Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (49)

XLVII

Историкът вървеше напред с фенерчето.

— Първо трябва да претърсим целия апартамент. Трябва да се уверим, че няма никого.

Апартаментът тънеше в мрак, а двамата португалци не се осмеляваха да запалят светлините. Единственият им ориентир бе лъчът на фенерчето, който пронизваше тъмнината, танцувайки по стените и мебелите, проправяйки пътя им. Чувството да претърсваш тайно апартамента на чужд човек, не беше приятно и двамата бяха под непрестанно напрежение, изпитваха дълбоко безпокойство и имаха усещането, че всеки момент някой ще се появи и ще ги хване на местопрестъплението. Изпитаха желание да побегнат. Томаш разтърси глава, сякаш така можеше да изхвърли оттам мислите, които го тормозеха. Що за абсурд, помисли си той: собственикът на апартамента — Франк Белами, бе мъртъв, беше нощ, Мария Флор преди малко се бе обадила по телефона и се бе уверила, че никой не отговаря. Определено жилището бе празно. Никой не би дошъл тук по това време, всичко щеше да е наред. Историкът се хвана за тази мисъл, за това свое желание и убедеността, че е прав, и така успя да прогони безкрайния страх, че някой внезапно появил се ще ги залови. Въпреки това импулсът да побегне, не отстъпваше и той трудно го потискаше.

Обиколиха апартамента предпазливо, в случай че се натъкнат на някого, но всички помещения, в които влязоха, бяха празни.

— Тук няма никого — прошепна облекчено Мария Флор, но все още изпитваше безпокойство. Не се чувстваше добре в тази роля. — Какво ще правим сега?

— Ако има нещо важно, със сигурност ще го открием в кабинета — отвърна той също шепнешком. — Забеляза ли, че тази стая бе истинска златна мина?

Приятелката му си бе дала сметка за това, но не отговори. Минаха по големия коридор, движейки се по-спокойно, тъй като вече познаваха обстановката, и влязоха в стаята, където очевидно собственикът бе работил, когато си е бил вкъщи.

— Да светнем лампата? — попита Мария Флор. — Сега знаем, че няма никого.

— Много добре — съгласи се историкът. — Но първо пусни завесите. Да не предизвикваме съдбата.

След като тя пусна завесите, историкът запали светлините. Кабинетът сякаш се бе разкрил пред тях и им показваше своите тайни. Стените бяха облицовани в дъбово дърво, същото като на дюшемето под персийските килими, по-голямата част от пространството заемаше махагоновото бюро. По стените имаше окачени фотографии в рамки.

Те привлякоха вниманието на Томаш и той ги разгледа, като се опитваше да отгатне историята, която разказваха. Някои бяха черно-бели — очевидно правени отдавна, а други — цветни, по-скорошни. Взря се в първата снимка вдясно и в черно-бялото изображение разпозна Франк Белами като млад, седнал в някаква лаборатория. В ъгъла имаше надпис Лос Аламос^[1], 1944, което означаваше, че е правена по времето, когато покойният шеф на дирекция „Наука и технологии“ бе работил по проекта „Манхатън“ за създаване на атомната бомба. Следващата снимка го потвърждаваше. Тук Белами бе до Робърт Опенхаймер в епицентъра на „Тринити“^[2] — мястото на детонацията на първата атомна бомба в Аламогордо, Ню Мексико.

— Това ли е Белами? — попита Мария Флор, разглеждайки друга снимка. — Хубав мъж! Прилича на Клинт Истууд като млад.

— Значи, ми се цупиш заради Мерилин Монро, която пуснах на портиера, а после идваш тук и въздишаш по Белами — запротестира Томаш, преструвайки се на обиден. Направи гримаса, подобна на изражението й, докато се качваха по стълбите само преди няколко минути. — Всички жени са еднакви!

— Така, така — съгласи се весело тя, гледайки го с крайчеца на окото си. — Много знаеш ти…

Вниманието на двамата натрапници отново се насочи към снимките в рамки по стените. Томаш разгледа фотография на Белами в стрелбище на ЦРУ, отново като млад, но очевидно правена след закриването на проекта „Манхатън“, и друга, цветна снимка с русата му годеница пред някаква църква.

— Я, виж — повика приятелката си той. — Тази със сигурност е от деня на сватбата.

Заинтригувана, Мария Флор веднага се приближи и надникна зад рамото му.

— Дай да видя — помоли тя и я разгледа. — Много е красива. Знаеш ли дали е жива?

— Нямам представа. — Той махна с ръка във въздуха. — Съдейки по спартанското обзавеждане на апартамента, бих казал, че не е.

Останалите снимки в рамки по стените също показваха моменти от живота на покойния директор на ЦРУ. На една от тях той бе в кабинета си в Лангли. На друга бе заедно с Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер пред черна дъска, изпълнена от математически уравнения, надраскани с тебешир, а на следващата разговаряше с президента Дуайт Айзенхауер в Овалния кабинет.

