Дженифър Донъли
Гибелна вълна (16)

Петнайсет

— Леле, човече. Много те бива с дамите — подкачи го Алдо.

— Не е смешно, Ал — отвърна Махди, който държеше Серафина на една ръка разстояние. Другата му ръка беше обездвижена от кинжала, който беше забол ръкава му за вратата. — Да вземеш да ми помогнеш, а?

— Той води ездачи на смъртта! — извика Серафина. — Той е предател! Алдо, помогни ми!

— Намали децибелите, девойче, преди да те е чул всеки войник в Серулия. Той не е предател, той е Махди — заяви Алдо. Обгърна кръста на Серафина с месестата си ръка и я дръпна от Махди.

— Не ме пипай! — продължи да вика Серафина. Отскубна се от Алдо и заплува назад.

Махди издърпа кинжала от ръкава си.

— Здрасти — обърна се той към Серафина. — И аз се радвам да те видя.

— Ще ме предадеш ли? — изсъска Сера. — Ще ме отведеш ли при господаря си? Алдо може и да излъжеш, но аз те видях. В острокона, с войниците ти.

Лицето на Махди потъмня от гняв.

— Шегуваш се, нали? Ако исках да те предам, щях да го направя тогава. И аз те видях, ако искаш да знаеш.

— Видял си ме? — попита Серафина, разколебана.

— Криеше се зад една колона. Слава на боговете, че идиотите, които бяха с мен, не успяха да те забележат. Първо не можах да те позная. Интересен тоалет имаш — каза той и кимна към лагуниерските й одежди.

Сера настръхна.

— Ами твоят тоалет, Махди? Решил си да се присъединиш към нашествениците, гледам. Същите, които унищожиха Серулия и избиха гражданите й. Дамите много харесват мъже в униформи. Лучия сигурно е безмерно щастлива.

Алдо събираше съдържанието на купата, която донесе Сера. Вдигна очи към Махди и премигна.

— Лучия ли? Лучия Волнеро? Сериозно ли?

— Алдо… — процеди Махди.

Алдо погледна Махди, после Серафина и усети напрежението между тях. Набързо си измисли причина да се върне в кухнята.

— Серафина — започна Махди, когато останаха сами, — още ли не си разбрала?

Щеше да продължи, но го прекъсна детски плач от вътрешността на къщата. Той прокара пръсти през косата си.

— Тази нощ тук е претъпкано. Сигурно храната не стига. Никога не стига. Ти сама ли си? Къде е Нийла?

— Не е твоя работа — сопна се Серафина.

— Все още не ми вярваш.

Серафина изсумтя.

— Още ли не си го разбрал?

Махди заплува към нея.

— Наистина ли имаш толкова малко вяра в мен? За какъв ме взимаш? — попита той, вече силно разгневен. Хвана предницата на куртката си и я разкъса. Отдолу се показаха голите му гърди.

— Това може да подейства на Лучия, но мен не ме впечатлява — заяви Серафина.

Той й подаде кинжала.

— Вземи го — нареди. — Давай, Серафина, вземи го!

Тъй като тя не посегна към ножа, той хвана ръката й, сложи ножа в нея и притисна върха му към сърцето си. Острието прониза кожата му. От гърдите му бликна тънка струйка кръв.

— Какво правиш? Спри, Махди! — възкликна тя. Опита се да издърпа ръката си, но той я държеше здраво.

— Давай. Използвай го — повтори той. — Виж ми сметката. Ето ти възможност да убиеш врага. Ако наистина ме смяташ за враг.

— Пусни ме. Пусни ме! — извика Серафина.

Махди я пусна. Тя хвърли ножа.

— Не знам какъв си! — викна ядно. — Вече не знам! Знам само, че те видях с ездачи на смъртта. Видях да пленявате хора. Моите хора. Кажи ми, Махди, кой си ти?

— Серафина, не си…

— Наистина ли ще отричаш? Видях те!

— Не, Серафина, не си. Не си видяла мен. Видяла си една лъжа. Като тази униформа. Като обицата ми. Като Лагуната и Лучия.

Той отново взе ръката на Серафина, този път нежно. Бръкна в джоба си, извади нещо оттам и го наниза на пръста й. Беше малкият бял пръстен от раковина. Онзи, който направи за нея преди две години.

— Ти все още си моят избор. Завинаги — каза той. — Дори ако аз вече не съм твоят избор.

Серафина невярващо се втренчи в пръстена.

— Откъде го взе? — попита тя.

— Прибрах го, след като ти го хвърли.

— Но това е невъзможно. Теб те нямаше там. Изхвърлих го, когато бяхме с Хищниците. Аз не… Не разбирам.

И тогава внезапно разбра.

Сграбчи реверите на куртката му и я съблече. Под дясното му рамо, там където то се свързваше с ключицата, имаше превръзка. Покриваше мястото, което бе пронизал харпунът на ездача на смъртта.

В двореца на дука.

Когато се биеше за живота й.

Когато се наричаше Син.