Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (87)

LXXXV

Блестящата плетеница от светли точки и линии пронизваше американската столица под воала на нощното небе и изчезваше в хоризонта. През широките прозорци на „Сикорски“ Томаш наблюдаваше осветените големите сгради — центрове на властта на американската държава като Капитолия, Белия дом или монументи като Линкълн Мемориал и Обелиска.

Скоро тази част на столицата остана назад и хеликоптерът се отправи на север, към градската среда.

Точно пред тях, като мишена, която постепенно се уголемяваше в предния прозорец на кабината, се виждаше единствената осветена сграда в тази част на американската столица — странна постройка във формата на куб, висока и масивна, а четирите външни стени бяха прорязани от редици гръцки колони.

— Ето там! — посочи Питър. — Това е седалището на Върховния съвет — органа начело на американското масонство.

Пилотът дръпна ръчката и машината започна да се спуска към монументалната сграда.

— Ето защо похитителят спомена Дома на храма на Соломон — обясни Томаш. Опитваше се да се успокои. Хеликоптерът напредваше бързо, но не толкова, колкото му се искаше, и така можеше да се разсее. — Масоните обичат препратките към цар Соломон и е нормално да дават на сградите си имена, свързани с него. — Обърна се към Питър. — Баща ви масон ли беше?

— Баща ми ли? Ами… искам да кажа…

— Разбира се — прекъсна го историкът, отгатвайки отговора в колебанието и в очите на сина на Франк Белами. — Всъщност изборът да живее на „Дюпон Съркъл“, не е съвсем случаен.

Питър мълчаливо продължаваше да се взира в сградата, която наближаваха.

— Домът на храма, а? Само че не разбирам защо спомена и гробницата на… как беше името?

— Мавзол. — Томаш посочи сградата. — Сградата на масонското седалище е построена през XX век по модел на архитектурата на гробницата на Мавзол — едно от седемте чудеса на древния свят. Гробницата имала толкова впечатляващ вид, че от Мавзол произлиза думата „мавзолей“. — Той скръцна със зъби, мислейки за Мария Флор. — Вероятно именно поради тази причина човекът на Фъч е избрал това място, за да… за да я доведе.

Пилотът обърна хеликоптера, за да направи маневра и да приближи сградата.

— Тридесет секунди — съобщи той, хвърляйки поглед назад. — Няма да успея да кацна. Отворете вратичката и пуснете въжето. Ще се снижа възможно най-ниско, може би десет метра. Скачате по мой сигнал, ясно? Успех!

Единствен Сам Дън бе минал тренировъчната школа за агенти, а последният му пост, преди да го повишат в завеждащ нощната смяна в Лангли, бе началник на представителството на ЦРУ в Могадишу. Мъжът от Националната служба за тайни операции отвори вратичката на „Сикорски“, оставяйки студения въздух да нахлуе в кабината, и след като се увери, че въжето е достатъчно здраво, го хвърли долу. След това се обърна към останалите, които го наблюдаваха разтревожено, и им връчи по чифт ръкавици.

— Знам, че никога не сте го правили и сигурно сте уплашени, но само по този начин можем да се спуснем по-бързо — обясни той. — Сложете си ръкавиците, за да предпазите ръцете си от протриване. — Както виждате, въжето е дебело и грапаво и има участъци, за които можем да се хванем, докато се спускаме. Хванете го здраво с ръце и крака и се плъзгайте надолу. Ако усетите, че се движите прекалено бързо, се притиснете към въжето, за да намалите скоростта, разбрахте ли?

— Не е ли опасно?

Разбира се, но нямаме друг избор, нали? — Той погледна надолу. — Аз тръгвам пръв, за да видите как се прави. Като сляза пет метра, сте вие. Въпроси?

Имаше много, но никой не се осмели да ги зададе. Също както бе невъзможно да се научиш да караш колело само с няколкосекунден теоретичен урок, Томаш и Питър не вярваха, че ще успеят да се спуснат по въжето без предварителни тренировки, но и двамата гордо замълчаха. Освен това Дън имаше право — нямаха друг избор.