С всяка следваща снимка Франк Белами остаряваше; и макар на всички фотографии да беше слаб и сух, започваха да се появяват първите бръчици около очите и русолявата му коса посивяваше. Вече на средна възраст, стоеше на рецепцията на „Кемп Дейвид“^[3] и поздравяваше президента Джон Кенеди. Жаклин стоеше до съпруга си и се усмихваше очевидно пресилено. Друга снимка го показваше пред ракета „Сатурн“ на Кейп Канаверал заедно с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин, на фотографията по-горе вечеряше с Ричард Файнман и Джон Бел, тримата имаха весели изражения и държаха преливащи от шампанско чаши. Последните две снимки бяха правени скоро — вече поостарял, той се намираше в градината на Белия дом, където президентът Бил Клинтън му връчваше орден. На следващата фотография Белами бе заедно с Барак Обама и Хилари Клинтън в Ситуационната стая^[4], подготвяйки операция за убийството на Осама бин Ладен.

След като разгледа и последната снимка, Мария Флор подсвирна, впечатлена от фотографската поредица.

— Този тип наистина е бил важна клечка, а?

— Оглавявал е дирекция „Наука и технологии“ в ЦРУ в продължение на десетки години — отвърна Томаш. — Никой не се задържа на подобна позиция толкова време, ако не е истински колос. — Той махна с ръка към рамките по стените. — Този мъж беше жива легенда. — Внезапно се натъжи и въздъхна: — Вероятно предполагаш сериозността на подозренията за убийството му, които падат върху мен. Ако в ЦРУ наистина вярват, че аз съм убил Белами, те не искат да ме пратят в затвора. Искат да ме ликвидират.

Мрачната перспектива ги мотивира да продължат с търсенето, докато намерят отговори на загадките, оставени от Белами в последното му послание и в големия пентаграм, който бе изпратил от Женева. Затова двамата португалци насочиха вниманието си към онова, което им се струваше от първостепенно значение и несъмнено представляваше сърцето на кабинета — голямото махагоново бюро.

Зад бюрото имаше друга фотография в рамка — на церемония по награждаване. Официално посвещение показваше, че Белами бе награден от президента Клинтън. Въпреки това двамата неканени гости се съсредоточиха върху нещата, поставени върху бюрото. Имаше три книги — класическият труд на Клод Шанън за теорията на информацията и две творби на Сет Лоид и Фрийман Дайсън, свързани с изчисления.

— Човекът е бил запален на тема физика — отбеляза Мария Флор с известно разочарование. — Главата му сигурно е била пълна с уравнения и формули. — Тя се намръщи и завъртя очи.

— Каква скука!

— Не забравяй, че Белами беше преди всичко физик. Снимките по стената показват, че е бил съвременник на най-видните физици на XX век като Хайзенберг, Шрьодингер, Бел и Файнман. И тези книги доказват, че е продължавал да следи най-новите открития в науката.

В единия край на бюрото имаше две пластмасови папки с документи, които двамата прегледаха. Томаш взе синята папка и намери в нея документ, озаглавен Mind Wave, с червен печат „top secret“. Разлисти го и разбра, че става дума за проучване на квантовите ефекти във функционирането на мозъка.

Мария Флор се зае с втората прозрачна папка. Тя съдържаше медицинска епикриза, изготвена от клиника в Бостън.

— Видя ли това? — попита тя, прекъсвайки анализа, който историкът правеше на документа в синята папка. — Горкият Деър. Остават му само два месеца живот.

— Кой?

— Някакъв тип на име Даниъл Деър. Лекарите са му поставили диагноза рак на панкреаса. — Тя въздъхна. — Наистина ужасно!

— Дай да видя.

Приятелката му му подаде епикризата и той я разгледа. Съдържаше няколко фонограми от компютърна томография и клинични изследвания с туморни маркери на името на Даниъл Деър. В заключителните бележки лекарите от бостънската клиника поставяха диагноза рак на панкреаса и предвиждаха най-много шест месеца живот.

Историкът провери датата и установи, че епикризата е изготвена преди четири месеца, което означаваше, че на пациента наистина му оставаха най-много два месеца.

— Кой е той? — попита съчувствено Мария Флор. — Дали е роднина?

Томаш сви рамене и върна документа на мястото му. Вече бяха прегледали всичко върху бюрото и той насочи вниманието си към чекмеджетата. Отвори ги едно по едно и се разрови в тях в търсене на някаква следа. В първото чекмедже имаше няколко писма и много пощенски картички, които той прегледи. Една от тях бе на Гранд Каньон, а на гърба й се виждаха думите With love^[5], подписана от жена на име Хелън.

— Колко романтично! — отбеляза превзето директорката на дома, като видя картичката. — Сигурно е от съпругата му.

— Или любовницата.

— О, я се чуй само! — възкликна тя и цъкна ядосано с език. — Всички мъже мислите само за едно!

Томаш се разсмя и се зае с второто чекмедже. В него имаше различни тефтери, всички изписани с неразбираеми математически уравнения. Намери и няколко снимки от работното място на Белами, включително и една, на която се виждаха мъже, застанали пред стълбището на някаква сграда. Историкът разпозна покойния директор, застанал в левия край. Третото чекмедже съдържаше фактури, данъчни декларации, договори и регистри за собственост. Историкът разбра, че освен апартамента във Вашингтон, Белами притежава ранчо в Савана, Джорджия, и вила в околностите на Клиъруотър, Флорида. Откриха и плик, натъпкан със зелени банкноти. Преброиха две хиляди и двеста долара.

