Дженифър Донъли
Гибелна вълна (47)

Четирийсет и шест

От тълпата се понесоха звуци на изумление. Дори страхът от грубите гоблини не можеше да накара хората да приветстват Лучия.

Самата тя, зашеметяваща с рокля с цвета на нощта, заплува към центъра на Колизея. Последваха я двайсетима едри мъже в брони, всеки с щит в едната ръка и магмена лампа в другата. Серафина знаеше кои са те и какво ще правят.

— О, богове, не. Тя ще умре! — прошепна.

Валерио заговори.

— В съответствие с повелята на Мероу и законите на кралството, ще помолим Алития да отсъди дали тази русалка е достойна да седне на трона на Миромара — той направи пауза, после довърши, — или не.

Какво прави? — помисли си Серафина с паника. — Тя не е от меровингианската династия. Алития ще я убие.

Серафина си спомни думите на Махди, че семейство Волнеро може би са съдействали на Трахо. Дали Валерио не бе решил да ги накаже? Винаги се бе отнасял твърдо и безкомпромисно с враговете на кралството, но не беше проявявал злоба. Дали не се бе променил?

Порция щеше да го спре. Майката на Лучия нямаше да остави детето си да падне в лапите на паяка. Сигурно щеше да измоли от Валерио да пощади дъщеря й. Някога са били влюбени, припомни си Серафина. Думите й щяха да го накарат да омекне. Но Порция не помръдна. Не изглеждаше разстроена. Не плачеше. Изглеждаше напълно спокойна.

Лучия зае мястото си в центъра на Колизея, а двайсетимата мъже заплуваха към желязната решетка над леговището на Алития.

— Пуснете анарахната! — нареди Валерио.

Следващите няколко минути минаха като в сън за Серафина. Като кошмар, в който се случва нещо ужасяващо, но тя не е в състояние да говори, да се движи, да направи каквото и да е, за да спре ужаса. Гледаше как чудовищният бронзов паяк засъска към Лучия, как пожела кръвта и костите й — точно както бе направила и със Серафина само преди няколко седмици.

Сера знаеше, че работата на паяка е да гарантира, че само кръвните наследници на Мероу управляват Миромара. Според легендата, когато Мероу била на смъртно легло, помолила Нерия, богинята на морето, и Белогрим, бога на огъня, да изковат създание от бронз, което да пази трона от самозванци. Докато коболдите топели метала, от който щели да изковат чудовището, Нерия порязала дланта на Мероу и кръвта й покапала в разтопения бронз, за да потече във вените на паяка и той да може да я различава от кръвта на самозванците.

— Спри, чичо, моля те! — промълви Сера. — Ако се е провинила в нещо, заслужава съд, а не хладнокръвно убийство.

Само че Валерио не направи нищо и Сера, заедно с всички останали в Колизея, се принуди да гледа как Лучия се изправя пред Алития.

Видя как мехтербашията, водачът на еничарите, й подаде ятагана.

Как Лучия прокара острието му по дланта си.

И как Алития се наведе, за да вкуси кръвта й.

В този момент Сера не издържа и сведе глава. Не искаше да гледа как паякът върши жестокото си дело.

— Алития! — прогърмя гласът на Валерио. — Каква е присъдата ти?

Серафина стисна юмруци в очакване на атаката на Алития.

Но паякът не нападна Лучия.

Паякът заговори.

— Приветсссствам те, Лучия, дъщеря от кръвта, законна нассследница на трона на Миромара…

Серафина рязко вдигна глава.

— Какво?! — възкликна тя.

Гледаше с недоумение как създанието затрополи към кралската ложа, как вдигна короната на Мероу от подиума и я постави на главата на Лучия. Същата корона, която и тя, Серафина, бе носила неотдавна.

Това не може да се случва, мислеше си тя. — Не е възможно. Алития е дело на боговете. Не може да сбърка.

Валерио заплува към Лучия. Взе ръцете й и я целуна по челото.

После се обърна към зрителите и с тържествуваща усмивка каза:

— Добри хора! Давам ви вашата нова кралица… Лучия Волнеро… моята дъщеря.