Николай Лесков
Левакът (7)

Седма глава

Тулчани, хора умни и опитни в металния занаят, са известни също тъй като първи познавачи на религията. С тяхната слава в това отношение е пълва и родната земя, и дори свети Атон; те не само са майстори да пеят с маками, но и знаят как се пише картината „Вечерен звон“, а ако някои от тях се посветят на голямо служение и станат калугери, славят се като най-добри манастирски икономи и от тях излизат най-способните събирачи на пожертвования. В светия Атон знаят, че тулчани са полезен народ и ако не са те, тъмните кътчета на Русия не биха видели навярно много светини на Далечния изток, а Атон би се лишил от много полезни дарове на руската щедрост и благочестие. Сега „атонските тулчани“ разнасят светини по цялата ни родина и майсторски събират пожертвования дори там, дето няма какво да се вземе. Тулчанинът е изпълнен с църковно благочестие и е велик практик в тази работа, затуй и ония трима майстори, които се заловили да поддържат Платов и с него цяла Русия, не направили грешка, като се упътили не към Москва, а на юг. Те отивали съвсем не в Киев, а в Мценск, околийски град в Орловска губерния, дето се намира древната „изсечена от камък“ икона на свети Николай, която доплувала тук в най-древни времена върху голям също каменен кръст по река Зуша. Тази икона има вид „грозен и страхотен“ — Мирликийският светител е изобразен на нея „в цял ръст“, целият е облечен със сребропозлатена дреха, а в лице е намръщен и на едната си ръка държи храм, а в другата — меч — „военно одоление“. Тъкмо в това „одоление“ се заключава смисълът на работата: Свети Николай изобщо, а Мценският Никола най-вече е покровител на търговския и военен занаят, и ето на него тулчаните отишли да се поклонят. Отслужили молебен пред самата икона, после пред каменния кръст и най-сетне се върнали вкъщи „нощию“ и без да разкажат никому нищо, се заловили за работа в страшна тайна. Събрали се и тримата в една къщичка при левака, заключили вратата, затворили кепенците на прозорците, запалили кандило пред иконата на Николай и почнали да работят.

Ден, два, три седят и нийде не излизат, през цялото време чукат с чукчетата. Коват нещо, а какво коват — нищо не се знае.

Всички любопитстват, а никой нищо не може да научи, защото работещите не казват нищо и не се показват навън. Ходели към къщицата разни люде, хлопали на вратата под какъв ли не предлог, да поискат огън или сол, но тримата майстори не отварят на никакво повикване и дори с какво се хранят — не се знае. Опитали се да ги сплашат, че уж съседната къща гори — няма ли да изскочат в уплаха и няма ли да се види тогава какво са изковали, но нищо не помогнало срещу тези хитри майстори; веднъж само левакът се подал до раменете и викнал:

— Горете си, а ние нямаме време — отново прибрал оскубаната си глава, хлопнал кепенеца и се заловил за работа.

Само през малките зирчици се виждало как вътре в къщата блести светлина и се чувало как тънките чукчета почукват по звънливите наковални.

С една дума, цялата работа се извършвала в такава страшна тайна, че нищо не можело да се научи и така продължавала тя чак до връщането на казака Платов от тихия Дон при царя, и през цялото време майсторите не се виждали и не разговаряли с никого.