Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (40)

XXXVIII

Естествено, агентите внимаваха много, но претърсването на главната сграда на фондация „Гулбенкян“ приключи в момента, в който пазачите откриха двамата неканени гости, докато претърсваха една тоалетна. Джеймс Кронгард отваряше кабинките, а Грег Шварц проверяваше шкафовете с почистващи препарати, когато трима мъже с палки нахлуха в помещението.

— Кои сте вие?

Шварц бе хванат неподготвен и се паникьоса, без да знае какво да каже, но агентът от ЦРУ бе обучен за такива ситуации и запази самообладание.

— Дойдохме за концерта в Голямата зала, но получих болки в стомаха — импровизира той с непринудено изражение. — Приятелят ми бе така добър да ме доведе в тоалетните, за да… ами за да разреша проблема.

Това обяснение бе поднесено спокойно и убедително и изглеждаше напълно разумно, но пазачите се поколебаха. Фактът, че в момента във въздуха не се усещаше неприятна миризма, не помагаше на натрапниците.

— Документите, моля.

Американците извадиха паспортите и личните си документи от американското посолство в Лисабон и ги връчиха на пазачите.

— Както виждате, аз съм американският културен аташе в Португалия — каза Кронгард. — Разбира се, не можех да пропусна концерта тази вечер. — Той постави ръка на стомаха си и с измъчено изражение симулира отпадналост. — Но тези проклети болки…

Документите изглеждаха редовни, собствениците им имаха дипломатически имунитет и изглежда, нищо не бе откраднато, поради което, след като записаха случая и имената на неканените гости, пазачите ги изпроводиха до изхода.

Озовали се на тротоара, двамата американци се отправиха към пехотинеца, който наблюдаваше главния вход. Това бе русият, късо подстриган младеж с кожено яке.

— Заподозреният минавал ли е оттук?

Войникът поклати глава.

— Не, сър.

Мамка му! — изръмжа ядосано Кронгард. — Къде, по дяволите, се е скрил? Претърсихме главната сграда от край до край…

— Може да е в музея — предположи Шварц и погледна към постройката, където бе изложена прочутата колекция на филантропа, основател на фондацията. — Остава ни да потърсим там.

Агентът скептично се намръщи.

— Съмнявам се — каза той. — В музея „Гулбенкян“ се пазят картини на Рембранд, Рубенс, Моне и други и охраната е засилена. Невъзможно е да се скрие там, без да го забележат. А и при дискретния разпит на пазачите те казаха, че тази вечер не са го виждали, нали така? Това изключва музея.

Бяха стигнали до задънена улица. Кронгард обмисли възможността Томаш изобщо да не е бил в сградата на „Гулбенкян“ тази нощ, но в такъв случай как се обясняваше присъствието на колата му от другата страна на улицата? Оставил я е там и е отишъл другаде?

— Е, Мат, значи, никой не мина оттук? — попита Шварц своя подчинен, докато агентът от ЦРУ преценяваше положението. — Наистина никой?

Пехотинецът се поколеба.

— Ами… имаше една влюбена двойка. Сигурно са се натискали в градината на фондацията. — Върху лицето на войника грейна усмивка. — Тя беше страшно маце. Същинска Дженифър Конъли, но с кафяви очи. Ако ми падне някоя като нея…

Като чу името, Кронгард се ококори.

— Какво каза?!

Неочаквано резкият му тон накара пехотинеца да се оправдава.

— Нищо не съм правил с момичето — побърза да уточни той, страхувайки се да не е нарушил някакъв правилник или кодекс за поведение. — Аз просто…

— Дженифър Конъли ли? — Мъжът от ЦРУ сравни наум лицето на актрисата със снимката на директорката на старческия дом, която пенсионираният полицай от Криминална полиция му бе изпратил по имейла преди няколко часа. Това име се бе опитвал да си спомни — актрисата, партнирала на Ръсел Кроу в „Красив ум“. Сърцето му прескочи, когато осъзна истината. — Това е той! Той е!

— Той ли? Кой?

— Заподозреният! — извика той, внезапно развълнуван. — Мъжът, когото търсим! По дяволите! — Хвана войника за раменете и силно го разтърси. — Накъде тръгна?

Пехотинецът го изгледа изненадано, без да разбира какво става.

— Опасявам се, че сте се объркали, сър — изясни той. — Говоря за една госпожа, която прилича на…

— Мъжът с нея е нашият заподозрян, идиот такъв! — прекъсна го Кронгард, защото нямаше време за губене. — Сега разбираш ли? Накъде тръгна?

След като най-накрая схвана реакцията на събеседника си, войникът вдигна ръка към малкото открито пространство от другата страна на улицата, където Томаш бе паркирал синия фолксваген.