— Това е всичко — каза Томаш, когато затвори третото чекмедже. — Опасявам се, че тук, в бюрото, няма да намерим нищо повече.

— Какво ще правим?

Историкът се огледа наоколо и забеляза малката библиотека, която се състоеше от две лавици.

— Да погледнем там.

Първият рафт бе пълен с книги с научна фантастика. Неканените гости разгледаха гръбчетата на книгите и забелязаха заглавия от най-добрите автори в жанра, преди всичко Робърт А. Хайнлайн, Артър Ч. Кларк, Айзък Азимов, Рей Бредбъри и Филип К. Дик.

— Не харесвам много научна фантастика — сподели Мария Флор. — Предпочитам детективските романи. Спомняш ли си поредицата „Вампир“? Когато бях тийнейджър, обожавах Агата Кристи, Ърл Стенли Гарднър, Едгар Уолъс… — Тя носталгично въздъхна. — Това се казват истории.

Томаш посочи към томовете в библиотеката на Белами.

— Е, аз винаги съм предпочитал поредицата „Аргонавт“ каза историкът. — Спомням си, че в гимназията четях всички тези автори. Любимият ми роман бе „Среща с Рама“ на Артър Кларк. Истински шедьовър.

Отдолу бяха наредени стари списания за научна фантастика, предимно броеве на Astounding, Amazing и Tales of Wonder. Имаше и научнофантастични комикси като „Флаш Гордън“, „Орела“ и „Нечиста наука“, които историкът също разлисти.

Разгледаха втория рафт и се натъкнаха на класическите физици. Белами пазеше трудове на Макс Планк, Вернер Хайзенберг, Луи дьо Бройл, Ервин Шрьодингер, Ричард Файнман, Джон фон Нойман, Джон Уилър, Джон Бел и други именити учени. На видно място обаче бяха поставени книгите на Алберт Айнщайн и Нилс Бор — на централната лавица, до снимката на автора на теориите на относителността заедно с друг мъж с намръщено лице и невзрачен вид, вървящи по някаква улица.

— Я виж, Айнщайн — възкликна Мария Флор с умилително изражение, докато разглеждаше черно-бялата фотография. — Знаеш ли, винаги ми е бил слабост. Не мислиш ли, че е симпатичен?

— Прилича малко на плюшена играчка — разсмя се Томаш, развеселен от коментарите на приятелката си. — Особено когато е рошав…

Мария Флор посочи мъжа до Айнщайн.

— Кой е този?

Нилс Бор — отговори историкът. — Известен датски физик. Снимката е правена по време на конгрес, организиран от компанията „Солвей“ в Брюксел — арена на прочутите дуели между двамата.

— Дуели ли? — разсмя се Мария Флор. — С пистолет и…

Историкът махна с ръка.

Словесни дуели — поправи я той. — Айнщайн и Бор водели напрегнати дебати относно природата на реалността и основно за истинското значение на вълновата функция, обозначена с пси. Дали действителността съществува, независимо от нас, или е създадена от акта на наблюдение? На тези конференции спорели именно по този въпрос.

— И естествено, Айнщайн спечелил…

— Това не знам… — отвърна разсеяно Томаш, докато внимателно разглеждаше снимката. След събитията в Брюксел науката вече не била същата.

— Но защо? Какво толкова особено се е случило на тази конференция?

— Там се зародила идеята, че всички различни неща, които съществуват, всъщност са едно и също нещо.

— Как така едно и също? Какво искаш да кажеш?

Томаш взе снимката на двамата физици, вървящи един до друг по улицата, и двамата с шапки; Айнщайн носеше палто и се усмихваше на фотоапарата с черния си мустак, а Бор, със запретнат ляв ръкав на палтото, обясняваше нещо, очевидно погълнат от разговора. Фотографията всъщност бе направена от Еренфест по време на шестия Солвеевски конгрес през 1930 г., но чудесно пресъздаваше легендарния дуел, започнал три години по-рано, между двамата титани.

Томаш отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре. Наблюдаваше фотографията със смесица от възхищение и меланхолия, сякаш самото вглеждане в снимката му позволяваше да пътува в пространството и времето до онези магични дни през октомври 1927 г., когато се е провел петият Солвеевски конгрес и е започнал големият спор между двамата учени. Всичко това пред очите на шестнадесет Нобелови лауреати, събрани в Института по физиология в парка „Леополд“ в Брюксел. Присъствали всички големи имена. Всички. Макс Планк, Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Луи дьо Броил, Ервин Шрьодингер, Вернер Хайзенберг, Макс Борн, Пол Дирак, Волфганг Паули. Най-добрите физици на XX век. Никой не липсвал.

Със зареян в пространството поглед и отнесено изражение, сякаш изпаднат в транс, Томаш описа започналите на петия Солвеевски конгрес събития с три думи.

— Вселената е едно цяло.