква по-добра почивка от това да си на спокойствие в гората.

Натовари колата с провизии, взе и подаръците за приятеля си. Знаеше, че ще го изненада приятно и с нетърпение очакваше срещата с него.

Качи се горе на свечеряване, излезе на терасата и още веднъж се удиви на гледката. Каква красота, каква пълна идилия!

Отпусна се в шезлонга и през ума му се завъртяха случките от последната година. Старият му начин на живот, смъртта на детето му, та досега. Какво нещо е Съдбата, не се интересува лош ли си, добър ли си, поднася ти такива обрати, каквито само тя може. Видно бе обаче, че светът не върви на добре, хората бяха станали алчни и завистливи, при повечето понятията чест, морал и достойнство вече не съществуваха. Дупедавците, верни на властта, непрекъснато тръбяха за някаква въображаема стабилност и просперитет, но това въобще не беше така, ежедневието го опровергаваше. Няма как да наложиш цензура на действителността, когато всичко е пред очите на хората, та нали всеки ден ни поднасяше все нови и нови доказателства доколко сме затънали.

В оня, предишния си живот той играеше по правилата и се стремеше всички около него да са доволни, но какво постигна, още като го видяха, че се е предал, познатите му се разбягаха като хлебарки. А всъщност какво му трябваше на човек? Няколко верни приятели, партньор до него и средства, за да я кара нормално. Всичко това беше леснопостижимо, каква беше тази страст за все повече и повече, и то за сметка на другите? Мамиш, лъжеш и трупаш, а през цялото време трепериш някой друг да не го открадне от теб. Когато знаеш, че така ще мине целия ти живот, защо го правиш?

Сега той, по стечение на обстоятелствата бе относително богат, но това никак не го променяше. Искаше само един по-добър свят и по свои начини се опитваше да го постигне. Вече бе претръпнал, бе превърнал преследването на мишените си в рутина, сега нямаше време да скърби. Един-два мъртви пласьора в повече никак не биха нарушили съня му. За себе си бе сигурен, че постъпва правилно, хората, на които бе навредил не заслужаваха да са живи. Те си бяха въобразили, че са по-хитри от другите и използваха техните пороци, за да богатеят. Но както казваше Робинзон — винаги знай, че има някой по-умен от теб!

Замисли се и за горския си приятел, как една несправедливост в службата така го бе отвратила от живота, че бе предпочел окончателно да скъса с цивилизацията. Тези хора, които го бяха използвали, а после изоставили, не заслужаваха ли наказание? Как ще прехвърляш вината върху някой изпълнител, след като ти със заповед си го изпратил там? Иво смътно си спомняше случая „Белите брези“, когато потърсиха вътрешния министър, за да му съобщят новината, той разпиваше в един луксозен столичен ресторант с отбрана женска компания.

Защо винаги ставаше така, че кадърните позорно си тръгваха, а бюрократите-мижитурки като настоящият кмет на градчето неизменно оцеляваха? Е, той не беше десеторъкият Шива и нямаше как да стигне до всички, но поне правеше нещо. Утре щеше да отиде до пещерата, имаха много да си говорят, а и пак се нуждаеше от съвет. Все още не бе решил кой да бъде следващият наказан. Дали главният дилър, който зареждаше града му с дрога или търновският полицай, ако реши да се захване с него? Две глави мислят по-добре от една, а и съветите на приятеля му бяха точно на място. Имаха цялото време на света да измислят подходящите начини, за Иво оставаше само да ги осъществи.

Придърпа дебело вълнено одеяло и се зави върху шезлонга, при това спокойствие наоколо реши да прекара нощта на терасата. Отпусна се под трепкащите звезди, мислено прегърна дъщеричката си, притисна я към себе си и неусетно заспа.