С отворената вратичка на хеликоптера шумът от мотора ги оглушаваше, а силният и режещ вятър развяваше косите на тримата. Машината се снижи още и те видяха кръглите облаци прах, които се стелеха долу на улицата; в този миг чуха гласа на пилота, който изкрещя от кабината:

— Go!^[1]

В следващия момент Сам Дън се залови за въжето и започна да се плъзга надолу, докато изчезна от погледа им. Томаш и Питър смутено се спогледаха, сякаш се питаха един друг кой ще е следващият. Историкът тръгна пръв. Погледна надолу и осъзна, че земята му изглеждаше безкрайно далеч, и му се струваше по-трудно, отколкото си бе представял, но нямаше време за колебания.

Хвана въжето, обви крака около него и със смелостта на обречените се спусна надолу. Усети, че пада, и почти се паникьоса, но си спомни съвета на Дън и здраво сграбчи въжето, забавяйки спускането. Добре че носеше ръкавици, помисли си той, иначе ръцете му вече щяха да са изранени. Спускането трая няколко секунди и през това време сякаш всичко наоколо се въртеше объркано. Светлините на улицата бясно се тресяха, но изведнъж усети твърда почва под краката си и спускането приключи. Беше се приземил.

— Махнете се оттам! — нареди Дън и го издърпа далеч от въжето. — Направете място за Пит.

Томаш се отдалечи с несигурна крачка и скоро забеляза друга олюляваща се фигура зад себе си; Питър Белами също бе слязъл. Огледа се и разбра, че се намират на кръстовище. Отстрани, като мълчалив колос, се издигаше класическата сграда на Дома на храма на Соломон.

Хвърли поглед назад и видя, че хеликоптерът се отдалечава, а шумът от въртенето на роторите отслабваше. Останалите изглеждаха готови.

— Хайде!

Изтичаха по улицата и се озоваха на стълбището на сградата с египетски сфинксове от двете страни. Когато стигнаха до вратата, украсена с бронзово чукало във формата на лъвска глава, откриха, че е заключена. Бързо обиколиха сградата и попаднаха на затворена врата с разбита ключалка. Очевидно похитителят бе влязъл в масонското седалище оттук. Томаш тъкмо щеше да я бутне, но Дън го спря.

— Почакайте — каза мъжът от оперативната дирекция на ЦРУ. — Онзи може да е поставил капан.

Той опипа слепешком пространството зад отвора на вратата и широко отвори очи, когато ръката му напипа нещо. Мълчаливо извади клещи от чантичката си и ги пъхна през отвора.

Чу се изщракване.

— Готово ли е?

Американецът облекчено въздъхна.

— Копелето наистина е поставило капан. Ако бяхме бутнали вратата, без да прережем жицата, гранатата щеше да се взриви. Но вече я обезвредих и пътят е чист.

Отвориха страничната врата и влязоха в Дома на храма на Соломон. Изглежда, това бе служебен вход, тъй като се озоваха в тесен коридор. Дън извади своя „Хеклер и Кох“ от сакото и мина напред, а Томаш и Питър го последваха. Коридорът ги отведе до стълбище, по което се изкачиха и стигнаха до фоайе със стени, озарени от жълтата светлина на алабастрови лампи върху тънки бронзови колони, гравирани с египетски фигурки.

Имаше голямо главно стълбище, водещо към горните етажи и надолу към сутерена.

— Какво ще правим сега? — прошепна Дън. — Да тръгнем към залата на храма?

Португалецът постави пръст върху устните си, давайки им знак да мълчат. Заслушаха се в очакване да чуят нещо, което да им подскаже някаква следа, посока, цел.

— Ммм! Ммм!

Звукът бе приглушен и им се стори далечен, но все пак бе следата, която търсеха.

— Долу.

Дън посочи с ръка към краката си и свали обувките, чиито твърди подметки отекваха по мраморния под и можеха да издадат присъствието им.

Другите двама последваха примера му и всички останаха по чорапи. Прекосиха тихо горното фоайе и внимателно заслизаха по стълбите към сутерена. На всяко стъпало спираха, за да се ослушат, и продължаваха със следващото. Минаха покрай статуя на Албърт Пайк — основателя на масонството в Америка, и като свиха към следващата площадка, се натъкнаха на голямото централно фоайе.

Мястото им се стори странно. Огледаха внимателно пространството и забелязаха мраморна маса в центъра на залата. До нея имаше просната черна хавлия, а върху масата лежеше човек. По извивките на тялото разбраха, че е жена.

Беше Мария Флор.