Дженифър Донъли
Гибелна вълна (39)

Трийсет и осем

Нийла се бореше като тигрова акула.

Нападателят й я беше завлякъл зад един коралов риф. Все още стоеше зад нея, с едната си ръка бе запушил устата й, а с другата я бе стиснал през кръста.

Няма да дам лунния камък на този мръсен ездач на смъртта, помисли си. — Няма!

Тя мяташе опашка и удряше неговата с всички сили. В един момент сграбчи ръката му и го одра силно. После впи зъби в ръката върху устата й.

— Ох! Спри се де!

Спри се де? — учуди се Нийла. — Откога ездачите на смъртта казват „Спри се де?“

— Нийла, аз съм! Язид!

Нийла спря. Нападателят й я освободи и тя се обърна. Ръцете й литнаха към устата. Момчето пред нея беше кльощаво и изтощено, но определено бе Язид.

— О, богове! — възкликна тя и го прегърна.

За малко да направи брат си на кюфте. Сега го прегръщаше толкова силно, че той не можеше да диша.

— Извинявай, Яз! Съжалявам! Не знаех, че си ти. Ти си жив!

— Бях — измърмори той.

Тя го пусна, отплува назад и сложи ръце на кръста си.

— Къде, по дяволите, беше през цялото време? Защо не каза на никого, че си добре?

— Дълга история. После ще ти разкажа.

— Защо ме нападна? Изкара ми драконите!

— За да те опазя от цял отряд ездачи на смъртта. Тъкмо се готвеха да излязат през парадния вход. Щяха да те видят. Нямаше време за обяснения. Извинявай.

— Какво става? Те какво правят тук? Какви са тези знамена?

— Матали е техен.

Объркана, Нийла заклати глава. Права бях, помисли си.

— Ами мата-джи… пита-джи? — попита тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Добре са. Живи са. Трахо ги държи под домашен арест, но не ги е наранил засега.

— Трахо в двореца ли е?

Язид кимна.

— Заедно с шефа си.

Нийла замръзна.

— Колфин? Той е тук?

Яз поклати глава.

— Не, Нийлс… Тя е тук.