Дженифър Донъли
Гибелна вълна (1)

Пролог

Зад сребристото стъкло човекът без очи се усмихна.

Тя бе тук. Беше дошла. Не че той се бе съмнявал. Тя имаше смело и вярно сърце, и то я беше довело у дома.

Беше дошла с надеждата, че някой от семейството й е останал тук. Майка й, кралицата, брат й, воинът, или гневният й чичо.

Човекът продължи да наблюдава русалката, докато тя плуваше из полуразрушената тронна зала на майчиния й дворец. Наблюдаваше я с очи, които бяха бездънни ями мрак.

Беше се променила. Облеклото й бе като на скитница по теченията, практично и просто. Беше си отрязала дългите медночервени коси и ги бе боядисала в черно. Зелените й очи бяха предпазливи и непроницаеми.

И все пак, по някакъв начин си бе останала същата. Движенията й бяха несигурни. В погледа й се долавяше неувереност. Човекът видя, че все още не бе осъзнала кой е източникът на силата й, следователно не вярваше в нея. Това беше хубаво. Докато го осъзнае, ще стане твърде късно. За нея. За океаните. За целия свят.

Русалката огледа дупката на мястото на източната стена на залата. През нея минаваше ниско, бавно течение. По назъбените й краища бяха започнали да се заселват анемони и водорасли. После русалката заплува към счупения трон и се наведе, за да докосне пода току до него.

Остана така, с наведена глава, известно време. След това се изправи и се отдалечи в посока към северната стена на залата.

Приближаваше се към него.

Беше се опитал да я убие веднъж, преди нападението над кралството й. Беше дошъл през огледалото в спалнята й, но ненадейната поява на някаква прислужница го бе принудила да се върне в течното сребро.

Сега го задържаха дълги, назъбени пукнатини, които покриваха повърхността на огледалото като мрежа от кръвоносни съдове. Пространството между пукнатините бе твърде малко за тялото му, но достатъчно за ръцете.

Бавно и тихо те се провряха през огледалото и замряха на сантиметри от русалката. Щеше да е съвсем лесно да ги стегне около тънката й шия и да довърши започнатото от йелите.

Но не, помисли си човекът и си прибра ръцете. Това нямаше да е най-разумният ход. Куражът и силата й бяха по-големи, отколкото си беше помислил. Може би тя щеше да успее там, където други се бяха провалили, може би щеше да намери талисманите. И ако успееше, той щеше да ги вземе от нея. Щеше да му помогне един мъж, когото тя някога бе обичала и на когото се бе доверявала.

Човекът без очи беше чакал дълго. Знаеше, че сега не е моментът да губи търпение. Отдръпна се навътре в огледалото и се сля с течното сребро. В кухините, където някога бяха стояли очите му, мракът засвети, ярък и жив. Това бе мрак, който наблюдаваше и чакаше. Мрак, готов за скок. Мрак, древен като боговете.

Тя щеше да го види в последните секунди от живота си. Той щеше да обърне лицето й към своето и да я накара да се вгледа в бездънните черни дълбини. Така тя щеше да разбере, че е загубила.

И че мракът е победил.